Петър Бобев
Парола „Херострат“ (10)

ИЗПЪЛНЕНАТА ЗАКАНА

Доктор Жан Суфло се смяташе, и то с право, за напълно уравновесен човек. Умееше да чака, умееше да се владее дори при съвсем безнадеждно положение. И затова винаги бе постигал всяка своя цел — направо с къртовско търпение, с изумително самообладание. Дебнеше като паяк дни и нощи, седмици, месеци поред, докато дочакваше най-сгодния момент.

А сега беше изгубил пословичното си хладнокръвие. Повече не можеше да се владее.

Затова в обхваналата го раздразнителност, престанал да се сдържа, бе излязъл с роботизираната си кола да се поразсее из околността.

Асфалтената лента се хлъзгаше стремглаво под съскащите колела. Крайпътните знаци и палми сякаш връхлитаха насреща му, но мигновено отскачаха встрани и изоставаха светкавично назад.

Вляво се надигаше гората. Надясно — отвъд белия коралов плаж, искреше изумруденото море и мяташе върху брега накъдрените си запенени тръпки.

Бе наредил на телохранителите си да не го придружават този път. Предпочиташе да бъде сам, сам да изживее задавящата го гневна възбуда.

Нито Организацията на обединените нации, нито президентите на държавите от Съвета за сигурност бяха отговорили на ултиматума му. Дори не бяха дали и намек за това, че са получили радиограмите му, че са ги прочели, че са се замислили поне над тях.

Пълно мълчание! Убийствено пренебрежително мълчание!

Това му се случваше за пръв път.

Бе им изпратил и втора радиограма със същото съдържание. С още по-решителна заплаха.

Пак — никакъв отзвук!

А толкова много разчиташе на това. На тези милиарди.

Не ги искаше заради себе си. Той имаше достатъчно, предостатъчно за собствените си нужди.

Един мозък на инвалид, почти без тяло! Колко му са материалните потребности?

За него са само умствените наслади, постиженията на разума.

За философите — най-висшето блаженство!

А за него — философско примирение.

Милиардите му бяха нужни за друго. За хората, за човечеството.

Не беше доволен от добрините, които им правеше досега. Облагодетелстваше, спасяваше направо от гладна смърт стотици, хиляди, десетки хиляди хора.

Но какво представляваха те сред милионите, сред милиардите тънещи в затъпяваща мизерия човешки същества?

Всички говорят за безбожното неравенство между Севера и Юга. Между преситените чревоугодници от развитите северни народи и хронически гладуващите, изгубили човешкия си образ несретници от недоразвитите южни страни.

Със своите милиони, че колко бяха те, той не успя да създаде друг поминък на индианците от Андите, та да не отглеждат преследваната от всички правителства кока; или на бирманците и тайландците — та да не сеят опиумен мак; или на бракониерите — та да не изтребват редките животни; на жените и мъжете от този прокълнат Юг — та да не се продават из публичните домове или да изгниват из робските плантации и подобните на Ада мини.

Ей за това му бяха нужни милиардите, които бе поискал този път — не за себе си, а да ги вложи в икономиката на тези прокълнати страни, да им осигури донейде сносни човешки условия за живот.

Само за доброто на хората!

А онези!

Дори не смятат за нужно да му отговарят.

Че какво ги интересува тях човешкото страдание? Нали те благоденстват, нещо повече — мрат от болестите на преяждането. Ала не се отказват. Продължават да се тъпчат. Преситени, безразлични към бедстващите.

Мечтата му, най-великата му мечта рухваше. Топеше се, изчезваше.

Колата набираше скорост, стрелката на спидометъра бързо пъплеше наляво. Целият корпус се тресеше, подскачаше, сякаш всеки миг щеше да литне.

Или да се блъсне в някоя от крайпътните кокосови палми.

Вятърът свиреше като сирена през отворените прозорци и в огънатата назад антена.

Сякаш беше полудял.

Вече нямаше цел в живота — какъв смисъл тогава да се пази?

Беше пуснал с пълна сила и радиоапарата си.

С неговия звук да заглуши рева на мотора и бумтежа на каросерията.

Внезапно той се заслуша.

Музиката беше спряла. И дикторът беше почнал да чете новините от популярната рубрика „Куриози“.

Първото съобщение се отнасяше за раждането на някакво изродче — коте с крила. Като повърхностно се изказваше предположението, че то може да се дължи на радиацията от авария в атомна електроцентрала.

Второто…

Доктор Суфло се заслуша. Кракът му отпусна педала. Моторът позаглъхна. Скоростта взе да намалява.

Нима така?

От мембраната говорителят продължаваше да чете с безстрастен глас:

— В канцелариите на Организацията на обединените нации са постъпвали какви ли не петиции, резолюции, меморандуми, ултиматуми и прочие, и прочие. Като се почне от настоявания пред Съвета за сигурност да спре нечия агресия, до молба за гражданство в самата ООН. Но това, което става през последните седмици, е надминало всяка граница на въображението. Някакъв маниак с двукратна радиограма поставя ултиматум до Съвета да му бъдат изплатени сто милиарда долара, в противен случай щял да унищожи живота на Земята. И тъй като Организацията разполага с необходимите специалисти, които с насмешка потвърждават, че тази заплаха е неизпълнима теоретически, никой не е сметнал за нужно да дава отговор на подобно заплашване. Светът е преживял безброй катаклизми, а животът продължава да се развива, без дори да е почувствал тяхното въздействие. Дори нещо повече — като че ли това въздействие е било положително, като че е благоприятствало еволюцията. В канцеларията се надяват, че такива заплахи ще продължат да постъпват и да ги развеселяват.

Доктор Жан Суфло беше почервенял. От гняв. И обида.

Един рязък отказ не би го засегнал така. Но подобно пренебрежение…

Някакъв маниак!

Маниак ли е този, който е в състояние да изпълни заканата си?

Дали те не са маниаците — маниаци на безгрижието? Затъпели в самоувереността си, в чувството си за всемогъщество. Тесногръди всезнайковци!

Да се гаврят с него! С този, чиято мощ не предполагат дори!

Мечтаеше да прави добро. А се оказа, че светът не иска добро. Светът не заслужава добро.

Жесток, бездушен, неблагодарен свят!

Наистина не заслужава повече да съществува!

Не заслужава!

Още на първото кръстовище обърна и полетя обратно към дома си. Вкара колата в хангара, подемното устройство спусна количката му на пода. После тя го пренесе с възможната си бързина до кабинета му. Спря пред бюрото с неразделния суперкомпютър.

Дето се казва, недочакал я да спре, той затрака с пръсти по клавиатурата.

— Слушате ли? Слушате ли?

Далечният секретар отговори в слушалката:

— На ваше разположение!

Суфло се мъчеше да приведе в ред мислите си:

— Предайте по канала! Чувате ли? Предайте само това: Парола „Херострат!“ Парола „Херострат!“

— Слушам! После?

— Толкова! Само това!

И прекъсна връзката. Никаква предпазливост не беше излишна сега.

Отпусна глава.

Херострат! Преди двадесет и четири века подпалил храма на Артемида. Да се прослави.

Колко много хора бяха загивали за благото на ближния си, колко учени бяха подобрявали живота му, бяха се борили с болестите, бяха му създавали радост и благоденствие. А неблагодарното човечество дори не си спомняше за тях. Никой…

А името на Херострат се носеше от уста на уста вече двадесет и четири века.

Прав е бил.

За разлика от него името на Жан Суфло нямаше да остане в историята. Чисто и просто защото нямаше да има история, нямаше кой повече да пише история. Когато разумът на Земята угаснеше.

Така беше живял Суфло — неизвестен (все в нелегалност), така щеше и да си отиде — още по-неизвестен.

Ето, само след половин час самолетите му щяха да се вдигнат във въздуха, за да пръснат по всички краища на острова кафезите със заразени от вируида насекоми.

И безшумната, невидима бомба, по-страшна от всяка атомна, термоядрена, неутронна и кой знае какви още бомби, щеше да избухне.

Тежко му беше. Не е лесно да се даде такава заповед. Дори авиаторите, които щяха да я напълнят, не допускаха какъв товар носят.

Единствен той…

Такава орис! Толкова жестока орис!

Цял живот една мечта — да прави добро. А то…

Но така е трябвало да стане!

Херострат, осъден на пълна, на космична забрава!

Унищожител не на някакво си храмче, а на цялото човечество…