Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (21)

Глава 21

Каретата се движеше с тревожна бързина и главата на Катрин я болеше от опитите да различи нещо от преминаващия пейзаж. Най-накрая тя се отказа. И без това трябваше да внимава да не падне от седалката.

Анастасия се разсмя на реакцията й.

— Това е съвсем нормален начин на движение, скъпа. Няма от какво да се притесняваш. Чакай само да дойде зимата, когато колелетата се сменят с плазове. Тогава тройката наистина хвърчи.

— Искаш да кажеш, че колата се превръща в шейна?

— Разбира се. Налага се, когато толкова много сняг и лед покриват пътищата през по-голямата част от годината. Знам, че и вие в Англия си имате шейни за снежно време. Ние действаме по-икономично — вместо да държим отделно превозно средство, използвано едва няколко месеца, ние го преобразуваме.

Катрин не можа да не се усмихне, убедена, че Анастасия едва ли някога се е замисляла за значението на думата икономии, поне не и лично за себе си. Усмивката й не трая дълго. Каретата зави рязко и тя се удари в страничната стена, за щастие плътно тапицирана в меко кадифе. Осъзнала, че не се е наранила, тя започна да се смее, видяла, че и Анастасия се люшна назад. По-младото момиче също се засмя. Започваше вече да разбира как руснаците можеха да се наслаждават на подобни пътувания, при положение че им бяха ежедневие. Едно дете, представи си тя, би било очаровано от такова приключение.

След като Анастасия се успокои, тя изрече:

— Почти пристигнахме.

— Къде?

— Митя не ти ли каза? Той реши да ме остави при по-голямата си полусестра Варвара и семейството й. Тя рядко напуска града. Аз нямам нищо против, въпреки че през август Санкт Петербург е толкова скучен, тъй като всички се изнасят в летните си дворци на черноморското крайбрежие. Но тук поне ще мога да се спася за известно време от упреците на леля Соня.

— Къде отива Дмитрий?

— В Новий домик, нашето имение в провинцията. При това се е разбързал много. — Тя се намръщи. — Дори не пожела да спре да се види с Варвара. Въпреки това съм уверена, че той ще се погрижи първо за теб и вероятно ще те настани в някое от семействата, които имат връзки с британското посолство. Иска ми се да можеше да останеш с мен и съм сигурна, че Варвара няма да има нищо против, но Митя каза, че точно сега не е много удобно. Знаеш ли причината?

— Страхувам се, че изобщо не съм говорила с него.

— Е, добре. Няма за какво да се тревожим. Митя знае какво прави. Но трябва да ми обещаеш, че ще ми дойдеш на гости при първа възможност. Искам да ти покажа всичко.

— Принцесо, мисля, че има нещо, което трябва да знаете…

— А, ето, че стигнахме! Виж, това е една от моите племенници. Колко е пораснала!

Каретата спря пред една огромна къща, която в Англия никога не биха нарекли дворец. Изглежда, че всички сгради, покрай които бяха минали по пътя си дотук, бяха или дворци, или казарми. Това обаче не изненада Катрин, която имаше известни познания по руска история и знаеше как Петър Велики бе построил този красив град с принудителния труд на своите крепостни и как бе принудил благородниците си да построят огромните си къщи тук под заплахата от смъртно наказание.

Анастасия незабавно скочи от каретата, но многобройните лакеи в червено-сребърни ливреи, затичали се надолу по стълбите, направиха всичко възможно тя да не падне. Катрин видя как двамина буквално я понесоха на ръце нагоре по стълбищата. В следния миг златокосата й племенница бе в ръцете й и я прегръщаше с все сили.

Завръщане у дома. Нещо заседна в гърлото на Катрин. Кога ли щеше да й се случи и на нея? Трябваше вече да е поговорила с Анастасия. Момичето бе единственият човек, който наистина можеше да й помогне, единственият, който имаше куража да се пребори с Дмитрий. Все още имаше време, но само броени минути.

Катрин понечи да отвори вратата, но каретата потегли отново и тя бе отхвърлена назад. Подаде глава през прозореца, но успя само да отвърне на прощалния поздрав на Анастасия.

За първи път тя забеляза казаците на Дмитрий, следващи каретата. Ескорт до посолството? Нещо не й се вярваше. По дяволите! Защо бе изчаквала толкова дълго да признае на Анастасия истината? Защото бе започнала да харесва това глупаво момиче, ето защо, и не искаше да й причини болка, като й разкриеше какъв негодник е брат й. А сега какво да прави? Ще чака и ще се оглежда, ето какво. „Той не може да те държи изолирана от хората сега. Ще намериш някакъв начин да се свържеш с хора, които да ти помогнат.“

Ободрителни мисли, но защо не се чувстваше окуражена? Защото и тази нощ, както всички други, бе стояла заключена в каютата си, докато корабът спираше в някое пристанище да попълни запасите си. Бе чакала ли чакала да дойде нощта, когато щеше да й е позволено да излезе навън, а тя не дойде. Най-накрая осъзна, че Русия трябва да приличаше на другите северни страни, където нямаше истински нощи през лятото. Санкт Петербург например беше на същата географска ширина с Дания, Швеция и Норвегия. Беше вече късно, когато Владимир я свали от кораба и я качи в каретата с Анастасия. А сега къде ли я отвеждаха?

Не след дълго каретата спря пред друг дворец, който беше доста по-внушителен от този на Варвара. Когато никой не дойде да отвори вратата на Катрин, тя предположи, че нямаше да бъде оставена тук. Предположението й се оказа вярно. След около минута огромната врата на площадката над стълбите се отвори, Дмитрий излезе навън и тръгна към каретата.

Когато той се настани на седалката срещу нея, тя беше твърде напрегната, за да се държи учтиво с него.

— Не ми харесва някакъв луд кочияш да ме разкарва с бясна скорост из град, който не познавам, и освен това…

— Тя как реагира, когато й каза?

— Кой? За какво говориш?

— Стига, Катя — въздъхна принцът. — Настя. Нали си й разказала историята си?

— Ами… всъщност не съм.

— Така ли? Защо?

— Не ми остана време.

— Имаше седмици…

— О, Дмитрий, я млъкни. Исках да й кажа, но пристигнахме толкова скоро пред дома на сестра ти и Анастасия си тръгна толкова бързо, че… Да не си посмял да ми се смееш!

Не можа да се сдържи. Не я беше виждал такава от началото на пътуването — този войнствен блясък в красивите синьо-зелени очи. Бе забравил колко е привлекателна, когато се разядосаше. А и тя бе успокоила и последната му грижа. Анастасия би могла да създаде проблем, ако бе решила да защитава каузата на Катрин. Беше се поотпуснал, мислейки, че ако Катрин не й кажеше до края на пътуването, нямаше да й каже въобще. Не бе осъзнал, че последната минута преди жените да се разделят, ще е най-подходящият момент за разкриване на истината. Но Катрин се бе провалила. Нарочно? Мили Боже, колко щеше да му се хареса, ако беше така.

— Добре, че не си й казала, Катя — каза той и се отпусна назад в меката седалка.

— Добре е за теб.

— Да, и освен това улеснява нещата.

— И сега какво?

— Ще останеш с мен още известно време.

Бе се погрижил за всичките си непосредствени задачи в града този следобед. Бяха изпратени слуги да уведомят леля му, че се е върнал и скоро ще си бъде вкъщи. Други бяха изпратени да намерят Василий и, разбира се — Татяна. Все още не му се искаше да мисли, че трябваше да възобнови ухажването й, макар да знаеше, че не може да го избегне. Мислите му бяха изпълнени с Катрин и предстоящата седмица. Сега, след като Анастасия останеше в града, той щеше да я има изцяло за себе си и никой не знаеше докъде щяха да стигнат двамата.

— Не можеш ли вече да ме върнеш у дома?

Неприкритият копнеж в гласа й го подразни.

— Не и преди царят да приключи посещението си. Но това не е толкова лошо. Пътуването до Новий домик ще ти хареса. Имението се намира на около триста и шейсет километра оттук, в провинция Вологда.

— Дмитрий! Та това е цялата дължина на Англия! Да не би да ме водиш в Сибир?

Той се усмихна.

— Скъпа, Сибир се намира отвъд планината Урал, а Урал е отдалечен на хиляда километра. Нямаш ли представа за големината на моята страна?

— Очевидно нямам — измърмори тя.

— В Русия вероятно могат да се вместят сто Англия. Новий домик въобще не е отдалечен и се стига само за седмица път.

— Трябва ли да ходя там? Не мога ли да остана тук?

— Разбира се, ако си готова да бъдеш държана заключена в продължение на месец или повече. В провинцията няма англичани. Там ще имаш по-голяма свобода и много повече работа. Беше споменала, че се оправяш със сметките. Моите счетоводители несъмнено са се поотпуснали по време на отсъствието ми.

— Смяташ да ми повериш счетоводството си?

— Защо, не трябва ли?

— Не, всъщност… по дяволите, Дмитрий, ти наистина си мислиш, че всичко това ще ти се размине, нали? Мислиш, че съм някаква слабоумна хлапачка, която няма да направи нищо, за да ти създаде неприятности? Ти така и не разбра какво направи с мен и семейството ми, или по-скоро не те беше грижа. Ти съсипа репутацията ми, като ме домъкна тук без подходяща компаньонка. Ще ми се наложи буквално да си купя съпруг, когато реша да се омъжа, защото съм твърде честна, за да не му призная какво ми липсва вече благодарение на тебе. Животът на сестра ми вероятно също е съсипан, за което си отговорен, понеже не бях там да й попреча да пристане на оня зестрогонец. Брат ми не беше подготвен да поеме бремето на задълженията, които моето отсъствие несъмнено е стоварило на раменете му. А баща ми…

Тирадата на Катрин бе рязко прекратена, когато внезапно той се наведе напред, сграбчи я за рамената и я привлече в скута си.

— Да, причиних ти злини. Признавам го. Но положението ти не е толкова лошо, колкото го изкарваш, Катя. Ще ти купя компаньонка, която ще се кълне, че е била с тебе всяка минута, и няма да се отклони от разказа си дори пред смъртна заплаха. Колкото до изгубеното ти целомъдрие, ще ти дам цяло състояние, за да си купиш който съпруг искаш, щом настояваш да имаш такъв, и което ще ти позволи да живееш независимо, ако така предпочиташ — без мъж или съпруг, пред когото да отговаряш. А ако сестра ти се е омъжила за този тип, който ти така не одобряваш — аз мога да я направя веднага вдовица — съвсем просто е. Що се отнася пък до брат ти… той на колко е години?

— На двайсет и три — отвърна тя, без да се замисля, прекалено смаяна, за да не отговори честно.

— На двайсет и три и ти се тревожиш, че той не може да поеме мъничко отговорност? Дай шанс на момчето, Катя. За баща ти не искам да говорим. Ако му липсваш, значи ще бъде още по-доволен, като се завърнеш. Нека вместо това ти кажа какво още съм ти причинил.

— Недей.

— О, но аз настоявам — Засмя се тихичко, когато тя направи неуспешен опит да напусне новата си седалка. — Принудих те да си вземеш отпуска, от която крайно си се нуждаела, ако половината от нещата, които твърдиш, са верни. Осигурих ти истинско приключение, нови приятели, нови светове, дори нов език — да. Маруся ми каза колко бързо напредваш с руския с нейна помощ. — Гласът му внезапно стана по-плътен. — Също тъй те принудих да изпиташ нови и великолепни чувства. Запознах те със страстта.

— Престани! — Очите й пламнаха и тя започна да го блъска по гърдите, за да му попречи да я привлече по-близо — Въобразяваш си, че знаеш всички отговори, но бъркаш. Първо, компаньонката не означава нищо пред факта на моето изчезване без една-едничка дума. И аз няма да приема парите ти. Казвала съм ти го неведнъж. Баща ми е богат, изключително богат. Бих могла да живея комфортно до края на дните си само със зестрата си. Ако искаш да се отървеш от някоя бала пари, дай ги на лорд Сеймур — той се нуждае от тях, не аз, и освен това съвсем определено не ти позволявам да го убиеш, независимо колко нещастие ще донесе на сестра ми.

Преди тя да успеела каже още нещо, Дмитрий се пребори със съпротивата на ръцете й и погледна в очите й — тези тъмни, омайващи очи — и я целуна. Целувката не беше страстна, а по-скоро имаше за цел да прекъсне пороя от думи, с които го заливаше тя. Точно това се случи отначало, но след не повече от няколко секунди нещата стояха по-различно. Целувките му имаха способността да я карат да се размеква.

— Господи! — изстена Дмитрий — Нямаме нужда от легло. Кажи, че нямаме нужда от легло, Катя.

Пръстите му се опитваха да се плъзнат под роклята й и тя спусна ръка, за да му попречи.

— Не.

— Катя…

— Не, Дмитрий!

Той се отпусна назад и затвори очи.

— Ето какво получавам, когато питам.

Тя не каза нищо. Бе толкова развълнувана, че едва смогна да се върне на мястото си, след като той я освободи.

— Мислех да пътувам заедно с теб, но идеята изглежда не е много добра, нали? Ще те нападна, преди да изминем и километър.

— Няма да го направиш.

— Не, но ти би приела всяка увертюра за нападение, нали, мъниче? И тъй като не мога да се сдържам, предполагам, че ще бъде най-прилично да си тръгна. — Той замълча за малко с надеждата, че ще му възрази. След като тя не го стори, той въздъхна отново протяжно и дълбоко. — Много добре. Но искам да знаеш нещо, Катя. Ще дойде време, когато няма да ти бъде толкова лесно да се справяш с мен. Моли се, когато това време настъпи, да бъдеш на път за Англия.