Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (20)

Глава 20

Корабът отново бе притихнал. Катрин отказа да поеме отговорността този път, независимо колко често бе изглеждана обвинително от слугите на Дмитрий, сякаш можеше да направи нещо за лошото му настроение напоследък. Всичко, което бе направила, бе да откаже да вечеря с него, което не би могло да бъде причината за подобно цупене от негова страна. Дори не изглеждаше особено заинтересован, когато я покани, и отказът й като че ли не го трогна ни най-малко. Не, да си намереха някой друг виновник този път.

„Ами ако грешиш, Катрин? Ами ако тази малка увертюра не е била без значение и е можела да облекчи част от неспокойствието му? Дори Анастасия е потисната и мълчалива. А ти откога възнамеряваш да говориш с него за библиотеката?“

Тази сутрин Катрин събра смелост и час по-късно почука на вратата на Дмитрий. Отвори й Максим и бързо излезе, когато тя влезе в каютата. Беше изненадан, че я вижда там, но не повече от Дмитрий. Принцът незабавно се изправи и приглади назад косата си, после, като се хвана какво прави, моментално се отпусна в ленива поза на стола зад бюрото. Катрин не забеляза нищо. Взираше се в хартиите, разхвърляни около него, и се чудеше какво ли занимаваше Дмитрий на такова дълго пътуване. Щеше да й е интересно да узнае, че в момента разглеждаше оферти от множество фабрики и мелници в Райнланд, Германия, които възнамеряваше да закупи. Именно анализът на скучни доклади бе най-силната страна на Катрин.

Най-накрая тя го погледна и веднага се разочарова, като срещна напълно лишения му от емоции взор. Изведнъж стана неспокойна и пожела да не й бе хрумвало да му се натрапва, та дори с такава скромна молба.

— Надявам се, че не те притеснявам. — Бързо измести поглед към наредените край стената лавици с книги. — Нямаше как да не забележа… преди… искам да кажа, когато бях тук, че имаш голяма колекция… — „За Бога, Катрин, какво заекваш като някоя безмозъчна глупачка?“ — Имаш ли нещо против да взема назаем няколко книги?

— Да вземеш назаем ли? Не. Изолацията тук ги предпазва да не бъдат повредени от соления морски въздух. Но можеш да ги четеш тук, ако желаеш.

Тя се обърна бързо, разкривайки изненадата и безпокойството си.

— Тук?

— Да. Нямам нищо против твоята компания, дори ако не си говорим — освен ако не се страхуваш да останеш в една стая с мен.

— Не, но…

— Ако това те тревожи, Катя, няма да те докосна с пръст.

Той говореше искрено и тя осъзна, че изобщо не го беше грижа за нея. Беше й направил просто едно предложение, при това разумно. Тя дори не си беше помислила, че морският въздух може да повреди една скъпа книга.

Катрин кимна и отиде до полиците, като се опитваше напразно да се преструва, че е сама в стаята. След няколко минути тя си избра една книга и се настани на дивана. Книгата беше кратък коментар върху Русия от някакъв френски граф, прекарал пет години там. Катрин би я прочела с удоволствие, за да получи по-ясен поглед за тези хора, а и френският й бе като роден език. Мозъкът й отказваше да работи.

Измина повече от час, а Катрин не бе успяла да осмисли нито една дума от текста. Невъзможно й беше да се концентрира в присъствието на Дмитрий, чудейки се дали я наблюдава, но твърде нервна, за да вдигне поглед и да открие отговора. Усещаше присъствието му дори без да го поглежда. Обгръщаше я, завладяваше я, превземаше я. Почувства как започвала се затопля вътрешно, макар в стаята да бе приятно хладно. Нервите й се опънаха до крайност. И най-лекият шум я караше да подскача и сърцето й да затуптява.

— Не се получава, а, Катя?

Господи, какво облекчение, че се сложи край на това мъчение. Нямаше нужда да го пита за пояснение. Дали й тя му е пречила по същия начин да се съсредоточи? Не, това беше глупаво. Той просто вероятно бе доловил неудобството й.

— Не — отвърна искрено тя. След това затвори книгата в скута си и го погледна в очите. Оказа се, че беше направила грешка. Погледът му разкриваше онова, което оставаше скрито от гласа му — бе придобил онзи кадифен оттенък, който тя неотменно бе започнала да отъждествява със страстта му — искрящ, почти черен, и тъй напрегнат. Очите му сякаш я разгалваха, опитваха се да проникнат в душата й, търсейки отговор, който тя не смееше да даде.

— В момента изборът ти е ограничен — каза тихо той. — Или легни в леглото ми, или вземи книгата и си върви. Но направи или едното, или другото — веднага.

Не успя да се удържи да не погледне към леглото. Господи, какви изкушения й отправяше този мъж едно след друго. Бе мислила, че няма да ги има повече. „Отново грешиш, Катрин.“

— Мисля… мисля, че ще бъде по-добре да си тръгна.

— Както… желаеш.

Думите излязоха с мъка от устата му. Дмитрий едва успяваше да се въздържи да не стане от мястото си и да й попречи да си тръгне. Що за мазохист беше, че се подлагаше на такова мъчение? Усилията му бяха обречени. Тя нямаше да промени решението си и той се чудеше защо продължаваше да настоява.

Катрин излезе навън и се облегна на затворената врата. Сърцето й биеше бясно, бузите й пламтяха и тя стискаше книгата толкова здраво, че ръбовете й се впиха в пръстите. Чувстваше се като току-що избегнала екзекуцията си. Вероятно така и беше. Дмитрий заплашваше убежденията й, принципите й, самоуважението й. Беше в състояние да пречупи волята й и какво щеше да остане от нея тогава?

А така отчаяно бе искала да тръгне към онова легло. И ако той само бе станал, ако бе направил една крачка към нея… Тя бе забелязала какви усилия му бе струвало да си наложи да остане на мястото си — стиснатите юмруци, напрегнатите мускули, гримасата, изкривяваща чертите му.

Божичко, каква лудост — да тръгне да го търси сама. Не бе трябвало да забравя, че в негово присъствие не беше в безопасност, но бе допуснала, че той е изгубил интерес. Не можеше ли поне да приеме очевидното, когато ставаше дума за него?

Катрин се отдалечи разтревожена, но меланхолията, която я бе измъчвала напоследък, си бе отишла.