Лидия Джойс
Воалът на нощта (19)

19

Беше ранна сутрин и светлината, която влизаше през прозорците на стаята, изглеждаше бледа, но Виктория я поемаше като нектар. Но нещо дълбоко в нея й нашепваше, че това няма да заличи спомена за други, много по-нежни докосвания, че топлината на слънцето не е в състояние да замени парещата горещина на страстта, когато плътта се среща с плът…

Под нея се простираше терасата, а зад нея започваше подивялата градина, в която се беше разхождала само преди три дни. Напразно се опитваше да забрави всичко това. Погледът й се устреми към шумния, весел дрозд, който пееше в клоните на най-близкото дърво, но колкото и да се опитваше да се концентрира върху извивката на малката сива главичка, върху играта на слънчевите лъчи върху перушината, мислите й отново и отново се връщаха към сенките на къщата и към мъжа, който се криеше там. Всичко свърши повтаряше си тя, но всеки път в сърцето й се надигаше бунт и тя съзнаваше, че е безсмислено.

Макар че главата я болеше само когато я движеше твърде бързо или докосваше раната, тя се чувстваше като увита в няколко ката дрехи, които я отделяха от света и правеха всичко наоколо да изглежда нереално, почти като в сън. Настанена удобно в инвалидния стол, тя се отпусна на възглавниците. Мисис Пибоди й бе казала, че това е столът на стария дук, и оттогава тя усещаше миризмата му около себе си. Смес от изветрял опиум, камфор и гниене беше полепнала по плетения стол, сякаш за да й напомня, че дори той не й принадлежи.

— Милейди?

Виктория вдигна поглед и видя Ани да стои на вратата с писмо в ръцете.

— Пристигна писмо за вас, милейди — каза момичето, прекоси помещението и й подаде плика с безкрайно внимание, сякаш и най-малкото движение можеше да я нарани. — Ако искате, ще повикам мисис Пибоди да ви го прочете…

— Не е нужно — увери я Виктория. Пликът носеше почерка на майка й — малко доказателство, че светът извън стените на Ребърн Корт продължава да съществува.

— Имате ли нужда от нещо? Неща за хапване? Или книга?

— Не, Ани, имам всичко необходимо, благодаря.

Ани излезе забързано и Виктория втренчи празен поглед в малкия плик. Скоро, много скоро щеше да замине обратно за Ръшуорт. Скоро щеше да избяга от Ребърн Корт, от този сън наяве, и да се прибере в стария си дом. Щом се оправи кракът й, ще посещава местните забави, а в началото на балния сезон ще замине за Лондон. Само преди два дни беше говорила за решителността си да не се връща към стария си начин на живот, но сега съзнаваше, че няма смисъл да се бори. Години наред беше разработвала стратегията си. Много по-просто беше да продължи, както досега. Вече нямаше причини да се променя.

Отвори писмото и установи, че почеркът на майка й е още по-нечетлив от обикновено. Намръщи се и започна да чете.

Моя горещо обичана дъще,

Как напредват делата ти на север? Почти бях забравила, че те няма, и тази сутрин влязох в стаята ти. Добре, че Джек ми напомня за тези неща, моето добро момче…

Днес излязох да се разходя в градината и ти пиша от малкото възвишение над езерото. Джек е при мен — от няколко дни не ме оставя сама, милото момче. Главоболието ми се върна и е по-лошо от всякога, но ти не бива да се тревожиш за мен. Джек каза, че уреждаш някои делови въпроси, но аз нямам представа какви биха могли да бъдат.

Моля те, върни се вкъщи, щом стане възможно. Внезапно установявам, че ми липсваш.

Твоята обичаща те майка

Виктория се намръщи още повече. Последното писмо на майка й беше странно, но това беше направо… ужасно. Струваше й се невъзможно майка й да е написала такова объркано писмо. Чувството за недействителност се върна, по-силно отпреди. Струваше й се невъзможно да има живот извън тази мрачна къща и изведнъж се уплаши, че така нареченото й отпътуване ще я отведе в непознати места…

Тя въздъхна и поклати глава, ядосана на глупавите мисли. Най-добре да се наслади на слънчевите лъчи, които танцуваха по каменната тераса.

 

 

Байрън стоеше в сянката под вратата на салона. От това разстояние и под този ъгъл не можеше да види нищо друго, освен светлата глава на Виктория над облегалката на стола. Виждаше и ръката й, увиснала безсилно с писмо в пръстите. Светлата, гладка коса и бялата ръка, висяща като увехнала лилия — каква болка в сърцето му.

Знаеше, че трябва да си отиде. Не можеше да отиде при нея, защото помещението беше обляно от слънце. Защото лицето му все още се усещаше напрегнато и вероятно беше цялото в мехури и рани. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше и я гледаше, без да знае колко време е минало. Виктория не се движеше, дори пръстите й не потръпваха и той повярва, че е заспала.

Тихи стъпки отекнаха в коридора и Байрън отстъпи настрана, за да даде път на Ани. Когато момичето влезе в салона, Виктория се обърна, но лицето й остана скрито зад високата облегалка на инвалидния стол.

— Исках да попитам дали имате нужда от нещо, милейди. Малко чай? Или една възглавница за крака ви?

— Не, благодаря, Ани. Чувствам се много добре така. Можете да си вървите.

Гласът й беше спокоен, но звучеше отнесено, сякаш идваше от някое далечно място. Може би е взела от опиума, който докторът остави за нея, каза си Байрън.

Ани се върна до вратата, погледна го плахо и бързо мина покрай него. Байрън отново остана сам в сянката. Виктория остана доста време с обърната глава, после главата й изчезна, последвана от ръката, и Байрън проумя, че е опряла глава на ръката си.

Беше време да каже нещо или да си отиде. А той нямаше нито сила, нито ум, за да й обърне гръб. Затова проговори:

— Лейди Виктория, моята сладка Цирцея. — Не беше обмислил как да започне и нежните думи се изплъзнаха от устата му като въздишка.

Виктория се стресна и Байрън чу шумолене на коприна, последвано от гласа й:

— Да? — попита тя тихо, но невярващо, сякаш се съмняваше в слуха си.

— Трябва да говоря с вас.

— За нашия договор. — Това не беше въпрос. — Разбирам. Аз наруших уговорката ни, затова присъствието ми вече не е желано. Извинявам се за неприятностите, които ви причиних, и ви уверявам, че ще си замина веднага щом се почувствам малко по-добре. — Тя говореше все по-бързо и завърши с тежка въздишка.

— Не! — Думата излезе от устата му, преди да е успял да я задържи.

— Извинете? — Столът й изскърца подозрително.

— Не — повтори рязко той. — Няма да си заминете. Договорът не е нарушен, докато не кажа, че не сте прекарали двете последни нощи в съответствие с моите желания. Но аз не го казвам. Договорът продължава да е в сила.

Темето й отново се появи — очевидно бе изправила гръб.

— Но аз исках да си отида… и сега съм ранена…

— Опитахте се да си отидете, но не успяхте. Договорът е в сила.

Виктория мълча известно време, после попита с тънък, треперещ гласец:

— Защо, Ребърн? Защо искате да остана? Вече не съм годна за леглото ви.

Байрън сбърчи чело и потръпна, когато разранената кожа се опъна.

— Защото свикнах с вас, предполагам. Защото искам да се възползвам от цялото време, което уговорихме в деня на пристигането ви.

Защото ви искам тук, все едно колко време ни остава.

Последва дълго мълчание.

— Бихте ли… бихте ли дошли по-близо, за да ви видя?

Сърцето му се сгърчи от болка и страх. Едва пое въздух, за да отговори:

— Не. Няма да ме видите до деня на заминаването си.

Тишина, безкрайна тишина, прорязана от леко изохкване, и главата на Виктория изчезна зад облегалката. Последваха нови звуци и Байрън разбра, че тя плачеше. Заради него.

Обзе го лудо желание да се хвърли към нея, да я грабне в прегръдките си и да й каже, че никога, никога вече няма да я накара да плаче…

Ала слънцето грееше безмилостно през прозорците. Слънцето, което бе изгорило лицето му и щеше да го покаже такъв, какъвто беше — изрод, чудовище, осеяно с белези, — затова не се раздвижи. Дълго време стоя в сянката и тежкото му дишане заглушаваше тихия плач на Виктория. Когато не издържа, побягна слепешком по коридора и мракът го погълна. Как се надяваше наистина да пропадне в тъмнината и тя да го дари със забрава. Как искаше от него да остане само празна обвивка.

Не знаеше колко време е минало, когато се озова в своята спалня без прозорци. Не бе отишъл там съзнателно — изобщо нямаше конкретна цел, докато вървеше по безкрайния лабиринт на тъмните коридори, но накрая винаги се озоваваше в спалнята си. Помещението беше абсолютно тъмно, но Байрън знаеше, че скринът с огледалото се намира на една крачка надясно от вратата и на три крачки от леглото. Усети парещи следи по бузите си, сякаш някой беше минал по тях със запалена свещ, и това му напомни отново за лицето му.

Протегна ръка и намери лампата. Спря за момент, после си заповяда да сключи пръсти около кутийката с кремък, която винаги лежеше до лампата. Само след няколко секунди пламъчето вече осветяваше стаята. Той проследи известно време танцуващите му движения, после вдигна поглед и се втренчи в отражението си в огледалото.

От половината чело надолу чак до брадичката лицето му представляваше яркочервена маса, цялата на резки, сякаш някой беше описвал фигури с факла. Нежната кожа около очите беше цялата в мехури. Ала самите очи бяха непроменени, светеха насреща му мокри. Мокри… Смаян, той попипа предпазливо бузата си и когато отдръпна пръсти, те бяха влажни. Солта на сълзите пареше оголената плът, но смайването беше по-силно от болката. Не помнеше кога е плакал за последен път. Не за Летисия, не за Шарлът, не и за Уил. Тогава бушуваше от гняв и болка, в устата му горчеше, беше готов да повърне, но не проля нито една сълза.

Велики боже, каква беше тази жена, че можеше да направи такива неща с него?

 

 

Сигурно беше много късно. На камината нямаше часовник, а нейният беше отнесен още в началото на седмицата заедно с дрехите. Въпреки това Виктория нямаше нужда от помощни средства, за да знае, че от залез слънце са минали много часове. През защитния параван пред камината се процеждаше само слаба светлина, вечерните шумове от домакинството бяха заглъхнали. Лампата до леглото й беше твърде слаба, за да чете, но това не я притесни, защото не беше в настроение да разгърне книга.

Чувстваше се необичайно изтощена. Стаята се разми пред очите й, сенките по ъглите затанцуваха заплашително, болките в главата и глезена й пречеха да заспи. Затвори очи, стисна ги здраво и заследи напрегнато червените шарки, които трепкаха по клепачите й. Вслуша се във вятъра, който фучеше над покривите и кулите на господарската къща. Умореният й дух даваше имена на шарките и шумовете, наполовина в сън, наполовина наяве, а вятърът навяваше в паметта й накъсани спомени — за Уолтър, за петнадесетте години в затвора на собствения й страх… и преди всичко за дук Ребърн.

Опита се да изключи спомена и да мисли за друго, но колкото по-бързо бягаше от него, толкова по-решително се вмъкваше той в съзнанието й. Опита се да се събуди истински, но умората отново и отново я връщаше към съня.

Не знаеше колко време е минало, когато зад клепачите й изведнъж стана черно. Това беше достатъчно да я изтръгне от прегръдките на съня. Отвори широко очи, но огънят беше догорял и в стаята не се виждаше почти нищо. Ала когато се взря напрегнато в най-мрачния ъгъл на помещението, където веднъж вече бе усетила присъствието на Ребърн — или само си го беше въобразила? — тя повярва, че е различила сянка, която не се дължеше на срещата на двете стени.

Дълго време лежа неподвижна, загледана в сянката му. Този път нямаше да заговори първа. Този път той трябваше да наруши напрегнатото мълчание — ако наистина беше дошъл в стаята й.

Няколко въглена в камината се пръснаха, последва ги невидимо догарящо дърво и Виктория подскочи. За няколко мига мракът бе осветен от сноп искри, достатъчни да придадат очертания на сянката в ъгъла. Твърде ясни очертания, за да продължи да мисли, че е плод на въображението й. Да, сега вече беше сигурна, че Ребърн е тук.

— Нали казахте, че никога вече няма да се срещнем — извика тя, преди да е успяла да го предотврати.

— Казах, че вече няма да ме видите. — Гласът прозвуча необичайно дрезгаво, но със сигурност беше неговият и тя потрепери.

— Наистина не ви виждам. — Радост, облекчение и страх се смесиха и тя не беше в състояние да каже кое чувство е най-силно.

— Знам. — Ребърн напусна ъгъла и черните му очертания се придвижиха към леглото й.

Виктория направи опит да седне, но той сложи ръка на рамото й и й попречи. Докосването я наелектризира и тя посегна към ръката му. Първото физическо доказателство за присъствието му след толкова време! Той обърна длан нагоре и сложи ръка върху нейната. Хватката му беше здрава и една част от нея веднага се успокои.

— Защо сте тук? — Въпросът трябваше да прозвучи категорично, но тя не можа да потисне треперенето на гласа си. Хватката му стана още по-здрава.

— Не можах другояче. Трябваше да дойда при вас.

Виктория се засмя несигурно.

— Не сте нарушили думата си. Не мога да ви видя.

Усети как той потръпна, чу шумоленето на дрехите му.

— Попитахте ме защо избягвам светлината.

Виктория поклати глава, макар да знаеше, че той не може да я види. Гърлото й пресъхна.

— Какво значение има това сега? Остават ми още само няколко дни и после ще изчезна завинаги. Защо ми е да го знам?

В думите й звънна горчивина, която сигурно беше обидна за него.

— До вчера държахте да го знаете.

— Да. — Едносричният отговор прозвуча принудено.

— Искате ли все още? — продължи той, преди тя да е дала някакво обяснение. — Не питам дали така трябва, а дали наистина го искате.

Виктория преглътна.

— Да.

— Тогава ще ви покажа.

— Ребърн… — започна тя, но той вече бе пуснал ръката й. След секунди пламна прахан. — Моля ви, аз се отказах, не е нужно да ми…

Той запали газената лампа и стаята се освети от мека светлина. След кратък миг на слепота лицето му изплува от мрака: подозрителните лешникови очи, остро изсеченият нос, коравата уста… и над всичко това напукана и разранена червена кожа и бледи мехури, които правеха добре познатите черти подути и гротескно разкривени.

— Мили боже! — изплака Виктория и стомахът й се разбунтува. Автоматично протегна ръка към него и се стресна, когато той рязко се дръпна. Устата му стана още по-корава, а в очите блесна болка и обвинение. — Велики боже, Ребърн, аз не знаех… дори не си помислях за нещо… такова.

Преизпълнена със съчувствие, тя изплака тихо и стисна ръце в юмруци, за да не посегне още веднъж към него.

— Кълна се, не исках да ви сторя зло… Никога не съм искала да ви причиня болка.

Дукът стоеше абсолютно неподвижен и я гледаше. Очите му блестяха под светлината на лампата.

Стана й лошо — защото тя беше виновна за състоянието му. Продължи да се извинява, отчаяна от мълчанието му:

— Трябва да ми повярвате! Вярвате ми, нали? Ребърн… проклятие, кажете нещо!

Последва грозна, потискаща тишина, само клетвата й продължи да отеква във въздуха. Ребърн отвори уста, но веднага я затвори. В следващия миг се хвърли така рязко към нея, че не й остана време да реагира. Внезапно се озова в прегръдката му, главата й се притискаше към гърдите му, ноздрите й жадно вдишваха мъжкия му аромат.

— Господи, Виктория, а аз си мислех, че ще ме мразите — изохка той, скрил лице в косата й.

— Как бих могла да ви мразя? Аз съм виновна, че сте така наранен…

— Вие не знаехте какво ми е, а и решението беше мое. Можех да си потърся шапката. Можех да ви прибера в овчарската колиба.

Тя се отдели от него и вдигна очи към лицето му.

— Но не сте го направили. Знаели сте какво ще се случи, но това изобщо не ви е спряло.

Той поклати глава и обясни тихо:

— Как бих могъл? Вие бяхте ранена и можехте да умрете. След онзи удар в скалата…

— Но аз исках да си отида — пошепна тя.

— Само се опитахте — напомни й той.

— Нима това няма значение?

Той я притисна отново до гърдите си и я залюля като бебе.

— Повече, отколкото може да се изрази с думи.

В гърлото й заседна буца.

— Защо не ми казахте нищо? Защо не ми признахте истината, когато попитах? — В гласа й прозвуча укор. — Аз ви разказах всичко, което искахте да знаете, а вие не ми казахте нищо за себе си.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й и застинаха на раменете.

— И вие се почувствахте измамена.

— Е, не чак измамена, но използвана. Как иначе да се почувствам?

Той се изсмя тихо и безрадостно.

— Аз съм един проклет егоист. Изобщо не си помислих за това. Мислех си само и единствено за реакцията ви, когато разберете какъв съм…

— Каква реакция? — Виктория се вгледа в подутото, осеяно с мехури лице и откри болка, която нямаше нищо общо сраните.

— Мислех, че ще се ужасите от мен. Че ще ме помислите за изрод. Бях убеден, че ще се уплашите или ще ме съжалявате, сякаш съм някое болно домашно животинче.

— Ако да понасям болки е ужасяващо, ако да се уплаша означава да се страхувам за вас, ако да ви съжалявам означава, че желая да направя нещо за вас — да, тогава съм виновна. — Тя прехапа устни и сложи ръце върху неговите. — Знаете, че всичко това не е в характера ми.

— Вие сте корава жена — обясни спокойно той.

Сега беше неин ред да се изсмее горчиво.

— Да, корава като камък. И това ми го казва мъжът, който в началото изобщо не ме приемаше сериозно.

Ребърн въздъхна тежко.

— Наистина ли съм такъв идиот?

Виктория се вкопчи в раменете му.

— Не само идиот, а и слепец, но аз ви прощавам с цялото си сърце. Надявам се и вие да ми простите, че откраднах шапката ви и заради проклетото ми упорство и двамата пострадахме.

— Нямам какво да ви прощавам.

За момент се възцари мълчание.

— Много ли… много ли боли? — попита задавено Виктория.

— Към старите белези ще се прибавят нови, но лицето ми ще оздравее. Поне досега е било винаги така.

— Нищо ли не мога да направя?

— Вече правите всичко, за което ми се искаше да ви помоля. — Той сбръчка чело и потръпна от болка. — Но аз не правя всичко, което би трябвало да направя за вас. Отдавна би трябвало да спите.

— Не мога да спя. — Виктория въздъхна. — Не съм спокойна.

Байрън посегна към шнура на звънеца.

— Ще поискам малко топло мляко и топъл бульон…

Виктория улови ръката му.

— Не, недейте, ще се оправя и без тях.

— Не искате ли нещо друго?

Тя се поколеба.

— Бихте ли останали тук? Искам да кажа, ако не се налага да лекувате лицето си…

— С най-голямо удоволствие бих останал при вас. — Думите бяха произнесени нежно и с такава интензивност, че тя се разтрепери.

Той свали обувките си и угаси светлината. Легна до нея в леглото и внимателно нагласи главата й на рамото си.

Виктория се взря с невиждащи очи в мрака, докато се наслаждаваше на близостта му, на силата и топлината на мъжкото тяло, фактът, че най-после знаеше истината за него, правеше чувствата й още по-интензивни. Мисълта за белязаното му от слънцето лице беше болезнена, но доверието му, готовността да се разкрие пред нея, макар че му беше причинила тази жестока болка, потуши ужасната тревога, която я мъчеше от втория ден с него.

Колко ли време беше минало, откакто за последен път е говорил с някого за себе си? Спомни си упоритото, затворено изражение и разбра, че той не се е доверявал никога и на никого. Брат й Джек със сигурност не знаеше за болестта, макар че някога двамата са били близки приятели. Въпреки това Байрън се бе доверил именно на нея — сестрата на мъжа, когото сигурно мразеше, жената, която познаваше само от няколко дни. Беше пристигнала във вторник, а сега беше неделя през нощта. Въпреки краткото време, което бяха прекарали заедно, тя не можеше да си представи, че е имало време, когато не го е познавала. Усети как гърдите му равномерно се повдигаха и спускаха в съня. Колко ли изтощен беше, за да заспи веднага. Почти му завидя за спокойния сън.

Неделя… Оставаха й по-малко от два дни. Вечерната карета я доведе във вторник и също тя щеше да я отведе. Но защо, защо трябваше да си замине, след като едва бе успяла да се сближи с недостъпния дук Ребърн? Защо трябваше да се разделят, след като бяха сключили мир помежду си — и всеки със себе си?

Но какво би могла да направи? Да ме каже, че не иска да си отиде? Че иска да удължи договора? Идеята беше толкова глупава, че тя стисна здраво устни. Тя щеше да си замине и много скоро от седмицата нямаше да остане нищо друго освен спомените за една странна къща и тъмния й господар.

Сигурно заради болките в глезена, или поради тъпата, пулсираща болка в слепоочията, но очите й се напълниха със сълзи. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да ги спре и много скоро по бузите й потекоха топли вадички.