Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (33)

Глава 33

— Григорий, онзи, който току-що влезе, не беше ли принц Дмитрий? — попита Татяна, докато двамата с партньора й се движеха по дансинга.

Въпросът й накара Григорий Лисенко да се обърне към входа.

— Той е — отвърна сухо графът. — Предполагам, че вече няма да бъдеш свободна, щом Александров се е върнал?

— И какво те кара да мислиш така? — Тя му се усмихна невинно.

— Това, че не си приела предложението ми, скъпа. Всички смятат, че чакаш само завръщането на Александров.

— Така ли? — Татяна се намръщи, тъй като не знаеше за това.

— Но за него е твърде зле, че не те е потърсил досега, след като всички знаят, че е в Москва от една седмица.

Татяна стисна устни. Не беше необходимо да й го напомнят. Собствената й сестра й беше изтъкнала, че липсата на желание от страна на Дмитрий да се срещне с нея е обидна. Сега и Григорий казваше същото, само че по друг начин.

— Хората се питат дали той не е променил решението си да ти направи предложение.

— И какво, ако го е променил? Мислиш ли, че ме е грижа?

Проблемът беше, че я беше грижа. Дори твърде много. Тя искаше да има Дмитрий само за себе си, а можеше да разчита на това само по време на ухажването му. Когато се оженеха, той щеше да загуби интерес към нея, както ставаше с всички съпрузи. Други жени щяха да се радват на по-голяма част от времето на съпруга й, а тя щеше да бъде оставена вкъщи.

Не й дойде наум, че можеше да направи живота му вкъщи толкова интересен, че да изгуби желание да скитосва. Татяна беше на мнението, че всички мъже са еднакви, една погрешна представа, споделяна от повечето жени. Беше и доста егоистична по отношение на нуждите и желанията си и въобще не бе помисляла за разочарованието и недоволството на Дмитрий, докато го разиграваше.

Сега вече не беше толкова сигурна в мъдростта на стратегията си. Прекалено много ли бе да иска вниманието на Дмитрий само за себе си за няколко месеца? Дали не го бе накарала да чака твърде дълго? Ако вече не беше заинтересован, тя щеше да изглежда пълна глупачка, докато сега бе обект на завист на всяка жена в Русия.

Нямаше да го понесе — хората да говорят зад гърба й, да я съжаляват или още по-зле — да мислят, че е получила точно каквото е заслужавала. Всички знаеха, че Дмитрий й е предложил да се омъжи за него — беше се погрижила лично. Всички знаеха, че го бе заставила да чака отговора и нямаше да го укорят, ако оттеглеше предложението си. Беше го въртяла месеци наред. Вината щеше да е изцяло нейна.

Разбира се, тя имаше Григорий подръка и половин дузина други обожатели в резерва. Всички се кълняха, че я обичат безумно. Това нямаше обаче да й послужи за утеха, ако Дмитрий вече не я искаше.

Татяна чакаше ли чакаше Дмитрий да я забележи, чакаше да се приближи и да прекъсне танца й с Григорий, но той не го направи, въпреки че я бе забелязал и дори й кимна, но продължи да си приказва с принц Дашков и няколко други мъже, които го бяха поздравили при влизането му.

Щом танцът свърши, Татяна се облегна на партньора си и му прошепна:

— Григорий, ще ме заведеш ли при него?

— Искате твърде много, принцесо. — Графът повече не можеше да крие разочарованието си. — Аз не мога да губя достойно.

— Моля те, Григорий. Мисля, че ще останеш доволен, като чуеш какво имам да му казвам.

Той остана загледан в нея няколко секунди, отбелязвайки неспокойствието й, зачервените й страни, но също и решителния блясък в очите й. Бе тъй ефирна в красотата си. Бе си поставил за задача да я спечели, за да я отнеме от Дмитрий, но бе допуснал грешката да се влюби в нея. Какво можеше да каже на съперника си, което да му достави удоволствие. Дали пък само не го използваше? Така или иначе, трябваше незабавно да узнае отговора.

Най-накрая кимна, хвана я под ръка и я поведе към групата мъже, които се разделиха и започнаха да се разпръскват веднага щом видяха кой е тръгнал към тях. До Дмитрий остана само най-добрият му приятел Дашков, който си стоеше там, широко ухилен, и дори не се опитваше да прикрие интереса си към предстоящата среща.

— Радвам се да те видя отново, Митя — каза с усмивка Татяна.

— Татяна, прекрасна както винаги. — Дмитрий пое протегнатата й ръка и бръсна леко с устни пръстите й.

Тя зачака той да покаже с нещо, че все още иска да се ожени за нея, но той не каза нищо, не се извини, че не я беше потърсил по-рано, не й каза колко много му е липсвала. Нищичко. Той не й остави никакъв избор.

— Мисля, че се познаваш с годеника ми, граф Григорий.

— Годеник? — повтори Дмитрий и повдигна съвсем леко вежди.

Татяна се притисна по-близо до Григор и той, който прояви достатъчно разум и обви ръка около кръста й, сякаш искаше да потвърди изненадващата новина.

— Да. Надявам се, че не си твърде разочарован, Митя. Но какво трябваше да си помисля, когато отпътува толкова внезапно и ми изпрати онази кратка бележка, че не знаеш кога ще се върнеш? Една дама не може да чака вечно.

Тази дръзка лъжа възмути Дмитрий, но той беше твърде възпитан, за да обиди една дама.

— Е, тогава предполагам, че трябва да поздравя и двама ви.

Той подаде учтиво ръка на графа — най-благоприличният жест при стеклите се обстоятелства, който обаче не успя да се въздържи и подметна:

— Твърде зле, Александров, По-добрият спечели, а?

— Щом така смяташ, Лисенко.

Татяна осъзна, че това беше краят. Нямаше сцени на ревност или гняв. Тя беше постъпила правилно. Дмитрий не бе имал намерение да я моли отново да се омъжи за него. Беше го загубила още преди завръщането му в Русия. Е, така поне нямаше да изглежда като глупачка. Беше го предотвратила, макар и с цената на обвързването си с нелюбим мъж. Какво пък, винаги можеше да се отърве и от него.

— Митя толкова се радвам, че ме разбираш — каза Татяна, преди да отведе Григорий встрани.

— Знаеш, че можеше да предотвратиш това, нали, Митя — каза с отвращение Василий.

— Така ли?

— Стига, Митя. Тя чакаше някакъв знак от теб. Прекрасно знаеш, че едва сега реши да приеме предложението му. Не може да не си видял изненадата, която се изписа на лицето му.

— Така беше.

Василий сграбчи приятеля си и го обърна с лице към себе си.

— Не мога да повярвам. Ти всъщност се чувстваш облекчен, нали?

— Честно казано, камък ми падна от раменете — отвърна ухилен Дмитрий.

— Не мога да повярвам — повтори Василий. — Само преди шест месеца ти ми казваш, че тя е жената, за която ще се ожениш преди края на годината, а преди края на другата ще имаш и наследник. Нищо не можело да те спре, каза ми ти. Проведе достойна за Наполеон кампания, за да я спечелиш, и беше крайно разгневен, като не можа да я заставиш да ти даде окончателен отговор. Всъщност не спираше да беснееш заради увъртанията й. Прав ли съм, или греша?

— Давай по-нататък, Вася.

— Тогава ще имаш ли нещо против да ми кажеш защо си толкова доволен, да не кажа щастлив, че тя те отряза? И не смей да ме лъжеш, че няма нищо общо с онази жена, по която чезнеш. Бракът и любовта са две различни понятия. Татяна беше най-подходящата партия за теб. Не беше необходимо да си влюбен в нея. Боже мили, та тя е най-красивата жена в Русия! Може и да има мозък, колкото грахово зърно и пак да е желана. А родословието й е безупречно. Беше съвършена партия за теб. И леля ти мислеше така.

— Достатъчно, Вася. Говориш, сякаш ти си я изгубил току-що.

— Добре, по дяволите всичко. Щом се налагаше да се ожениш, исках за теб най-доброто. Мислех, че и твоето намерение е такова. Или вече не е задължително да се ожениш и да осигуриш наследник? Да не си чул нещо за Миша, тогава вероятно…

— Не ми казвай, че още се надяваш на невъзможното. Миша е мъртъв, Вася. Мина много време, за да подхранваш надежди. И не, нищо не се е променило. Все още се нуждая от жена. Просто не беше тази. Да ти кажа истината, причината, поради която все отлагах подновяването на ухажването й бе, че не желаех да почвам пак от начало, пак да се мятам месеци наред в недомлъвки и уклончивост, да очакват от мен да се въртя на малкия пръст на дамата, докато тя се преструва, че размишлява. Имам и по-полезни неща да върша, вместо да си губя така времето.

— Но…

— Вася! Ако намираш, че тя е такова безценно съкровище, защо не се ожениш ти за нея? Лично аз намирам, че не желая да бъда обвързан с жена, която не знае какво иска. Открих колко освежителна може да бъде прямотата.

— Пак ли твоята англичанка? — подигра му се Василий, после ахна: — Да не би да си мислиш за…

— Не, не съм си загубил ума, макар че не мога да отрека, че не бих имал нищо против да съм здраво вързан за нея — ухили се Дмитрий и въздъхна. — Но могат да се намерят множество свободни, подходящи жени, такива, които не биха се поколебали да дадат отговора си, за да приключа с тази работа. Някакви предложения?

— Не и такива, на които да не намериш недостатък, уверен съм.

— Вероятно Наталия може да препоръча някоя. Тя е непоправима сватовница и винаги е отлично осведомена за възможностите.

— Превъзходно. Любовницата избира съпругата — подметна сухо Василий.

— Струваше ми се брилянтна идея — изкиска се Дмитрий. — В края на краищата Наталия познава вкусовете и предпочитанията ми много добре, така че едва ли бе предложила някоя, с която няма да се погаждам. Тя може значително да улесни проблема ми.

— Ти дори не знаеш къде е по това време на годината — изтъкна Василий.

— Значи ще трябва да я открия. Вася, наистина искам да свърша тази работа, но не бързам чак толкова. Имам други неща, които да ме държат в напрежение междувременно.

Когато Дмитрий се прибра, в дома му го чакаше писмо от сестра му.

Митя,

Трябва незабавно да дойдеш и да изпълниш обещанието си. Намерих мъжа, за когото искам да се омъжа.

Анастасия.

За какво обещание говореше тя? Той не й беше обещавал да одобри незабавно избрания от нея съпруг. От друга страна, ако не го направеше, сестра му сигурно щеше да намери някакъв начин да се омъжи за своя избраник без благословията му. Закъде се беше разбързала толкова?

По дяволите, тъкмо когато бе смятал, че е уредил идеално всичко, за да прекара още малко време с Катрин, преди да я изпрати обратно в Англия или поне да й предложи да я върне в родината й. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се искаше да намери някаква уважителна причина да я задържи тук по-дълго. Защо не можеше да намери начин да попречи на Катрин да напусне живота му?