Лидия Джойс
Воалът на нощта (9)

9

Последното копче изхвръкна. Байрън измъкна роклята през главата й и я хвърли на най-близкия диван. Наведе се да я целуне, но забеляза с ъгълчето на окото си ярък цвят и я огледа по-внимателно. Лицето му се опъна.

— О!

— Какво? — Виктория проследи погледа му. — О! — изимитира го умело.

— Корсетът — Байрън не посмя да го нарече „корсетът на Виктория“ — се показа в цялото си ужасяващо великолепие: изработен от сатен на черни и червени райета и украсен на деколтето с екстравагантни дантелени рюшове.

— Сега разбирам защо бяхте толкова сърдита — рече той, скривайки умело смеха си.

— Не бях сърдита, а направо бясна.

Байрън отново устреми поглед към лицето й. Беше му весело, макар че линиите около очите и устата все още бяха опънати, както през цялата вечер. Усещаше, че и тя е напрегната, и това го тревожеше допълнително.

— И какво сега? — Въпросът прозвуча двусмислено, макар че не това беше намерението му.

— Сега съм в състояние да гледам на това ужасно нещо с абсолютно спокойствие, защото знам, че е наранило нежната ви душа много по-силно, отколкото моята. — Виктория се усмихна предизвикателно.

Той прокара пръст по деколтето и усети топлата закръгленост на гърдите й. Тя пое шумно въздух, очите й се затвориха, но напрежението, обхванало всяка линия на тялото й, не се разсея. Какво не беше наред? Тя със сигурност не се боеше от нови въпроси, а и не приличаше на жена, която има още тайни. Изглеждаше изпълнена от ужасно предчувствие и сякаш чакаше реакция. Но каква?

— Опаковката може би обижда нежната ми душа, но подаръкът вътре — в никакъв случай. — Той сведе глава и устните му минаха по пътя на ръката, опитвайки се да прогонят напрежението.

— Значи сега съм подарък? — попита тихо Виктория.

Хапливата й острота го накара да вдигна глава. Какво се бе случило след целувката в стаята на Еднорога, та се държеше на такова разстояние?

— По-добре е, отколкото да ви нарека заплащане, нали?

Думите моментално я изтръгнаха от странното състояние.

Светлите очи засвяткаха и тя отвори уста — за унищожителен отговор, без съмнение — но погледът и го прониза и тя бързо затвори уста, без да каже дори една дума.

— Без коментари? — попита меко той.

Виктория го изгледа мрачно.

— Не казахте нищо, което заслужава отговор.

Ето я отново Виктория, която познавам — помисли облекчено той.

— Тогава… — гласът му прозвуча безгрижно — … би трябвало да намеря нещо, което си струва да получи отговор.

Преди да е успяла да го попита какво има предвид, той свря глава в свивката на шията й, обхвана я здраво и сръчно развърза шнуровете на корсета, докато устните му я обсипваха с пърхащи целувки.

Веднага след това отвори и телените копчета. Свали презрамките от раменете й и пусна корсета на пода.

По дяволите, тази жена беше неустоима! С коса, нападала по раменете, само по тънка долна ризка, която едновременно скриваше и подчертаваше извивките на гърдите й. И най-вече изразът на лицето — изпълнена с очакване и следа от ранимост в будните сини очи.

Напрежението бе отново тук — личеше по скованата поза, по опънатата брадичка и твърдата линия около устата. Какво иска? От какво се страхува? Тези въпроси го изпълниха с гняв.

Виктория срещна погледа му под светлината на свещите и го задържа. Защо го гледаше толкова изпитателно? Сякаш искаше да му смъкне кожата, за да проникне в най-дълбоките му тайни. Байрън осъзна, че лицето му се е стегнало, но не беше в състояние да го промени.

— Какво вярвате, че виждате, като ме гледате така? — попита внезапно тя и в гласа й звънна желязна упоритост.

Байрън веднага си възвърна спокойното изражение и отговори небрежно:

— Виждам, каквото съм виждал винаги. Една безкрайно желана жена, която е пропиляла половината си живот.

Маската й внезапно се срути като каменен зид и той попита на своя ред:

— А вие какво вярвате, че виждате, като се гледате в огледалото?

Въпросът я изненада, но отговорът дойде веднага:

— Една глупачка, остаряла, но не помъдряла.

Обърна му гръб, но той видя как лицето й се сгърчи от болка.

Най-сетне Байрън осъзна, че тя съжаляваше за изповедта си днес следобед. Той искаше да разгадае тайната й още откакто я видя за първи път, но не се сети, че ще й причини болка да се разкрие пред почти непознат човек. И още повече, че и той ще се притесни от това.

Но защо я болеше? Даже ако при идването си е била девица, сега вече не беше. А историята й беше съвсем обикновена. Тогава обаче му хрумна, че не самата история я правеше така ранима, така податлива на неволни наранявания не историята, а фактът, че му я беше разказала.

Помисли за собствената си слабост: колко силно го заболя да я признае на човека насреща си, на човека, когото смяташе за най-съчувстващия на света — и с колко мъчения и запъване — и бе отблъснат. Тогава той не беше очаквал отблъскване, а сега Виктория го очакваше.

Но той нямаше да я отблъсне.

Улови брадичката й и внимателно я обърна към себе си. Очите й се взираха неотстъпно в някаква точка в средата на гърдите му. Струваше й много сили да вдигне поглед. Личеше й колко се напряга да запази неутралния израз на лицето си, но болката в очите го трогна дълбоко. Внимавай сега, заповяда си той. Ако реагираше на потребностите, а не на думите й, тя щеше да избяга в най-далечния ъгъл на съзнанието си, където не можеше да я достигне.

Повече не можеше да оспорва, че перспективата да я загуби му причинява болка. Затова подбра думите си много внимателно.

— Вие сте достатъчно умна, за да разпознаете грешките, които сте допуснала в миналото. Това е повече, отколкото могат повечето от нас.

Усмивката й беше едва забележима, но напрежението леко се отдръпна от лицето й.

— А вие?

— Аз обичам да се смятам за умен. Макар да знам, че е само измама. Но тя е важна за мен и вярвам в нея. — Време беше да стигне до същността. — Хайде, Цирцея! Не толкова мрачно! При мен вашата история е на сигурно място и аз я определям като нещастна, но не осъдителна. Всички сме глупаци, когато става въпрос за любовта. — Той направи кратка пауза, питайки се как да прогони болката от очите и да заглади гънките на челото й. — И аз ще ви разкажа една история. Някога бях ужасно влюбен в дъщерята на свещеника и се държах като глупак. Всички ми се присмиваха. Бях по-възрастен, отколкото сте били вие, когато сте извършили онази лудост — дори по-стар от годеника ви, трябва да призная, но без никакъв опит. Почти не бях напускал имението на родителите си. На двайсет и две години бях по-скоро момче, отколкото мъж, и едно красиво чернокосо момиче със сладка усмивка ме превърна в глупак, който непрекъснато пишеше любовни писма и пееше сладникави песни.

Най-сетне Виктория се отпусна. На лицето й изгря истинска усмивка.

— Не мога да си го представя.

— Аз също не, но си го спомням много добре. — Той замълча и в спомените му прозвуча друг глас, друг смях, друга въздишка. Шарлът Литлууд беше мила, сладка и искрена, макар и много добре пазена и не твърде умна. Добра партия за момче като него. Но мъжът, какъвто беше сега, би я намерил скучна.

— И какво стана с вашата гарвановочерна муза?

Въпросът го върна рязко в действителността.

— Баща й беше против. Не можеше да си представи, че бъдещият херцог би могъл да има благородни намерения. Уверявам ви, че бях абсолютно искрен. Ако тя беше отговорила на чувствата ми, нищо нямаше да ме спре да се оженя за нея. — Усмихна се горчиво. — Но тя не отговори. Щях да се задоволя и с усмивката й, но тя не ме дари дори с усмивка. Страхуваше се от мен и не можеше да ме обича. Сгоди се за друг мъж, а аз си потърсих развлечения в Лондон.

Всичко това беше вярно. Не й каза само, че Шарлът се колебаеше и началната й резервираност отстъпи място на известно любопитство. Тя беше открита и готова да му позволи да я убеди, но той нямаше смелост да й се обясни.

О, не, помисли си той, когато образът на Шарлът бе затъмнен от друг, много по-стар спомен. Веднъж вече бе направил тази грешка, десет години преди да срещне чернооката свещеническа дъщеря. Веднъж беше повече от достатъчно. Можеше да живее със знанието, че тя е престанала да се интересува от него, защото друг обожател е спечелил ръката й и я отвел пред олтара. Ако този обожател не беше мъж, който го бе унижил. Уил Уайтфорд бе влязъл в изисканото общество на Меритън Шайър с университетска диплома и очарователно държание и веднага замая главите на всички провинциални момичета. Двама крадци: единият засегна гордостта му, другият му открадна момичето — това беше твърде много. Байрън избяга в Лондон и никога не се обърна назад, с изключение на миговете, когато се напиваше до безсъзнание. След дълго мълчание Виктория пое дълбоко въздух.

— Благодаря ви, че ми разказахте нещо за миналото си. Върнахте ми част от себе си. — Тя въздъхна. — Вероятно съм глупачка. Предполагам, че не мога другояче, затова ще ви повярвам като глупачка. Надявам се, че няма да ме лъжете заради това и няма да се отвратите от мен.

Байрън се усмихна зарадвано. Жената до него беше прогонила призраците на миналото.

— Важното е да ми вярвате, все едно като каква. — Отново повдигна с пръст брадичката й и този път я целуна с много нежност.

Устните й бяха меки и податливи… и жадни. След малко Виктория се отдели от него. Устните й оставиха пареща следа по шията му, сръчните й пръсти започнаха да разкопчават ризата. Устните следваха пръстите, докато се отвори и последното копче.

Тя извади ризата от колана му и положи длани върху хладната, гладка кожа на гърдите му. Разголи го още малко и притисна устни към голата кожа. Слезе надолу към корема, после пак се качи към гърдите. Байрън стоеше неподвижен, но дъхът му се ускори да непоносимост. Като го чу да пъшка, Виктория се усмихна доволно и удвои усилията си.

Той я отблъсна мълчаливо и поклати глава. Откопча маншетите и с бързи движения свали тирантите и ризата. Виктория посегна към колана на панталона, но той бутна ръцете й и вместо това свали тънката й ленена риза. Опита се да развърже шнура на бельото й, но тя го спря.

— Първо вие — изрече с твърд глас.

Той я погледна недоволно.

— Само ако си свалите ботушките.

— Веднага. — Виктория разкопча малките копченца, докато той сваляше останалите си дрехи. Когато захвърли панталона си, тя се освободи от втората обувка, вдигна глава и застина на мястото си. Мина малко време, докато Байрън се сети, че членът му е точно на височината на очите й.

— Не можете да твърдите, че никога не сте виждали такова нещо — рече сухо той.

Виктория го погледна за миг с празни очи.

— Не от такава близост. — Помълча малко и добави: — Би трябвало да го намирам грозен, но не мога… Той е… възхитителен.

Байрън неволно се засмя.

— Никой не го е наричал така.

Тя протегна ръка и пръстите й се сключиха около твърдата плът. Докосването го прониза като светкавица и той изохка тихо. Виктория го погледна въпросително, почти плахо.

— Изненадан ли сте?

— Скъпа Виктория, едничкото, което мога да очаквам от вас, е неочакваното, междувременно съм убеден в това — отвърна той през здраво стиснати зъби.

Тя го обхвана по-здраво и плъзна ръка по ствола му. Той издаде задавен звук, когато главичката се оголи и по тялото му се разля гореща вълна. Измърмори някакво проклятие и хвана ръката й.

— Друг път с удоволствие ще ви разреша да си поиграете, но днес, моя дръзка Цирцея, ще довършим любовната игра по друг начин.

Вдигна я високо във въздуха и със сръчно движение я досъблече. Още две движения — и чорапите бяха захвърлени на пода. Положи я нежно на възглавниците и я погледна отвисоко.

— Какво сте намислили? — попита подозрително тя.

— Искам да си получите десерта.

Байрън седна точно зад главата й, така че тя да не може да го вижда, и извади плодовия сладкиш от ъгълчето до печката. Посегна към вилицата, набучи малко парченце и го поднесе към устните й.

Когато плодът се появи пред очите й, Виктория се стресна, но докато стигне до устните й, вече беше отворила уста. От този ъгъл очите й не се виждаха, само светлите мигли трепкаха под дъгите на веждите. Сега бяха спуснати, защото очите й следяха плода, докато го обхвана със зъби и го издърпа от вилицата. Байрън видя как челюстта й заработи, проследи и движението на гърлото. Всяко от движенията й беше невероятно еротично, дори простият акт на яденето. Тя го изкушаваше с всичко от себе си. С тялото си, със зачервената кожа, с начина, по който лявата страна на устата се отваряше секунда преди дясната. Докато я гледаше като хипнотизиран, той й даде още една хапка и тя отново взе прасковата между издадените си устни, сдъвка я и я глътна. Байрън набоде трето парче, поколеба се, после го сложи в собствената си уста. Остави вилицата, наведе се над нея и й предложи прасковата. Виктория въздъхна тихо и той усети леко подръпване, когато зъбите й се впиха в мекия плод. Тя обви ръце около шията му и го притегли към себе си. Обърната целувка, топла и сладка, достатъчно похотлива, за да го опияни, достатъчно възбуждаща, за да го накара да се забрави. Без да съзнава какво прави, той пропълзя и легна върху нея, притиснал хълбоци между меките й бедра.

Най-сетне се разделиха и Байрън отново посегна към платото със сладкиша. Този път обаче взе лъжичка и я напълни със сироп.

— Какво правите, Ребърн? — извика стреснато Виктория, когато лъжичката се появи пред очите й. За първи път, откакто се познаваха, изглеждаше уплашена и безпомощна. Изразът на лицето й засили желанието му до такава степен, че трябваше да стисне зъби, за да не я вземе веднага.

Без да й отговори, той разля сиропа на тънка струйка по шията и гърдите й. Когато усети сладкия сироп по кожата си, тя се задъха и очите й се разшириха. Беше разбрала какво е намислил. Зърната на гърдите й станаха непоносимо твърди, защото струйката сироп описваше кръгове около тях и накрая ги заля със златната си топлина. Байрън напълни още една лъжичка и бавно я разля по корема и между отворените й бедра.

Виктория прошепна нещо неразбрано. Той вдигна очи. Тя беше вкопчила пръсти във възглавниците, очите й бяха разширени от учудване.

— Да не би да искате…? — започна тя, но не можа да довърши. След малко опита отново: — Нима имате намерение…?

Байрън се усмихна самодоволно.

— Да, имам.

Краката й се опитаха да се затворят, но хълбоците му ги задържаха разтворени. Ръката му бавно се плъзна между русите кичурчета и навлезе между кадифените гънки. Дъхът й веднага се ускори.

— Да не съм чул, че представлението не ви харесва!

— Не биха казала… че не ми харесва… — изпъшка тя.

Байрън уверено изсипа остатъка от сиропа между отворените гънки. Виктория шумно пое въздух и се вцепени, но той още не беше готов. Размаза внимателно сиропа с помощта на лъжичката, Виктория извика и неволно разтвори хълбоците си. Той захвърли лъжичката и извади една праскова от сладкиша.

— Не се движете — заповяда тихо.

— Дори не мисля. — Виктория направи опит да се усмихне.

Той сложи парченцето в свивката на шията й, нареди следващите по линията между гърдите, а последното — на входа на утробата й. Предпоследното, по-точно.

— Моля, недейте — пошепна с пресекващ глас Виктория.

Байрън вдигна глава и видя, че тя гледаше ужасено редицата праскови.

— Защо не?

Стори му се пресилено, но беше готов да се закълне, че тя се изчерви и за момент загуби дар слово. Това извика усмивка на устните му.

— Имате ли ми доверие?

— А трябва ли? — Лицето й издаваше нерешителност.

— Давам ви думата си на джентълмен, че нищо няма да остане по тялото ви — изрече твърдо той. — Но предпоставката е да не се страхувате.

Тя сви вежди и го изгледа заплашително.

— Естествено, че не се страхувам. — Като осъзна, че той се шегува, блясъкът в очите и изчезна. — Добре, ще ви се доверя… за това, което възнамерявате.

— Много добре — отвърна той и мушна последното парченце между краката й, за да запуши влажния отвор. Виктория изпъшка и се изви на възглавниците.

— Това беше само началото, скъпа моя Цирцея.

Той се наведе над нея взе между зъбите си първото парченце праскова и облиза сиропа наоколо.

Парченцата праскова миришеха на канела, но кожата й беше много по-прекрасна, твърда и едновременно мека като месото на прасковата. Той се движеше бавно по тялото й, отхапваше от парченцата плод, облизваше сиропа и се наслаждаваше на засилващите се тръпки, които причиняваше. Няколко парченца изяде сам, другите поднесе към нейните устни и те бяха най-сладките. И през цялото време собственото му желание пулсираше неудържимо и изискваше освобождаване.

Когато сведе глава към отвора на утробата й и измъкна последното парченце, Виктория изпъшка задавено и се устреми към него с цялото си тяло.

— Сега — почти извика тя. — Аз съм готова за вас.

„Аз съм родена за вас“ — би трябвало да се каже, помисли си той, но на глас само помоли:

— Само една минутка още. Само една. — Отново се наведе над нея и облиза последните остатъци от сиропа.

Виктория го изчака да свърши, после рязко седна, сложи ръце на раменете му и го бутна назад. Преди да е осъзнал какво става, тя вече го беше възседнала и бе поела ерекцията му дълбоко в себе си. Едничкото, което той можеше да направи, беше да се сдържа с всички сили, за да не се изгуби още при първия тласък.

Виктория уравновеси тежестта си вляво и вдясно от него и започна да се движи нагоре-надолу. Лицето й беше като маска от концентрация и удоволствие. Изглеждаше съвършена в самозабравата си, влажната й горещина го обхващаше все по-здраво, а когато падаше върху него, гърдите й се триеха изкусително в неговите. Байрън стисна зъби и с нечовешки усилия се удържа. Двамата се движеха заедно, дишаха тежко в унисон с тласъците, докато Виктория неумолимо тласкаше и него, и себе си към ръба на пропастта.

Господи, тя беше невероятна… с изключение на погледа й, който ставаше все по-отнесен; с изключение на ръцете, които го милваха механично, докато се оттегляше в някакво свое вътрешно място.

— Не смей да ме изключваш, Виктория Уейкфийлд! — изкрещя той.

— О, господи, помогни ми — изпъшка тя и сините очи се устремиха право в лицето му. — Не мога!

Тогава я връхлетя освобождаването и двамата го изживяха очи в очи — само миг, който за тях беше цяла вечност.

Когато Виктория най-сетне падна върху него, уморена до смърт, натежала и почти ослепяла от сълзи, с очевидно нежелание да се отдели от тялото му, той чу гласа й да шепне нещо неразбрано. Трябваше да се вслуша, за да проумее какво му казва.

— Не ме оставяй сама.

— Разбира се, че няма — обеща той, заровил лице в ухаещата на лавандула и канела руса коса. — Не сега, не и до края на нощта.

Никога.

Той се опита да се пребори с тази дума, все едно откъде беше дошла. Не я искаше. Сигурно беше изскочила от онова ъгълче на сърцето му, което пазеше момчешките мечти. Ъгълче, изпълнено с романтика и жажда за любов, което отдавна би трябвало да е унищожено. Това беше най-голямата му грешка: неспособността да заличи последните мечти на младостта си. Той вече не беше момче, а Виктория не беше нова Шарлът. Ала когато най-сетне се отдели от нея, ужасният вкус на тъгата се надигна като жлъчка в гърлото му.

Виктория се събуди в мрака, защото нещо се бе раздвижило до нея. Повярва, че е чула глас — една дума, кратък вик, но сетивата й бяха замъглени от съня и не разбра нищо.

— Ребърн? — попита уплашено.

— Кой друг? — отвърна веднага той и в гласа му звънна веселие. Тя усети топлия му дъх на бузата си, ръката му помилва лицето й и приглади назад нападалите коси.

— Не знаех дали сте будна… Може би искате да си отидете в стаята?

— Не сега. Не и докато е още нощ.

Естествено, помисли си Виктория. На сутринта стаята в кулата щеше да бъде огряна от слънчева светлина, а Ребърн щеше да избяга в тъмните дълбини на къщата. Защо, за бога? Какво не беше наред с този човек?

Той явно предусети въпроса й, защото веднага легна върху нея, за да отклони вниманието й.

— До разсъмване ми принадлежите.

Тя понечи да отговори нещо, но той й попречи с целувка. Очевидно нямаше смисъл да го пита. Трябваше да се задоволи с плътската наслада. Той беше готов да й я даде. Двамата бяха сключили договор и само това имаше значение.

 

 

Когато Байрън отвори очи, помещението беше изпълнено със сивата светлина на утринния здрач. В съня си Виктория се бе обърнала настрана и бе взела със себе си завивката, така че той лежеше разголен на студения въздух. Изобщо не се беше притеснил, че няма да се събуди навреме. След страшното преживяване в ранните му момчешки години се будеше при първите признаци на светлината и бягаше, преди да му е причинила страдание. Ако болката не беше достатъчна да не му позволи да забрави, споменът за реакцията на Уил го тласкаше към тъмнината.

Той стана предпазливо, за да не събуди Виктория, и се облече безшумно. Нямам причини да се крия, каза си подигравателно той. Това е моята къща. Моята седмица. Можеше да влиза и излиза, когато си иска. Да се отнася с Виктория, както си иска. Въпреки това се чувстваше като престъпник по време на бягство, докато трупаше мръсните съдове върху голямата табла. Даже спря колебливо пред вратата и хвърли поглед към нищо неподозиращата жена, която се беше сгушила във възглавниците. Светлорусата коса беше разпиляна около главата й и образуваше венец от лъчи, едната ръка беше протегната почти умолително към него. С бледите, типично английски черти и очарователното влажно петно на едната буза тя изглеждаше абсолютно не на мястото си в безвкусния екзотичен будоар на прачичо му. На лицето му изгря усмивка. Виктория спеше дълбоко и не усещаше нищо. Искаше му се да остане и да наблюдава събуждането й, да следи израза на лицето. Как ли щеше да реагира, ако го видеше до леглото си?

Не, това беше невъзможно. Можеше да я събуди и да се сбогува с нея, но това неизбежно щеше да предизвика въпрос, на който той не можеше да отговори. Очакваше го поредният мрачен ден. Обикновено прекарваше първия час с тежести и упражнения в гимнастическата зала. След това идваше ред на делата му. Покупки, продажби, счетоводство и така без край.

Байрън разтърси глава и излезе в коридора. Чувството за вина го следваше по петите чак до гимнастическата зала.