Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (40)

Глава 40

— Е? — попита Дмитрий.

Владимир влезе неохотно в стаята.

— Не прие нито подаръците, нито писмото ви, господарю. Писмото бе върнато неотворено.

Дмитрий стовари юмрук върху масата и разля чаша вино.

— Защо не иска да ме види? Какво толкова ужасно съм направил? Нали й предложих да се омъжи за мен?

Владимир не отговори, понеже знаеше, че въпросът не е адресиран до него. Беше го чувал поне стотина пъти. Пък и не знаеше отговора. Не знаеше също какво бе сторил принцът, освен ако не беше същото, което бе направил и той, и, Майко Божия, колко често се бе чудил как е могъл да бъде толкова глупав, толкова сляп, толкова крив в преценката си. Маруся отдавна бе отгатнала истината, а той упорстваше в неверните си представи за лейди Катрин.

— Може би ако…

Владимир не успя да довърши, тъй като лакеят на вратата го прекъсна с думите:

— Вдовстващата херцогиня…

Той също не можа да довърши, защото бабата на принца го бутна встрани и влезе в стаята. Че херцогинята не беше в добро настроение, си личеше отдалеч.

— Бабо!

— Дръпни се от мен, безотговорен развратнико — скастри го Ленор и се отдръпна, за да му попречи да я прегърне. — Осъзнаваш ли колко неудобно ми беше да ме питат какво правиш в Лондон, след като си бил тук само преди няколко месеца, а аз не можех да дам задоволителен отговор? Как смееш да идваш в Англия и да не ми се обаждаш, при това не веднъж, а два пъти?

Дмитрий се изчерви от срам.

— Дължа ти извинение.

— Дължиш ми много повече от това. Дължиш ми обяснение.

— Разбира се, но преди това седни. Изпий чаша вино с мен.

Дмитрий отпрати слугите и се обърна към баба си. Какво да й каже? Определено не и истината.

— Щях да дойда да те видя, бабо.

— Със закъснение от три седмици?

Значи тя знаеше откога беше тук. Какво ли още знаеше?

— Писах ти преди месец — добави херцогинята, — и тъй като знам, че няма как да си получил писмото ми толкова бързо, ми е ясно, че не то е причината за посещението ти. Казвай какво правиш тук и защо аз последна трябва да науча?

— Ти си ми писала? За нещо важно ли?

— Няма да се измъкнеш, Дмитрий. Настоявам да ми кажеш какво правиш тук. Накарал си дори собствения ми син да има тайни от мен. Той сигурно знае, че си тук, иначе нямаше да се настаниш в тази къща.

Дмитрий въздъхна тежко.

— Не трябва да виниш чичо Томас. Помолих го да не ти казва нищо, защото знаех, че ще настоиш да те посетим. Но работата ми тук е твърде важна… трябва да остана в Лондон, бабо. Трябва да се уверя, че тя няма да ми се изплъзне отново.

— Коя?

— Жената, за която искам да се оженя.

Ленор вдигна недоверчиво вежда.

— О? Доколкото си спомням, ти беше казал, че ще се ожениш до края на миналата година. Когато това не се случи и когато научих новината за завръщането на брат ти от света на мъртвите, предположих, че вече не бързаш да се обвързваш с една-единствена жена.

— Това беше, преди да срещна Катрин.

— Нямаш предвид Катрин Сейнт Джон! — ахна Ленор.

— Откъде знаеш? Не, не ми казвай. Като се има предвид колко пъти бях отпращан от вратата й, сигурно целият град вече знае. А и да я гоня по Пикадили посред бял ден си беше чиста лудост, особено след като тя все пак успя да ми се изплъзне.

— Много добре. Разбирам, че си последвал лейди Катрин тук. Това обяснява сегашното ти посещение. А онова по-ранното?

— И тогава търсех Катрин. Мислех, че се е завърнала тук, но бях сгрешил. Най-многото, което можах да разкрия, бе, че всички смятаха, че е на екскурзия из Европа, и нямах и най-нищожната представа къде може да е.

— Можеше поне за ден-два да дойдеш да ме видиш — оплака се Ленор.

— Извинявай, бабо, но не ставах за компания по онова време.

— Отчаян си бил, а? — Ленор се усмихна за първи път. — Ако не бях уверена в обратното, бих казала, че си влюбен.

Дмитрий се намръщи.

— Толкова невъзможно ли ти се струва?

— Не, разбира се, че не. Просто съм се срещала с лейди Катрин и мисля, че е една забележителна жена, въпреки че е толкова дребна. Няма да успееш да я накараш да изпълнява заповедите ти, момчето ми. Тя няма да се съгласява с всичко, което казваш. Твърде дълго е управлявала сама живота си според собствените си виждания и няма да приеме ролята на покорна жена. Тя е дама, която знае какво иска и не е жена, която мъж с твоя характер би пожелал за съпруга.

— Не ми казваш нищо, което вече да не знам.

— Така ли? — подсмихна се Ленор.

Тя можеше да му каже някои неща, които не му бяха известни, но реши, че не трябваше да го прави. Защо трябваше да го улеснява? През целия си живот внукът й беше получавал всичко, без да полага особени усилия. Ако тази Кейт му създадеше малко трудности, толкова по-добре. Разбира се, ако той се провалеше, нещата щяха да се променят драстично. Ленор нямаше намерение да се откаже от правнука си.

— Казваш, че Катрин не иска да те види. Защо?

— Иска ми се да знаех. Когато бяхме заедно за последен път, спорихме за нещо, но ние често спорехме с нея, така че това не беше нещо необичайно. Тя тъкмо беше станала моя… е, няма значение. Важното е, че тя избяга и сега, когато отново успях да я намеря, отказва да говори с мен. Вярно е, че трябва да поправям много грешки, но тя дори не иска да ми даде възможност. Сякаш се страхува да ме види.

— Това няма никакво значение. Ако наистина искаш да се ожениш за нея, ще трябва да намериш някакъв начин да я спечелиш, нали, момчето ми? И ми се струва, че ще остана в Лондон известно време, за да следя напредъка ти. Разбира се, не трябва да забравяш да ме поканиш на сватбата, ако има такава.

Дмитрий остана да седи на мястото си, когато баба му си тръгна. Нейното настроение се беше подобрило, а неговото се беше влошило. Само да можеше да се отърси от усещането, че тя знаеше нещо, което не му беше известно.