Лидия Джойс
Воалът на нощта (10)

10

Виктория се събуди, окъпана в слънчевата светлина, която падаше през прозорците на стаята в кулата. Събуди се сама и трябваше да се пребори с разочарованието, макар да не беше очаквала нещо друго.

Разтрепери се, неспособна да се отърси от неясната неловкост, която я измъчваше от предишната вечер. Не разбираше защо се чувства толкова объркана. В крайна сметка нямаше нищо по-просто от връзката между Ребърн и нея. Тя беше фиксирана черно на бяло в договора, скрит в чекмеджето на нощното й шкафче. Услуга срещу заплащане, нищо повече, нищо по-малко. Трябваше да си го избие от главата.

Протегна се бавно, защото крайниците й тежаха и я боляха. После седна и затърси дрехите си между измачканите възглавници, килимите и завивките. Всички дрехи на Ребърн бяха изчезнали. Това не я изненада особено. Обу чорапите си, нахлузи долната риза и се зае с ужасния корсет. Успя да се справи с телените копчета без чужда помощ, но не беше в състояние да завърже шнуровете и погледна безпомощно дивана, на който беше просната лавандуловата й рокля, също доста измачкана. Нямаше да успее да се пъхне в нея с незавързан корсет, камо ли пък да закопчее копчетата на гърба. Помисли си дали да не се промъкне по бельо до стаята си в къщата имаше твърде малко слуги и вероятно никой нямаше да я види, но не беше сигурна дали ще намери пътя и представата да тича полуоблечена по коридорите на Ребърн я разколеба.

Въпросът се разреши с отварянето на вратата.

— О! — извика Ани и примигна срещу слънчевата светлина.

— Не знаех, че вече сте будна. Трябваше да дойда по-рано, извинявайте…

— Виждам, че носите закуска. Само това има значение — прекъсна я Виктория в опит да я успокои и посочи таблата.

Ани зяпна таблата, сякаш я виждаше за първи път.

— Да, донесох ви закуска.

— Точно така. — Остатъците от снощната вечеря бяха изчезнали. Нямаше го и сладкишът, но споменът за преживяното я разтрепери. Напрегна се, за да придаде на гласа си хладен, прагматичен тон. — Моля ви, Ани, донесете ми таблата.

Прислужницата се подчини. Поднесе й закуската и веднага се оттегли до вратата. Виктория вдигна капака — препечени филийки, яйца и наденички. Точно както беше очаквала. Веднага започна да яде. Отпи глътка хладък чай и хвърли бърз поглед към момичето до вратата. Като имаше предвид крехката му възраст, беше учудващо, че Ани не реагира по никакъв начин на нощните и приключения с дук Ребърн. Ала веднага си спомни някои намеци за разпътния живот на прачичо му, предишния херцог, и се поправи. Може би Ани беше свикнала с подобни истории.

— Отдавна ли работите тук, Ани? — попита любезно тя.

— Да, милейди, през целия си живот. Тук съм родена. Мама е била прислужница в къщата. — Обичайното напрежение на Ани като че ли се поразсея малко. Може би трябва да говоря с нея само за най-простички неща, каза си Виктория.

— Тук сте родена? Тук, в къщата? — попита с интерес тя.

— Да — кимна Ани. — Мама починала при раждането ми и някак си се отгледах сама. Макар че винаги имаше някой, който ми помагаше.

Виктория остана много учудена. Обикновено господарите не държаха в домакинствата си омъжени прислужници, камо ли пък бременни.

— Що за човек беше старият дук?

За нейна изненада Ани се изчерви.

— Ами, никой от нас не го виждаше често. Така беше от детските ми години. Негова светлост седеше по цял ден в стаята си, Грегъри или Стивън стояха на пост пред вратата и изпълняваха желанията му. Мисис Пибоди лично му сервираше яденето на табла. Това беше всичко. — Момичето кимна с отсъстващ вид. — Когато умря, си помислих, че съм го виждала толкова пъти, на колкото съм години…

Ани млъкна и сведе глава. Виктория се замисли. Образът на лудия, похотлив старик, който си беше създала, нямаше нищо общо с думите на момичето. Дали всички херцози Ребърн са били жертви на такива лекомислени присъди или само последните двама? Прачичото: луд, но милостив. Племенникът: прави се на негодник, но в действителност… какво? Виктория трябваше да признае, че все още не знаеше.

Запита се дали сегашният дук прилича по нещо на стария. Необикновени мъже с мрачна слава, живеещи в обраслите с мъх остатъци на грамадна господарска къща… Дали след тридесет години следващият дук щеше да поеме наследството на двамата луди? А в какво се състоеше това наследство? Виктория поклати глава, неспособна да си го представи. Сегашният, нейният Ребърн, беше излязъл от сянката на своя предшественик и строеше своя къща, пълна противоположност на стария господарски дом.

Нейният Ребърн. Как това местоимение се бе промъкнало в мислите й и какво означаваше то? Тя смръщи чело и се зае с яйцата си. Само, че това е дук Ребърн, когото познавам, реши накрая. Не би трябвало да бъде нещо повече. Въпреки това остана странно недоволна от отговора.

Замислено посегна към филийката, намазана дебело с масло.

 

 

Виктория вървеше през градината и въпреки необичайната обстановка се чувстваше бодра и свежа. Всъщност това парче земя изобщо не беше градина. Бъркотията от високо израсли живи плетове и покрити с мъхове и бурени алеи нямаше нищо общо с грижливо поддържаните паркове на провинциалните благородници.

Когато се качи в стаята с еднорога, тя завари истинска гореща баня. Ани отнесе дрехите й за пране и й приготви чисти. Когато излезе от ваната, пред печката я чакаше свежо бельо, между него и собствените й черни чорапи, както беше обещал Ребърн. Лавандуловосинята рокля беше изчеткана и изгладена.

Градината може би не беше красива, но денят беше чудесен. Рано сутринта бе валяло, но слънцето вече беше прогонило и последните облаци и небето сияеше с ярката синева на ранната есен. В короните на дърветата пееха птици, в храстите се криеха малки животни.

Наистина се чувстваше освежена, но не съвсем. Беше някак… самотна. Сигурно причината за странното й настроение беше градината. Неволно я оприличи на симфония, изпълнявана от разстроени инструменти. Добре замислена, но занемарена, красива, но подивяла. Докато бродеше между живите плетове и розовите храсти, мислите й отново и отново се връщаха към господарската къща и мъжа, който живееше в нея.

Тези мигове й принадлежаха. Откраднати минути от седмица, която принадлежеше на него. Защо, защо не можеше да забрави херцога и тъмната му тайна? Опита се да се съсредоточи върху топлото слънце в гърба си, в шумолящите сухи листа в краката си. Ала мислите й постоянно се връщаха към Ребърн, който се криеше в някакво мрачно помещение във вътрешността на къщата и не смееше да се покаже под слънчевата светлина.

Виктория се мушна между две подивели тиси — и спря като закована. Вместо да се озове пред следващия храсталак, тя видя малка, грижливо поддържана полянка, на която се пресичаха три настлани с чакъл алеи. Живият плет беше ниско подрязан, цветните лехи вече покрити с клонки и шума за зимуване.

Колкото и изненадваща да беше гледката, не тя я накара да спре. В средата на полянката, на красиво изработена каменна пейка, седеше икономката мисис Пибоди. До нея имаше табла с чайни прибори.

Като я видя, мисис Пибоди остави чашката си в чинийката и се надигна така бързо, че чаят пръсна и остави кафяво петно на практичната й сива рокля.

— Милейди! — извика тя и по широкото й лице се разля уплаха. После изохка тихо, защото чаят бе опарил пръстите й.

— Моля да ме извините, мисис Пибоди — побърза да я успокои Виктория, скривайки умело собственото си смайване. — Не исках да ви попреча. Денят е толкова хубав, че не издържах и реших да се поразходя в градината. Не очаквах… — Тя замлъкна, защото й се стори странно да се извинява на лице от прислугата, че е излязла на разходка в градината на домакина си.

— Разбира се, че не ми пречите, мила моя. — Мисис Пибоди размаха кърпичката, с която бе попила петното от роклята си. Пищната й гръд се вълнуваше. — Работата е там, че тук съм винаги сама и не очаквам да видя някого. Никой не харесва градината. А негова светлост, боя се… Ами, негова светлост не излиза често навън — също като прачичо му. Сигурно им е в кръвта… — Тя се отпусна тежко на пейката.

Като чу сравнението, което самата тя бе направила сутринта, Виктория се учуди безкрайно, ала си замълча и остави старата жена да продължи.

— Какъв позор, че най-благородните семейства на Англия страдат така. — Мисис Пибоди поклати глава.

— Да страдат? — повтори Виктория. Спомни си за слуховете, че Ребърнови имали болна кръв — самият Ребърн снощи бе намекнал нещо подобно. Най-сетне нещо по-ясно: болест, съвсем реална, не въображаема.

Икономката я погледна пронизващо.

— Вижте, милейди, аз работя за семейство Ребърн и им служа вярно много преди вие да сте били родена. Ако негова светлост реши да ви се довери, със сигурност ще го направи. Няма кой да ви го обясни по-добре от него. Много други се опитват, но не става. Що се отнася до мен, моите устни са запечатани.

— Разбирам — промърмори разочаровано Виктория. Единствената тема, която я интересуваше, явно беше единствената, по която икономката не желаеше да говори.

Мисис Пибоди очевидно не забеляза разочарованието й.

— Седнете, милейди — покани я тя и посочи пейката насреща. — Хайде да си побъбрим малко, ако желаете. Понякога се чувствам много самотна в старата къща. — Тя се вгледа с любов в сивите стени, които се издигаха на възвишението.

По всяко друго време Виктория щеше да реагира гневно на подобна дързост, но й се струваше смешно да се придържа към обичайните социални правила в място като Ребърн Корт. Поддаде се на любопитството си и седна.

— Познавахте ли последния дук?

Мисис Пибоди закима усърдно и сивите къдрички, които надничаха под спретнатото боне, заподскачаха.

— Познавах и по-предишния дук. Тогава бях още младо момиче. — Погледът й се отнесе в далечината. — Ах, какви дни бяха тогава! Едната половина на къщата не изглеждаше по-добре от сега, но градините… О, градините бяха прекрасни. Негова светлост беше много специален по отношение на градините. Беше събрал цяла армия от градинари и всяка година разкопаваха и засаждаха, торяха и подрязваха… градините бяха известни в цяла Англия. Тук работеха най-добрите майстори. — Тя поклати глава. — Но оттогава мина много време, а сега аз, глупавата стара жена, идвам тук заради спомените си. Поддържам това късче от градината, доколкото мога, старая се да го запазя, каквото е в спомените ми.

— Мястото е прекрасно. И тъжно. — Виктория отново се учуди на себе си. Това беше искреното й мнение.

Икономката си наля нова чаша чай и я погледна виновно.

— Извинете ме, мила моя. Знам, че не е редно да пия пред вас, сякаш съм кралицата.

— Моля ви, не се стеснявайте от мен. — Виктория посочи чашата и лицето на икономката се разведри.

— Много сте добра, милейди, ако позволите да кажа. — Тя отпи глътка чай и се върна на любимата си тема. — Аз, естествено, съм само една жалка старица, която вижда живота по-романтичен, отколкото е бил в действителност. Градината все още е добро място за разходка, а когато времето е хубаво, винаги идвам тук да пия чай. — Тя се засмя и смени темата.

— Надявам се, че се оправяте добре с Ани.

— Доколкото е възможно — отговори с леко иронична усмивка Виктория. — Тя все още се страхува от мен. Понякога се питам дали не ми е пораснала втора глава, без да съм забелязала.

Мисис Пибоди размаха месестата си ръка.

— Такава си е Ани. Понякога се обърква и хората разправят, че не била наред с главата, но е мило момиче. Майка й беше слугиня тук, а баща й… — Тя направи пауза и съзаклятнически се приведе напред. — Знам, че не е хубаво да разправям слухове за умрели, но тук се знае, че баща й беше починалият дук. — Облегна се назад, за да се наслади на ефекта от смайващото си признание.

— О! — прошепна Виктория, стресната от откровеността й. — Ами… тогава… вероятно има и други незаконни деца?

Мисис Пибоди се ухили с разбиране.

— Това би било разбираемо, нали? Но Ани е единствената. Имаше още едно момиче от Уедърли, което прекара тук няколко седмици и по-късно писа на духа, че ще има дете. Той я обезщети щедро — такъв си беше, да знаете, — но аз видях детето и съм твърдо убедена, че беше отрязало главата на момъка, който малко по-късно се ожени за момичето.

— Разбирам — промърмори Виктория.

— Обаче сегашният дук… той е друг — заяви мисис Пибоди и я изгледа строго. — Никога не е водил в дома си момичета от селото или от града, въпреки слуховете за живота му в Лондон, които достигнаха и до нас. Той е учен човек и винаги се задълбава много навътре в нещата, за разлика от чичо си. Трябва да внимавате, скъпа, защото според мен той не знае какво прави. — Тя изпразни чашата си и хвърли поглед към вехтото часовниче, което се люлееше на гърдите й. — О, мили боже, че то станало късно! Като почна да приказвам, не мога да спра, извинете ме, милейди. — Тя нареди съдовете на таблата и се изправи. — Мога да седя тук цял следобед и да си бъбря с вас, но дългът ме зове. Всички в тази къща знаят, че изпълнявам съвестно задълженията си. Довиждане, милейди, и се наслаждавайте на разходката.

Мисис Пибоди се отдалечи със ситни стъпки по алеята.

Виктория остана сама на внезапно опустялата полянка. Главата и беше изпълнена с нови мисли. Значи Ани беше нещо като братовчедка на Ребърн. Дали той знаеше? И дали го беше грижа? Тя вдигна рамене. В Ръшуорт също имаше няколко слугини, които бяха спали с баща й. Няколко пъти се беше наложило да посредничи между стария граф и брат си, когато от селото идваха момичета и твърдяха, че са забременели от Джек. Досега не се беше замисляла, че някои от децата на един и същи мъж растат в лукс, докато други ходят да просят, но сега тази мисъл я стресна.

Виктория стана и продължи да обикаля градината, потънала в мислите си. Както имаше предвид мисис Пибоди, когато каза, че новият дук е различен? Че е опасен… Е, да, ако тя беше някое невинно девойче, нямаше да има нищо по-опасно от похотливия херцог. Виктория разтърси глава. Нещо не се връзваше. Единственото безспорно беше, че Ребърн, когото тя познаваше, наистина беше опасен. Не физически — тя не се страхуваше, че той ще й стори зло. Ако не беше така, отдавна да се е върнала в Ръшуорт, а брат й да върви по дяволите.

Не, опасността, която криеше Ребърн, беше различна. Кой друг освен него би могъл да изтръгне от устата й цялата история на живота й? Ако това не беше опасно, какво друго?

Тя зави зад ъгъла и изведнъж се озова пред нисък каменен зид, зад който започваше стръмен склон. През долината минаваха няколко алеи, обградени с жив плет, а на отсрещния хълм се издигаше кула с пречупен връх. Безутешна гледка — и много красива. Следобедното слънце хвърляше тъмни сенки върху полюляващата се зелена ливада в подножието на кулата. Виктория изведнъж осъзна, че тази местност крие отговора на въпрос, който тя още не беше в състояние да формулира точно. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-страшно й ставаше.

Остана дълго време край каменната стена, следейки с поглед малкото стадо овце, което се прибираше от пасището, и самотния гарван, който се рееше в небето. Накрая поклати глава и се запъти обратно към къщата.

Когато зави зад последния завой и стигна до задната стена на къщата — смесица от барок, готика и романика, — тя откри на една от остъклените двойни врати в близост до алеята самотна фигура. Все още беше твърде далеч, за да види лицето й, но високият ръст и напрегнатата поза не оставяха място за съмнение.

Ребърн стоеше в сянката на една издатина в зида. Проследи я със загадъчен поглед, докато тя изкачи четирите стъпала към терасата. Тя се запита какво вижда той и дали гледката го радва. Ала вечно менящите се лешникови дълбини на очите му отказваха да разкрият какво изпитва, а по устните му играеше отнесена усмивка, която можеше да означава всичко.

— Вече се питах дали да не изпратя някого да ви търси! — извика той, когато тя наближи.

— Да не си помислихте, че съм избягала? — попита безгрижно Виктория и усети как при мисълта за последната нощ лицето й се обагри в червенина. Струваше й се невъзможно този хладен джентълмен само преди няколко часа да е вкусвал всеки сантиметър от тялото й.

Той изпухтя сърдито.

— По-скоро си помислих, че сте объркали пътя, че сте паднала и сте се наранила… или че сте се удавила в някой фонтан.

— Както виждате, аз съм жива и невредима. — Виктория спря пред него под ярката слънчева светлина. Златната горещина потече като мед по тялото й и тя се постара да приеме колкото може повече, преди да влезе отново в мрачната къща.

— Идвате тъкмо навреме. Всеки момент ще сервират обеда. — Той й подаде ръка, без да излезе от сянката на къщата. — Тръгваме ли?

Виктория се поколеба.

— Трябва ли непременно да обядваме в онази ужасна трапезария, след като денят е толкова прекрасен?

Знаеше отговора, но думите се бяха изплъзнали от устата й. В действителност и двамата говореха за нещо друго. Дукът също го знаеше. Лицето му потъмня, брадичката се опъна в упорита линия.

Ребърн размаха ръце, сякаш искаше да прогони безмълвния й въпрос. Очите му потъмняха, челото се набръчка.

— Аз винаги се храня вътре. Като моя гостенка сте длъжна да уважавате навиците ми. — Думите бяха остри, а позата изглеждаше толкова заплашителна, че Виктория реши да не рискува. Мълчаливо се опря на ръката му и го последва в хладните дълбини на къщата.

Слугата — лакеят, поправи се Виктория, защото това беше същият млад мъж, който вчера придружаваше каретата — ги очакваше като първата вечер в трапезарията и помогна първо на нея да седне, после и на господаря си.

— Мислех, че лакеите винаги работят по двама — каза тя, докато прислужницата сервираше предястието. Щом Байрън си позволяваше да се отнася така с нея, тя нямаше да му остане длъжна.

— Точно така правят. По-рано тук беше Андрю. — Ребърн изгледа мрачно лакея, но явно се гневеше на ситуацията, не на личността. — Баща му почина преди няколко години, брат му се отказа от службата и пое фермата. Прачичо ми не намери с кого да го замени.

— Но сега вие сте тук — отговори остро Виктория.

Той сложи в чинията си голяма порция заешко рагу.

— И ще остана. Щом завърша къщата на вдовиците, ще назнача колкото персонал е необходимо. — Огледа презрително вехтата ливрея на момъка и заключи: — Ще се погрижа и да ги облека подходящо.

— Представям си гледката! — отбеляза хапливо Виктория. Нямаше намерение да се помири с него. — Какво постижение! Херцог с нова къща, пълна със слуги.

— Точно така — съгласи се учтиво той и Виктория се почувства като глупачка. По-добре да си спести още саркастични забележки.

Продължиха да се хранят мълчаливо, докато Ребърн подхвърли:

— И какво видяхте по време на дългата си разходка?

— Видях, каквото е останало от градините. Разнообразна местна флора и фауна, включително мисис Пибоди, ако мога да я причисля към тях.

Ъглите на устата му потръпнаха.

— Вярвам ви.

Виктория беше готова да го попита за Ани, но хвърли поглед към лакея и си замълча.

— Оттатък градината видях една руина — каза след малко колкото можеше по-небрежно.

— А, да — промърмори Ребърн. — Казва се Рок Кийп. Ако и това не е късмет: във време, когато всеки строи в градината си какви ли не глупости, да имаш наблизо истинска руина.

— Прав сте. Кой е живял там? — Виктория хапна малко от разварените моркови и картофи, които плуваха в рагуто.

Ребърн вдигна рамене.

— Разни кастелани и кралски чиновници. Не е наследствен имот, макар че е твърде близо до Ребърн. Старите лордове правели всичко необходимо, за да си подсигурят верността на живеещите в кулата.

— Прозвуча доста цинично, но не мога да кажа, че ги обвинявам.

Ребърн вдигна чаша в ироничен тост за предшествениците си.

— Колко вярно. — Продължи да яде, но изведнъж вдигна глава. — Интересува ли ви историята?

— На руината? — Виктория се поколеба. — Откровено казано, да. — Усмихна се самокритично и добави: — Знам, че днес, много млади хора обикалят древните места и са въодушевени от миналото, но аз не съм ходила с тях.

— Но ви се иска да отидете.

Това не беше въпрос.

— Понякога да. Когато съм готова да повярвам, че съм стара и глупава.

Той вдигна вежди.

— Или млада и дръзка. — Протегна ръка през масата и кратко помилва нейната.

Виктория се изчерви, но не защото беше смутена, а заради жадните искри в очите му.

— Или млада и дръзка.

Помълчаха малко, после Ребърн каза:

— Ще се опитам да намеря време и ще ви придружа дотам, ако времето се задържи. — Вдигна поглед от рагуто и добави — Поръчал съм ви костюм за езда. Обещават утре да е готов.

Тонът му беше небрежен, но Виктория беше наясно, че никак не му е било леко да отправи това предложение. Прие го като призив за помирение. Явно щеше и занапред да мълчи упорито по въпроса, който тя искаше да му зададе.

— Бих се радвала да я видя.

— Значи се разбрахме — изрече остро той, остави вилицата до празната чиния и се надигна. — Сега обаче трябва да се посветя на едно дело от седемнадесети век, за да уредя спора за границите на два имота, който арендаторите ми водят отдавна. — Смръщи вежди и добави — Очаква ме прекрасен следобед. Моля да ме извините, милейди.

Направи кратък поклон и се запъти към вратата.

— Но разбира се — промърмори Виктория, когато остана сама в трапезарията. Въпреки непочтителното му държание беше много разочарована от внезапното му изчезване. Въздъхна и се опита да хапне още малко от заешкото рагу, но не можа.