Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (14)

Глава 14

По време на вечерята й с Дмитрий бяха подредили каютата й. Множеството сандъци все още си стояха вътре, но ги бяха изместили до стените. Освен това сега в каютата имаше леген с вода за миене, един груб килим и закачен за две греди хамак. Сандък й служеше за гардероб, за стол, за маса. Крайно неудобна килия наистина.

През следващите няколко дни Катрин намрази хамака. Първата й среша с него завърши катастрофално. Тя падна на земята четири пъти, след което се отказа и заспа там, където бе паднала. На следващата вечер опита отново и този път се справи само с две падания — само за да падне отново посред нощ. Едва на четвъртата нощ успя да остане в проклетото нещо цяла нощ.

Дните й бяха съвсем различни от нощите. Винаги бе мечтала да пътува и бе ходила с кораб до Шотландия за сватбата на някаква далечна братовчедка. Бе открила, че се погажда добре с морето и за разлика от майка й и сестра й, тя се бе чувствала превъзходно на кораба. Десетгодишната Катрин се бе потопила до уши в различните изследвания, които баща й бе разрешил да предприеме, и тя много искаше да посети страните, за които учеше. Това бе мечта, която не бе надраснала.

Всъщност тя дори сериозно бе обмисляла предложенията за брак от страна на няколко чуждестранни благородници, посещавали двора, просто заради желанието си да пътува. Но пък това щеше да означава да напусне Англия завинаги, а тя дори не смееше да си помисли за такава перспектива.

Това бяха единствените предложения за женитба. Би могло да има и много други, но тя не окуражаваше ухажорите си. А без подобно насърчение англичаните я намираха за прекалено компетентна, вдъхваше им премного страхопочитание и вероятно се опасяваха, че няма да бъдат на нейното ниво. Не че не се виждаше омъжена в някакъв момент в бъдещето, но просто тогава времето не беше подходящо. Годината в служба на кралицата бе безгрижна и приятна за нея и тя би могла да продължи да се забавлява с дворцовия живот, ако майка й не беше починала, след което Катрин зае мястото й като едничкият човек в семейството, способен да разрешава многобройните ежедневни проблеми И въпреки че домакинството неминуемо би изпаднало в пълен хаос без нея, тя бе възнамерявала да се омъжи, само че желаеше първо да види Бет добре установена и Уорън — подготвен да поеме товара на своите плещи. Едва тогава щеше да се огледа за подходящ съпруг.

След случилото се сега, благодарение на изгубената девственост, навярно щеше да й се наложи да се примири с някой зестрогонец за съпруг. Голяма работа. Да си купиш съпруг; не беше нещо необичайно. Ако се бе надявала на брак по любов, сега сигурно щеше да се чувства съсипана. За щастие, беше прекалено практична за такива глупави мечти.

Но поне една от мечтите й се бе сбъднала. Онова, за което никога не бе имала време, сега й се даваше. Тя пътуваше. Беше на борда на кораб, разперил платна към чужда земя. И нямаше да е нормално, ако не усещаше поне някаква частица вълнение, примесена с всичките други емоции. Русия може и да не бе фигурирала във въображаемите й списъци, но пък и тя никога не би избрала да пътешества в качеството си на затворничка.

Ако разгледаше ситуацията си безпристрастно, пренебрегвайки чувствата си, тя усещаше, че има възможности за подобрение. Можеше да приеме, че отива в Русия — нищо нямаше да промени това. Най-практично щеше да е да си създаде максимални удобства, както го изискваше и природата й. И би могла да го стори, ако не бяха тези глупави чувства, които се бореха люто с естествените й наклонности.

Гордостта бе най-лошият й враг, а вторият — тази неразумна инатливост, упорство, на което небе подозирала, че е способна. Несправедливостта я лишаваше от гъвкавост. Гневът само я ожесточаваше. В края на краищата щеше да й коства само мъничко гордост да се предаде. Дори не беше нужно да го прави елегантно. Капитулация под натиск се наричаше то. Хората го правеха непрекъснато, при най-различни обстоятелства.

Ако трябваше да бъде насилена да направи нещо, мили Боже, защо да не е такова, от което би изпитала огромно удоволствие? Защо трябваше принцът да избира вместо нея, отменяйки й възможността, която в крайна сметка щеше доволно да приеме? Защо изобщо му отказваше? Много жени си вземаха любовници. Наричаха го любовна афера, макар че по-правилно би било да го нарекат афера на плътта. Похот, облечена в благоприлични дрехи. Но каквото и да беше, тя страдаше от всичките симптоми. Дотолкова бе омаяна от мъжа, че дори не можеше да разсъждава нормално в негово присъствие.

А и той я искаше. Невероятна фантазия. Този приказен принц, този златен бог я искаше. Нея. Не й се побираше в ума. Противоречеше на всяка логика А тя казваше не. Безмозъчна глупачка!

„Но ти знаеш защо трябваше да откажеш, Катрин. Не е правилно, не е морално, грешно е. Освен това ти просто не си родена да бъдеш нечия държанка. Ти бе отгледана да почиташ светостта на семейството и дома, а той не ти направи, повтарям, не направи благоприлично предложение.“

Много солидни основания, да, но те не топлеха леглото й. И все пак, ако й се дадеше втори шанс, отговорът й отново щеше да бъде същият. Тя беше лейди Катрин Сейнт Джон. А лейди Катрин Сейнт Джон никога не би си взела любовник, независимо колко много би могла тайно да желае.

Такива мисли изпълваха будните й часове и само задълбочаваха чувството й за разочарование. Но тя знаеше как можеше да сложи край. Всичко, което се искаше, бе да склони да бъде прислужничка на красивата принцеса и тогава щеше да има свободата да се разхожда по кораба, да зърва гледки от крайбрежните земи, да наблюдава изгрева и залеза, тоест, да се наслаждава на пътуването.

Колкото и да не й харесваше мисълта, че трябва да работи като слугиня, знаеше, че в крайна сметка щеше да й се наложи да приеме. Тя нямаше какво да прави по цял ден и това я отегчаваше до полуда. Въпреки това Катрин все още не беше готова да се предаде, пък и не гладуваше, тъй като Маруся успяваше да й донесе скришно плодове и сирене всеки ден. Но не това беше причината за нейната неотстъпчивост, а фактът, че слугите на принца я молеха да отстъпи. По всичко личеше, че принцът приемаше затварянето й по негова заповед не по-добре от самата нея и това я караше да отстоява решението си.

Лида бе първата, която подсказа на Катрин, че Дмитрий изпитваше угризения на съвестта. Тя не знаеше какво искаше господарят й, но смяташе, че нищо не можеше да бъде чак толкова ужасно, че да си струва заради него човек да си навлече гнева му, защото, когато той беше ядосан, от това страдаха всички.

По-късно същия ден Маруся потвърди думите на Лида.

— Не те питам какво си направила, за да ядосаш принца. Все нещо е имало. Знаех си, че това беше неизбежно.

Тези думи бяха твърде интересни, за да бъдат подминати с безразличие.

— Защо?

— Той никога не е срещал друга като теб. Твоят характер е като неговия. Струва ми се, че това не е толкова лошо. Той бързо губи интерес към повечето жени, но ти си различна.

— И какво трябва да направя, за да го накарам да загуби интерес към мен? Да се владея ли?

Маруся се усмихна.

— Искаш той да загуби интерес към теб? Не, не ми отговаряй. Няма да ти повярвам.

— Благодаря ти за храната, Маруся, но наистина пет пари не давам за твоя принц.

— И аз така си помислих, но трябваше да ти кажа това, защото то засяга не само теб, но и всички нас.

— Това е абсурдно.

— Така ли мислиш? Всички ние осъзнаваме, че ти си причината за лошото настроение на Дмитрий в момента. Когато изпадне в подобно настроение у дома, това няма голямо значение, защото там може да посещава своите клубове и балове. Но на кораба няма къде да излее раздразнението си. Никой не смее да повиши глас и всички говорят шепнешком. Настроението му се отразява на всички.

— Той е просто един мъж.

— За теб може би е просто мъж, но за нас е нещо повече. Ние осъзнаваме, че няма от какво да се страхуваме. Той е добър човек и ние го обичаме. Но годините на крепостничество, на осъзнаване, че един човек има власт над живота ни и може да ни накара да страдаме когато поиска, са ни изпълнили със страх, който не може да бъде пренебрегнат лесно. Дмитрий не е лош, но си остава наш господар. Ако не е щастлив, как може ние, които му служим, да бъдем щастливи?

При всяко идване Маруся добавяше по нещо ново и Катрин нямаше нищо против споровете си с нея, защото й помагаха да превъзмогне донякъде скуката. Не беше обаче склонна да поеме отговорността за случващото се извън стените на малката си каюта. Ако слугите на Дмитрий се страхуваха да станат отдушник на лошото му настроение — поради липса на друг — нея какво я интересуваше? Тя се бе борила за правата си и винаги би постъпила по същия начин. Ако това изкарваше великия принц извън кожата му, тя тайничко злорадстваше. Но много лошо от негова страна да плаши подчинените си до степен те да тръгнат да търсят нейното съдействие. Защо да престъпва принципите си за хора, които й бяха практически непознати?

Но на третия ден в каютата влезе Владимир и неговото посещение я накара да преоцени позицията си. Щом той, който проявяваше такава неприязън към нея, можеше да се унижи толкова, как можеше тя да продължи да се вслушва в съветите, които й нашепваше гордостта й?

— Той сбърка, госпожице. Той го знае и това е причината гневът му да бъде насочен към самия него и да става все по-силен. Тъй като никога не е имал намерение да се държи с вас като със затворничка, вероятно е предположил, че подобно отношение е единственият начин да пречупи волята ви. Само че е подценил съпротивата ви. Сега обаче всичко е въпрос на гордост. На един мъж му е по-трудно да се разкае и да признае, че е сгрешил, отколкото на една жена.

— Това може би важи за някои жени.

— Може би, но какво може да ви струва да служите на принцесата, след като никой от вашите познати никога няма да разбере за това?

— Снощи си подслушвал, нали? — обвини го тя.

Той не направи опит да отрече.

— Моята работа е да знам какво желае господарят ми, преди той да ме уведоми за желанието си.

— Той ли те изпрати тук?

Владимир поклати глава.

— Не ми е казал нито дума, откакто нареди да ви затворят.

— Тогава откъде знаеш, че съжалява за решението си?

— С всеки ден, който прекарвате в тази каюта, настроението му става по-мрачно. Не бихте ли премислили? Моля ви.

Молбата му подейства като магия, но Катрин все още не беше готова да отстъпи.

— Защо той не отстъпи? Защо аз трябва да се предам?

— Той е принцът — отвърна просто Киров, но търпението му се беше изчерпало. — Господи, ако знаех, че поведението ви ще има такъв ефект върху него, щях да рискувам да си навлека гнева му в Лондон и да му намеря друга жена. Но той пожела вас, а аз исках да предотвратя точно това, което става сега. Това беше грешка, за която наистина съжалявам. Но стореното не може да бъде поправено. Не можете ли да проявите малко съгласие, или се страхувате, че няма да се справите с работата?

— Не говори глупости. Онова, което принцесата изисква от своите прислужници, едва ли е по-различно от онова, което аз изисквам от моите.

— Тогава какъв е проблемът? Не казахте ли, че сте служили на кралицата си?

— Това беше чест.

— Службата при принцеса Анастасия също е чест.

— Друг път! Не и след като тя ми е равна по положение.

Лицето му се зачерви от гняв.

— Тогава може би сте по-подходяща за другото предложение на принца.

Той й обърна гръб и излезе, оставяйки я да гледа след него също толкова изчервена колкото беше и той.