Петър Бобев
Парола „Херострат“ (9)

СИЛАТА НА СЛУЧАЙНОСТТА

Когато излетя през люка на катастрофиралия хеликоптер, Георг Крумов успя да си помисли само: „Край!“

Затова се слиса — потресен, невярващ, — когато усети, че се блъсна в някаква плетеница от лиани, все едно спасителна пожарникарска мрежа, която притъпи удара, подметна го малко нагоре, пак го посрещна, докато накрая се успокои.

Въртолетът продължаваше да се сгромолясва надолу, като се блъскаше в клоните и лианите, докато се стовари върху земята. И тозчас избухна в пламъци.

Тези, които бяха останали вътре, дори ако не бяха загинали от удара, щяха да изгорят живи в тази бензинова клада.

Потрепера.

Но дали неговата участ беше по-завидна?

Той се озърна.

Отвред го обгръщаше гъста зелена шума с най-различна форма, оттенъци и големина. И китки от пъстри цветове. А най-вече орхидеи. Сякаш накацали пеперуди.

Само по това се различаваха. Истинските пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят, а тези, по-разкошните — стояха неподвижни.

Той трепна.

Отгоре му връхлетя нещо. Птица ли беше?

Няма такава птица. Две зелени крила, зад които — още две златисти, с размах почти цял фут.

Да, и това беше пеперуда. Най-голямата. Няма европейско име. Латинското е Орнитоптера парадизеа. Толкова рядка! И толкова търсена не само от контрабандисти, ами и от учени за техните музеи.

Бе имал късмета да я види не забодена на карфица, ами сред природата.

Късмет!

Устните му се сгърчиха в кисела гримаса.

Късмет щеше да бъде, ако я беше срещнал долу, а не тук, оплетен от лианите, увиснал като маймуна на височина тридесет-четиридесет метра над земята.

Ех, де да беше маймуна! Тогава лесно щеше да се спусне долу.

А сега? Чувствуваше се като факир върху легло с пирони. А може би факирът е по-добре. Леглото му е на твърда земя, а не някъде към върховете на дърветата. И не се люлее.

То се знае, не можеше да остане тук, в тази люлка, все едно руло бодлива тел.

Трябваше някакси да слезе долу!

Трябваше!

Залови се да проучва близката околност.

И трепна в ненадейно избликнала надежда. На два метра от него висеше здрава ротангова лиана. Наричат я „дяволско въже“ заради бодлите. Но те са повече по върха й.

Дали щеше да го удържи?

Как няма? Та нали от нея правят плетените столове?

Георг запълзя, все едно тромав паяк по паяжината си. А тази мрежа, проклетата, не спираше да се люлее под него застрашително.

Всъщност какво ти застрашително, направо ужасяващо.

Кой ли еквилибрист би се задържал върху тази неустойчива подпора на такава височина?

Но щом като няма друг изход…

Вкопчвайки се като хамелеон за достигнатите вейки, разкрачен като парашутист, та да заеме по-голяма площ от мрежата, за повече стабилност, той най-сетне, а кога ли беше това, се дотътра до целта.

Хвана се с две ръце за ротанга, притисна и коленете си към него, след което бавно почна да се свлича надолу, като се мъчеше да не поглежда какво има под краката му.

Никога не би могъл да отговори колко време се бе спускал.

Минути ли, часове ли, или цяла вечност.

Най-сетне стъпи върху меката настилка от шума и мъхове.

И се просна по очи, грохнал от умора, с треперещи мускули по цялото тяло, с ожулени до кръв длани. Не бе намерил сили да се обърне по гръб.

Но скоро си даде сметка. Пламтящата машина бе запалила и евкалипта. Огънят се разгаряше.

Затова се надигна с последни сили.

По-право запълзя на четири крака. По-далеч от пожара.

Защото в кабината вече почваха да пукат експлодиращите бойни припаси на бандитите.

По-далеч! По-далеч!

Така, както пълзеше, ръката му докосна нещо гладко и студено.

Погледна. Автоматичен пистолет, навярно изпаднал от хеликоптера. Отдръпна ръката. Но се сети навреме. Можеше да му потрябва. Така, както беше — сам, съвсем безпомощен във враждебната джунгла. Грабна го. И продължи да отстъпва.

Вече можеше да спре. И той спря. Излегна се.

Похитителите му навярно бяха загинали.

Беше свободен.

Но заплашителна свобода.

Как щеше да се измъкне оттук? Още първите европейци са нарекли острова „Дяволска земя“.

Сега той изпитваше същото чувство с всичките си сетива.

Наоколо му се извишаваха право нагоре, към високия горски покрив, чудовищни колонади от червени, черни, зелени, сиви и бели стволове, окичени с огромни гъби, същински стрехи. Евкалипти, палми, кротони, железни дървета, фикуси и какви ли не. Навързани едно към друго с фантастичните серпентини на безбройните лиани, някои от които наподобили досущ сплетени питони.

Из дебелата настилка от гниещи листа и опадали плодове, бухнали мъхове и безобразни гъби изпълзяха цели легиони сухоземни пиявици.

И той трябваше мигновено да скочи на крака.

В джунглата не се сяда — така гласи първата заповед. Или пиявици, или змии, или мравки, или паяци.

Малко преди катастрофата беше видял къде се вие реката.

Струваше му се, че е запомнил посоката й.

И пое решително нататък.

Оказа се, че е улучил. Скоро високият листен покрив почна да се спуска надолу, докато накрая легна върху земята. Същински зелен потоп. Някаква бухнала стена от омотани една в друга палми, папрати, евкалипти, бамбук, орхидеи, диви лози — цисус.

Със зеленината бяха слезли и животните. Разбягаха се уплашени кускуси и дървесни кенгура, заподскачаха от клон на клон торбести катерици.

Ето, размятал яките си крака, хукна да се спасява през шубрака синеглав казуар, разтърсил перушина, повече подобен на птица-таралеж.

Георг тръгна подире му. Досетил се беше навреме. Казуарът като него не може да пробие плътния листак. Нужен му е някакъв проход.

И го намери. Нисък, тесен, бодлив. Но — проходим.

Тръгна по него наведен, някъде дори по колене.

Напреде му се разпълзяваха едри плъхове. Изфуча глиган, но предпочете и той да избяга. Завря се в някаква хралупа торбест таралеж-ехидна.

Целта му беше реката.

И той се залови да търси пролука към нея.

Докато я търсеше, видя огромен гущер, който бе настръхнал, прегърбен, с изправен гребен върху гърба, в напразен опит да го уплаши. И като разбра, че трикът му не минава, светкавично се шмугна в шубрака, та подплаши беседковата птица, танцуваща пред построената си колиба, сред натрупаните камъчета, раковинки, кокалчета — все богатства, с които опитваше да прелъсти избраницата си.

Над главата му изкряка сърдито райска птица.

Погледна нагоре.

Такава красота! Раят в Ада!

И през мрежата на панданусовите кокили зърна искрящата речна повърхност.

Като че ли сега осъзна положението, в което беше изпаднал. Съвсем сам, в местност, която не познаваше, както не познаваше въобще гората, защото беше само един обикновен лабораторен учен, а не пътешественик.

Но знаеше, джунглата е страшна не със зверовете и змиите си. Страшна е с глада си. И безбройните болести. И москитите, които се виеха край него като парлив облак. Сякаш дишаше москити, а не въздух.

Добре де, достигна реката.

А после?

Какво ще прави? Няма лодка. А на чужда помощ не се осланяше. Най-много да минат някои туземци. Но те не винаги са приятелски настроени. Дори и да не са човекоядци, надали биха си дали труд да спасяват някакъв си белокож?

И все пак — друго не му оставаше.

Запровира се през жилавата плетеница.

Накрая излезе на тясна брегова ивица, застлана с напукани глинести плочи.

Най-първо чу крясъците на много хора. После ги видя на отсрещния бряг. Подскачаха, крещяха, размахваха ръце.

Тогава зърна и плуващия насреща му човек.

И следващия го по петите крокодил.

Нямаше време за размисляне.

Той вдигна пистолета и с едно натискане изпразни пълнителя му.

Не беше добър стрелец. Този път за щастие улучи. Точно между очите.

Страшното влечуго само трепна и бавно потъна.

Намури допляска до брега. Изпълзя по колене върху тинята. И се просна изнемощял от преживяното върху тинестите плочи. Задъхан.

Георг приклекна до него.

— Ранен ли си?

— Не! — отвърна папуасът. — Само уплашен.

И се извъртя, та седна.

— Ей! — той изтръска мократа си глава. — Страшно! Много страшно!

Георг го гледаше въпросително:

— Какво търсиш във водата? Нали знаеш, че има крокодили?

— Знам! — въздъхна Намури. — Те ме накараха.

И посочи с очи към отсрещния бряг. Но там вече нямаше никой. Уплашени от шума и от вероятното наказание, което щеше да последва заради постъпката им, всички бяха побегнали обратно към селото си.

Намури дообясни:

— Тъй каза пури-пури. Намури да мине през брода! Ако не е виновен, ще мине.

Крумов подразбра нещо. Слушал бе и той за тукашните нрави. Не току-така от толкова време живееше на острова.

Седна до него.

И когато помисли, че папуасът вече си е отдъхнал, постави въпроса, който интересуваше него.

— Можеш ли да ме заведеш надолу по реката?

— Къде?

— До брега! Където и да е!

— Мога! Ама трябва лодка.

Георг се усмихна тъжно:

— С лодка и сам мога.

В този миг се чу воят на преминал отгоре вертолет.

Крумов скочи, размаха ръце.

Напразно. Машината отмина, без да го забележи.

Решението само се роди в главата му.

Обратно! При разбития самолет. Него търсят онези отгоре.

Затова трябваше да се върне там! И то веднага! Преди спасителите.

Той се обърна към Намури:

— Ти какво ще правиш? Ще отидеш ли при своите?

— Те не са мои. Те са чуждо племе.

Георг разбра. Затова са го натирили сред крокодилите.

И рече:

— Тръгвай с мен! Сега аз ще те водя.

И наистина го поведе по пресните си следи. По-трудното се оказа, когато излязоха от покрайнината и поеха към вътрешността, между извиващите се, сякаш все еднакви, дървесни стволове.

Този път Георг се оправяше по отделните пропуквания на последните патрони в гаснещото пожарище.

Най-сетне го доближиха. Машината представляваше купчина смачкано обгорено желязо. Изгорял бе и евкалиптът, който бе понесъл удара при падането. За щастие съседите му стояха незасегнати. Влагата се бе оказала достатъчна да загаси огъня.

Хеликоптерът мина още веднъж над главите им.

Крумов дори не се опита да даде някакъв знак. От воя на витлата никой нямаше да чуе вика му. А през гъстия листен слой над главите им нищо не се виждаше.

Логиката му подсказваше, че полицаите, а беше почти сигурен, че са те, няма да си отидат, докато не разберат докрай какво е станало с бандитите и жертвата им.

Седна на петдесетина крачки от развалините. За всеки случай по-далеч, по-далеч от някой случайно закъснял с избухването си патрон. Накара и Намури да седне до него. И да чака.

Хеликоптерът пак премина. И пак се върна нататък, откъдето бе дошъл.

Скоро се дочу човешка глъчка.

Идваха.

За всеки случай Георг придърпа папуаса зад близкото дърво. И надзърна оттам.

Смяташе, че е полицията. Но отде да знаеш…

Видя ги, като преминаваха през гигантската колонада. Озъртащи се на всички посоки, стиснали автоматите в ръце.

Бояха се и те. Навярно очакваха засада от бандитите.

Тогава Георг позна водача им — самият инспектор Колуел.

Не се стърпя. Изтича нататък. Посрещна ги.

— Насам! Насам!

Нямаха време да се поздравят, да се здрависат.

Инспекторът тозчас постави въпроса си:

— А онези?

— Навярно са загинали.

Но полицаят не си бе свършил работата.

— Длъжен съм да проверя! Да съм сигурен!

Огледът не трая дълго. Всичко беше ясно.

Откриха само три трупа, тъй обезобразени, че не можеше да се познае чии са.

— Колко бяха? — запита Колуел.

Крумов отвърна:

— Пилотът! И тримата бандити.

— Тогава къде е четвъртият? И кой ли е той?

Ученият се сети.

— Може да е Алфонсо. Той излетя от люка преди мен!

— Алфонсо! — замисли се инспекторът. — Отде го знам? Ще трябва, като се върнем, да преровя архивите!

Обикаляха дълго, въртяха се наоколо, дано открият трупа му, взираха се дори нагоре, към високите дървесни корони.

Не го намериха.

— Навярно съвсем се е овъглил — допусна полицаят. — И вдигна рамене: — Можем да се прибираме!

Тогава се сети:

— А откритието ви? А документацията?

Георг Крумов въздъхна покрусен:

— Отмъкнаха ги! Мен натикаха в хеликоптера, а вируида и книжата отнесоха някъде с другия автомобил.

Инспекторът го изгледа с окръглени очи:

— Значи… Докато сме гонили вас, те…

Преглътна мъчително:

— Добре пипат! Голяма работа ни предстои още.

И обезсърчен ги поведе към чакащия хеликоптер.

— Непосилна задача…