Лидия Джойс
Воалът на нощта (18)

18

Когато Виктория се събуди, през прозорците на стаята с еднорога влизаше слънчева светлина, а тя отново беше завита до брадичката и й беше трудно да се раздвижи. Крайниците й тежаха и нямаше сили за нищо друго, освен да се взира в балдахина над леглото си.

Светлината и тихото шумолене откъм камината бяха знак, че Ребърн вече не е в стаята. Виктория не можа да потисне разочарованието си. Присъствието му, гласът му — наистина ли бе чула гласа му? — я бяха накарали да повярва, че той й е простил.

Какво да ми прости? — запита се за пореден път. Не бе сторила нищо лошо, освен да си отиде. Не бе прекрачила границите, които той прекрачваше твърде често. Споменът за разкривеното му лице й даде отговора. Тя го бе наранила. Колкото и странно да изглеждаше, тя беше убедена, че е станало точно така.

Но той я бе последвал. Тя се вкопчи в тази мисъл. Въпреки караницата и въпреки страха си от слънцето той я бе последвал. Чувството за вина я улучи като удар. Някой я бе донесъл от крепостта до господарската къща. Кой друг, ако не Ребърн? Дали е намерил шапката си? Дали е наранил очите си? Ще дойде ли пак при нея?

Размишленията не водеха до никъде. С внезапна решителност тя отметна всички завивки, освен най-долната, и седна в леглото. Прониза я болка в главата, глезенът й запулсира и тя изохка тихо.

Шумоленето моментално престана и само след миг до леглото й се изправи мисис Пибоди.

— Не, не, не, мила моя, не ви позволявам да станете! — извика тя.

Виктория се опита да й обясни, че мехурът й ще се пукне. След пет минути беше отново в леглото, този път с нощница и опряна на куп възглавници. Мисис Пибоди позвъни за доктора и докато го чакаха, не престана да поправя дрехата и косата на пациентката. Накрая Виктория беше убедена, че главоболието й се дължи повече на икономката, отколкото на падането и удара в скалата. Ала се овладя, защото знаеше, че старата жена е добронамерена. А сенките под очите й свидетелстваха за дълга, безсънна нощ. Заради нея.

Докторът влезе тъкмо когато Виктория преглъщаше без желание овесената каша, поднесена от мисис Пибоди. Още от дете не обичаше овесена каша, освен това нямаше никакъв апетит и се възползва от влизането на доктор Мерик, за да остави лъжицата.

Както беше очаквала, докторът се оказа сериозният белокос господин, когото бе запомнила от събуждането си. Той помоли мисис Пибоди да излезе и нареди на пациентката си да се обърне настрана и да наведе глава, за да види подутината.

Опипа я предпазливо, като от време на време се покашляше, и накрая каза:

— Точно както си мислех. Но сега си личи съвсем ясно, че отокът е спаднал. Порязването е плитко, освен това е сигурно, че няма счупване. Още няколко дни ще ви причинява болки, но вярвам, че няма да останат трайни вреди. — Изгледа я остро над ръба на очилата и попита — Още ли се чувствате замаяна, милейди? Имате ли проблеми с паметта или с говоренето?

— Тъй като не ставам от леглото, не знам дали ми се завива свят, но иначе съм добре — отговори Виктория, впечатлена от бащинското му отношение.

Докторът отново се покашля.

— Тогава да видим и глезена. — Разви превръзките и свали шините, но не се опита да раздвижи глезена. Само предпазливо го опипа с хладната си, чувствителна ръка. Виктория изпита силна болка и трябваше да стисне зъби, за да не изплаче. Докторът кимна доволно и бързо направи нова превръзка. — Глезенът ви е счупен, милейди — думите бяха изречени съвсем спокойно, — но няма размествания. Не бива да го натоварвате. Ще носите превръзка поне шест седмици, за да се оправи. И ви съветвам за в бъдеще да не падате от коня.

— Уверявам ви, че ще приема сериозно препоръката ви — отвърна сухо Виктория.

Докторът кимна и сложи ръка на челото й.

— Все още имате температура, но е спаднала значително и скоро ще премине. Ако болките се засилят, поискайте от мисис Пибоди една капка опиум.

Виктория си припомни мрачните сънища, които я преследваха цяла нощ, и потрепери.

— Не, мисля, че ще се справя и без тях.

— Тогава от утре можете да вършите някои обичайни работи. Но помнете, че през следващите четири седмици не бива да ходите. След това две седмици с бастун, а след шест седмици ще свалите шината окончателно. — Той я потупа по ръката и се обърна да си върви.

— Почакайте — извика Виктория и докторът се обърна изненадано. — Как е… как са очите на дука?

По сбръчканото лице на мистър Мерик се изписа изненада.

— Очите на негова светлост? Бих казал, че са в най-добро състояние. — И направи още една крачка към вратата.

— А къде е сега? Ако мога да попитам?

— Надявам се, че спи, милейди — отговори старият доктор. — Като се имат предвид обстоятелствата, мисля, че е горе-долу добре, но и той е дебелоглав като чичо си. — И излезе, преди Виктория да е задала още един въпрос.

Байрън знаеше, че някога трябва да погледне отново в огледалото, но не можеше да преодолее вътрешната си съпротива. В момента беше в работната си стая и седеше на стол близо до огъня, покрил пулсиращото си лице с влажна кърпа. Беше готов да хвърли проклетата кърпа в огъня, но знаеше, че така само ще се обрече на силни болки. За съжаление студените компреси му носеха само временно облекчение. Нищо не беше в състояние да го излекува.

Как ли ще изглежда, когато раните зараснат? Спомни си лицето на чичо си и потрепери: цялото в белези, включително носът и ушите. С такова лице щеше да изглежда като прокажен и никога вече нямаше да се покаже в обществото, защото грозните слухове, които се носеха по негов адрес, щяха да намерят своето потвърждение. Представи си как прекарва остатъка от дните си сам в къщата на вдовиците — чудовище сред красиви вещи. Опита се да се засмее, но в тази представа нямаше нищо забавно.

Не, този път сигурно нямаше да му останат чак такива страшни белези, но нямаше никаква гаранция, че и следващия път ще остане пощаден. Най-добре да свиква отсега със самотата. Когато вече няма избор, няма да го боли толкова от изолацията.

Слава богу, проклетият доктор с глупавите му компреси и прахчето си беше отишъл. Само защото беше „лекувал“ прачичо му, старият Мерик си въобразяваше, че има права и върху Байрън. О, да, доктор Мерик беше добър човек, съчувстваше му искрено, но каква полза от експериментите му. И той нямаше да успее, както не бяха успели стотината други лекари, с които се беше консултирал в Лондон. В момента беше в такова настроение, че му се искаше да го удуши. Не стига, че страдаше от толкова рядко и нелечимо заболяване, ами и докторът му вярваше твърдо в прогреса и възможностите на медицината.

Имаше пълното право да се гневи на Виктория. Ако не беше взела шапката му, ако не го бе отблъснала, когато се опита да й помогне… Но участието на Виктория беше само малка част от голямата ирония на живота му.

Виктория ще оздравее, утеши се той — доктор Мерик го беше уверил в това. Макар че нямаше да я види никога вече, поне нямаше да живее с вината, че я е отпратил с нараняване, от което никога няма да се излекува. Уил, Шарлът, Летисия… Господи, защо разрушаваше всичко добро, което му даваше животът?

Байрън затвори очи под кърпата и се опита да заспи, но трябваше да мине доста време, преди да се отпусне.

— Разкажете ми още нещо за стария дук — помоли Виктория. От мястото си виждаше много добре входната алея и селото зад нея, схлупените къщички и изгорялата ковачница. Мисис Пибоди се бе възпротивила, когато пациентката пожела да стане, но Виктория обясни, че страда от силно главоболие и не е в състояние да чете, а сигурно ще полудее, ако трябва да гледа още цял ден стенния килим с еднорога… Но не спомена, че мислите й непрекъснато се лутат из лабиринта от мрачни коридори, в някой от които се е скрил херцогът.

С помощта на мисис Пибоди Виктория стигна на един крак до прозореца и се настани удобно на тапицираната пейка. Намести крака си на дебела възглавница и се загледа навън. Веднага й стана по-добре — веригата от хълмове не беше така потискаща като каменните стени на господарската къща, всеки от което й напомняше за Ребърн.

— Какво да ви разкажа, милейди? — попита мисис Пибоди.

— Не знам. — Всичко, което би могло да отклони вниманието ми от наследника му. Тя разтърси леко глава, за да прогони тази мисъл, и съсредоточи вниманието си върху овъглените остатъци от ковачницата. — Разкажете ми за него и майката на Ани. — Това беше безопасна тема. Мисис Пибоди остави плетката в скута си.

— Какво да ви кажа, мила — започна тя след кратко мълчание, — в тази история няма нищо интересно. Освен това не е редно да се разпространяват истории за мъртвите, нали знаете? Не, че може да причини някаква вреда, но все пак не е хубаво. Ала ако все пак се интересувате, то…

— Да, искам да чуя историята.

— Поли беше проста слугиня. Мисля, че вече споменах това…

— Да. Продължавайте.

— И така, според мен най-голямото й желание беше да прислужва в салона. Никога не се е надявала да се омъжи. Не беше красива, нали разбирате? Казвам го, макар че аз съм последният човек, който ще каже груба дума за някого. Надявам се, че и това ви е ясно. Повечето хора я смятаха за съвсем обикновено селско момиче. Това беше достатъчно, за да не може да си намери мъж, а тримата й братя още повече усложняваха положението. Освен това не беше съвсем наред с главата. Мило и услужливо момиче — винаги съм го казвала, казвам го и сега, — но доста бавно.

— Защо тогава дукът я е харесал? — попита Виктория и сама се учуди на любопитството си.

— О, скъпа, не беше това, което си мислите… не и с това момиче. Старият дук не закачаше слугините си. Обикновено си поръчваше момичета от Лийдс или от по-далечните села. Поли му стана гледачка, след като префърцунената лондонска госпожица ни напусна. Двамата прекарваха много време заедно. Представяте ли си — един полулуд старец и едно глупаво селско момиче! Мисля, че след известно време тя е престанала да го смята за луд, а той нея — за глупачка.

Шокирана от необичайната откровеност на икономката, Виктория се обърна към стаята.

— Нима твърдите, че са се влюбили един в друг?

Мисис Пибоди поклати глава.

— Не знам дали мога да го нарека любов. А и това не ме засяга. Във всеки случай дукът не промени начина си на живот, а и Поли явно не го очакваше. Но и двамата бяха много самотни, всеки по своему, и след известно време вече се разбираха много добре. Роди се малката Ани и след няколко месеца Поли умря. Тогава негова светлост се погрижи да отгледат момичето в къщата. Всички се грижехме за нея.

— Знаеше ли тя кой е баща й?

Мисис Пибоди вдигна рамене.

— Никой не го криеше, макар че негова светлост не казваше нито дума. Той беше най-затвореният човек на света. Интересното е, че в деня, преди да умре, повика Ани при себе си и изгони всички останали. Никога не съм я питала какво й е казал. Това не ме засяга.

Мисис Пибоди потъна в мълчание и Виктория отново се обърна към прозореца. Загледана във входната алея и селото зад нея, тя се замисли за господарите на Ребърн Корт.