Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (18)

Глава 18

— Катя?

Сърцето на Катрин пропусна един удар. Не бе трябвало да се опитва да се промъкне незабелязано край каютата на Дмитрий. Дяволите да го вземат! Беше оставил вратата отворена.

Катрин изглади гримасата, сбърчила челото й, и надникна вътре. Беше се разположил зад писалището си, отрупано с хартии, а до лакътя му се подаваше чаша водка. Беше свалил сакото си и бялата му риза бе широко разкопчана покрай врата. Бе запалил лампата, тъй като денят бе необичайно мрачен и светлината меко очертаваше линиите на лицето му и придаваше на русата му коса сребристо излъчване. Напомни си веднага да отмести поглед от него.

Гласът й бе нетърпелив, ясно показващ, че не одобряваше да бъде забавяна от него.

— Отивах на палубата — каза тя с раздразнение.

— В дъжда ли?

— Малко дъжд не е навредил никому.

— На сушата, може би. На кораба палубата ще бъде хлъзгава и…

— Виж, Александров — прекъсна го тя. — Или имам свободата на движение из този кораб, която ми обеща, или можеш отново да ме заключиш в каютата ми. Какво избираш?

Тя го гледаше предизвикателно и Дмитрий се ухили, тъй като нямаше намерение да влиза в спор с нея.

— Разбира се, върви да се измокриш. Но когато се върнеш, искам да поговоря с теб.

— За какво?

— Когато се върнеш, Катя.

Той се загледа в някакви документи пред себе си. Очевидно за него разговорът беше приключил. Катрин стисна зъби и се отдалечи.

„Когато се върнеш, Катя“ — изимитира го тя вбесена, докато се качваше по стълбичките. — Няма защо да знаеш предварително, Катя. Не, иначе би могла да се подготвиш, а това не ни изнася, нали? Умирай от притеснение вместо това. Какво е намислил дяволът този път?

Брулещите капки тежък дъжд приковаха вниманието й в мига, в който излезе на палубата, и арогантността на Дмитрий бе временно забравена. Катрин се придвижи до перилата и се загледа във вихрещата се вода и страховитото небе — природата в изначалния й вид. А тя едва не я бе пропуснала. Дори сега можеше да зърне слънцето да прозира зад изтънелите облаци в далечината в техния рейд към хоризонта. Скоро щяха да оставят бурята зад себе си.

Засега обаче можеше да се наслаждава на нещата, за които дори не би си и мечтала у дома — да бъде блъскана от вятъра и къпана от разбеснели морски вихри, без да се тревожи за съсипано боне или разрошена коса, или пък кой ще я види в такъв раздърпан вид. Беше детинско удоволствие, но тъй мощно, че й се прииска да се разсмее на висок глас, както и стори, когато се опита да улови дъжда в разперените си длани, а вятърът си играеше закачливо с полите й.

Тя беше в добро настроение, когато силният вятър и наближаването на вечерта най-сетне я накараха да се върне. Когато наближи все още отворената врата на каютата на принца, тя се сети, че той бе искал да говори с нея за нещо. Беше го накарала да чака цели два часа. Ако това го беше раздразнило, предимството щеше да бъде на нейна страна.

— Още ли искаш да говориш с мен, Александров? — попита любезно тя.

Дмитрий все още бе зад бюрото си. При звука на гласа й той захвърли перото и се облегна назад да я огледа. Не се изненада, че изглеждаше като полуудавена улична котка. Косата й бе мокра и сплъстена, няколко кичура се бяха полепили по веждите и бузите й, роклята й бе станала полупрозрачна и подчертаваше формите й до последната извивка, а в краката й се оформяше тъмна вадичка. Ако изражението му не издаваше раздразнение, то се четеше в гласа му, макар да не се дължеше на причината, на която го бе отдала Катрин.

— Налага ли се да ми говориш на фамилно име? Всичките ми приятели ме наричат Митя.

— Много хубаво.

Долови въздишката му през цялата стая.

— Влез, Катя.

— Не, не мисля, че трябва да влизам — отвърна тя със същото дразнещо безгрижие. — Може да ти изцапам килима.

Ефектът, който търсеше, беше нарушен от силно кихване.

— Значи малко дъжд не можел да навреди, а? — подхвърли с насмешка принцът. — Иди да се преоблечеш, Катя.

— Ще отида веднага щом ми кажеш какво…

— Първо се преоблечи.

Тя понечи да настои, но си наложи да премълчи. Какъв смисъл имаше да възразява? Тази сцена вече бе играна. И както и преди, той отново успя да я нервирало крайност. Поне сега затръшна вратата зад себе си — копнееше за удоволствието да захлопа по нея, когато се върнеше. Проклета врата! Защо, по дяволите, му трябваше да я оставя отворена?

„За да може да те спре, Катрин, както и направи. Що за свобода е това, когато не може да се качиш на палубата, не може да отидеш до общия салон, без тон да узнае?“

Боже мили, ето че бе започнала да търси обяснение за всяко негово действие в самата себе си. Далеч по-вероятно бе на човека да му е горещо и просто да е искал малко да се разхлади на свежия бриз, промъкващ се по коридора. В крайна сметка, нали бе от Русия — страната на вечната зима.

„Самозалъгвай се, Катрин, миличка. Много добре знаеш, че не си толкова важна за него. Той вероятно не се и сеща за теб, когато не си пред очите му. И защо да се сеща? А и вратата му няма да бъде вечно разтворена. А дори да е, той няма да те спира всеки път.“

Колкото и разумно да разсъждаваше, раздразнението й да бъде третирана като дете въобще не намаляваше. А той точно това бе сторил — бе я освободил като някое немирно дете или прислужница, нареждайки й да се преоблече, като че ли тя нямаше достатъчно мозък да се сети сама.

Катрин влезе в каютата си, затръшна вратата и се нахвърли настървено върху копчетата на роклята си. Мокрият плат я затрудняваше. Какво ли не би дала да беше Люси при нея сега.

Тя свали дрехите си и ги захвърли в един ъгъл. След това осъзна, че в каютата беше твърде тъмно, за да намери новите си дрехи в сандъка.

— За теб ще е по-добре да имаш да ми казваш нещо важно, принце — каза тя на себе си, докато вземаше кърпата от масата за миене. — Да ме държиш в напрежение, може би е твоята представа за…

— Винаги ли си говориш сама, Катя?

Катрин замръзна на мястото си. Очите й се затвориха, пръстите й се стегнаха върху кърпата, която я обвиваше, и мозъкът й засече. „Той не е тук. Няма го. Не би се осмелил.“ Не посмя да се обърне дори когато го чу да се приближава към нея „Господи, окажи ми тази милост, умолявам те. Направи чудо и ме облечи в някакви дрехи.“

— Катя?

— Не можеш да влизаш тук.

— Вече влязох.

— Тогава си върви, преди да…

— Твърде много говориш, мъниче. Дори говориш сама със себе си. Винаги ли трябва да си толкова предпазлива? От какво се страхуваш?

— Не се страхувам — отвърна тихо тя. — Всяко нещо може да бъде свършено по почтен начин, а твоето влизане неканен тук не е един от тях.

— Щеше ли да ме поканиш?

— Не.

— В такъв случай разбираш защо не почуках.

Той си играеше с нея, възползваше се от затруднението й и тя не знаеше как да постъпи. Не можеше да демонстрира достойнство, когато на гърба си нямаше нищо, освен жалката кърпа. Как можеше да му крещи или да го наругае, след като не можеше дори да се обърне и да го погледне в очите?

Катрин наистина се страхуваше. Той стоеше толкова близо зад нея, че тя усещаше дъха му върху тила си. Уханието му я обгръщаше Ако го погледнеше, това щеше да бъде краят на самообладанието й.

— Искам да си тръгнеш. Александров. Ще дойда при теб след няколко минути, след като…

— Искам да остана.

Изрече думите толкова простичко и все пак те казваха всичко. Тя не можеше да го накара да си тръгне и двамата знаеха това прекрасно. Катрин се обърна с лице към него и избухна.

— Защо?

— Глупав въпрос, Катя.

— Друг път! И защо точно сега? Защо точно аз? Мокра съм до кости и приличам на удавен плъх. Как е възможно да… защо ти…

Дмитрий се разсмя на затруднението й.

— Никога не спираш да задаваш въпроси. Истината ли искаш да чуеш, малка моя? Седях си в каютата и си представях как събличаш тези мокри дрехи и имах чувството, че го правиш пред мен. Виждаш ли, споменът за теб е тъй възпламеняващ, както и самата ти. Затварям очи и те виждам, легнала върху зеления сатен…

— Престани!

— Нали искаше да знаеш защо съм те пожелал сега?

Докосването й му попречи да отвърне. Всъщност мислите й се разпиляха като ято подплашени птици и тя престана да мисли. Галеше я като с перце, движеше се по голата кожа на раменете й, докато накрая ръцете му се затвориха около тънката й шия.

С пръсти зад тила, палците му повдигнаха брадичката й да го погледне.

— Не трябваше да те разсъбличам мислено. Но не можех да се спра. А сега имам нужда от теб, Катя. Имам нужда от теб — прошепна той страстно и устните му се впиха в нейните.

Най-лошите страхове на Катрин се сбъднаха, като осъзна, че не можеше да се противопостави на целувката. Като мед, като сладко, гъсто вино, вкусът му бе тъй примамваш, караше я да се чувства възхитително лоша…

Но последствията, Катрин. Трябва да не се поддаваш. Използвай въображението си — както и той направи. Представи си, че се намираш в прегръдките на лорд Селдън.

Тя сериозно се опита, но тялото й знаеше разликата и я умоляваше настойчиво да размисли. Защо да се съпротивлява? Защо? В този момент не можеше да се сети за причините, нито пък искаше.

Само няколко мига да му се насладиш, Катрин. Какво лошо може да има в няколко мига забрава?

Когато стройното й тяло се притисна към него, Дмитрий даде пълна свобода на страстта си. Триумф се разля във вените му и нагорещи сетивата му като никога досега, понеже успехът никога не бе означавал толкова много.

Значи е бил прав. Катрин се поддаваше само на директна атака срещу сетивата й, но той не забравяше какво се бе случило тази сутрин. Не смееше да спре дори да си поеме дъх, не смееше да й даде дори моментен отдих или тя отново щеше да издигне стената от безразличие и тази златна възможност щеше да се пропилее.

Но как само му въздействаше… Мили Боже, нямаше да е в състояние да действа бавно. Едва се сдържаше да не я помете със силата на желанието си. Ръцете на Катрин се движеха пламенно по гърба му, вплитаха се в косата му настоятелни, подканващи. Езикът й се дуелираше с неговия без никакво колебание, а с дръзка нападателност. Невъзможно беше да греши. Тя беше също толкова възбудена колкото него. Той обаче не искаше да поема излишни рискове.

Без да нарушава целувката, той отвори очи, за да погледне къде с леглото, и едва сега осъзна че в каютата нямаше легло, а само някакъв хамак. Хамак! Принцът се почувства, сякаш го бяха облели със студена вода. Обречен поради липса на легло? Немислимо. Огледа килима. Беше дебел и… Не. Нямаше да я вземе на пода. Не и сега. Този път всичко трябваше да бъде идеално.

Катрин бе в такъв съвършен синхрон със страстта на Дмитрий, че моментното му разсейване й подейства като студен душ. Не разбираше какво го бе породило, а и нямаше значение. Внезапно бе разтърсена да види какво правеше — и той какво правеше. Носеше я на ръце. Тръгна бавно към вратата, без нито за миг да прекъсва контакта между устните им. Имаше обаче разлика в целувката, някаква болезнена пламенност, сякаш… сякаш…

„Той е разбрал, Катрин. Вече знае какво е необходимо да те извади от черупката ти и да те превърне в безформено желе.“

Беше твърде късно. Желаеше ли го или не, разумът й се завърна.

— Къде ме носиш?

— В моята каюта.

— Не… не можеш да ме отнесеш там в такъв вид.

— Никой няма да те види.

Гласът й изплющя като камшик.

— Пусни ме, Дмитрий.

Той се спря, но не я пусна. Ръцете му се стегнаха силно около тялото й, сякаш искаше да й покаже, че този път нямаше да се откаже толкова лесно.

— Аз ти помогнах, когато имаше нужда — напомни й той. — Можеш ли да отречеш това?

— Не.

— Тогава и ти можеш да направиш същото за мен.

— Не.

Той се вцепени.

— Имам нужда от теб, Катя. Сега. Моментът не е подходящ да си припомняш абсурдното си целомъдрие.

Това я ядоса.

— Абсурдно целомъдрие ли каза? Не смей да ме сравняваш с твоите рускини! Аз съм англичанка и абсурдното ми целомъдрие си е съвсем нормално. Пусни ме, Дмитрий. Веднага.

Той беше толкова ядосан, че едва се въздържа да не я захвърли на пода. Как можеше с такава лекота да превключва от едната крайност към другата? И защо изобщо й говореше? Вече знаеше, че с думи не можеше да пробие защитата й.

Спусна краката й на земята, но ръката му се плъзна надолу и я огъна по извивката на твърдото си тяло. Движението разхлаби кърпата, затъкната над гърдите й, и единствено здраво притиснатите им тела й попречиха да се свлече на земята.

— Започвам да мисля, че не знаеш какво искаш, Катя.

Катрин изстена дълбоко, когато свободната му ръка здраво стисна брадичката й в подготовка на нова атака. Нямаше да успее да удържи, не и отново, не и сега. Все още не се бе съвзела от първата. Той обаче грешеше, много грешеше. Тя отлично знаеше какво иска.

— Ще ме насилиш ли, Дмитрий?

Принцът я пусна толкова рязко, че тя политна назад.

— Никога! — изръмжа той.

Катрин го беше обидила несъзнателно, въпреки че не беше имала такова намерение. Раздразнението му не можеше да бъде объркано. Той беше заровил ръце в косата си, сякаш искаше да я изскубне.

— За бога, ти си две различни жени! Какво става със страстната Катрин, когато се появи целомъдрената?

Господи, той сляп ли беше? Не виждаше ли, че цялото й тяло трепереше от желание?

„Дяволите да те вземат, Дмитрий, не бъди такъв благородник! Не слушай думите ми, а тялото ми! Взе ми ме!“

Той обаче не чу неизречената й молба. Виждаше само опропастената възможност, усещаше само болката от нестигналата до естествен завършек страст.

След едни последен разгорещен поглед Дмитрий излезе, като затръшна вратата след себе си. Като се озова обаче отвън, той съжали за целенасочената си подигравка и болезнения израз, пробягал по лицето на Катрин. Нито една жена, която се целуваше като нея, не можеше да се нарече целомъдрена. Тя го искаше. И дори да беше последното нещо в живота му, щеше да я накара да го признае.

Като пренебрегна килима, бе пропилял шанса си този път. Не че не беше правил любов на най-невероятни места. Веднъж, заради бас с Василий, се бе любил в театрална ложа, и то по време на антракта, когато възможността да бъде хванат бе най-голяма. Мътните го взели, искаше му се Василий да бе тук да го види. Той умееше да третира проблемите с безкрайна простота.

Всичките му усилия да прелъсти Катрин се бяха оказали напразни, директният подход също се бе провалил, включително апелът му към чувството й за справедливост. Очевидно тя нямаше такова. Очевидно беше време да промени тактиката си. Може би трябваше да отвърне глава от нейната книга и да започне да не й обръща внимание. Жените обичаха да казват не, но мразеха да бъдат пренебрегвани. Можеше и да проработи. Разбира се, това щеше да изисква голямо търпение, а той не можеше да се похвали, че го притежава.

Той въздъхна тежко. Поне го беше нарекла Дмитрий — малка компенсация.

Рано на следващата сутрин в каютата на Катрин бе внесено едно легло.