Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (25)

Глава 25

Зората на изгрева превърна Бялата стая в блестящо сияние от бели полутонове. През отворените прозорци се изсипаха сноп слънчеви лъчи, без да достигнат до леглото. Като миниатюрни слънца частички прах се завъртяха и затанцуваха под диханието на топлия бриз.

Катрин се протегна лениво в разкошното легло, бавно излизайки от омаята на съня. Имаше нещо важно — а, да, миналата нощ. Усмихна се на спомените, прекосили съзнанието й. Щастлива въздишка се отрони от устните й, преди да отвори очи.

Беше сама в леглото. Огледа бързо стаята. Дмитрий го нямаше. Сви рамене и се отпусна върху възглавниците.

„Какво очакваше, глупачке? Само защото беше с теб, когато се събуди миналия път, не означава, че винаги ще е така. Той си има работа и хора да надзирава. В края на краищата, пристигнахме тук едва вчера и както каза, излязъл е веднага и не се е върнал до снощи. Несъмнено има хиляди неща, за които трябва да се погрижи.“

Не можеше обаче да отрече, че щеше да й бъде приятно да се събуди и да го намери до себе си. Нямаше търпение да му каже, че помни всичко, и да го увери, че думите, казани от нея миналата нощ, са верни и на сутринта. И ако беше тук сега, тя можеше да му признае — да, нямаше причина да го крие — да му каже, че го обича.

Катрин се усмихна, като усети прилив топлина. Все още не можеше напълно да го повярва. Беше станала жертва на най-опасното от чувствата. Тя? Невероятно. Но любовта не бе глупост в крайна сметка. Тя бе истинска, могъща, великолепна.

Катрин полежа около час в размисъл по това ново чувство, преди да скочи от леглото, неспособна да остане повече на едно място. Трябваше да намери Дмитрий и да му каже какво чувстваше. Не разбираше само, че зад този настойчив подтик се криеше желанието й да чуе, че той отвръща на чувствата й.

Облече се бързо, като се мярна само веднъж в огледалото, колкото да се увери, че всичките й копчета са закопчани правилно. Отдавна бе зарязала опитите да направи нещо за косата си. Никога не бе правила сама прическите си и изглежда, че и никога нямаше да се научи. Щом я вържеше на стегната опашка, както я бе носила на кораба, тя приемаше, че е благоприличие, макар и не по модата нагласена.

Предположи, че принцът е в стаята си, и почука на свързващата врата. Когато никой не отговори, Катрин все пак отвори вратата. Дмитрий не беше в стаята си. Дори не й мина през ума, че само вчера едва ли би била толкова дръзка. В съзнанието си бе приела Дмитрий за любовник и това й даваше известни привилегии, за които иначе не би и дръзнала да помисли. За нещастие, той не беше зад бюрото, където го бе намерила снощи. Нямаше го и Максим, който би могъл да й помогне да го намери.

Прекоси нетърпеливо стаята, за да излезе в коридора, без да се връща в спалнята си. Когато отвори вратата, с изненада видя, че лелята на принца стои пред нея.

Соня тъкмо се канеше да почука и се стресна, като видя Катрин да излиза от покоите на Дмитрий, след като ясно беше чула, че я настаняват в Бялата стая. Не й трябваше друго доказателство какво правеше жената там. Разхайтеният й вид беше живо свидетелство за ролята и действията й. Една жена не си носеше косите спуснати освен в спалнята. Намерението на тази особа да слезе долу в такъв вид само засили възмущението на Соня.

Първа се възстанови Катрин и отстъпи крачка назад, за да не й се налага да извива врат, като искаше да погледне тази нахална жена. Беше готова да й се усмихне, но бързо се изчерви, като забеляза неодобрението в студените сини очи. Боже мили, точно това не беше очаквала в омаята на новооткритото си щастие, но то я заливаше на порои. Разбира се, връзката й с Дмитрий беше скандална и щеше първа да го признае, стига да не беше една от въвлечените страни, а и всеки друг би го потвърдил без колебание.

И все пак тя бе взела решение, или по-точно — беше взето вместо нея. Обичаше този мъж. Беше също сигурна, че и той изпитва силни чувства към нея. Нямаше пръстен на средния пръст — засега, — но бе изпълнена с надежди, че този недостатък скоро ще бъде поправен. В края на краищата, нейното не беше просто девичо увлечение. За нея това беше трайно ангажиране, срещу което се бе борила дълго и напразно.

Катрин инстинктивно изправи гръб и застана в царствена поза. Тази проява на високомерие вбеси Соня.

— Търся племенника си — каза тя.

— Аз също го търся — отвърна учтиво Катрин. — Ако ме извините…

— Един момент, госпожице. — Обръщението не прикриваше презрението на Соня. — Ако Дмитрий не е тук, какво търсиш сама в стаята му?

— Вече казах, че търся него.

— Или се възползваш от възможността да го окрадеш.

Обвинението беше толкова смешно, че Катрин не го прие на сериозно.

— С цялото ми уважение към вас, мадам, аз не крада.

— И трябва да ти повярвам просто така? Не ставай глупава. Англичаните може би ще се подведат, но не и руснаците. Ще се наложи да бъдеш претърсена.

— Моля?

— Тежко ти се пише, ако открием у теб нещо ценно.

— Какво, по… — едва успя да каже Катрин, когато Соня я помъкна по коридора.

Тя се опита да се измъкне от хватката, но възрастната жена беше много по-здрава, отколкото изглеждаше, и всички усилия на Катрин се оказаха напразни и Катрин се намери повлечена надолу по стълбищата, където няколко прислужника се бяха спрели, за да погледат поредното зрелище, в което беше въвлечена.

„Запази спокойствие, Катрин. Дмитрий ще оправи нещата. В крайна сметка не си направила нищо, на което той да възрази. Леля му само демонстрира долния се характер. Не те ли предупреди Маруся, че всички лични прислужници на Дмитрий гледат да не й се мяркат пред очите?“

Във вестибюла Катрин бе натикана в ръцете на най-близкия лакей. По-възрастен и по-едър от останалите, той изглеждаше искрено объркан какво да прави с нея.

— Претърси я основно — нареди му Соня. — Открих я в спалнята на принца.

— Чакайте малко — каза с принудено спокойствие Катрин. — Мадам, Дмитрий не би се съгласил с това и ми се струва, че го знаете. Настоявам да го повикате.

— Настояваш? Настояваш!

— Имате отличен слух — подметна язвително Катрин.

Вероятно щеше да е по-разумно да се въздържи от тази забележка, но вече бе силно разгневена и дипломатичността й се бе изпарила като летен сняг. Вещицата нямаше никакво право да я обвинява. А да допуска да я третира като някоя от крепостните, бе отвъд границите на понятното за Катрин.

Тази нейна забележка дойде твърде много на Соня, подобно непочтително отношение към нея пред слугите не можеше да бъде позволявано.

— Ще те… Не, ще оставя Дмитрий да се погрижи за това, за да докаже, че не означаваш нищо за него. Къде е принцът? Някой виждал ли го е тази сутрин?

— Няма го, принцесо.

— Кой каза това?

Слугинята, която се беше обадила, пристъпи плахо напред. Да привлече вниманието на господарката върху себе си, когато беше разгневена, не бе най-мъдрото решение. Но тъй като бе отворила уста, вече бе стъпила с единия крак в бедата. Не можеше да стане по-лошо.

— Сестра ми ме събуди преди разсъмване, принцесо, за да се сбогува. Бързаше, защото принцът вече бил тръгнал и трябвало да го настигне.

— Това няма значение! Накъде е заминал?

— За Москва.

Настъпи кратко мълчание. След това Соня присви очи, а тънките й устни неприятно се извиха нагоре.

— Значи все пак приема задълженията си на сериозно — каза тя. — Не трябваше да се съмнявам в него. Отишъл е да поднови ухажването на принцеса Татяна. Изглежда, че ще трябва сама да се оправя с теб. Би трябвало просто да те изхвърля оттук.

— Прекрасна идея — процеди през зъби Катрин.

Все още бе прекалено ядосана, за да се нервира от последната новост. Дмитрий заминал? Просто така? Да не отърве годеницата си? Не, това бяха просто предположения на леля му, не факти. „Не смей да правиш прибързани заключения, Катрин. Вероятно съществува много разумна причина за заминаването му, без да ти се обади. И той ще се върне. Ще получиш отговорите си, верните отговори, и ще има да се смееш, че въобще си се усъмнила в него.“

— Значи искаш да си тръгнеш, а? — натрапи се ехидно Соня в мислите й; моментното й добро настроение беше отлетяло. — В такъв случай може би трябва да те задържа тук. Дмитрий може да е забравил вече за съществуването ти, а и Владимир е пропуснал да остави инструкции по отношение на теб. Но щом те е оставил тук, все има някаква причина, така че аз ще трябва да направя всичко възможно да бъдеш тук, докато не се завърнат, колкото и да не ми се ще.

— Мога да ви кажа защо съм тук — отвърна възмутено Катрин.

— О, недей. Никога не може да се вярва на думите на такава като теб.

— Такава като мен ли? — изкрещя Катрин.

Соня не си даде труд да се поясни. Изражението й и начинът, по който измерваше Катрин с очи, казваха всичко.

— Щом ще останеш в Новий домик, ще трябва да се научиш на добри маниери. Тук неуважението не е позволено.

— В такъв случай, мадам, на вас също ще ви бъдат необходими няколко урока по учтивост, защото, доколкото си спомням, аз се държах много учтиво с вас, когато отправихте неоснователното си обвинение срещу мен. Вие обаче ме обиждате още от самото начало.

— Стига вече! — изкрещя Соня. — Да видим дали едно посещение до дъскорезницата няма да попари напереността ти. Семьон, отведи я незабавно!

Катрин едва не се изсмя. Ако вещицата си мислеше, че ще я изплаши със заключване в дъскорезницата, дълбоко грешеше! Бе изкарала безкрайни седмици, затворена в корабна каюта. Щеше да изтърпи още няколко дена затвор до завръщането на Дмитрий. И можеше да прекара времето, като си представя как ще се разгневи Дмитрий, като научеше за тиранията на Соня.

Дори и прислужниците го предусещаха помисли си тя. Този тип, който я държеше — май се казваше Семьон? — се бе поколебал цели пет секунди, преди да я повлече към въпросното помещение. Израженията на останалите присъстващи варираха от шок и изумление до неприкрит страх.

Катрин бе изведена до една от външните сгради, които бе забелязала на пристигане. За пръв път имаше гледка към близкото селце, оградено с безкрайни поля от зрееща пшеница, подобни на море от злато под утринното слънце. И странно, и смешно, че бе в състояние да оцени великолепния пейзаж, разстлал се пред очите й, докато пристъпваше към новия си затвор, но така беше. Копнежът за нови гледки, нови преживявания беше онова, което превръщаше цялото пътуване в приключение, засищащо неутолимия глад в нея.

Дъскорезницата представляваше малка навесна постройка, в която бяха складирани купчини нарязани дърва. Липсата на прозорци, както и под, накара Катрин да се отърси от отмъстителните си видения.

„Дай назад, Катрин. Тя няма да отстъпи. Още една причина да очакваш пространни извинения от Дмитрий, когато всичко приключи. Той ще се реваншира. Само чакай и гледай.“

Освен Семьон, придружаваха я и едрият лакей, и Соня. Четиримата влязоха в постройката. Вместо да я пуснат и да я оставят сама, Катрин бе предадена на здравеняка, който хвана двете й ръце и ги стисна здраво пред нея.

— Ще ме връзвате ли? — подхвърли язвително Катрин. — Колко старомодно.

— Това не е необходимо — отвърна Соня. — Родион е способен да те задържи колкото е необходимо.

— Колкото е необходимо за какво?

— Ще бъдеш бита с тояга, докато не ме помолиш за прошка!

Катрин се втрещи. За бога, тези хора да не би да живееха в средновековието?

— Вие сте полудели! — каза ясно и отчетливо Катрин. — Това няма да ви се размине. Аз съм лейди Катрин Сейнт Джон, английска благородничка.

Соня се стресна, но се окопити бързо. Тя вече си беше съставила мнение за Катрин и нямаше да го промени. Тази жена беше една никаквица и отношението на Дмитрий към нея доказваше това. Дълг на Соня беше да пречупи подобно непокорство, преди то да се разпространи и между останалите слуги.

— Която и да си — каза хладно тя, — трябва да се научиш на добри обноски. Само от теб зависи колко дълго ще трае наказанието ти. Можеш да ме помолиш за прошка веднага…

— Никога! Аз се държа с уважение само с онези, които го заслужават. Вие, мадам, заслужавате само презрението ми.

— Започвайте! — изкрещя Соня.

Катрин се втренчи в лакея, който я държеше за китките.

— Пусни ме веднага.

Гласът й бе толкова властен, че Родион отслаби хватката си. Но принцесата стоеше наблизо. Катрин осъзна проблема, пред който бе изправен лакеят, и разбра, че принцесата беше спечелила.

— Надявай се да не си тук, когато принцът разбере за това…

Катрин млъкна и се подготви за първия удар. Болката, която изпита, беше по-силна, отколкото бе предполагала. Ударът я повали на колене.

— Кажете й каквото иска, госпожице — прошепна умолително Родион.

Той единствен видя изражението й, когато тоягата се стовари отново върху гърба й. Ръцете й трепереха, а от прехапаната й долна устна закапа кръв. Тя беше толкова дребна, толкова деликатна, нямаше коравото тяло на селянка, свикнала с подобни наказания. Няколко удара с тояга нямаше да имат почти никакъв ефект върху една крепостна, но тази жена не беше от тях.

— Пусни ме — беше единственият отговор, който Катрин даде на молбата на Родион.

— Не мога, госпожице — прошепна със съжаление той, когато Семьон замахна отново с тоягата.

— Тогава… не позволявай… да падна.

— Само й кажете…

— Не мога — процеди тя, когато политна напред при следващия удар. — Гордостта на Сейнт Джон… нали разбираш.

Родион не можеше да повярва на ушите си. Гордост? При това тя говореше съвсем сериозно! Единствено аристократите оставяха гордостта да управлява действията им. В какво се беше забъркал? Дали тя наистина не беше онази, която твърдеше, че е?

След известно време той каза с неприкрито облекчение:

— Тя припадна, принцесо.

— Да я свестя ли? — попита Семьон.

— Не — каза намусено Соня. — Упорита жена. Очевидно няма смисъл да се опитвам да измъкна извинение от нея. Все пак й нанеси още няколко удара, да й бъде за урок.

Семьон възрази срещу тази заповед.

— Но тя е в безсъзнание, принцесо.

— И какво от това? Значи няма да усети нищо сега, а чак когато се събуди.

Всеки удар на тоягата караше Родион да потръпва и да му се иска той да бъде наказаният. Но поне успя да задържи жената да не падне, въпреки че не можеше да разбере какъв беше смисълът на това нейно желание.

— Претърсете я — нареди най-накрая Соня. Семьон се наведе и след малко се изправи отново.

— Нищо, принцесо.

— Е, нищо лошо не е станало от това, че проверихме. Двамата лакеи се спогледаха при тези думи и докато Родион с присвити устни изнасяше жената от дъскорезницата, изпита в пълна мяра безсилието и яростта, познати само на позналия робство. Нищо лошо ли? Англичанката едва ли щеше да се съгласи.