Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (12)

Глава 12

— За бога! — избухна Владимир. — Какво толкова казах? Кажи ми! Помолих те само да отидеш при нея и да й предадеш поканата на принца за вечеря. Ти обаче ме гледаш, сякаш съм ти предложил да я убиеш!

Маруся сведе поглед, но устните й продължаваха да бъдат стиснати все така упорито, а ножът в ръката й се движеше трескаво и осакатяваше спанака за салатата, която приготвяше.

— Защо ти трябва да ме питаш? Нали каза, че той я е поверил на теб? Това, че съм женена за теб, не означава, че ще деля тази отговорност с теб.

— Маруся…

— Не! Няма да го направя, така че не ме моли повече. Горкото момиче вече преживя достатъчно.

— Горкото момиче ли? Та тя ръмжи като вълчица.

— А, ето къде бил проблемът. Страхуваш се да застанеш очи в очи с нея след всичко, което й стори.

Владимир се отпусна тежко на един стол в противоположния край на масата. Той се втренчи гневно в гърба на готвача, чиито рамене се тресяха подозрително. Двамата му помощници белеха картофи в ъгъла и полагаха всички усилия да се преструват, че са глухи. Тук не му беше мястото да спори с жена си. Всички на кораба щяха да знаят за разговора им, преди да се беше разсъмнало.

— Как може тя да не остане доволна от молбата ми? — попита той, но този път тихо.

— Глупости. Знаеш, че тя няма да приеме нито дрехи, нито поканата му. Но имаш заповед, нали? Е, аз няма да бъда тази, която ще я накара да страда повече. — Тя снижи глас и продължи стон, в който се долавяше отвращение: — И без това вече й навредих достатъчно.

Очите на мъжа и се разшириха, когато най-накрая разбра какво бе превърнало Маруся в такава оса.

— Не го вярвам. Ти пък за какво се чувстваш виновна?

Тя вдигна поглед. Враждебността бе напуснала изражението й.

— Вината е само моя. Ако не бях предложила да я упоиш…

— Не ставай глупачка. И аз бях чул хвалбите на Булавин. Щях да отида при него и без да ме беше подсетила.

— Това не променя факта, че бях твърде безгрижна, Владимир. Изобщо не мислех за нея. За мен тя не означаваше нищо, също като всички онези безименни жени, с които той се забавлява в промеждутъците между по-благородните си завоевания. Дори когато се срещнах с нея и видях колко е различна от останалите, аз все още мислех само как да изпълня желанието му.

— Както и трябва да бъде.

— Знам го — тросна се Маруся. — Но това не променя нищо. Тя беше девствена, за бога!

— И какво от това?

— Какво от това ли? Тя не искаше да легне с него, ето какво! Ти щеше ли да ме обладаеш, ако не исках? Не, щеше да зачетеш желанието ми. Но никой не обръща никакво внимание на нейните желания, откакто ти я отмъкна от улицата. Нито един от нас.

— Той не я насили, Маруся — припомни й тихо Киров.

— Не му се наложи. Наркотикът се погрижи за това, а ние сме онези, които й го дадоха.

Владимир се намръщи.

— Тя не оплаква загубата си. Само съска, ръмжи и изисква. Пък и ти забравяш, че ще бъде възнаградена щедро и ще се върне в Англия богата.

— А какво ще прави сега? Какво ще кажеш за това, че беше принудена да дойде с нас?

— Знаеш, че това беше необходимо.

— Знам, но това не означава че е правилно. — Тя замълча, наведе се през масата и хвана ръката му — Просто… просто не я насилвай Вие мъжете никога не обръщате внимание на чувствата на една жена. Помисли за нейните чувства, когато имаш работа с нея.

Владимир направи измъчена физиономия, но кимна в знак на съгласие.

Преди да почука на вратата, Киров се поколеба. Зад него стоеше засрамена Лида. Той току-що я беше смъмрил за това, че бе казала на жена му — а и на всички останали — за изцапаните с кръв чаршафи. Ако не беше разбрала за девствеността на англичанката, Маруся едва ли щеше да изпитва толкова силно съчувствие към нея — или поне така си мислеше той. На всичкото отгоре чувството за вина на жена му беше обзело и него. То обаче изчезна още с отварянето на вратата.

Тя стоеше там, истинско въплъщение на арогантност и злоба, и дори не се отмести да го пусне да влезе.

— Какво искаш?

Тонът й беше толкова властен, че Владимир едва успя да се въздържи да не се поклони автоматично. Това нейно чувство за превъзходство го подразни както преди. Никой от крепостните в рода Александрови не би се осмелил да се държи толкова предизвикателно. Балерините, оперните певици, капитаните на кораби, архитектите — всички те си знаеха мястото. Тя обаче се поставяше над тях.

— Донесох ти някои неща, които ще ти бъдат необходими за пътуването. — Той направи крачка напред, принуждавайки Катрин да отстъпи встрани, за да може Лида да внесе пакетите. — Сложи ги там — обърна се той към слугинята и посочи към един от множеството сандъци в каютата.

Киров се дразнеше от това, че англичанката определено щеше да остане доволна от многото нови дрехи, които щеше да получи. Трябваше сам да се погрижи за купуването им, но четирите жени в антуража на принца бяха имали твърде много работа за да могат да излязат на пазар. Владимир не бе успял да си наложи да купи нещо за тази жена и затова бе изпратил Борис, който му беше помогнал да натъпче Катрин в сандъка на принца и имаше представа за мерките й. Владимир тайничко се беше надявал, че времето ще се окаже недостатъчно за Борис и той ще се върне с празни ръце, но Борис се беше оказал по-умен, отколкото бе смятат Киров. Страхувайки се да не направи грешка, той бе успял да придума Зора, прислужницата на Анастасия, да отиде с него, а за нещастие Зора имаше опит в избирането на дрехи за принцесата, така че всичко, което двамата бяха купили, беше от по-добро качество, отколкото ако го беше избирал Владимир.

— Има една рокля, която е почти завършена — обърна се Киров към Катрин, но без да я поглежда в очите. — Според шивачката останалите още не са готови, но нашата Лида ще ти помогне, ако не се оправяш с иглата. Късмет имахме, че успяхме да намерим нещо за толкова кратко време, но все още има неща, които могат да се купят с пари, ако цената е добра. — Той се усмихна на себе си, когато я чу да си поема дълбоко дъх, осъзнала смисъла на последната му забележка. — Би трябвало да имаш всичко необходимо. Прислужницата на принцесата си върши добре работата. Ако ти липсва нещо, обръщай се към мен.

— Помислил си за всичко, а? А сандък купи ли ми?

— Можеш да използваш онзи там, тъй като вече е празен.

Катрин проследи погледа му и направи гримаса, когато забеляза сандъка, чиято вътрешност познаваше толкова добре.

— Как се досети, че съм сантиментална?

Той не можа да се въздържи и се усмихна на тази неприкрито саркастична забележка. Тя обаче не забеляза това, тъй като все още гледаше сандъка.

Сега беше време за последната му задача.

— Лида ще ти помогне да се преоблечеш, тъй като нямаш много време. Принцът те очаква, а той не обича да го карат да чака.

Катрин се обърна и го погледна.

— За какво?

— Кани те да вечеряш с него.

— Забрави за това — отвърна сухо тя.

— Моля?

— Не си глух, Киров. Предай му съжаленията ми, ако трябва. Използвай каквито думи искаш. Отговорът ми е категорично не.

— Неприемливо — започна той, но се почувства, сякаш Маруся стоеше до него, и реши да се опита да постигне компромис. — Много добре. Преоблечи се, ще отидем в каютата му и ти сама ще му кажеш, че не желаеш да приемеш поканата му.

Тя поклати спокойно глава.

— Не си ме разбрал правилно. Нямам намерение да се доближавам до този човек.

Сега вече Владимир с чиста съвест можеше да каже на жена си, че беше опитал всичко. Той се усмихна с особено задоволство.