Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (2)

Глава 2

— Бабо, той идва!

Младата жена влетя в стаята с развети поли. Тя дори не погледна към баба си, а изтича направо до прозореца, от който можеше да наблюдава приближаващата процесия от красиви карети. На долната й устна се появи малка капчица кръв, причинена от силното вливане на зъбите й в плътта, а кокалчетата на пръстите й побеляха от силата, с която се беше вкопчила в перваза. Тъмнокафявите й очи бяха широко разтворени от непресторена уплаха.

— О, господи, какво ще правя? — извика тя. — Той ще ме пребие!

Ленор Кудуърт, вдовицата на херцог Албемарл, затвори очи и въздъхна. Вече беше твърде стара за такива преструвки. Е, не чак толкова стара, но на нейната възраст нямаше нужда от подобни драматични сцени. А и внучката й бе трябвало да мисли за последствията, преди да се посрами.

— Успокой се, Анастасия — каза тихо Ленор. — Ако брат ти наистина те набие — в което много се съмнявам, — то няма да бъде незаслужено. Дори и ти трябва да признаеш това.

Принцеса Анастасия се обърна рязко и започна да кърши ръце.

— Да, но… но той ще ме убие! Бабо, ти не го знаеш какъв е. Никога не си го виждала разгневен. В такива моменти той не знае какво прави. Няма да ме убие, но аз ще умра много преди да е свършил с мен!

Ленор се поколеба и се опита да си спомни Дмитрий Александров, когото беше видяла за последен път преди четири години. Още тогава, едва на двайсет и четири, той бе имал внушително тяло с височина над метър и осемдесет, и мускулатура, закалена от службата му в руската армия. Да, той беше силен и наистина беше в състояние да убие човек с голи ръце. Но да убие сестра си? Не, той не беше способен да направи това с нея, независимо какво бе направила тя.

Ленор поклати твърдо глава.

— Брат ти може и да ти е ядосан, което е разбираемо, но до насилие няма да се стигне.

— О, бабо, не чуваш ли какво ти говоря? — извика Анастасия. — Дмитрий никога не е живял с теб като мен. През целия си живот си го виждала едва шест пъти и никога за дълго. Аз живея с него. Сега той ми е настойник и аз го познавам по-добре от всеки.

— Ти живееш с мен от една година — напомни й Ленор — и нито веднъж не си му писала.

— Искаш да кажеш, че той не е същият, че се е променил само за една година? Не, мъже като него никога не се променят. Той е руснак…

— Наполовина англичанин.

— Той беше отгледан в Русия! — настоя Анастасия.

— Дмитрий пътува много. Той прекарва едва половината от времето си в Русия, а понякога дори и по-малко.

— Но чак след като напусна армията!

Двете никога нямаше да постигнат съгласие за характера на Дмитрий. За сестра му той винаги щеше да си остане тиранин, също като цар Николай. Ленор знаеше, че това не бе вярно. Пьотр Александров не беше възпитавал еднолично сина си; дъщеря й Ана беше дала своя принос за формирането на характера му.

— Предлагам ти да се успокоиш, преди той да влезе — каза Ленор. — Сигурна съм, че истеричното ти поведение няма да му хареса повече отколкото на мен.

Анастасия хвърли един бърз поглед през прозореца и видя, че първата от огромните карети вече бе спряла пред входа на къщата. Тя извика уплашено, притича през стаята и коленичи пред Ленор.

— Моля те, бабо, моля те. Трябва да говориш с него. Трябва да ме защитиш. Той не е двуличник и няма да бъде ядосан толкова много заради онова, което направих, колкото заради това, че се е наложило да си промени плановете, за да дойде да ме вземе. Разбираш ли, той си поставя цели за далечното бъдеше. Може да ти каже къде ще бъде през всеки един ден от следващата година. Но ако нещо попречи на плановете му, става невъзможно да се живее с него. Ти го накара да остави задълженията си и да дойде тук. Трябва да ми помогнеш.

Най-сетне Ленор разбра какъв беше мотивът за тази малка драма. Внучката й беше изчакала до последния момент, за да не даде на баба си време да обмисли всичко. Просто гениално. От друга страна, Анастасия Петровна Александрова беше интелигентна млада дама. Разглезена, с твърде непостоянен характер, но интелигентна.

Значи на нея се падаше задачата да успокои звяра. Трябваше да пренебрегне факта, че малката хлапачка постоянно бе проявявала неподчинение към нея, бе пренебрегвала установените норми и бе определяла сама свои правила. Анастасия дори беше отказала да се върне в Русия, когато се бе разразил последният скандал. Ако не го беше направила, Ленор не би повикала брат й.

Тя се втренчи надолу към разтревоженото красиво лице на внучката си. Нейната Ана беше красива, но Александрови бяха невероятни. Ленор бе ходила в Русия само веднъж, след смъртта на Пьотр, когато дъщеря й бе имала нужда от майка си. Тогава Ленор за първи път бе видяла потомството на Пьотр — трите деца от първия му брак, както и многото му извънбрачни деца. Всички те бяха изключително красиви. Ленор обаче обичаше внуците си, които й бяха единствените. Съпругата на сина й, настоящият херцог Албемарл, бе починала, преди да му роди деца. Той не се беше оженил повторно и не показваше по никакъв начин, че иска да го направи. Всъщност той дори бе определил Дмитрий за свой наследник.

Ленор въздъхна. Внучката й беше в състояние да я върти на малкото си пръстче. Анастасия трябваше да напусне Англия, докато хората забравят за последните предизвикани от нея скандали, но Ленор знаеше, че отново щеше да покани момичето да живее при нея. Когато тя беше тук, животът ставаше доста напрегнат, но винаги беше интересен.

— Върви си в стаята, моето момиче — каза Ленор. — Ще говоря с брат ти. Но не ти обещавам нищо.

Анастасия скочи на крака и се хвърли на врата на баба си.

— Благодаря ти, бабо. Много съжалявам. Знам, че ти създадох големи неприятности…

— По-добре на мен, отколкото на брат ти, ако наистина има толкова труден характер, колкото твърдиш. Тръгвай, преди да е дошъл тук.

Принцесата излезе тичешком от стаята тъкмо навреме. След по-малко от минута икономът съобщи за принц Дмитрий Петрович Александров. Или поне се опита. Дмитрий не изчака икономът да извърши официалната процедура и влезе в стаята веднага щом вратата се отвори.

Той се спря и огледа Ленор. Възможно ли беше да бе станал още по-красив, откакто го беше видяла за последен път? Да, очевидно беше възможно. Златисторусата коса, проницателните тъмнокафяви очи и тъмните, гъсти вежди си бяха все същите, но докато на двайсет и четири години в него бе имало все още нещо момчешко, то сега той беше станал истински мъж. Ленор не беше виждала мъж като него през всичките шейсет и девет години от живота си. Той надминаваше дори баща си по хубост, а тя бе смятала, че няма по-красив мъж от Пьотр.

Дългите му крака го отнесоха бързо прел Ленор и той се поклони официално. Поне маниерите му показваха подобрение, но такава официалност… това наистина ли беше нейният внук? Миг по-късно той се ухили широко и я хвана за раменете Тя направи гримаса, когато той я вдигна от мястото й и я целуна звучно.

— Свали ме долу, разбойнико — почти извика херцогинята. — Имай уважение към възрастта ми, ако обичаш.

Тя беше изненадана. Каква сила само! В крайна сметка се оказваше, че Анастасия бе имала основание да се чувства застрашена. Ако този гигант решеше да я накаже, както тя заслужаваше…

— Je suis au regret.

— Я зарежи тези френски глупости! — тросна се Ленор. — Говориш добре английски и ще ти бъда благодарна, ако го използваш, докато си в моя дом.

Дмитрий отметна назад лъвската си глава и се разсмя. Смехът му беше дълбок, гърлен, толкова мъжествен. Той все още се смееше, когато върна Ленор обратно на мястото й.

— Казах, че съжалявам, бабушка, но ти прати извинението ми по дяволите. Виждам, че си все така жизнена като всякога. Липсваше ми. Трябваше да дойдеш да живееш в Русия.

— Костите ми не биха издържали дори една от вашите зими и ти прекрасно знаеш това.

— В такъв случай ще трябва да идвам тук по-често. Отдавна не сме се виждали, бабушка.

— О, Дмитрий, я седни. Не мога постоянно да извивам врат нагоре, за да те гледам. Между другото, ти закъсня — опита се тя да го принуди да заеме отбранителна позиция.

— Писмото ти е трябвало да изчака ледът на Нева да се стопи, преди да го получа — каза той, докато придърпваше най-близкия стол и се настаняваше близо до Ленор.

— Знаех това — отвърна тя, — но знам също така и че корабът ти е пристигнал в Лондон преди три дни. Очаквахме те вчера.

— След прекараните на кораба седмици имах нужда от един ден за възстановяване.

— Господи, това е най-интересният начин, по който съм чувала някой да обяснява това. Тя хубава ли беше?

— Неизмеримо.

Ако се беше надявала да го обезоръжи с откровеността си, не беше успяла. Той не се беше изчервил, не беше измислил някакво извинение, а само се беше усмихнал лениво. От леля му Соня, която й пишеше често, Ленор знаеше, че на Дмитрий никога не му липсваха жени и половината от приятелките му бяха омъжени. Анастасия беше права. Би било двулично, ако я накажеше за няколко забежки, след като неговите наброяваха стотици.

— Какво смяташ да правиш със сестра си? — попита Ленор, докато внукът й беше още в добро настроение.

— Тя къде е?

— В стаята си. Не е много доволна от това, че си тук. Изглежда смята, че ще бъдеш доста строг с нея заради това, че беше извикан чак тук, за да я прибереш.

Дмитрий сви рамене.

— Признавам, че отначало бях раздразнен. Моментът не беше подходящ да напускам Русия.

— Съжалявам, Дмитрий. Всичко това нямаше да бъде необходимо, ако онази глупава жена не беше направила такава сцена, когато открила Анастасия в едно легло със съпруга й. Но на това празненство имаше поне сто души и половината от тях се втурнаха да помагат, когато чуха писъците й. А Анастасия, това глупаво момиче, не проявила достатъчно разум и не скрила главата си под чаршафите, за да не бъде разпозната, а започнала да спори с жената както си била по бельо.

— Неприятно е, че Анастасия не е била достатъчно дискретна, но трябва да знаеш, че Александрови никога не са оставяли общественото мнение да влияе върху действията им. Не, прегрешението на сестра ми е в това, че не те е слушала.

— Тя просто беше упорита и отказваше да се крие от критиките — още едно качество, което е общо за Александрови, Дмитрий.

— Защитавате я твърде много, херцогиньо.

— Тогава свали бремето от гърба ми и ми кажи, че нямаш намерение да я набиеш.

Изминаха няколко секунди, преди недоумяващото изражение на Дмитрий да се промени, и той избухна в смях.

— Какво ти е казала сестра ми за мен?

Ленор се изчерви.

— Големи глупости, очевидно — отвърна тя.

Той не преставаше да се смее.

— Тя е твърде голяма, за да прибягвам към такива методи, въпреки че трябва да си призная, че известно време идеята за това ме изкушаваше. Не, просто ще я отведа у дома и ще й намеря съпруг Тя има нужда от човек, който да я държи под по-голям контрол отколкото мога аз.

— Това няма да й хареса, момчето ми. Анастасия неведнъж ми е казвала, че бракът не е за нея и че нейните възгледи по въпроса се дължат изцяло на теб.

— Е, може би ще си промени мнението, като разбере, че възнамерявам да се оженя преди края на тази година.

— Сериозно ли говориш? — попита изненадано Ленор.

— Напълно — отвърна той — Това пътуване прекъсна ухажването ми.