Лидия Джойс
Воалът на нощта (23)

ЕПИЛОГ

Април 1866 година

Вечерта наближаваше и далечните буреносни облаци пламтяха в червено. Скрита в сянката на овчарската колиба, Виктория се бе облегнала на гърдите на съпруга си и държеше в ръце писмото, донесено от Фейн, когато двамата излизаха да пояздят в дъжда.

Майка й пишеше, че се чувства много добре. Възстановяването й бе протекло учудващо бързо. Тежките пристъпи, които правеха говора й неясен, ръцете — треперещи, а духа — ужасно неспокоен, бяха изчезнали и вече година и половина тя живееше по своя обичаен начин. Както обикновено се ядосваше на новите приключения на Джек, но Виктория не сподели вълнението й. Тя обичаше брат си — е, понякога й беше трудно да го признае, — но Джек беше достатъчно голям, за да взема сам решенията си и да носи съответните по-следствия, дори когато засяга доброто име на семейството.

— Какво пак е извършил онзи безделник? — Гласът на Байрън й оказа добре познатото успокояващо въздействие.

Виктория избухна в смях.

— Колко добре познаваш майка ми, макар да си я виждал само веднъж.

— Не е нужно да я познавам. Нали познавам брат ти — изфуча той.

— Заплашват го със съд, защото внасял от Франция някакви порнографски книжки. Поне така предполагам. От писмото на мама трудно може да се разбере какво точно става.

— Мислиш ли, че този път ще влезе в затвора? — В гласа на Байрън звънна надежда.

— Ти май още се надяваш на сладко отмъщение? — попита невинно Виктория.

— О, не. Всичко, което искам, е тук, при мен.

Гласът му се понижи и Виктория изви шия, за да срещне погледа му. Бяха женени от една година и тя познаваше всяко изражение на лицето му.

Зарадвано отпусна писмото, обърна се в ръцете му и въздъхна от удоволствие, когато той зацелува чувствителното място на шията й и плъзна ръка по все още плоския й корем към бедрата.

Милувката я накара да потрепери и Байрън, който познаваше тялото й по-добре от своето, спря и отвори очи.

— Тази сутрин ми дойде мензисът — обясни тихо тя. Той щеше да прочете останалото по лицето й — тя осъзнаваше, че е вече доста възрастна и може би няма да успее да го дари с желания наследник. Тя също желаеше дете.

Очите му бяха препълнени с чувства: съжаление и примирение, но най-вече тревога за нея.

— Ти не си виновна, Виктория. Може би така е по-добре. Ако нямаме дете, няма да има и болест в семейството.

Тя вдигна ръка към устните му, за да му попречи да продължи, и той целуна връхчетата на пръстите й.

— Не искам да говориш така — промълви тя и потрепери от наслада. — Болестта се появява много рядко, дори в твоето семейство.

— Права си — промълви той, без да отделя уста от ръката й. Виктория го изгледа подозрително. В очите му светеше дяволитост. — Значи можем да продължим с опитите?

— Точно сега със сигурност няма да забременея — изсъска с добре изиграно възмущение тя.

Байрън се засмя гърлено.

— Упражнението прави майстора, нали така се казва?

Напрежението й изчезна и тя се засмя с него. После обхвана лицето му с две ръце и го привлече към своето.

Червеното слънце залезе незабелязано зад хоризонта и над високото плато се спусна булото на нощта.