Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (3)

Глава 3

Катрин сложи поредния студен компрес на челото си и се отпусна назад върху шезлонга. Беше се оттеглила в стаята си след сутрешната си среща с прислугата, на която им бе разпределила задачите за деня. Ужасното главоболие не искаше да си отиде. На бала предишната вечер изглежда бе прекалила с шампанското. Това не беше обичайно за нея. Тя рядко пиеше алкохол на празненства и никога, когато беше домакиня.

Личната й прислужница Люси подреждаше спалнята на господарката си. Подносът със закуската си стоеше недокоснат Катрин все още нямаше апетит.

Катрин въздъхна силно и продължително. За щастие балът се беше оказал успешен, въпреки че тя се беше по-напила. Дори Уорън бе успял да се появи. Самата вечер нямаше нищо общо с главоболието й. То се дължеше на Елизабет и на съобщението, което нейната прислужница бе предала тъкмо когато гостите бяха започнали да пристигат — че тъй като Уилям не бил поканен, тя също нямало да присъства.

Това беше невероятно. През седмицата, която бе изминала от разговора със сестра й, Бет не бе казала нито дума, не бе проляла нито сълза и не бе отронила нито една въздишка. Катрин бе започнала да вярва, че сестра й наистина е приела фактите. И след това, като гръм от ясно небе, съобщението, което Катрин бе получила, й бе показало недвусмислено, че Бет изобщо не беше забравила Уилям — което пък я караше да се пита защо в такъв случай сестра й бе престанала да лее сълзи.

Какво трябваше да си мисли, по дяволите? О, точно в този момент тя не беше способна да мисли трезво, тъй като имаше чувството, че главата й щеше да се разцепи всеки миг.

На вратата се почука силно и Катрин направи гримаса. В стаята влезе Елизабет, облечена като за излизане.

— Марта ми каза, че не се чувстваш добре, Кит.

Нито дума за отсъствието й миналата вечер; Бет дори не изглеждаше виновна. И всичко това след усилията, които Катрин бе положила, за да организира този бал, като покани най-подходящите за сестра й ергени с надеждата, че някой от тях може да привлече вниманието на Бет. Е, балът не беше кой знае какво. Да забавляваш двеста души, беше лесно, ако човек знае как да направи така, че всичко да върви по мед и масло.

— Страхувам се, че снощи попрекалих малко с алкохола, скъпа — призна си Катрин. — Не е нищо страшно. Ще се оправя след няколко часа.

— Това е добре.

Бет изглеждаше отнесена. Защо? И къде беше тръгнала?

Катрин не беше готова да повдигне отново въпроса за лорд Сеймур, но трябваше да разбере къде щеше да ходи сестра й. Тя изпита неприятно предчувствие.

— Излизаш ли?

— Да.

— В такъв случай ще трябва да накараш Джон да те закара. Хенри се разболя вчера.

— Това… това няма да бъде необходимо, Кит. Отивам само да се… да се поразходя.

— Да се разходиш ли?

— Да. В случай, че не си забелязала, денят е прекрасен, просто идеален за разходка.

— Не съм забелязала. Знаеш, че рядко обръщам внимание на времето. — Господи, каква разходка? Бет почти никога не ходеше пеша. От ходенето я заболяваха краката. И защо сестра й се държеше толкова неуверено? — Колко те се бавиш, скъпа?

— О, не знам — отвърна Бет. — Може да отскоча до магазините на Риджънт Стрийт, преди да се появят следобедните тълпи Знаеш какъв ужас е понякога между два и четири.

Катрин не знаеше какво да каже и преди да успее да се опомни, Бет излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Миг по-късно Катрин забрави за главоболието си, когато й хрумна една удивителна мисъл. „Господи, тя не би постъпила толкова глупаво, нали?“ Но необичайното поведение на сестра й, смехотворното й изявление, че отива на разходка, още по-абсурдното твърдение, че може да тръгне да обикаля магазините без карета, в която да товари покупките си. Тя отиваше на среща с Уилям! И щом се държеше толкова потайно, значи възнамеряваше да избяга с него! Двамата бяха имали достатъчно време, за да получат разрешително за брак. Градът беше пълен с църкви.

— Люси!

Червенокосата прислужница се появи почти незабавно на вратата на спалнята.

— Лейди Катрин?

— Бързо извикай сестра ми тук!

Разтревожена от тона на господарката си, прислужницата буквално излетя от стаята. Тя настигна лейди Елизабет на стълбите и двете се върнаха заедно в дневната на Катрин.

— Какво има, Кит?

Този път изражението на Бет определено беше виновно. Катрин мислеше трескаво.

— Бет, бъди така добра да обсъдиш утрешното меню с Кук вместо мен. Точно сега не се чувствам в състояние да вземам решения.

— Разбира се, Кит.

Елизабет излезе от стаята, оставяйки Люси да гледа объркано господарката си.

— Не обсъдихте ли вече менюто…

Катрин скочи от шезлонга.

— Да, да, но отиването до кухнята ще я забави, докато успея да се преоблека. Ако готвачката не й каже, че вече съм говорила с нея, ще успея да се справя без проблем.

— Нищо не разбирам, лейди Катрин.

— Разбира се, че не разбираш. Аз и не очаквам това от теб. Трябва да предотвратя една ужасна трагедия. Сестра ми възнамерява да избяга, за да се омъжи!

При тези думи Люси зяпна господарката си. Тя бе чула клюките, които се разпространяваха между слугите по отношение на лейди Елизабет и младия лорд Сеймур, както и какво беше заплашил да направи графът, ако дъщеря му решеше да се омъжи против волята му.

— Не трябва ли да я спрете, милейди?

— Не ставай глупава Не мога да й попреча, без да имам доказателство за намеренията й — каза нетърпеливо Катрин, докато разкопчаваше роклята си. — Бързо ми дай роклята си, Люси! — След това продължи предишната си мисъл: — На нея ще й бъде много лесно да се измъкне отново в момент, в който няма да очаквам това. Не мога да я заключа в стаята й и да не я пускам да излезе. Трябва да ги проследя до църквата и да им попреча на място. Побързай, Люси! След това ще я заведа в Брокли Хол, където мога да я държа под око.

Прислужницата не разбра всичко, но бързо свали черната си памучна униформа и я подаде на господарката си.

— Но защо ви трябва…

— Помогни ми да се облека, Люси. Можеш да облечеш моята рокля, когато тръгна. За да не бъда разпозната, разбира се — добави тя в отговор на въпроса на прислужницата. — Ако тя види, че я следя, няма да се срещне с лорд Сеймур, аз няма да получа доказателството, което искам, и няма да мога да направя нищо повече, докато тя не опита отново.

— Но, лейди Катрин, сигурно не искате да кажете, че ще излезете навън облечена като прислужница! — възкликна Люси, докато й помагаше да закопчее роклята.

— Точно това искам, Люси, да бъда предрешена. Дори ако Бет ме забележи, няма да ме познае в тези дрехи — изрече Катрин, докато се опитваше да надене полата върху многобройните си фусти, но не можа да я прокара през ханша си. Роклята на Люси й прилягаше много по-добре. — Тая няма да я бъде. Трябва да махна това-онова. Ето, сега е по-добре. — Четири броя фусти паднаха на пода и черната пола вече се облече с лекота. Малко й беше дълга, тъй като Люси беше някой и друг инч по-висока, но нищо не можеше да се направи. — Нали не носиш тая дълга престилка, когато излизаш навън, Люси?

— Не.

— Тъй си и мислех, но не бях сигурна. Ох, защо никога не съм се замисляла за тези неща! А чадърче?

— Не, милейди, само онази чантичка…

— Тази ли? — посочи Катрин — Идеално. Няма да имаш нищо против да я използвам, нали? Много добре, наистина искам да се превъплътя добре. О, тези украшения ще ми подхождат, струва ми се — рече тя и грабна рубинен пръстен и наниз фалшиви перли. — А сега ми донеси едно боне. Така ще скрия лицето си.

Прислужницата се втурна към гардероба и се върна с най-старото боне на Катрин.

— Това е твърде хубаво, милейди.

Катрин сграбчи бонето и бързо откъсна всички украси.

— Как ти се струва сега?

— Идеално, милейди. Вече не изглеждате като…

Катрин се ухили, когато Люси не довърши изречението, и се изчерви.

— Като дама ли? — подсказа тя и се разсмя, когато прислужницата й се изчерви още повече — Няма значение, моето момиче. Точно това искам.

— О, милейди, това… това ме тревожи. На улицата мъжете могат да се държат много волно. Нали ще вземете няколко лакеи…

— За бога, не! — възкликна Катрин — Бет ги познава всичките.

— Но…

— Не, скъпа, ще се оправя сама.

— Но…

— Трябва да тръгвам!

Вратата се затвори след господарката й и Люси останала кърши ръце в стаята. В какво се беше замесила? Лейди Катрин не бе вършила нищо подобно през живота си. Тя дори не знаеше какво правеше. Само преди една седмица един здрав мъжага беше нападнал Люси на улицата, а тя бе носила същата тази рокля. Ако някакъв джентълмен в красива карета не й се беше притекъл на помощ, един бог знаеше какво би могло да се случи. Но този мъж не беше първият, който й бе правил неприлично предложение. А сега лейди Катрин беше излязла облечена като прислужница.

Катрин не приличаше съвсем на прислужница. По външен вид — да, но не и по походка и поведение. Независимо от дрехите, които носеше, тя си оставаше дъщеря на граф. Катрин не знаеше как да се държи като слугиня и дори не се опитваше. Това не беше необходимо. Сега най-важното беше Елизабет да не я разпознае, ако случайно погледнеше назад. А Бет поглеждаше назад на всеки няколко минути, което потвърждаваше подозренията на Катрин. Всеки път на Катрин й се налагаше да сведе бързо глава, но засега сестра й не я беше познала.

Тя проследи Елизабет по Оксфорд Стрийт, след което сестра й зави наляво. Катрин продължи да върви далеч след Бет; зелената копринена рокля на сестра й се виждаше лесно дори когато по тротоарите започнаха да се появяват повече хора.

Бет наистина беше тръгнала към Риджънт Стрийт, която се намираше след следващата пряка, но това не беше достатъчно, за да успокои подозренията на Катрин. Мястото бе подходящо за среща с Уилям, не толкова оживено, колкото следобедите, но все пак щъкаха много работници, отправили се за работа, както и домашни прислужници, тръгнали на пазар, а и се движеха многобройни коли и каляски, стрелкащи се в двете посоки.

Когато Бет зави към Риджънт Стрийт, Катрин я изгуби от погледа си и тръгна бързо към пресечката. Там обаче й се наложи да спре внезапно. Сестра й беше застанала пред витрината на третия магазин след ъгъла и разглеждаше изложените стоки. Катрин не посмя да се приближи повече и остана да чака на мястото си, като потрепваше нетърпеливо с крак, без да обръща внимание на хората, които минаваха покрай нея.

— Здравей, сладурче.

Катрин не чу мъжа, тъй като дори не си бе помисляла, че той би се осмелил да я заговори.

— Не се прави на важна — Той я сграбчи за ръката, за да привлече вниманието й.

— Извинете. — Тя го изгледа високомерно.

Мъжът не я пусна.

— Правиш се на недостъпна, а? Нищо, на мен това ми харесва.

Той беше облечен в костюм, дори носеше бастун, но обноските му бяха доста груби. Никога досега непознат не я беше докосвал. Тя бе живяла постоянно заобиколена от слуги и пажове, за да предотврати подобно нещо. Сега Катрин не знаеше как да се справи, но инстинктът я накара да дръпне назад ръката си. Мъжът обаче не я пусна.

— Вървете си, господине! Не желая да бъда обезпокоявана.

— Хайде, сладурче, не се надувай толкова. — Той й се хилеше, явно доволен от внезапното предизвикателство. — Ти просто си стоиш тук и нямаш никаква работа. Няма да ти се отрази зле да убиеш времето.

Катрин беше възмутена. Как можеше да спори с този човек? Очевидно това беше невъзможно.

Тя замахна към него с дамската чантичка на Люси. Мъжът пусна ръката й, за да отскочи назад. Успя да избегне удара, но се блъсна в някакъв мъж, който чакаше да пресече улицата. Другият мъж отблъсна нахалника и изруга яростно, от което на Катрин й пламнаха ушите.

Когато човекът, който беше заговорил Катрин, се изправи, той се втренчи ядосано в нея.

— Кучка.

Катрин се разяри. Едва успя да се възпре да не се принизи до неговото ниво и да му каже какво да направи с необоснованото си възмущение. Но тя беше твърде добре възпитана, за да го направи. Катрин обърна гръб на мъжа и изстена тихо, като видя, че междувременно Елизабет отново бе тръгнала напред и се бе отдалечила доста.