Лидия Джойс
Воалът на нощта (15)

15

Застанал в задния ъгъл на ниското помещение, Байрън видя как Виктория се поколеба на изхода и се опита да види нещо в мрака. Милейди не харесва непознатите селения, помисли си саркастично той, когато тя най-сетне го откри и предпазливо въведе коня си вътре.

— Доколкото си спомням, бяхте ми казали, че крепостта е изоставена поне от двеста години — отбеляза тя, щом се приближи, и огледа ниския сламен покрив.

Байрън взе юздите от ръката й и върза Принцеса за гредата.

— Правилно си спомняте. — Разхлаби седлата и потупа конете по задниците. — Но овчарите се изкушили да използват руината за стадата си по време на агненето. — Той посочи другия край на голямото помещение, където на пода се виждаше огнище, а в тавана точно над него имаше дупка за дима. До стената беше опрян празен нар.

— О! — промърмори Виктория и изкриви уста в смутена усмивка. — Прекарала съм половината си живот на село, а едва сега забелязвам, че не разбирам нищо от овце, телета и земеделие, макар че животът на арендаторите в именията на родителите ми не се върти около нищо друго.

Байрън вдигна едната си вижда и развеселено си представи как Виктория тича по нощница в обора, за да присъства на раждането на агънцата или да спаси живота на любимата си кобила, макар че ще се потопи до лактите в кръв.

— Твърде малко дами се занимават с тези неща. Повечето джентълмени също не ги харесват — даже онези, които притежават повече от двеста и петдесет хектара, нямат представа какво се върши в земите им.

Лицето на Виктория се отпусна и изрази любопитство.

— Но вие имате, нали?

Байрън вдигна рамене.

— На млади години имах нужда от нещо, което да запълва дните ми. Разбира се, като не се имат предвид другите забавления. Още приживе чичо ми даде свобода на действие в четири по-малки имения и аз имах предостатъчно работа. — Той я изгледа отстрани. — Елате. Искахте да видите Рок Кийп, а досега сте видели само пристройката.

— С удоволствие — отговори Виктория и прихвана тясната дълга пола на костюма за езда. Излезе отново под ситния дъжд и попита: — Ако позволите да попитам, колко имения имат дуковете Ребърн?

Байрън спря и й предложи ръка.

— Девет, включително Ребърн Корт. Имам няколко реда къщи в Лондон и половин дузина доста ценни къщички в Бат. — Тя сложи ръка върху неговата и меките ръкавици помилваха китката му. — Земите са огромни, но разполагам само с пет от господарските къщи.

— Така ли? А какво е станало с другите? — Виктория беше устремила поглед към кулата, издигаща се точно пред тях.

Докато отговаряше, Байрън я наблюдаваше скришом, за да види реакцията й.

— Едната съборих. Дори в добро състояние не би имала нищо привлекателно, но тя беше в ужасно състояние и недостойна за живот. Втората е дадена под наем на един лондонски фабрикант на обувки, който има нужда от имение в близост до града, за да осъществи обществените си амбиции. В третата е настанено училище за момчета, а четвъртата съм преустроил във фабрика за сирене.

Виктория се обърна към него — учудена, но не ужасена.

— Не бих помислила, че ще се откажете от другите си резиденции. Макар да е очевидно, че сте свързан главно с тази, в която живеете.

Той спря и я погледна.

— Традициите и семейната история са нещо прекрасно. Но аз искам да дам своя принос, като направя поне няколко от именията доходни. — Хвана отново ръката й и я поведе към крепостта. — Времената се променят, Виктория. Преди петдесет години английските дукове и графове са били най-великите мъже на света. Сега лондонските бизнесмени могат да ги изкупят заедно със земите и къщите им. — Той се засмя безрадостно. — Ние си отмъщаваме, като не обръщаме внимание на синовете им в Хайд Парк и не каним дъщерите им на нашите чайове и балове. Но истината е, че малко се страхуваме от тях, защото много скоро ние ще бъдем хората, зачертани от списъците за гости. — Изгледа я отстрани и заключи — Като гледам какво става, нищо чудно децата на Ани да не признаят следващия дук на Ребърн, колкото и да ми е неприятна тази мисъл.

Виктория поклати глава. Очите й светеха, вятърът бе зачервил бузите й.

— Може би това е компенсация за съдбата на тъкачите и ковачите, която ви е толкова на сърцето. Но аз не вярвам, че ще се стигне чак дотам. Дори тук — тя посочи чудовищната руина — където ми е много лесно да повярвам в разпадането на класовото общество. — Усмихна се и добави — Тази руина е илюстрация както на вашата гледна точка, така и на моята. Колкото и ниско да паднат днешните благородници, те ще запазят спомена за една власт, много по-голяма от всичко, което са в състояние да постигнат малките.

— Значи ни виждате като наследници на упадъка. — Байрън се засмя сухо. — В такъв случай предпочитам забравата.

Стигнаха до кулата и той спря пред една цепнатина в зида.

— Това е единственият достъп. Дървената стълба, която някога е водела към главния вход, отдавна я няма.

— Е, тогава ми позволете да мина първа — рече Виктория и изправи рамене. Мушна се през цепнатината и спря като закована. — О! — промълви глухо и се огледа с разширени от изненада очи.

Байрън надникна над рамото й. Макар да бе посещавал руината десетина пъти, мястото все още излъчваше нещо сакрално, което му спираше дъха. Отвън беше голият, шибан от вятъра хълм, ситният дъжд се удряше в прастарите стени, в дивите храсталаци се виждаха стотици паднали камъни. Ала вътре в стените цареше абсолютна тишина. Мълчание, което беше почти неестествено. Двамата стояха на тесен перваз точно на мястото, откъдето някога се е слизало към избите. По всички хоризонтални повърхности се бяха събрали отлаганията от две столетия — парчета от отдавна изгнила стълба и от дебелите греди, носили дървените подове, мазилка от арките, камъни от стените. Навсякъде, където имаше поне малко земя, растяха храсти и треви и образуваха своеобразни висящи градини, които обгръщаха мястото в магия.

Виктория се засмя зарадвано и скочи на най-близкия каменен блок.

— Как мислите, сигурен ли е? — попита тя. Той я погледна пронизващо.

— Ако продължавате да подскачате, може и да се разклати, но когато бях тук последния път, всичко изглеждаше стабилно. Ала ако слезете в избата, ще видите скелети на овце това е предупреждение какво може да ви се случи, ако не внимавате.

Виктория вдигна вежди.

— Аз съм повратлива като коза и по нищо не приличам на овцете. Но ще запомня предупреждението. — Още един скок — и тя стъпи на каменната стълба, която се виеше по стената.

Байрън усети как стомахът му се сви, докато тя балансираше по ръба, но очите й святкаха дръзко и той знаеше, че ако каже нещо, ще последват още по-големи лудости. Затова се облегна на стената и си придаде колкото можеше по-спокойно изражение. Виктория изглеждаше като у дома си сред тази купчина камъни. Древната руина беше събудила дремещото в душата й зверче. От нея щеше да излезе страхотен призрак за тази кула. Очевидно гореше от желание да наруши мира тук.

— Няма ли да дойдете при мен? — попита тя. Светлите очи сияеха, главата беше леко наклонена.

— Както желаете — промърмори той с привидна почтителност и се отърси от неприятното усещане. Стъпи на каменната стълба и ботушите му изскърцаха по мокрите стъпала.

Виктория се обърна и се заизкачва с леки стъпки по стълбата. На пръв поглед движенията й изглеждаха лекомислени, но Байрън видя как опипваше със стъпало всеки камък, преди да премести тежестта си, и страховете му се уталожиха. Въпреки това се стараеше да върви много близо до нея, за да я улови, ако се подхлъзне.

Нагоре стълбата стана по-нестабилна. Появиха се цепнатини, а най-горе липсваха цели камъни. Виктория спря. Байрън беше готов да я помоли да слиза, но тя изпъна рамене и направи две крачки към един тесен прозорец. Там спря и се загледа навън. Изражението й се промени, типичната овладяна бдителност изчезна и отстъпи място на нещо нежно, на някаква страхопочитание. Светлината, която падаше през отвора, огряваше лицето й: фино изрязаните линии, правия, съвсем леко извит нагоре нос, красивите устни, отпуснати и леко отворени, сякаш да поемат вятъра. Тя беше същество от порцелан и светлина, излъчваше непобедим живот. Байрън изведнъж разбра, че каквото и да се случи през следващите дни, той ще я запомни завинаги точно такава. Въздушно същество от светлина, заварено в миг на безпомощност.

Тежки облаци закриха слънцето, угасиха крехката светлина и мигът отмина. Байрън въздъхна. Всъщност би трябвало да се радва. Повече тъмнина означаваше повече сигурност. Въпреки това не можа да сдържи съжалението си.

— Местността тук е много по-различна от развълнуваните поля, на които съм свикнала. Въпреки това е по свой начин красива.

Байрън се усмихна, макар че тя не можеше да го види.

— Ако продължавате в този дух, скоро ще започнете да цитирате така наречените езерни поети.

Виктория изпухтя сърдито и не го удостои с поглед.

— След като сте циничен дори към прерафаелитите, както ли ще кажете за Уърсдуърт или Колридж? — Огледа изпитателно стъпалата нагоре и добави: — Много ми се иска да се изкача още малко, но с готовност признавам, че съм страхливка и не желая да рискувам да си счупя врата.

— Страхливостта често се бърка с мъдрост — засмя се Байрън и тя го изгледа злобно, но отговорът й прозвуча примирително:

— Мисля, че е време да слезем. И двамата сме мокри, а както изглежда, небето всеки момент ще отвори шлюзовете си и тогава тежко ни!

Байрън тръгна пръв и щом слезе от стълбата, подаде ръка на Виктория, за да й помогне да излезе през цепнатината в древния зид.

Сякаш това беше знак. Облаците се разтвориха и ситният дъждец премина в порой. Виктория изсъска сърдито:

— За втори път се намокрям до кости заради вас!

Без предупреждение се откъсна от него и побягна към пристройката. Преди да се скрие вътре, Байрън чу под проливния дъжд смеха й — не истеричен, защото се бе намокрила до кости, а дързък, радостен смях, сякаш излязъл дълбоко от земята и намерил път към гърлото й.

Когато Байрън се наведе и влезе в ниското помещение, Виктория вече беше свалила шапката си и окачваше наметката на една кука в гредата. Даже в мрака на пристройката Байрън видя, че косата й е разрошена, очите блестят, а бузите й са зачервени. Тя го изгледа укорително, но сияещото лице я изобличаваше в лъжа.

— Заради вашата глупост сигурно ще легна болна — укори го тя. — Ще имам късмет, ако се отърва само с лека настинка.

Байрън свали палтото и шапката си и ги окачи до нейните.

— Съмнявам се, че сте от жените, които боледуват често от настинки.

Виктория избухна в смях.

— Можете поне да се престорите на загрижен.

— Ако не беше толкова очевидно, че това ви доставя хлапашко удоволствие, може би щях да се престоря. — Той разви шала от врата си и го окачи до палтото.

За негова изненада Виктория остана изумена.

— Чули сте ме да се смея?

— Смехът ви беше звънък като камбанка. И дойде много неочаквано — меко казано.

Очевидно чакаше обяснение, но Виктория се поколеба. После сведе поглед към ръцете си и бавно свали ръкавиците си.

— Виждам, че сте ме заловили на местопрестъплението. — Засмя се, но в смеха й имаше болка. — Сигурно ме смятате за луда.

— В никакъв случай. — Той също свали ръкавиците си и взе ръката й. Неговите ръце бяха студени от дъжда, нейните ледени. Байрън смръщи чело. — Ей сега ще запаля огън.

Виктория издърпа ръката си и се огледа.

— Ей там — каза тя и кимна към ъгъла, в който беше нарът. — Редно ли е да използваме дървата? Ще се чувствам виновна, ако някой мръзне заради мен.

Байрън махна пренебрежително и започна да изважда дървата изпод нара, където бяха струпани.

— Овчарите идват тук няколко седмици, преди да започне агненето, и подновяват запасите. Да не говорим, че всъщност нямат право да използват тази пристройка. Представете си, че е част от арендата.

Кръглото огнище на пода беше намокрено от дъжда, който падаше през дупката в покрива, и бе станало неизползваемо.

— Да запалим огън до входа — предложи Виктория.

Байрън кимна, вдигна наръч дърва и ги отнесе близо до входа. Натрупа ги на купчина, извади от джоба си прахан и кремък и още на третия опит успя да запали огън. Щом тънките тресчици се разгоряха, Виктория се приближи и погледна навън, където валеше като из ведро. Байрън почака, но когато тя не каза нищо, започна да извежда от кошницата за пикник съдове, прибори и ядене. След малко Виктория въздъхна.

— Имали ли сте някога чувството, че… че нещо шуми в кръвта ви? Сякаш част от вас иска да литне и никога да не се завърне на земята.

Байрън си припомни изисканото изражение на Летисия, когато седеше в салона си и го обиждаше; за безумния импулс да изостави всичко в Лондон и да отиде на север, чак в Йоркшир; за избухването си, когато Уил Уайтфорд се сгоди за Шарлът, и за мрачната си решителност никога да не се разкрие пред друг човек, след като бе видял ужасеното, треперещо от отвращение лице на Уил.

Но Виктория нямаше предвид това. Инстинктът му подсказваше, че тя не говори за ужасната смесица от гняв и отчаяние, която някога едва не го подлуди. Спомни си детството си, дългите дни в затъмнени помещения, където зад дебелите кадифени завеси живееше един цял свят от цветове, достъпни за него само в откраднати мигове, когато бавачките и възпитателите му обръщаха гръб. Припомни си как отново и отново открадваше по няколко минутки, за да наблюдава синьото небе и смарагдовозелените поляни, макар че болките по лицето крещяха да престане. Припомни си как на следващия ден лежеше трескав в мекото си легло, как бавачките се грижеха за него и непрекъснато го питаха къде се е изгорил така зле… Как да им обясни, че поляните и градините, които за тях не представляваха нищо особено, непрекъснато го викаха? Как да им обясни, че веднага би се сменил със слабоумния син на градинаря, само за да тича бос и с вдигната глава по тревата, докато слънцето целува лицето му? Байрън се обърна към изхода. Облачното небе беше само малко по-светло от здрача вътре. Това беше неговият свят — часовете, когато бурята закриваше слънцето; зимният здрач, когато светлината беше мътна и безсилна. Нямаше смисъл да копнее за слънце, както някога правеше глупавото малко момче. И все пак… част от него не можеше да се примири.

Байрън забеляза, че Виктория го наблюдава, и се стресна. Лицето й беше овладяно, сякаш очакваше пренебрежителен отговор, но в очите й имаше и съчувствени искри, сякаш хранеше подозрението, че в мълчанието му се крие повече от отказ.

— Да — рече тихо той. — Мисля, че знам какво искате да кажете.

Тя кимна и между двамата се възцари мълчание.

По някое време проливният дъжд престана. Отново ръмеше както преди и Виктория видя мрачната долина под хълма.

Десетина мокри овце се бяха свили в един овраг. От камините се издигаше дим и ситният дъждец го притискаше към земята. Хладният въздух беше толкова влажен, че почти можеше да се пие. Представи си колко сладък и земен беше вкусът му, точно както ухаеше земята под нея. Хладът, който полази по крайниците й, беше почти приятен, защото можеше да се приближи до огъня и да го прогони.

— Какво ще правите, Виктория?

Гласът на Ребърн я върна в действителността. Реши да се престори, че не знае за какво става дума, но беше безсмислено.

— Когато се върна в Ръшуорт? Ще приемам всеки ден, какъвто дойде. Какво друго? Вие ме обвинихте, че се самоизмамвам. Убедително ли е да си правя планове, макар да нямам представа какво искам?

— Точката е за вас.

Виктория се обърна към него и усети същата дистанция, същата пропаст, която я тормозеше от пристигането й.

— А вие… какво искате вие?

Той се усмихна безрадостно от сянката под входа, където се беше оттеглил след отслабването на дъжда. Косата му се беше накъдрила и падаше на едри вълни покрай лицето, което му придаваше почти варварски вид.

— Аз съм дук Ребърн. Какво бих могъл да искам, след като имам всичко?

Виктория изпухтя презрително.

— Да довършите къщата на вдовиците, да направите Ребърн Корт обитаем, а земите си — печеливши. Да се ожените, макар и не за Летисия, да имате наследник. Детските стаи не бива да останат празни, нали? И вие искате, каквото искат всички хора — щастие.

Лицето му потъмня.

— Значи не ме смятате за щастлив? — Гласът му прозвуча спокойно, но със заплашителен тон, който преди два дни я бе накарал да смени темата.

Днес беше вече друго. Издържа погледа му съвсем спокойно.

— Да, не ви смятам за щастлив. И не вярвам, че някога сте бил. Вие сте един наранен самотен мъж и колкото повече се стараете, толкова повече се самозалъгвате. Казвате, че сте планирали къщата на вдовиците не за себе си, а за Летисия. Изградили сте плановете си върху надеждата за семеен живот, който няма нищо общо с вас. Нито един от хората, които си мислят, че ви познават, не би ви свързал с такъв начин на живот. Как смеете да ме обвинявате, че се самозалъгвам, след като в сравнение с вас аз съм нищо?

Тя помълча малко и продължи с нарастващ гняв:

— Вие познавате историята ми, но сте скрили своята толкова дълбоко в сърцето си, че не ми позволявате да разбера нищо. Вече три дни ми задавате всевъзможни въпроси. От три дни се разкривам пред вас като труп на масата на анатома. Сега вече край. — Тя разтърси глава. — Един-единствен път ви зададох истински важен въпрос и вие отказахте да отговорите. От какво ви е страх? Какво ви е причинил светът — какво би могъл да ви причини, та ме лъжете и се криете?

Ребърн скочи и се изправи пред нея. Лицето му беше разкривено от толкова силни чувства, че за момент Виктория повярва, че ще я удари. Отдръпна се инстинктивно, но веднага се овладя и упорито вирна брадичка.

— Този път няма да ме принудите да замълча.

Очите му буквално горяха. Въпреки това тя издържа мрачния му поглед. Той отвори уста и отново я затвори. Мускулите на брадичката му трепереха. За миг, само за миг изглеждаше успокоен…

Ала мигът отмина бързо. Ребърн се завъртя рязко, обърна гръб и се запъти към конете.

— Дъждът спря, навън е почти светло. Трябва да се прибираме.

Думите прозвучаха дрезгаво, като през преса. Виктория беше готова да изкрещи. Ала знаеше, че няма какво да направи.

Облегна се изтощено на стената, докато Ребърн затягаше ремъците на седлата. Нямаше власт над дука и това я изпълни с огорчение. Тя имаше само един договор, едно парче хартия, което я задържаше за една седмица в Ребърн Корт. Тя беше виновна, защото му позволи да придобие влияние над нея и да разкрие тайните й. Тя си бе въобразила, че означава нещо за него. Веднъж го бе помолила за отговор, но не го получи. За него тази седмица беше само отклоняване на вниманието, затова не беше вложил в нея нищо, което не искаше да загуби.

Глупачка! Знаеше, че заслужава поне сто по грозни думи, но не й хрумна нито една. Глупачка! Огорчението я завладя без остатък. Трябваше да си тръгне още щом дукът й направи онова смешно предложение. Да напусне Ребърн Корт, без да се обърне нито веднъж.

А защо не сега? — помисли си внезапно. Защо да не си отиде в този момент, когато го искаше така силно? Самият Ребърн й бе разкрил истината. Не можеше да продължи, както досега, не искаше да продължи, защо тогава да остане? Изведнъж се почувства освободена и беше готова да се изсмее. Брат й бе забъркал тази каша — нека той да се оправя. Що се отнася до нея, тя ще напусне мрачната господарска къща и още по-мрачния херцог със следващата пощенска карета. Ще си замине оттук и никога, никога няма да погледне назад.

Представата беше толкова опияняваща, колкото и ужасна. Тя се отблъсна от стената и изведнъж й се зави свят. Втренчи поглед в неумолимия гръб на Ребърн и потрепери. Стомахът й се сви на топка. Опря се отново на стената, защото коленете й омекнаха.

Още един шанс, каза си тя. Трябва да му дам още един, последен шанс.

— Ще задам въпроса още веднъж — изрече тя с глас, който въпреки решителността й трепереше. — Байрън Страдфорд, защо избягвате светлината?

Той се вцепени. Стана абсолютно неподвижен. В продължение на един дълъг миг Виктория го гледаше как стои пред нея като камък. После се отърси от вцепенението и обърна лице към нея. Сърцето й се сгърчи от ужас. Толкова затворено и страшно беше лицето му. Никога не беше виждала очите му толкова студени и устата толкова корава. Разбра отговора, още преди да го е чула.

— Знаете, че нямате право да ме питате за това.

— Да, нямам — отговори тя с пресекващ глас. Под краката й сякаш се отвори дупка и тя изпита ужасяващото чувство, че пропада, макар да стоеше облегната на стената. — Вече признах, че нямам право да ви задавам този въпрос, но и вие нямахте право да изтръгнете моите тайни. Не мога да направя нищо друго, освен да ви помоля да ме дарите с доверието си. Какво значение има това, след като ни остават само два или три дни? — Гласът й беше отнесен, сякаш идваше от много далеч.

Лицето на Ребърн се сгърчи от гняв.

— Също като вас аз имам право да реша на кои въпроси да отговоря. Вие решихте да говорите. Това е ваша работа. Аз реших да мълча.

— Тогава вече няма да има думи между нас! — Виктория изхълца задавено, отблъсна се от стената, мина на бегом покрай него, изтръгна юздите на Принцеса от ръката му и се втурна към изхода. Вътре беше ужасяващо тъмно, ушите й бучаха. Дишаше свирещо, но имаше чувството, че се задушава. Когато мина покрай гредата, на която бяха окачени дрехите им, грабна шапката му.

— Останете си тук. Крийте се в сянката, докато падне нощта. Правете каквото искате, само не ме следвайте!

Виктория едва позна гласа си — толкова остър, толкова жлъчен. Ребърн отвори широко очи и направи крачка към нея, но тя вече беше излязла навън и се метна на седлото. Пусна Принцеса в галоп точно когато той изскочи навън. Не се обърна назад — никога вече нямаше да се обърне назад, — но го чу да вика нещо.

Да върви по дяволите. Тя няма да се обърне никога вече.