Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (10)

Глава 10

Дмитрий облегна глава на високата облегалка на стола и сложи босите си крака върху столчето пред себе си. Столът беше удобен и му служеше като напомняне, че беше човек, който рядко си отказваше нещо, каквото и да било то. Столът беше един от осемте, които бе купил, по един за всяка от спалните си в именията, които притежаваше из Европа, както и един за пътуванията си. Когато видеше нещо, което му подхождаше, той правеше всичко възможно да го получи. И винаги бе успявал.

Принцеса Татяна беше една такава цел. Тя му подхождаше. Тя беше най-редкият скъпоценен камък измежду всички бляскави красавици в Санкт Петербург. А щом беше решил да се жени, можеше ли да се ожени за друга, освен за най-красивата?

Дмитрий не се беше сещал за Татяна, откакто бе споменал за нея на баба си, и сигурно нямаше да се сети, ако току-що не се беше събудил след един неприятен сън за нея. Тя го беше разиграла доста и дори в съня си той не бе успял да постигне целта си.

Не че той искаше да се ожени за нея или пък за някоя друга. Напротив. За какво му беше съпруга, след като никога не му бе липсвала женска компания? Тя щеше да бъде поредната му грижа, а той си имаше хиляди други грижи. Всъщност този брак нямаше да бъде необходим, ако по-големият му брат Михаил не бе направил глупостта да предложи услугите си в Кавказ и схватките с турците му бяха допаднали толкова много, че той бе удължавал службата си всяка година, докато най-накрая късметът не му бе изневерил. Тази година той бе останал зад фронтовата линия и въпреки че не бяха намерили тялото му, твърде много от другарите му го бяха видели да пада улучен от вражески куршум, за да има някаква надежда да е все още жив.

Денят, в който Дмитрий бе научил за смъртта на брат си, беше един от най-черните в живота му. Не че той обичаше много Михаил, който му беше полубрат от първия брак на баща им. Като малки двамата се бяха сближили, въпреки че седемгодишната разлика във възрастта им определяше и различните им интереси. Но армейската служба винаги бе привличала Михаил и когато бе станал достатъчно възрастен, той я бе превърнал в свой живот. След това Дмитрий не го беше виждал често, освен през едногодишната си служба в Кавказ.

През тази една година Дмитрий бе видял толкова много убийства, че му стигаха за цял живот. Той не живееше заради опасностите като брат си. Подобно на много от младите си приятели от Императорската гвардия, Дмитрий бе търсил приключения и ги беше намерил в изобилие. Онази една година се беше оказала достатъчна, за да го накара да напусне армията. Той беше по-малкият син в семейството, но нямаше нужда да превръща военната служба в свой живот, както правеха повечето от по-малките синове на аристократите. Освен с голямото богатство на семейството, той разполагаше и със собствено. Пък и Дмитрий смяташе, че може да направи нещо по-смислено с живота си, вместо да го излага на неразумни рискове.

Да можеше и Михаил да бе мислил така. Или поне да беше намерил време да се ожени и да остави наследник, преди да загине. Така Дмитрий нямаше да бъде последният мъж от рода Александрови. Той имаше още петима полубратя, но всички те бяха незаконородени. А и Соня, сестрата на баща му, се бе постарала да му покаже ясно, че сега беше негов дълг да се ожени и да се сдобие с наследник, преди и с него да се случи нещо като с Михаил. Нямаше значение, че Михаил бе подлагал живота си на риск ежедневно, а Дмитрий не. Смъртта на Михаил бе потресла леля Соня толкова силно, че тя не искаше и да чуе за бавене.

Дотогава Дмитрий бе водил безгрижен живот. Михаил бе изпълнявал ролята си на глава на семейството, откакто баща им бе починал от холера по време на епидемията през 1830 година. Дмитрий бе осъществявал контрол върху по-голямата част от семейните владения и инвестиции, но само защото финансите се бяха превърнали в негова мания, в безопасен начин да поема рискове. Сега обаче всички задължения се бяха стоварили върху плещите на Дмитрий — огромните имения, крепостните селяни, незаконородените деца в семейството, дори и шестте копелета на Михаил. А скоро към тях щеше да се прибави и съпруга.

Той бе проклинал хиляди пъти брат си за това, че беше загинал и го беше оставил да поеме задълженията му. Дмитрий имаше чувството, че животът му вече не беше същият. Проблемите със сестра му бяха отличен пример за това. Ако Михаил беше жив, херцогинята щеше да пише на него и на него щеше да му се наложи да решава проблема, въпреки че Анастасия беше полусестра на Михаил. Той несъмнено щеше да прехвърли проблема на Дмитрий, с тази разлика, че тогава Дмитрий не би бил по средата на ухажване и не би имал нищо против едно пътуване до Англия. Пътешествията, които той обожаваше, бяха едно от нещата, които сега не можеше да си позволява, когато поиска.

Поне сестра му беше една грижа, която скоро можеше да прехвърли на друг, след като я омъжеше. От друга страна, когато той самият се оженеше, тя щеше да бъде заменена от друга грижа. Ако беше готов да приеме провала си в постигането на целта, която сам си беше поставил, Дмитрий щеше да се откаже от избора си на красивата принцеса Татяна.

Татяна Иванова го беше изненадала, като се беше оказала най-трудна за спечелване. Ухажването й бе отнело доста време и усилия, повече отколкото бе отделял на която и да било жена, и неведнъж му се бе налагало да полага огромни усилия да овладее раздразнението си от начина, по който тя го разиграваше. Тя може би беше поласкана от вниманието му, но беше също така и млада дама, която осъзнаваше привлекателността си. Татяна знаеше, че можеше да има всеки мъж, когото пожелае, и не бързаше да направи избора си измежду дузините ухажори, които я заобикаляха.

Но нито една жена не бе успяла да устои твърде дълго на Дмитрий. Това не беше суетност от негова страна, а самата истина. И точно когато той бе започнал да напредва в усилията си да спечели принцесата, точно когато ледът около замръзналото й сърце сякаш бе започнал да се топи, бе пристигнало писмото на херцогинята. Дяволски лош късмет. Въпреки това той не се тревожеше, че Татяна ще избере друг в негово отсъствие. Дмитрий се дразнеше повече от забавянето и от факта, че с отсъствието си беше загубил територия и при завръщането си щеше да му се наложи да наваксва, след като му се искаше само въпросът да бъде уреден възможно най-бързо, за да може да се посвети на други неща.

Почукването на вратата го откъсна от мислите му. Дмитрий не искаше да си мисли за предстоящия семеен живот, след като не можеше да направи нищо, преди да се върне в Русия, а дотогава щяха да минат седмици.

Максим влезе и задържа вратата отворена пред Владимир, който го последва, като носеше Катрин на ръце. На пръв поглед тя изглеждаше заспала, но след това Дмитрий забеляза, че зъбите и са впити в долната устна, а ръцете й са вкопчени в плата на роклята.

Той скочи на крака и бързината на движението му накара двамата слуги да замръзнат уплашено на местата си.

— Какво й има? — Въпросът бе отправен към Киров със смразяващ тон.

— Нищо, Ваше височество, наистина нищо — побърза да го увери Владимир. — Просто крайниците й бяха изтръпнали, а сега усещането се връща и… — Той замълча, защото изражението на принца потъмняваше с всяка изминала секунда. — Трябваше да я оставим в сандъка, докато корабът излезе в открито море. Можеше да избяга и да доплува до брега. Реших, че не трябва да поемам излишни рискове, като се има предвид важността…

— Все още не сме напуснали Темза, а и дали е необходимо да ти напомням, че има и други начини да се постараеш да й попречиш да избяга? Да не би да искаш да ми кажеш, че току-що си я пуснал?

Владимир кимна виновно.

— Истината е, че бях забравил колко дълго време е необходимо да стигнем до брега, а и в объркването по време на плаването, пък и след като тя беше заключена, аз… аз не се сетих за нея, докато Маруся не ми напомни.

Тези полуистини сякаш омилостивиха малко принца. Изражението му се смекчи леко, но не напълно. Владимир знаеше, че принцът не понасяше некадърните слуги, а откакто бе срещнал англичанката, той бе направил повече грешки отколкото по време на цялата си служба. И все пак Дмитрий беше разумен човек, а не тиранин.

— Ти отговаряш за нея, Владимир, така че се постарай в бъдеще да бъдеш по-внимателен.

Киров изстена мислено. Да отговаря за тази жена, беше най-ужасното наказание, което господарят му можеше да измисли.

— Много добре, свали я долу.

Дмитрий се отмести встрани и посочи към стола, от който бе станал преди малко. Владимир бързо остави товара си там и отстъпи назад, като се молеше жената да не направи нещо. Не беше писано молитвите му да се сбъднат.

Катрин изстена и се преви над коленете си. Косата й падна напред, а долната й риза се разтвори от тежестта на гърдите й и откри привлекателната й плът пред погледите на тримата мъже.

Владимир забеляза, че Дмитрий се намръщи отново, и побърза да го успокои:

— Неудобството й е временно, господарю. Ще й мине за няколко минути.

Принцът не обърна внимание на думите му. Той се отпусна на едно коляно пред Катрин, хвана я нежно, но здраво за раменете и я накара да седне удобно. След това вдигна роклята й над коленете и започна да масажира единия й прасец.

Естественият рефлекс на Катрин беше да го ритне. Тя бе изслушала разговора му със слугата, без да каже нищо, само защото се страхуваше, че ако отвори уста, ще се разкрещи. Но сега болезненото усещане в крайниците й започваше да изчезва и въпреки че все още го имаше, беше по-поносимо отпреди. Тя обаче не ритна принца. Гневът й имаше нужда от по-добър начин за изява — начин, който да бъде разбран правилно. Катрин замахна с ръка и удари звучна плесница на Дмитрий.

Дмитрий замръзна на мястото си. Максим пребледня от ужас. Без да мисли, Владимир изтърси:

— Тя твърди, че е благородничка. Ваше височество — дъщеря на граф.

Настъпи пълна тишина. Владимир не беше сигурен дали принцът бе чул думите му и дали те имаха някакво значение. Той не знаеше защо се беше опитал да обясни това невероятно избухване, и то с твърдение, което очевидно беше лъжа Ако не бе казал нищо, може би жената щеше да бъде изхвърлена зад борда, което щеше да го направи много щастлив.

Дмитрий бе вдигнал очи и забеляза яростта в погледа на Катрин. Тя го беше ударила с всичка сила и изненадата му беше толкова голяма, че за момента той не бе в състояние да реагира по никакъв начин. А Катрин още не беше свършила с него.

— Арогантността ти надминава всякакви граници, Александров. Да се осмелиш да… да наредиш да ме… ох!

Ръцете й се свиха в юмруци в скута й. Тя полагаше огромни усилия да се овладее, но не успяваше и това очевидно я вбесяваше А той продължаваше да клечи пред нея и да я гледа с удивление!

— Дяволите да те вземат, ще обърнеш този кораб незабавно и ще ме върнеш в Лондон! Настоявам… не, нареждам ти да го направиш веднага!

Дмитрий се изправи бавно и на Катрин й се наложи да извие врат нагоре, за да не изпуска погледа му от своя. Той потърка отнесено бузата си, като не сваляше очи от нея; след това в погледа му внезапно се появи весело пламъче.

— Тя ми нарежда, Владимир — каза принцът, без дори да поглежда към слугата си.

Напрежението напусна Киров след промяната в гласа на господаря му.

— Да, господарю — въздъхна той.

— Дъщеря на граф, казваш?

— Така твърди тя.

Кадифените очи на принца се плъзнаха обратно към Катрин и тя откри, че може да се изчервява дори в гнева си, защото погледът му не се спря върху лицето й, а продължи надолу към разкопчаната на гърдите й рокля. И сякаш това не беше достатъчно, очите му се плъзнаха бавно още по-надолу и най-накрая се спряха да се възхитят на краката й.

Катрин дръпна рязко роклята си надолу, за да покрие краката си, след което се зае трескаво да закопчава роклята си. Тази проява на скромност бе възнаградена с гърлен смях от мъжа, който стоеше само на половин метър от нея.

— Мръсник! — изсъска тя, без да вдига поглед, преди и последното копче да беше закопчано. — Имаш обноските на уличница, която знае само как да зяпа хората, но това едва ли трябва да ме изненадва, като се има предвид, че и моралът ти е също толкова развратен.

Владимир вдигна очи към тавана. На Максим, който все още не се беше опомнил от първоначалния си шок, тази забележка му дойде твърде много. Дмитрий обаче се развесели още повече.

— Трябва да те поздравя, Катя — каза той — Талантът ти е забележителен.

Думите му я завариха неподготвена.

— Талант ли?

— Разбира се. Кажи ми трябваше ли да работиш по него, или ти е вродена дарба?

Тя присви подозрително очи.

— Ако намекваш…

— Нищо не намеквам. Възхищавам ти се. Ти имитираш до съвършенство висшестоящите. Да не би да си играла такава роля в театъра? Това би обяснило…

— Достатъчно! — извика Катрин и скочи на крака, едва сега разбрала какво имаше предвид той.

Но близостта до него за нещастие я постави в неизгодно положение. Това й се случваше за първи път и не й харесваше изобщо. Той беше толкова висок, че тя му стигаше едва до рамото.

Катрин отстъпи бързо встрани, докато се озова на достатъчно разстояние от принца, след което се обърна толкова рязко, че косата и описа дъга във въздуха. На такова безопасно разстояние вече можеше да се държи с достойнство. Тя изправи рамене, вирна брадичка и изгледа принца с презрение. Въпреки това обаче част от гнева й се бе изпарил. Оценката на Дмитрий за „таланта“ й беше искрена и това я плашеше.

Тя нито за миг не бе и помисляла, че той няма да й повярва. Беше оставила гнева си да вземе връх, защото нито за миг не се бе съмнявала, че когато той разбереше с кого всъщност си има работа, веднага щеше да изпълни всичките и искания. Това не се беше случило Той смяташе, че тя разиграва някаква сценка, и това го забавляваше. Актриса! Единственият й допир с театъра беше от ложата на баща й.

— Освободи лакеите си, Александров. — Миг по-късно й хрумна, че нямаше смисъл да се кара с него, и се поправи: — Принц Александров. — Проклетият мъж държеше всички козове и въпреки че това беше възмутително, Катрин знаеше как да проявява гъвкавост — до известна степен.

Тя изобщо не долови, че току-що беше издала заповед, но това не убегна на Дмитрий. Той повдигна вежди за миг, но любопитството му бързо го накара да се успокои.

Принцът махна с ръка и двамата слуги излязоха. Той не каза нищо, докато вратата не се затвори след тях.

— Е, скъпа?

— Лейди Катрин Сейнт Джон.

— Да, това се връзва — каза замислено той — Спомням си, че се запознах с един Сейнт Джон по време на едно от посещенията ми в Англия преди много години. Граф… Станфорд беше, нали? Не, Страфорд. Да, граф Страфорд е много активен в реформите, много известен сред обществеността.

Последното беше казано целенасочено, с намек, че всеки в Англия знаеше това име. Катрин стисна зъби, но това, че принцът се бе срещал с баща й, беше обнадеждаващо.

— И за какво сте се срещали с графа? Предполагам, че мога да опиша мястото на срещата ви също толкова добре, колкото теб, ако не и по-добре, тъй като познавам всички приятели на баща ми и домовете им.

Той се усмихна леко.

— Тогава ми опиши имението на херцог Албемарл. Катрин се намръщи. Ама че лош късмет, да й назове името на човек, когото не познаваше.

— Не познавам херцога, но съм чувала…

— Разбира се, че си чувала, скъпа. Той също е много известен.

Отношението му я вбеси.

— Виж какво, аз съм онази, която ти казвам, че съм. Защо не ми вярваш? Аз усъмних ли се, когато ми каза, че си принц? Което, между другото, не ме впечатлява, защото съм запозната с руската йерархия.

Дмитрий се разсмя. Той вече се беше досетил, че според нея нещо му липсваше, и сега тя го бе потвърдила. Трябваше да се почувства обиден, но думите й толкова добре подхождаха на ролята, която тя играеше. Още когато я бе видял за пръв път, бе разбрал, че тя ще бъде забавна, но не бе и предполагал, че ще бъде пълна с толкова изненади.

— Тогава ми кажи какви велики истини знаеш, Катя.

Тя знаеше, че той й се присмива, но трябваше да направи всичко по силите си, за да го накара да й повярва.

— Всички руски благородници носят една и съща титла, въпреки че старите аристократи стоят по-високо от новите, или поне така са ми казвали. Много демократично, наистина, но въпреки това истината е, че един принц в Русия е просто като херцог, граф или маркиз в Англия.

— Не съм сигурен, че одобрявам израза „просто като“, но какво искаш да кажеш все пак?

— Че сме равни — отвърна тя.

Дмитрий се ухили.

— Така ли? Да, мога да се сетя за един случай, в който може да се каже, че това е вярно. — Погледът му се плъзна по тялото й, сякаш не искаше да остави никакво съмнение какво имаше предвид.

Катрин стисна отчаяно юмруци. Напомнянето за онова, което се беше случило между тях миналата нощ, беше обезоръжаващо. Гневът й беше насочен срещу неговата арогантност и снизходителност, а не срещу самия мъж, който стоеше пред нея. До този момент възмущението й бе пречило да го види по друг начин, освен като обект на презрението си. Сега обаче присъствието му я разтърсваше, както бе станало и тази сутрин.

Катрин забеляза за първи път облеклото му, или по-скоро липсата на такова. Беше облечен само в къс кадифен халат и чифт широки панталони. Краката му бяха боси. Гърдите му, които се виждаха през отвора на халата, също бяха голи. Златисторусата му коса беше разрошена, сякаш току-що бе станал от леглото.

Катрин забрави какво бе искала да отвърне на последната му забележка, като осъзна къде се намираше — в спалнята му. Тя дори не се беше огледала. Откакто бе отворила очи, бе гледала само Дмитрий. Сега отново не посмя да се огледа, тъй като се страхуваше, че видът на разхвърляното легло щеше да я довърши. Той бе наредил да я доведат тук. А тя, каквато си беше глупачка, бе настояла да бъдат оставени насаме за този важен разговор.

Предишният й проблем избледня пред сегашния. Дмитрий бе поискал да бъде доведена тук и причината за това можеше да бъде само една. Беше се шегувал с нея през цялото време, използвайки чар и леки намеци вместо сила. Но не след дълго щеше да дойде ред и на силата и Катрин знаеше, че тогава нямаше да има никакъв шанс. Достатъчно беше само да го погледне, за да се почувства напълно беззащитна.

Всички тези тревожни мисли, които нахлуваха едновременно в ума й, накараха Катрин да пренебрегне факта, че се намираше на кораб и че каютата трябваше да задоволява всички нужди на Дмитрий — както свързаните с удоволствията, така и свързаните с работата. За щастие обаче точно тази подробност й беше спестена в момента, тъй като вратата се отвори и в стаята нахлу вихрушка от искряща розова коприна.

Високата, русокоса млада жена бе не просто красива, тя беше ослепителна. Така поне смяташе Катрин, която замръзна на мястото си, когато видя това видение да се появява така внезапно. Но появата на жената постигна две неща, за които Катрин беше изключително благодарна. Тя накара Катрин най-накрая да отмести поглед от Дмитрий, така че умът й успя да се върне към нормалната си, логична работа и освен това привлече вниманието на принца.

Още когато вратата се отвори, жената заговори с ясен глас.

— Митя, от часове те чакам да проспиш деня, но повече… няма… да чакам. — Последните думи бяха изговорени бавно, когато тя осъзна, че Дмитрий не беше сам. Един поглед към Катрин й беше достатъчен, за да реши, че не трябва да се съобразява с нея, но цялото й поведение се промени, като забеляза раздразнението на принца. — Съжалявам — побърза да каже жената. — Не знаех, че си зает.

— Което няма нищо общо с проблема — отвърна остро Дмитрий. — Нищо чудно, че херцогинята реши да се отърве от теб, Анастасия, ако тази липса на обноски е между качествата, които си придобила напоследък.

Поведението на жената се промени отново, след като бе скастрена тъй остро пред една непозната, и тя мина в защита.

— Важно е, иначе не бих…

— Не ми пука, дори ако на кораба има пожар! В бъдеще ще искаш разрешение, преди да ме обезпокоиш, независимо колко е часът и независимо каква е причината!

Катрин почти се забавляваше, докато наблюдаваше авторитарния изблик на гняв. Пред нея стоеше мъж, който не бе позволил нищо друго да го обезпокои, дори и плесницата, която му беше ударила, а сега беснееше заради някаква дреболия. От друга страна обаче, тя се бе срещала с руснаци само в двора и бе слушала много истории за тях от руския посланик в Лондон, който беше близък приятел на графа и който й бе казвал, че руснаците са хора с непостоянен характер, които бързо сменят настроенията си.

Досега принцът не бе показал, че има склонност към подобно поведение. Е, поне този негов изблик беше успокояващ, защото беше по-подходящ за онова, което тя очакваше от един руснак. Винаги беше по-лесно да се справи с един предсказуем човек.

Катрин бързо оцени възможностите си и реши да рискува. Тя се направи на покорна — роля, която не и отиваше — и се намеси в разговора на двамата.

— Милорд, нямам нищо против да изчакам, докато свършите с дамата. Само ще изляза навън…

— Остани си на мястото, Катрин — подметна той през рамо. — Анастасия си тръгва.

Две заповеди, по една за всяка от двете жени. Но нито една от тях нямаше намерение да се подчини без бой.

— Няма да се отървеш от мен, Митя — настоя Анастасия и тропна с крак, за да се увери, че брат й осъзнава колко е разстроена. — Една от прислужниците ми е изчезнала! Малката кучка е избягала!

Преди Дмитрий да успее да отвърне нещо, Катрин, която го заобикаляше бавно, но без да спре, каза твърдо:

— Моята работа може да почака, милорд. — След това добави: — Ако някой е паднал зад борда…

— Глупости — прекъсна я Анастасия, без дори да забелязва, че Катрин се опитваше да й помогне. — Лукавата мръсница се е измъкнала, преди да отплаваме. По време на пътуването към Англия беше болна през цялото време, също като моята Зора. Просто не е искала да пътува отново с кораб. Но аз не искам да се откажа от нея, Митя. Тя ми принадлежи и аз си я искам обратно.

— Да не би да очакваш от мен да обърна този кораб и да се върна за твоята крепостна, след като знаеш, че съм обещал на всички им свободата, стига само да я поискат? Не ставай глупачка, Анастасия. Можеше да избереш поне измежду сто жени с кого да я замениш.

— Но не тук и не сега. Какво ще правя сега, след като Зора е болна?

— Не смяташ ли, че ще трябва да се задоволиш с една от моите слугини? — Това не беше въпрос, а заповед.

Анастасия знаеше, че това бе краят на разговора. Не бе очаквала, че брат й ще се върне обратно заради прислужницата и, но бе имала нужда да излее раздразнението си от това принудително пътуване с него, да го накара да прояви малко по-голямо съчувствие към нея и избягалата прислужница се беше оказала подходящ повод.

— Ти си жесток, Митя, Моите прислужници са добре обучени. Твоите слугини нямат никаква представа какво означавала бъдат прислужници на една дама. Те знаят само как да обслужват теб.

Докато те спореха, Катрин се възползва от факта, че те сякаш бяха забравили за присъствието й, и успя да се доближи до вратата. Тя не повтори, че ще изчака навън принцът да свърши разговора си, а просто отвори безшумно вратата, измъкна се навън и я затвори също толкова безшумно.