Лидия Джойс
Воалът на нощта (14)

14

Виктория се събуди, защото нещо докосна бузата й и защото усети до себе си някаква празнина. Пребори се с вихрушката на сънищата, отвори очи и видя Ребърн да стои пред скрина с огледалото. Светлината на лампата позлатяваше широкия гръб и стегнатия задник. Той облече бельото си, опря се на скрина и обу чорапите. Опъна долната риза върху мускулестия гръб, без да се обърне към леглото. После изсипа топла вода от каната в легена и разбърка сапун в малка паничка.

Виктория лежеше гола под завивката и не смееше да се помръдне, за да не привлече вниманието му. Никога преди не го беше виждала такъв. Нищо неподозиращ. Бръснеше се без да мисли, с рутината, която създава навикът. Всяко движение беше икономично и се отличаваше с елегантност, каквато Виктория още не беше виждала у него. Иначе беше овладян, но и рязък, сякаш трябваше да контролира всяко свое движение, да проверява всяка реакция. Виктория бе поразена от факта, че в момента го виждаше неовладян, но за съжаление това прозрение не й донесе чувство за близост.

Защото тя се чувстваше отдалечена от него с цял един свят. Имаше чувството, че го гледа с далекоглед от луната. Откакто бе започнала седмицата, двамата си говореха, спяха заедно, споделяха дните си. Но нещо от човека, който сега стоеше пред огледалото и точеше дългия бръснач, й се изплъзваше. Тази част от него беше отделена и отнесена някъде; а тя беше убедена, че именно тя е по-близо до сърцето му от всичко, което споделяха двамата.

Укоряваше се, че за разлика от него тя бе разкрила много по-голяма част от себе си. Ребърн притежаваше зловещата способност да я омайва с приказки и да изтръгва тайните й. Тази негова способност бе съумяла дори да разруши наученото през последните петнадесет години. Той беше видял толкова много от истинското й Аз — повече от всеки друг човек на света, включително от самата нея. И колкото по-дълбоко проникваше през барикадите, толкова по-трудно й ставаше да го държи на разстояние. Когато се събудиха посред нощ и продължиха любовния акт, той вече не беше просто мъж, а съвсем конкретно лице, и тя не намери сили да съкрати акта до чисто механичното.

Ребърн явно бе видял в огледалото, че тя го наблюдава, защото позата му веднага се промени. Ето го пак този контрол. Той остави бръснача, изтри пяната по брадата си и докато подсушаваше лицето си, заяви сухо:

— Не е нужно да ставате толкова рано.

Виктория се усмихна уморено и се опита да прогони нарастващата неловкост.

— И на вас желая добро утро, ваша светлост. Колко е часът?

— Малко след девет.

Тя поклати глава.

— Вие никога ли не спите? Или това е още един от капризите ви?

Ребърн потръпна, но отговори небрежно, докато обуваше панталона си:

— Имам повече капризи, отколкото можете да си представите. И една от тях е, че искам да се наспите добре. — С две движения обу ботушите и продължи. — По-късно ще ви изпратя Ани със закуската. Дотогава обаче трябва да спите. Грабна тирантите и се запъти към вратата. На прага обаче спря и отново се обърна към нея: — Беше хубаво да се събудя до вас — изрече съвсем тихо и изчезна, преди Виктория да е намерила думи за отговор.

 

 

Байрън остави тежестите от розово дърво и взе два леки индиански боздугана. Намираше се в гимнастическата зала. Вече беше мокър от пот и мускулите му пареха приятно. Разкрачи се и започна бавно и внимателно да върти боздуганите, да раздвижи мускулите на ръцете и раменете си. Приятно му беше да усеща тегленето и засилващото се парене.

Обичаше този час на деня, който винаги прекарваше уредите и тежестите, чувството за контрол, когато отиваше до границите си. Или поне илюзията за контрол. Тук можеше да забрави скритите слабости на тялото си… слънчевия ден, който можеше да го нарани по-тежко от падане от прозореца или ритник на кон. Тук владееше тялото си. Превръщаше в машина от мускули, кости и жили и го променяше със силата на волята си. Ако можеше със същата сила на волята да излекува и заболяването на кръвта, което го парализираше… Виктория пак щеше да го попита. Знаеше това, знаеше също, че няма да й каже. Малка част от него мечтаеше тя да приеме страданието му без съжаление, без ужас, без подозрения, а с открито разбиране. Ала знаеше, че мечтата е фантазия, която няма да издържи на реалността и на онова, което знаеше за човешката природа. В спомена му отново изникна младото лице на Уил, разкривено от ужас. Разтърси глава, за да прогони видението. Не биваше да съди строго бедното момче. Той също се отвращаваше от болестта си. Как би могъл да очаква друго отношение от чуждите хора?

Байрън забави движенията на ръцете си и накрая ги отпусна. Остави леките индиански оръжия, посегна към следващата двойка и усети тежестта на изтощените си мускули. В повтарянето на движенията имаше нещо хипнотично. Не, нямаше да разкаже на Виктория, каквото и да му струваше това. Така щяха да му останат неопетнени спомени за тази единствена седмица и в кошмарите му нямаше да се явява разкривено от отвращение женско лице.

Не, че това имаше значение. Вече отдавна не го беше грижа какво мислят жените за него. Само че не виждаше смисъл да става смешен без причина.

Въпреки това му беше безкрайно трудно да се убеди в собственото си становище.

 

 

Виктория смръщи чело и вдигна свещта още по-високо.

— Сигурна ли сте, че е в мазето? — попита тя, докато слизаше по стълбата след Ани.

— Да, милейди, в едно от тях. — Момичето се изкиска и обясни: — В къщата има много мазета.

— Значи всеки ден прекарва по един час в мазето? — попита за десети път Виктория.

— Да, милейди. Негова светлост спазва много точно дневния си режим.

— Да, разбирам — промърмори Виктория и спря да търси обяснения. Всеки път, когато повярваше, че е навлязла малко по-дълбоко в същността на дук Ребърн, се появяваше нещо ново. Вече се съмняваше, че ще го опознае някога.

Стълбата свърши в тесен каменен ходник, толкова нисък, че Виктория трябваше да се наведе. Ани продължи още малко напред и спря пред ниска дъбова врата в сивия каменен зид.

— Пристигнахме — съобщи задъхано момичето. — Искате ли аз… да му кажа, че сте тук?

Виктория поклати глава.

— Не, не е нужно. Благодаря, Ани.

Камериерката се поколеба и Виктория се сети, че единствената им светлина беше в нейните ръце.

— Първо ще проверя дали негова светлост наистина е вътре и дали има светлина и тогава ще ви дам свещта — добави бързо тя.

— Благодаря, милейди. — Ани се поклони зарадвано. Нямаше брава, само железен пръстен, затова Виктория просто бутна вратата. Пантите бяха добре смазани и тя се отвори безшумно. Надеждата й за драматично скърцане, което да го предупреди, се изпари. Появиха се пет стъпала, които я отведоха в просторна сводеста зала.

С изключение на шкафа в един от ъглите помещението беше празно. Ребърн стоеше с гръб към нея под светлината на една газена лампа и с бавни, ритмични движения размахваше индиански боздугани. Без да се обърне Виктория подаде свещта на камериерката. Ани й благодари шепнешком и побърза да изчезне. Виктория изобщо не я усети, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху херцога.

Великолепен мъж. Не намираше друга дума, за това, което виждаше. Долната риза беше мокра от пот и подчертаваше могъщия контур на гърба. Вдигна боздуганите и мускулите на раменете и шията се издуха. Завъртя ги и издуването се премести към гърба. Всяко движение беше изпълнено с мощ и грация. Мъжествено, омагьосващо… и безкрайно възбуждащо.

Виктория затвори бързо врата, слезе по стъпалата и застана под каменния свод. Плочите под краката й бяха посипани с фин бял пясък, който заскърца под обувките й. Ребърн веднага я чу, защото отпусна боздуганите и се обърна. Не каза нищо, само се усмихна криво, сякаш можеше да прочете всяка неприлична мисъл, която беше минала през главата й в последните две минути. Виктория се изчерви до корените на косата.

— Търсех ви — проговори тихо тя, за да сложи край на мълчанието.

— И какво ви кара да мислите, че желая да бъда намерен?

Виктория се засмя и се опита да изглежда спокойна въпреки сдържаността му.

— Дори да е така, какво ви кара да мислите, че ме е грижа? В нашия договор е казано, че ще прекарам една седмица във вашата компания. Вчера се постарахте да ми го напомните, нали? Но в договора няма нито дума, че съм длъжна да ви оставям сам.

Ребърн остави боздуганите в шкафа.

— О, сега разбирам каква грешка съм допуснал. — Взе голямата кърпа, окачена на вратата на шкафа, и изтри лицето си. — Надявам се, че след като положихте толкова усилия да ме намерите, поне сте се наслаждавали на представлението.

— О, да — увери го тя. — Само като си помисля, че съм пропуснала толкова възможности! Можех всяка сутрин да идвам тук да ви гледам. Струва си да се откажа от един час сън.

— Което показва на кое място съм в списъка ви: точно след един час сън.

Виктория потисна усмивката си и се отпусна.

— Това би трябвало да ви научи да не си просите комплименти.

— Бих казал, че да се опитвам да прося комплименти от вас е все едно да чакам от умрял писмо.

— Съвсем правилно.

Ребърн метна кърпата на рамото си.

— Имате ли някаква специална причина да дойдете чак тук?

Виктория поклати глава.

— Скука. Помислих, че вие със сигурност не скучаете като мен.

Той избухна в смях.

— Откъде да знам как точно скучаете вие? Но както и да е, обещавам ви, че през остатъка от деня изобщо няма да скучаете.

— Така ли? — Виктория го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Помолих готвачката да ни приготви кошница за пикник. Ще излезем на езда. Смятам да отидем до Рок Кийп.

— Значи не сте забравили? — извика искрено зарадвана Виктория.

— Удържах на думата си. Ако желаете, ще ви придружа до стаята ви и след половин час ще се срещнем долу в залата. Така ще имате време да се преоблечете, а аз — да се изкъпя.

— Разбира се, че желая — отговори въодушевено Виктория.

— Тогава да тръгваме.

Ребърн и лакеят вече чакаха, когато Виктория слезе в залата. Той носеше отново широкополата шапка, с която приличаше на свещеник, и беше вдигнал копринения шал до устата. Но иначе по нищо не се отличаваше от джентълмените, които излизаха на утринна езда. Виктория се приближи бавно, за да му даде възможност да огледа новия й костюм.

— Винаги съм мразил женските костюми за езда — установи той.

Виктория заби последните игли в шапката си и застана пред него.

— Сигурно се чувствате лишен от позицията, която ви се пада по право, когато дамите се обличат по мъжки.

Той се засмя и й предложи ръката си.

— Не съм чак толкова несигурен. Просто ми се струва глупаво да комбинирате костюма и корсета по такъв натрапчив начин. Когато прекалите с дантелите и турнюрите, става още по-лошо. А що се отнася до шапката ви… — Той огледа подозрително дамската версия на цилиндър, увенчан с пера, която стоеше на главата й, и продължи — По-добре да си спестя коментарите. Това нещо говори само за себе си.

Виктория се опря на ръката му и огледа стоманеносивата колосана коприна, която проблясваше под черната й наметка. Костюмът за езда приличаше по цвят и форма на предишните й дрехи и изглеждаше доста различен от двете рокли, които той й беше поръчал.

— Аз го харесвам — отговори тя, обзета от странното желание да му противоречи.

Ребърн промърмори нещо неразбрано и махна на Андрю да им отвори вратата.

Виктория излезе първа и вдигна несигурен поглед към тъмните, дълбоко надвиснали облаци. Приличаше по-скоро на ранна вечер, отколкото на късна сутрин. Ето защо е решил да излезем на езда днес, разбра тя. Тъмното предчувствие подхождаше на забуленото в облаци небе.

Ратаят доведе конете — забележителни животни, което изобщо не изненада Виктория. Макар да не изглеждаше луд по лова — тя беше убедена, че той изобщо не се интересува от това „джентълменско“ занимание, — Ребърн беше достатъчно претенциозен, за да държи в оборите си само най-добрите екземпляри. Въпреки това тя вдигна вежди, като видя излъсканото дамско седло на гърба на кафявия кон.

— И това ли е наследство от чичо ви? — попита язвително.

Ребърн вдигна рамене.

— Принцеса беше предназначена за Летисия. Мисля, че ще ви подхожда добре.

— Този кон се казва Принцеса? — Виктория беше готова да избухне в смях.

— Това, естествено, не е истинското му име. Ратайчетата от Чатъмуърт го бяха нарекли така и името остана. — Ребърн направи гримаса. — Ще разберете, че наистина му подхожда.

— А тя? — Виктория посочи черната кобила.

— Аполония има само едно име. — Ребърн се намръщи неодобрително. — Стивън е пропуснал да донесе столчето закачване. Да ви помогна ли да възседнете Принцеса?

— В деня, когато вече няма да мога да възсядам коня си без чужда помощ, ще престана да се наричам английска лейди.

Виктория се метна на седлото, нагласи полата си и сложи десния си крак в стремето. После кимна на ратая и взе юздите от ръцете му. Божичко, как й беше липсвала ездата! Да усеща силата на коня под себе си, движението на мускулите му, свободата… Не беше излизала на езда само няколко дни, а имаше чувството, че е цяла вечност.

Ребърн, който я наблюдаваше развеселено, възседна Аполония с елегантно движение. Кобилката отметна глава назад, повече от радост, отколкото от нервност, и потегли бавно. Виктория изравни коня си с него и двамата заслизаха по входната алея.

— Винаги ли е такъв? — попита Виктория и огледа подозрително скопения кафяв кон. Принцеса танцуваше — по-скоро ситнеше надолу по алеята с елегантно извита шия и високо вдигнати копита.

Ребърн избухна в смях.

— Сега знаете защо се нарича Принцеса. Успокойте се след половин час ще му омръзне и ще тръгне послушно. Малко е високомерен, но иначе е добричък.

Виктория го изгледа сърдито.

— Не съм изразила тревога, че може да падна.

— Никога не ви се е случвало, така ли? — попита хладно Ребърн.

— Мога да кажа, че съм родена на седлото… и няколко пъти съм падала. — Виктория се усмихна меланхолично. — Доста коне са ме ритали, а една дръзка малка кобила едва не ме стъпка.

— Разбирам. Вие сте луда по конете — изрече тържествено той и я погледна втренчено. — Да видим дали ще отгатна — никой друг в семейството ви не язди.

— Колко бързо улучихте черната точка! Истината е, че мама се е отказала от ездата много преди моето раждане, баща ми има подагра, а брат ми предпочита да препуска по задните улички с лекия си файтон и да тероризира бедните хора. Аз обаче яздя.

— Всеки ден? — предположи той.

Виктория устреми поглед към голия склон, който се простираше подканващо пред нея.

— Почти всеки ден. Понякога с часове.

Двамата мълчаха дълго. Когато Ребърн зави по тясна пътека, Принцеса изпръхтя и задъвка юздата, защото искаше да върви по тревата, но бързо се успокои и само щръкналите уши издаваха недоволството му.

— Нима яздите само за да избягате от семейството си? — попита тихо Ребърн.

Виктория се усмихна и отговори с предишното доверие към него:

— Ако беше така, щях да съм достойна за съжаление. Не, аз обичам ездата. Обичам я от деня, когато баща ми ме качи на първото дебело старо пони. Бях на три години.

— Помните ли го?

Макар да не разбра дали това го учуди, Виктория кимна.

— Това е най-ясният ми детски спомен. Отначало ми беше скучно и хленчех, защото беше горещо и понито миришеше ужасно. На всичкото отгоре предишния ден ми бяха купили нова кукла, която ме чакаше в детската стая. Главният коняр ме пусна да обикалям в кръг, като държеше понито на дълго въже, и ми се зави свят. Веднага измислих план как да ги накарам да ме върнат обратно в къщата.

— Какъв план? — Ребърн се изненада от интереса, с който я слушаше.

— По едно време ми дадоха юздите. Конярят пусна въжето. И изведнъж се почувствах най-свободният човек на света. — Виктория избухна в тих смях. — След този ден вече не можеха да ме извадят от обора. Нещастната ми бавачка получи упорито малко пони, за да ме следва, където и да отида. На седем години, когато дойде първата гувернантка, а бавачката трябваше да се грижи за Джек, я убедих, че мога да се справям и сама. Яздех напълно свободно. Без бавачка, без гувернантка, без ратай или камериерка, да не говорим за родителите ми. Само аз. Правех, каквото си искам, и никой не ме гледаше накриво, нито се опитваше да поправя грешките ми.

— А какво искахте?

Въпросът на Ребърн я върна в настоящето и я разсмя.

— Исках да яздя като луда, да препускам като индианка, да се спускам по хълмовете и да усещам как сърцето излита от гърдите ми. Да съм смела до безумие и дръзка… да съм всичко онова, което кротката малка лейди не може да бъде.

Лицето му стана сериозно.

— Наистина сте се променили много, нали?

Виктория веднага се овладя.

— Не. Не мисля. Просто се натрупаха много проблеми. Половин час галоп вече не ми е достатъчен.

Разговорът замря за няколко минути. Прекосиха в мълчание високото плато. Пиренът не беше прецъфтял съвсем и уханието му се носеше навсякъде. Няколко бодли се закачиха по роклята на Виктория, но тя не си направи труда да ги изчисти. Ребърн се наведе към нея и попита с интерес:

— Нямате нищо против един галоп, нали?

Очевиден опит да подобри настроението й, но Виктория го прие с благодарност. Отметна глава назад и попита високомерно:

— Ще се състезаваме ли?

Без да отговори, Ребърн се приведе към шията на коня си и препусна. Виктория го последва със смях.

— Не е честно! — изкрещя подире му. — Аз не познавам пътя!

Ребърн се ухили през рамо.

— И какво от това? — изкрещя в отговор.

Виктория пришпори Принцеса и кафявият кон препусна весело след черната кобила.

След около час, тъкмо когато излязоха от гористата долинка, паднаха първите дъждовни капки. Виктория попита Ребърн защо им е трябвало толкова време, за да стигнат до руината, след като от градината е изглеждала съвсем близо. Байрън й обясни, че наистина не е далече, но трябва да се слезе по много стръмен склон. За не толкова дръзките това бил единственият път.

Виктория се обърна към руината. Рок Кийп се издигаше на възвишението точно пред тях. Нагоре се виеше тесен, отдавна неизползван път. От мястото, на което бяха застанали личеше, че възвишението е с форма на правилен четириъгълник, следователно не може да бъде естествено. А пътят е минавал точно по края му. Едва когато Ребърн се обърна с усмивка към нея, Виктория разбра, че бе спряла коня си.

— И какво сега? — попита той.

— Какво чакаме още? Тръгвайте напред, преди дъждът да ни е намокрил!

Ребърн пусна коня си в тръс и го насочи към черната руина.

Виктория се учудваше на себе си: би трябвало да е развълнувана или поне любопитна, но колкото повече се приближаваха, толкова по-силно ставаше тъмното предчувствие, което бе изпитала предишния ден. Оттук крепостта изобщо не приличаше на сграда, а много повече на огромен каменен стълб, израснал от земята заедно с пиедестала си. Руината беше извънредно голяма, но сред западналите й зъбери дебнеха много повече сенки, отколкото беше възможно, много повече пропасти и висини, отколкото предполагаше големината. Обгърнат в арогантната си вечност, Рок Кийп се опълчваше срещу цялата заобикаляща го местност и се стремеше към безутешните облаци. Виктория отново изпита странното чувство, сякаш най-важният отговор беше скрит някъде тук, между камъните. Само да можеше да го разбере. Камъните и сенките я викаха да се приближи и в същото време я отблъскваха.

Погледът й неволно се върна към неподвижната фигура на херцога, който бе застанал до нея, и неизбежно направи сравнение. Тя се опита да прогони тази мисъл, но колкото повече се приближаваха, толкова по-натрапчива ставаше тя.

Копитата на конете трополяха по обраслия с трева калдъръм и се плъзгаха по мокрите камъни. Бяха още в началото на пътя, който водеше към крепостта.

Рок Кийп бил разрушен през Гражданската война, макар че бил опразнен преди повече от сто години. Ала когато установили, че не могат да се защитават в господарската къща, прадедите ми заели позиция тук.

Виктория не каза нищо. С впит в рушащата се кула поглед тя се опитваше да установи кои дупки са от оръдейни гюллета и кои — от възрастта.

Когато стигнаха горе, вече валеше ситен дъжд. Точно пред тях се издигаше четириъгълната кула, а встрани от нея се виждаше дълга и ниска каменна пристройка. Половината покрив беше покрит с дебел пласт слама.

— Елате — покани я Ребърн с мистериозна усмивка и слезе от коня.

Той въведе коня си в ниската постройка и едното копито се удари със звън в ръба на полузаровен камък. Виктория се взря в мрака и се опита да разбере колко е голямо помещението, но междувременно облаците се бяха сгъстили и вътре беше твърде тъмно. Затова вдигна рамене, слезе от коня си и последва херцога.