Лидия Джойс
Воалът на нощта (11)

11

Байрън беше жаден, изтощен и в лошо настроение. Беше претърсил всяко чекмедже и всяка етажерка в кабинета на апартамента „Хенри“, беше се ровил даже в помещенията, където бяха работили господарите от времето на Ланкастърите и фамилията Йорк. Напразно.

Сега беше в библиотеката — последното място, където можеха да се намират документите. Беше наясно, че нито един от прадедите му не може да се похвали с жаждата си за знания. В началото Фейн и един от лакеите му помагаха да търси, но колкото по-дълго продължаваше търсенето, толкова повече се изнервяше и накрая реши да ги отпрати, за да не излее гнева си върху двама невинни.

Библиотеката даже не е особено голяма, помисли си кисело той, застанал пред миришещите на плесен редици с книги. Твърде малко от тях носеха надпис на гръбчето, а там, където го имаше, най-често беше нечетлив. Заобиколен от непознати книги, той си пожела всички да изчезнат като с магическа пръчка и да остане само онзи том, който търсеше.

Тихи шумове зад него прекъснаха търсенето и той бутна „Храмовете на флората“ на мястото й с много повече сила, отколкото беше необходима.

— Бях помолил да не ме смущават — изсъска той, без да се обърне.

— Мен със сигурност не сте помолили. Да не говорим, че изобщо нямах представа, че ще ви намеря тук. Пък и не се надявам да ми разкажете нещо интересно.

Красивият, развеселен глас потуши бушуващия в гърдите му гняв с ефекта на кофа ледена вода.

Байрън се обърна, облегна се на книжния шкаф и огледа усмихнатата стройна фигура.

— Добър ден, Алекто. Сигурно идвате да ме мъчите. Боя се, че за това няма да са ви необходими тежки скални блокове или орли, гризящи черния дроб. Аз съм осъден да търся една несъществуваща книга.

Виктория вдигна високо извитите си вежди и кимна сериозно.

— Дойдох тук да си потърся книга за четене, ваша светлост. Нямам какво друго да правя, докато дойде време за вечеря и отново ще ме почетете с компанията си. — Погледна укорително ризата му и заключи: — Виждам, че все още не сте се преоблекли, затова ще побързам да се скрия в някой друг ъгъл на къщата. — Поколеба се и добави: — Освен ако не искате да ви помогна.

Байрън изпухтя сърдито.

— Имах помощници. Преди малко ги отпратих.

Отпусна ръце покрай тялото си и отново впи поглед в нея.

Раздразнението явно беше отстъпило място на ведрост, която, макар и склонна към сарказъм, беше много освежаваща, след като беше прекарал часове в компанията на мрачните прислужници. И — което беше още по-важно — тя не бе удостоила с поглед спуснатите завеси на всички прозорци. Нямаше да му се наложи да заобикаля незададени въпроси, които висяха над тях като мрачни облаци.

— Ако наистина желаете да ми помогнете…

— Не съм се предлагала никъде другаде — засмя се Виктория. — Но ви уверявам, че съм готова да се жертвам.

Байрън изръмжа нещо неразбрано и изтри ръце в панталона си. Погледна влажните тъмни ивици по светлата кожа и се намръщи още повече.

— Все още търся имотния регистър от седемнадесети век. Би трябвало да е във формат кварта, подвързан в кафява кожа, а на първа корица да е гравиран гербът на Ребърнови.

Виктория изкриви лице и се обърна към високите шкафове с книги.

— Според мен няма да е проблем. Само около една четвърт от книгите подхождат на това описание.

— Точно така — потвърди кисело Байрън.

— Обаче — продължи рязко тя — аз нямам намерение да пълзя по пода. Ще прегледам горните етажерки, а вие — долните.

— Почтена сделка. В този шкаф вече претърсих горните, затова започнете със следващия. — Той посочи шкафа от дясно и Виктория започна да вади книгите с учудваща бързина.

Байрън се зае отново със своя шкаф и се учуди на доброто си настроение. Нали уж не беше очаквал, че тя ще продължи да го забавлява, след като вече нямаше тайни за разкриване?

Разтърси глава и извади следващата книга от етажерката. Само като си представеше, че цялата й сложност и противоречивост се дължат на смъртта на любовника й! Причината беше толкова проста и толкова груба, че би трябвало да го възмути, но той изобщо не беше възмутен. Дори не си помисляше да се възмути. Точно обратното, беше възхитен от нея. И възхищението му нарастваше.

Освен това хранеше подозрението, че Виктория не му е казала цялата истина. Не вярваше, че е излъгала нарочно, само се съмняваше, че тя е достатъчно честна спрямо самата себе си. Страхът от общественото порицание беше могъщ подтик за действие, но не беше достатъчен да държи в подчинение жена с толкова силна воля. Да я укротява вече петнадесет години…

Виктория сложи край на мълчанието:

— Знаехте ли, че Ани е дъщеря на прачичо ви?

Стреснат от неочаквания въпрос, Байрън седна на петите си.

— Защо питате? — отвърна той и се обърна към нея, но видя само краката й. Тя се бе покачила на библиотечната стълба и гледаше мрачно надолу към него. Задната част на полата се бе вдигнала и разкриваше стройни глезени и прасци.

— Защото съм дяволски любопитна. Има ли по-добра причина?

— Може би, но тя няма да е толкова достоверна. — Той премести тежестта си, за да вижда по-добре краката в черни чорапи. От две нощи я познаваше гола, но това неволно разкриване на части от тялото й все още имаше своята прелест.

Може би трябваше да й обърне внимание, че се разголва, и щеше да го направи, но не точно сега. Нещо в гледката будеше в сърцето му злобно задоволство и той се учуди, че все още е в състояние да изпитва подобни чувства.

— Добре, ще отговоря на въпроса ви. Да, знам, че Ани е дъщеря на прачичо ми. Мисис Пибоди неколкократно намекна нещо в тази посока — нейните намеци са винаги прозрачни, — освен това Ани много прилича на портретите, които показват прабаба ми като млада девойка.

— Колко интересно — промърмори Виктория и се обърна отново към книгите. — Това е уникално, не смятате ли?

— Кое е уникално — че прачичо ми е създал незаконно дете? — попита спокойно Байрън. — Той беше похотлив стар козел. Учудвам се как не са повече.

Виктория се наведе към една далечна книга и предната част на роклята й се притисна към стълбата, докато задната подскочи нагоре и разкри почти целите й крака.

— Не исках да кажа това. Имам предвид нещо съвсем различно. Ето какво: ако прачичо ви се беше оженил за майката на Ани, сега щяхте да я наричате „братовчедке“, да й дадете подходяща зестра и да се погрижите да й осигурите обичайните шест сезона в Лондон. Но, както казахте, тя е незаконно дете, затова сега е камериерка.

Байрън примигна изненадано.

— Нима го намирате за странно?

Тя го погледна изпитателно.

— Да, мисля, че да.

— А вие какво щяхте да направите на мое място? Щяхте ли да я изпратите в Лондон, за да й се присмиват и да я обиждат? Щяхте ли да я направите нещастна, като се опитвате да я превърнете в дама?

Виктория въздъхна.

— Ох, не знам. Вие сте прав, разбира се. Но някак си ми се струва нечестно.

— Всички ние бихме могли да се откажем от наследените титли и богатства, нали? — попита рязко той. — Аз съм дук, а Фейн е слуга — според мен в това няма нищо справедливо. Аз не съм направил нищо, за да заслужа позицията си. Тя ми е дадена по рождение.

Виктория кимна разкаяно.

— За разлика от вас аз съм много привързана към привилегиите си и не вярвам, че ще бъда добра като перачка.

— Ето ти на! Системата се размножава от само себе си. Байрън върна поредната книга в редицата. — Предлагам ви да се присъедините за седмица или две към кръга по аматьорска философия, създаден от лорд Едингтън. Там ще водите до насита обществено-политически дебати и ще ви омръзнат завинаги. — Той отново вдигна поглед към нея. — Ще ви кажа нещо, за да се почувствате по-добре: Ани се среща с лакея Андрю и аз й обещах зестра от сто фунта, а на Андрю мястото на портиер, когато Сайлъс ни напусне. Знам, че не е редно да разрешавам романтични връзки на персонала, но при дадените обстоятелства реших да не се намесвам.

Виктория се усмихна без ни най-малка ирония.

— Предполагам, че сте прав. Може да не е съвсем почтено, но все пак е много по-добро от всичко друго, което мога да си представя. — Тя слезе от стълбата и се запъти към следващия шкаф.

Байрън преглеждаше долните етажерки и напредваше значително по-бавно от Виктория, която се бе покачила отново на стълбата и отново разкриваше изкусителни глезени и прасци. Когато тя приключи с втория шкаф, той беше безнадеждно изостанал и трябваше да работи като луд, за да навакса. Виктория застана пред следващия шкаф и се обърна към него със смръщено чело.

— Да не си мислите, че ще дойда да ви помагам, щом свърша моята половина? Защо се мотаете?

— Дори не съм си помислил да искам помощ — увери я той, докато зяпаше краката й. Тя промърмори нещо неразбрано и се обърна отново към книгите, докато Байрън гледаше ту големите томове, ту краката й.

След минута пронизителният й вик разкъса тишината:

— Ваша светлост! Вие гледате под полите ми!

Байрън с мъка отдели поглед от красивите глезени и го премести към лицето й, по което се бореха смях и гняв.

— Това ли правя?

Тя изсъска като разярена змия и наложи на лицето си тържествена маска. Слезе по стълбата и обяви самодоволно:

— Макар да не заслужавате, ще ви призная, че намерих нещо. — И му показа дебел том.

Байрън се изправи на крака, грабна книгата от ръцете й и започна да я прелиства.

— Тази е! — Усмихна се меланхолично и добави: — Предполагам, че трябва да се радвам, но бих предпочел да съм я намерил преди няколко часа. В момента съм само облекчен и благодарен за вашата помощ.

Виктория направи великодушен жест.

— След четвърт час сам щяхте да я намерите.

— Но дотогава настроението ми щеше да бъде непоправимо лошо.

Виктория се ухили и лицето й стана като на дяволито хлапе.

— Значи аз трябва да ви благодаря, че ми разрешихте да помогна, защото иначе щях да съм една от жертвите на лошото ви настроение. Вече ми е ясно, че всъщност към спасила себе си.

— Тогава оттеглям благодарността си. — Той разтвори тежкия том и запрелиства избледнелите страници, като правеше гримаси. Според датите имотите трябваше да са регистрирани някъде там. — Всичко, което ми остава да направя, е да намеря нужната страница.

— Това не би трябвало да е проблем.

Той въздъхна.

— Като малко момче вярвах, че е вълнуващо и забавно да си дук.

— Всеки има своите заблуди. — Виктория вдигна рамене.

Байрън поклати глава.

— Не започвайте пак! Винаги когато повярвам, че страдам от уникална мъка, вие ми обяснявате универсалността на човешките чувства и ме карате да се чувствам като неразумен хлапак. Защо ли ви позволявам да ме обиждате така?

— Защото тайно се наслаждавате на обясненията ми — отговори веднага Виктория. — Защото никой друг не се осмелява да ви говори по този начин. Не се безпокойте, ваша светлост, когато очарованието на новото избледнее и седмицата приключи, ще се радвате да се отървете от мен.

При тези думи Байрън усети рязко пробождане в сърцето, което можеше да се определи почти като болка. Имаше чувството, че познава Виктория от цяла вечност. Трите дни, прекарани с нея, заличаваха спомена за предишните десет години, а четирите, които му предстояха, сигурно щяха да отминат като миг. Намръщи се, защото бе осъзнал, че очаква края на седмицата с нарастващ страх. Това го ядоса. Колкото и да беше интересна, Виктория бе жена като всяка друга.

Защо го болеше толкова? Сигурно не заради нощните им преживявания. Беше спал с най-добрите проститутки в Лондон и колкото и да се радваше на Виктория в леглото, обективността изискваше да признае, че тя не притежава и половината от уменията на проститутките.

Доколкото можеше да прецени, тя не се отличаваше с особена фантазия. Не се сещаше да му попее, да изиграе някоя сцена, да му рецитира нещо или да нарисува картина. Нямаше представа дали говори френски и какво образование е получила. Освен това не полагаше типичните женски усилия да го спечели. Вероятно нямаше желание — а и причина да го прави.

Въпреки това тази жена ме е завладяла и ме държи в плен, установи смаяно той. Тъкмо защото не се опитва да ме омагьоса с изкуствено очарование или да ме впечатли с някакви таланти. Самата тя е изкусителна, а личността й е по-интересна от всеки талант.

Той се наслаждаваше еднакво силно на личността и на женствеността й. Не си спомняше нито една жена, за която би могъл да твърди същото. Досега жените бяха просто жени, създадени да му доставят удоволствие и да го забавляват, но не и да го занимават със сериозни неща.

А днес стоеше тук, разговаряше с Виктория за работата си, дори бе приел помощта й, вместо да я потупа снизходително по рамото и да я отпрати с обещанието по-късно да се погрижи за нея… и се чувстваше много добре. Знаеше, че постъпва правилно. И това беше най-смущаващото от всичко.

Най-сетне Байрън забеляза, че Виктория го наблюдава безмълвно и това трае твърде дълго. На челото й се бе вдълбала загрижена бръчка. Той разтърси глава и рече:

— Бях се замислил за… — Какво ли да каже? — … за това, че днес изглеждате прекрасно.

Загриженото изражение отстъпи място на суха усмивка.

— Ако го забелязвате едва сега, значи не съм толкова прекрасна.

Байрън вдигна вежди и се върна към удобната роля на изкусител.

— Вашите прелести са от по-специална порода, не са крещящи и натрапчиви. Мъжът има нужда от буден ум, за да ги разпознае.

— А ако някой не ги види, какво става тогава? — Тонът й беше ироничен и той отговори по същия начин.

— Тогава дните му се изпълват с мъчителни мисли за вас, а нощем го преследват кошмари.

Пристъпи по-близо и я улови, като сложи ръце на библиотечната стълба. Виктория понечи да се отдръпне, но спря, вирна брадичка и го погледна втренчено.

— Тогава е истинско щастие, че вие сте достатъчно умен, за да не позволите да ви се замае главата.

— Истинско щастие — повтори той и се приближи още малко.

Виктория нямаше друг избор, освен да се притисне към стълбата, макар че това беше пагубно за полите й. Задната страна на кринолина беше силно притисната, а предната стърчеше напред и се бе вдигнала почти до раменете й. Ръцете й бяха като в капан. Въпреки това тя не изрече нито дума на протест, само вдигна поглед към него и в ясните сивосини очи светна очакване. Въпреки вдигнатия кринолин и дебелия корсет Байрън усети как дъхът й се ускори и собственото му тяло веднага реагира. Побутна корсета и промърмори недоволно:

— Пак това проклето нещо…

Показалецът му се плъзна по челото и се спусна към фината линия на носа. Спря на върха му и Виктория посегна да хване ръката му, но кринолинът й попречи.

— Веднъж и от него да има полза — добави с дяволска усмивка Байрън.

Тя отметна глава и се намръщи.

— Обичате ли да ме виждате безпомощна?

— Без съмнение. — Той сложи ръка на тила й и се наслади на допира на меките къдрици. Тя вече бе затворила очи и устните й тръпнеха в очакване. Байрън бе обзет от прекрасна тъмна топлина, изцяло плътска и успокояващо позната. Ала още когато сведе глава, за да целуне очакващата го уста, бе прободен от болка, която загатваше за друго.

— Ох, олеле, ваша светлост! Не знам как да ви го кажа! Това е най-ужасното, което съм виждала в живота си. Никога не съм си помисляла, че ще преживея и това… О, божичко!

Байрън се отдели бавно от изчервилата се Виктория и се обърна към натрапницата.

— Какво има, мисис Пибоди?

За първи път, откакто я познаваше, достойната икономка бе загубила дар слово.

— Аз… ами, аз… не знам… — изохка безпомощно тя. Ала бързо събра сили и въпреки очевидното си объркване продължи решително: — Но сега не става въпрос за това, ваша милост. Дойдох, защото именно аз трябва да ви го кажа. Не бих понесла да научите от някой друг. — Пое дълбоко въздух и извика: — Селото, ваша светлост! Селото гори!