Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (37)

Глава 37

Гладкото снежно одеяло се простираше докъдето стигаше поглед и създаваше впечатление за земя, лишена от живот, пустинна, недокосната от цивилизацията. Бе така заслепяващо красив пейзаж — храстите, превърнали се в могилки с тежки бели калпаци, голи брези, извисяващи тъмни пръсти към схлупеното небе — тихо и спокойно. Балсам за разтревожената душа.

Дмитрий спря на пътя или на онова, което предполагаше, че е пътят, тъй като снегът покриваше земята с плътна, дебела покривка. Домакинът му, граф Бердяев, го беше предупредил да не тръгва толкова скоро, но Дмитрий не се беше вслушал в съвета му.

Онова, което бе започнало като обикновена нужда от малко усамотение, за да поразмишлява без разсейващото присъствие на Катрин наоколо, се бе удължило до почти едноседмично отсъствие от Санкт Петербург. Тъкмо се връщаше от една безцелна тридневна разходка, когато го застигна неочаквана буря и го принуди да погостува на граф Бердяев още няколко дни и сега умираше от нетърпение да се прибере у дома. Прекалено дълго бе оставил Катрин сама и бягството му още същата вечер след кавгата им изобщо не благоприятстваше отношенията им. И друго го подтикваше да си замине възможно по-скоро от Бердяев. Татяна Ивановна се бе появила там в компания от десетина души, включително и Лисенко, в търсене на подслон от същата буря. Напрежението в къщата бе неописуемо и се засили след като Дмитрий има нещастието да стане свидетел, когато Татяна развали годежа си с Лисенко. Изглеждаше смехотворно, но човекът очевидно обвиняваше Дмитрий за този обрат на събитията.

Звукът от изстрела отекна с оглушителна сила в тишината. Конят на Дмитрий се изправи на задните си крака и принцът полетя към земята. Снегът омекоти падането, но силният вятър му попречи да се изправи веднага. Когато най-сетне успя да погледне нагоре, той видя, че подплашеният му кон изчезваше в далечината.

Дмитрий приклекна и се огледа. Той забеляза Лисенко веднага, тъй като графът дори не се опитваше да се прикрие. Дмитрий замръзна на мястото си. Лисенко бе вдигнал пушката си за втори изстрел, но нещо го накара да се поколебае. Погледите им се срещнаха отдалеч. След това Лисенко свали пушката, обърна коня си и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.

Какво ли беше накарало графа да постъпи така? Дмитрий имаше чувството, че знаеше причината. Лисенко очевидно смяташе, че Дмитрий беше причината Татяна да го изостави.

— Какво ти става, Митя? Човекът току-що се опита да те убие, а ти му търсиш оправдания. — Той въздъхна, отвратен от себе си. — Боже мили, ето че почнах да си говоря сам като нея.

Той се обърна да види дали конят му не беше спрял някъде, но не можа да го забележи, въпреки че дирите му се открояваха ясно в снега. Само това му липсваше — дълга разходка в снега. Е, поне можеше да върви. Онзи идиот Лисенко бе имал възможност за добър изстрел, но не се беше възползвал от нея. Може би графът все пак имаше съвест.

Половин час по-късно, когато намери коня си със счупен крак и му се наложи да го убие, Дмитрий промени мнението си за графа. В съзнанието му започна да се загнездва чувството, че Лисенко знаеше прекрасно какво върши. Местността му беше непозната, домът на Бердяев беше отдалечен на няколко часа път оттук, а наблизо нямаше къща или колиба. Дмитрий имаше предчувствие, че можеше да се окаже застрашен от поредната снежна буря, ако не успееше да намери подслон. Ако това станеше, шансовете му за оцеляване бяха нулеви.

Той тръгна в посоката, в която се бе отправил преди. Беше се отдалечил твърде много от дома на Бердяев, за да се опитва да се върне там, така че единствената му надежда беше да намери подслон преди падането на нощта.

Не след дълго студът започна да прониква през кожените му ръкавици и ботуши и крайниците му започнаха да изтръпват. Подплатеното му кожено палто топлеше, но с наближаването на нощта температурата започна да спада значително. Поне вече не валеше. Малко преди да се стъмни напълно, Дмитрий намери една барака, което означаваше, че беше навлязъл в нечий имот. Но тъй като наблизо не се виждаше къща, той не посмя да рискува и да потърси собствениците. Вече беше тъмно, а и той бе твърде изтощен от ходенето в дълбокия сняг.

Бараката очевидно беше изоставена, след като някога я бяха използвали за склад. В нея нямаше нищо, с което можеше да запали огън, освен ако не свалеше дъските от стените. Все пак това беше по-добре от липса на подслон, а на сутринта той сигурно щеше да успее да намери къщата.

Дмитрий се сви на студения под в единия ъгъл на бараката, уви се плътно в палтото си и заспа, като си мечтаеше за топлото тяло на Катрин до себе си… не, по-добре щеше да бъде да остави желанията за следващата сутрин, ако изобщо успееше да се събуди, защото една от опасностите на руската зима беше, че човек можеше да заспи и никога да не се събуди.