Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (38)

Глава 38

Катрин се приближи към него от мъглата, топла и нежна, и въобще не му беше сърдита. Не го кореше задето, бе съсипал живота й. Обичаше го, само него. Но снегът заваля отново и образът й започна да избледнява. Не можеше да я зърне през снежната пелена, не можеше да я намери, независимо колко бързо тичаше, нито колко високо викаше името й. Беше си отишла.

Когато Дмитрий отвори очи, гледката го накара да почувства убеденост, че е мъртъв, и сигурно щеше да получи разрив на сърцето, ако миг по-късно не беше забелязал Анастасия и Николай.

— Миша?

— Виждаш ли, Настя — разсмя се Михаил. — Казах ти, че няма нужда чакаш, докато се възстанови.

— Не можеше да знаеш това със сигурност — възрази Анастасия. — Можеше отново да изпадне в безсъзнание. И аз бих го направила, ако се изправех пред призрак.

— Призрак, а? Ще те науча аз теб…

— За бога! — извика Дмитрий. — Наистина ли си ти, Миша?

— От плът и кръв.

— Как?

— Как ли? — Михаил се ухили. — Е, мога да ти разкажа как страхливите ми другари ме изоставиха с три рани от сабя да напоявам земята с кръвта си. Или пък как арменците ме завлякоха в лагера си, за да се позабавляват с мен, преди да умра. — Той замълча за малко и присви весело очи. — Или пък мога да ти разкажа как дъщерята на предводителя им погледна само веднъж печално известното ми лице и успя да накара баща си да ме подари на нея.

— И коя от всичките тези истории смяташ да ми разкажеш?

— Не го оставяй да те будалка, Митя — намеси се Николай. — Всички са верни, ако изобщо можем да му вярваме, а предполагам, че можем, тъй като е довел със себе си въпросната арменска принцеса.

— Твърде смело ли ще бъде да се надявам, че си се оженил, Миша? — попита Дмитрий.

— Какво? — не го разбра брат му.

Николай се разсмя.

— Този въпрос е от голяма важност за него, защото леля Соня не го оставя на мира, откакто ни съобщиха, че си мъртъв, Миша. Горкият Митя трябвало да се ожени и да се сдобие с наследник, за да не изчезне родът Александрови.

Дмитрий се намръщи.

— На теб може дати се струва смешно, но на мен хич не ми беше до смях.

— Е, вече можеш да се успокоиш — каза Михаил. — Аз не само че съм женен, но и жена ми вече ми роди син, заради което забавих толкова много завръщането си. Трябваше да изчакаме тя да роди, преди да тръгнем насам.

Дмитрий наистина се отпусна, но от крайно изтощение.

— След като получих обяснение за свръхестествената ти поява, някой от вас иска ли да ми обясни как така сте се събрали около леглото ми и как, по дяволите, съм попаднал тук? Да не би само да съм сънувал, че съм се изгубил…

— Не си сънувал, Митя. — Анастасия седна на леглото и му подаде чаша с вода. — Ти беше толкова зле, че известно време не знаехме дали ще оживееш.

— Пак ли се майтапите с мен? — Но нито едно от трите лица не беше усмихнато. — Откога?

— Три седмици.

— Невъзможно! — избухна Дмитрий.

Той се опита да седне в леглото, но му се зави свят и се отпусна обратно върху възглавницата и затвори очи. Три седмици от живота му, от които не помнеше нищо.

— Митя, не трябва да се тревожиш — каза загрижено сестра му. — Лекарят каза, че когато се свестиш напълно, не трябва да се нервираш.

— Не ти беше леко — добави Николай. — Изгаряше от треската през повечето време, макар че имаше моменти, когато се събуждаше и изглеждаше напълно нормално. Тъкмо да се зарадваме, че си се оправил, и треската се завръщаше.

— Да, аз лично три пъти ти разказах как си попаднал тук и какво ти е — намеси се Анастасия. — Мисълта ти се изясняваше достатъчно, за да отправяш нареждания, да се караш и да се представиш като истински досадник. Не си ли спомняш?

— Не — въздъхна Дмитрий. — Някой има ли нещо против да ми обясни още веднъж как съм се озовал тук?

— Някакви войници те намерили, докато търсели избягал крепостен — обясни Анастасия. — Когато забелязали следите ти, помислили, че са го настигнали. Никой не знае колко дълго си престоял в онази барака, защото вече си бил в безсъзнание и не си можел да отговориш на въпросите им. Дори не си успял да им кажеш кой си.

— Отвели те в казармата си и за щастие някой те разпознал — продължи Николай. — Когато Владимир отиде там, ти вече си бил в състояние да бъдеш доведен у дома.

— Което беше грешка — добави Анастасия. — Попаднал си по средата на буря, която няколко дни по-рано връхлетяла върху този край и връщането ти отне дни. Страхувахме се, че няма да прескочиш трапа.

— Жени — изсумтя Михаил. — Те не осъзнават, че един мъж няма да позволи някаква настинка да сложи край на живота му, не и след като има много по-вълнуващи начини…

— Спести ми тирадите си за славата, Миша — прекъсна го уморено Дмитрий. — Кога пристигна тук?

— Преди около седмица. Очаквах да ме посрещнат радостно, но всички седяха тук с мрачни лица и се тревожеха за теб.

— Всички ли? — Настроението му се подобри. — И Катрин ли? Тя тревожеше ли се?

— Катрин ли? Коя е Катрин?

Николай се разсмя.

— Той има предвид малкото девойче…

— Лейди Катрин Сейнт Джон — прекъсна го намръщено Дмитрий.

— Наистина ли? Значи през цялото време е казвала истината?

— Да. А сега на следващия ми въпрос: какво се случи, когато я намерихте?

Тонът, с който бе зададен въпросът, застави Николай да отстъпи крачка назад, макар че нямаше за какво да се страхува.

— Нищо. Допускам, че дори не съм успял да се доближа до нея.

— Някой ще ми каже ли коя е тази Катрин? — намеси се Михаил, но не получи отговор.

— Къде е тя? — обърна се Дмитрий към Николай. Когато не получи отговор, той погледна сестра си. — Настя? Тя е тук, нали?

— Всъщност… — Тя не продължи, но изражението й му подсказа, че се опитваше да скрие от него някаква лоша новина.

— Владимир! Къде е той? Повикайте го веднага! Владимир!

Анастасия го блъсна да легне обратно в постелята си, а Николай се втурна навън.

— Не можеш да направиш това, Митя! Пак ще се разболееш…

— Знаеш ли къде е тя?

— Не, не знам, но съм убедена, че твоят човек знае, така че се успокой и го изчакай да се върне…

— Господарю? — Владимир се появи отнякъде и тръгна бързо към леглото на Дмитрий. Слугата очевидно вече бе научил каква беше причината за тревогата на господаря му. — Тя отиде в британското посолство.

— Кога?

— В деня, в който отпътувахте. Още е там.

— Сигурен ли си?

— Сложих човек да следи. Той още не я е видял да излиза.

Напрежението напусна Дмитрий и той се почувства толкова отпаднал, че едва успяваше да държи очите си отворени. Щом знаеше къде беше тя…

— Няма ли най-накрая някой да ми каже коя е тази Катрин? — обади се отново Михаил.

— Бъдещата ти снаха, Миша, стига да успея да се изправя отново на крака. Между другото, радвам се, че отново си при нас — добави Дмитрий миг преди сънят да го победи.

— Бях останал с впечатлението, че няма намерение да се жени — подметна Михаил и огледа останалите.

Николай и Анастасия излязоха усмихнати от стаята, но Николай бе този, който му отговори:

— Предполагам, че някой е променил мнението му.