Към текста

Метаданни

Данни

Серия
На нощта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Veil of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 93 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Лидия Джойс. Воалът на нощта

ИК „Ирис“

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

22

Виктория седеше на пейката под прозореца в стаята на Еднорога. Слънцето едва се бе подало над хоризонта, а тя вече беше готова. Преди един час бе отворила очи и бе установила, че е сама в стаята. С багажа си. Чантата и пътническият сандък стояха в средата на помещението като в деня на пристигането й. Макар че в стомаха й тежеше буца, тя позвъни за Ани, за да й помогне в обличането. Нямаше да вземе нищо от нещата, които той беше поръчал за нея.

Сега трябваше само да слезе по стълбите. Това беше ужасяваща процедура и щеше да стане още по-ужасна с кринолина. Трябваше или да го сложи, или да го остави. А точно както бе отказала да вземе нещо от Ребърн, така отказа и да остави нещо в дома му. Само да можеше да подреди и мислите си така лесно като багажа…

Имаше още доста време, преди да тръгне. Влакът от Лийдс щеше да пристигне в точно определен час и нямаше смисъл да седи и да го чака. Ала стените на Ребърн Корт я задушаваха, а дукът не беше тук, за да чака заедно с нея. Нямаше причини да остане още, затова дръпна шнура на звънеца. Слугите трябваше да отнесат багажа й долу — и самата нея.

В очите й сякаш имаше пясък. Спала ли беше през нощта? А той? Сигурно по някое време бе задрямала, но не помнеше когато Ребърн си е отишъл и кога да внесли багажа й.

Мислите й неизбежно се връщаха към него. Имаше чувството, че в главата й се е отворила фуния и каквото и да мисли, всичко пада вътре и се завърта около него. Сякаш тя цялата беше минала през фунията, защото се чувстваше празна и безтелесна. Цялото й Аз беше изпълнено със сенки.

Огледа за последен път стаята си — балдахина, пухеника, чистите чаршафи, твърде ярки в сравнение с избледнелите цветове, празния стол до камината, огромният гоблен на стената. Зад него нямаше нищо освен гола стена. Никакви тайни, никакви призраци. Само един мъж, един тъжен мъж, който я беше омагьосал и още отсега й липсваше болезнено. Един тъжен мъж в една рушаща се стара къща.

На вратата се почука и след отговора й влязоха лакеят и един оборски ратай. Въпреки замаяността си Виктория усети колко енергични бяха стъпките на Андрю и че под учтиво овладяната маска се крие радостно лице.

— Негова светлост нареди първо да вземем вас, милейди — съобщи Андрю. — Каза, че не иска да ви изпуснем по стълбата, защото сме се уморили от багажа. — Той кимна в посока на големия сандък.

— Кажете на негова светлост, че му благодаря — отвърна Виктория. Тази сутрин говореше за втори път и отново се учуди от височината и звука на гласа си, толкова чужд в ушите й.

Андрю кимна и двамата мъже застанаха пред нея. Преплетоха ръцете си и направиха столче. След няколко опита Виктория седна на ръцете им и ги хвана за раменете, след като усука черната тафта около краката си.

— Добре ли седите, милейди? — попита загрижено Андрю.

— Да.

Без повече да говорят, двамата мъже я изнесоха през вратата и заслизаха по мрачните стълби. Гледката беше фантастична, като от роман за призраци или от приказка, разказвана край камината: тесни каменни стълби, надолу, надолу и пак надолу, сякаш към подземния свят. Всяка крачка в кошницата от преплетени ръце предизвикваше люлеене. Кринолинът стържеше по стената или се захващаше в рамките на тесните прозорци. С всяка крачка слизаха по-надолу, далече от светлината, далече от света, докато съзнанието и се разпадна и тя затвори очи — стройна, облечена в черно женска фигура, носена от двама силни мъже.

Заминаваше си. Напускаше Ребърн Корт. Отиваше си от него.

Чувството за празнота непрекъснато се засилваше. Болеше я стомах, дишането й се ускоряваше. Когато ратаят се спъна, за малко да загуби равновесие и да излети с главата напред. Но не се уплаши, пулсът й също не се ускори. Всичките й сетива бяха притъпени и единствената реакция беше да се намести малко по-назад и да се хване по-здраво за раменете им.

Накрая, когато реалният свят се върна с един замах в съзнанието й, тя установи, че са спрели пред входната врата на господарската къща. От сянката излезе едра фигура и отвори вратата.

Ребърн.

— Вие дойдохте! — изплака тихо Виктория, преди да е имала време да размисли.

Усмивката над копринения шал изглеждаше още по-корава и разкривена от обикновено.

— Казах ви, че не мога да стоя далече от вас.

Лакеят и ратаят я изнесоха навън, но тя обърна глава, за да види какво прави той.

Ребърн нахлупи шапката дълбоко над очите си, вдигна шала и яката на палтото и излезе навън. Последва я.

Виктория не забеляза ръмящия дъжд, не обърна внимание и на черната карета, която чакаше на входната алея и към която я носеха Андрю и ратаят. Позволи на мъжете да я вдигнат на седалката, но когато я пуснаха, веднага се наведе навън, за да види дука.

Той се приближи, застана под вратичката на каретата, изкачи стъпалата и зае място насреща й. Сърцето и направи огромен скок и за момент тя повярва, че той възнамерява да тръгне с нея.

Ала само след миг разумът се върна и фантастичните картини се разпръснаха на хиляди късчета.

Мина една минута, две, но Виктория не знаеше какво да каже. Присъствието му унищожаваше в зародиш всяка разумна мисъл, оставаха само простите факти: той в каретата, насреща й.

Божичко, как обичаше всичко у него! Гласа му, миризмата, всеки мускул и всяка жила по тялото му и най-много от всичко онази неразгадаема есенция, която го караше да говори, както говореше, да прави, каквото правеше, която го правеше гневен, нежен или тъжен. Не искаше да го напусне. Искаше да остане при него. Искаше го повече от всичко досега в живота си.

Но трябваше да замине. Майка й имаше нужда от нея и колкото и егоистично да беше, тя не можеше да пренебрегне повика на близките си. Но дори и да не беше майка й, тя бе длъжна да се придържа към договора — уговорената седмица изтичаше. За малко се замисли дали пък не би могла по-късно да го компенсира за изгубеното време. Все пак беше негова длъжница…

— Не можех да ви обещая, че ще ви придружа навън, защото съществуваше голяма вероятност да не изпълня обещанието си — изрече тихо той.

— Разбирам. — Виктория погледна мрачното, дъждовно утро навън. — Радвам се на облаците.

Ребърн се усмихна и в усмивката му нямаше горчивина.

— Веднъж ми казахте, че винаги сте обичали бурите.

— Да — кимна тя. — Но сигурно никога вече няма да преживея буря, без да мисля за вас. За нас двамата.

Ребърн затвори за миг очи и преглътна тежко.

— Господи, Виктория… — изпъшка той, но изведнъж млъкна и не каза това, което искаше да каже.

Внезапно Виктория се почувства малка и слаба и странно уплашена. Отиваше си вкъщи, влизаше отново в старата, добре позната роля, но споменът за дома беше чужд и блудкав.

— Моля… — проговори предпазливо тя, — моля, бихте ли ме прегърнали?

Ребърн не каза нищо. Само очите му светнаха в мрака. Безмълвно седна до нея, прегърна я и притисна гърба й към гърдите си. Тя облегна глава на силната мъжка гръд, притисна я до брадичката му. После затвори очи и престана да мисли. Искаше за последен път да се наслади на чувствата си към него.

Разклащането на каретата ги стресна. Виктория отвори очи и видя как Андрю натовари чантата й на покрива. След секунди я последва и сандъкът.

— Не бива да закъснявам — промълви тя.

Ребърн кимна. Гласът му беше хладен и неутрален и тя се запита как можеше ирационалният гняв да изглежда толкова спокоен.

— Предполагам, че няма да ви видя дори в Лондон — прошепна тя.

— Не. — Той поклати решително глава. — Никога вече няма да се появя в Лондон.

— Тогава всичко хубаво, Ребърн. — Тя млъкна за миг. — Байрън. — Всички думи, които искаше да каже на сбогуване, се размесиха в главата й и вече не беше в състояние да ги подреди.

— Всичко добро, Виктория. — Той изскочи навън и изчезна.

 

 

Байрън се затича към къщата с развяно палто и забърза по първия коридор. Стигна до стълбището и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Щом се качи на третия етаж, прекоси слепешком тъмната галерия, премина през няколко помещения и изкачи последната стълба, докато най-сетне стигна до стаята в кулата.

Изправи се пред прозореца точно в момента, когато каретата мина покрай портиерската къщичка и зави към главния път. Конете се движеха в лек тръс. Вцепенен, Ребърн проследи как тежкото превозно средство изчезна в далечината, бавно и все пак твърде бързо, докато остана само като черна точка на пътя.

Край. Тя си отиде, окончателно и завинаги. Той седна, грабна една възглавница от дивана, на който бяха лежали първата вечер, зарови лице в меката коприна и се опита да усети миризмата на лавандула.

Не помириса нищо. До мига, когато бе затворил вратичката на каретата и тя бе изчезнала под дъжда, не беше вярвал истински, че тя ще се замине. Една част от него отричаше заминаването й — това беше толкова абсурдно, че не беше в състояние да го проумее. Но другата, по-умната част от него знаеше, че няма да я види никога вече. Беше й казал истината по отношение на Лондон — никога вече нямаше да отиде там. Не можеше и не искаше да отиде. Знаеше, че старите му приятели го очакват и са готови да продължат някогашните игрички. Но не можеше да си представи как някоя вечер ще зърне Виктория отдалече в салона на някоя стара баронеса.

Стана, треперейки, излезе от кулата и се прибра по обиколни пътища в своите покои. Запали една свещ, свали палтото, падна в едно кресло и се взря в празната камина.

Край. Край. Край. Думата отекваше като камбана в главата му. Представи си как тя седи сама в тъмната карета. Тя не искаше да си отиде — той беше сигурен в нежеланието й, абсолютно сигурен. Но колко време щеше да съжалява за прибързаното си заминаване? Един ден? Една седмица? Докато види майка си? До първия бал в Лондон? Една година? Завинаги?

Толкова дълго, колкото той щеше да съжалява?

Но дори да тъгува дълго време, споменът щеше да промени спомените й и да ги направи много по-благородни и великолепни, отколкото бяха в действителност. Красивите мисли изкривяваха спомените и дори привързаността й към него да не избледнееше, той никога нямаше да бъде мъжът, за какъвто тя щеше да го смята след година или две.

Може би най-доброто беше тя да забрави бързо прекрасните спомени…

Не знаеше колко време е седял така, с безредно носещи се мисли, докато сърцето му се разкъсваше от болка. Когато го прекъсна тихо чукане по вратата, свещта беше почти догоряла.

— Влез — извика той и видя през рамо как се появи мисис Пибоди с табла в ръце.

— Днес не закусихте, ваша светлост, затова си позволявам да поднеса обяда по-рано — обясни старата жена и гласът й прозвуча необичайно потиснато.

— Не съм закусил? — промърмори изненадано Байрън и отново се обърна към камината. — Тогава трябва да хапна нещо. И кажете на Фейн да дойде следобед… намерих няколко документа…

— Да, ваша светлост — кимна мисис Пибоди, докато сръчно разчистваше грозните украшения по една от масичките, за да сложи таблата. После се обърна да си върви. Байрън чу как вратата се отвори, но не и как се затвори.

— Да? — попита той, след като мина почти минута, и се постара гласът му да прозвучи незаинтересовано.

— Тя беше добро момиче, ваша светлост. Това е всичко, което исках да ви кажа. Не успях да я опозная по-добре, но въпреки това съм убедена, че никога няма да намерите по-добро момиче от нея.

След тези думи вратата се затвори.

Байрън откри таблата и започна да яде. Пъхаше хапките в устата си и дъвчеше механично. Спомни си как Виктория бе реагирала на скромната храна, после се сети колко по-различна беше реакцията й на великолепния сладкиш с праскови…

Хвърли приборите, стана рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад. Защо не можеше да я избие от главата си? Та тя беше само една жена. Сега трябваше да се наобядва, а после да проучи документите, за да е готов, когато дойде Фейн. Но беше твърдо уверен, че всеки ред ще му напомня за нея.

Проклятие, колко време ще мине, докато заживея отново стария си живот? — запита се мрачно той. Постепенно го обземаше гняв и той прие чувството с известно облекчение. Не беше свикнал да изпитва копнеж и несигурност — но много добре знаеше какво е гняв.

А той имаше право да бъде гневен. Какво си въобразяваше тази лейди Виктория? Да се появи неочаквано в дома му и да преобърне целия му свят с главата надолу! Да, той я бе поканил — но само в леглото си, не в мислите си, където бродеше в момента. Какво ставаше с него, та вече не се познаваше? А тази сутрин бе изчезнала от живота му, сякаш не му дължеше нищо, нищичко!

Байрън спря. Точно това беше! Ето какво не беше наред — тя бе заминала и всичко се бе променило. Защо се правеше, че нищо не се е случило? Той не можеше да й позволи да се държи по такъв начин!

Преди колко часа бе потеглила на път? Преди два или три? Все едно. Той ще препусне след нея и ще я настигне най-късно в Лийдс, а може би и още по пътя.

Когато слезе в залата, дъждът плющеше по стъклата, затъмнени от бурята. Толкова по-добре, каза си дукът, докато даваше нареждания да оседлаят коня му. След минута дотича една от слугините на име Пег.

— Мисис Пибоди иска да знае дали имате нужда от нещо — извика задъхано момичето.

— Само от Аполония, оседлана и с юзди — отговори кратко той.

Онова, от което наистина имам нужда, мога да си взема и сам.

 

 

В мрака на каретата нямаше чувство за време и пространство. Само друсане и люлеене, което не можеше да се преведе нито в мили, нито в часове. Виктория страдаше от болки в стомаха, но не знаеше дали е виновно друсането на каретата или празнотата в нея.

Непрекъснато мислеше за Ребърн. В този момент той седеше в някоя от тъмните стаи на Ребърн Корт и с всяка секунда се отдалечаваше от нея. А тя се опитваше да запази спомена за всеки миг, който бяха прекарали заедно, за всяка дума, която беше казал, за всеки поглед. За всяко докосване, за всяка целувка. Събираше търпеливо отделните късчета, докато картината стана толкова реална, сякаш той седеше до нея в каретата и тъкмо бе произнесъл името й. Ще запомня всичко, закле се тя. Само така можеше да носи в себе си поне малка част от него.

Май беше заспала — когато отвори очи, каретата вече не се движеше. Тя се намести по-удобно и приглади полите си. Едва успя да поправи шапката си, когато вратичката се отвори и някой спусна стълбичката. Виктория примигна към светлината, колкото и мътна да беше, и след малко позна гарата на Лийдс — само на няколко метра от каретата. Пред вратата чакаше Дюър със скръстени ръце и засрамено изражение, до нея беше багажът. Опряна на Андрю, Виктория слезе от каретата.

— Добре ли сте, милейди? Никога нямаше да тръгна, ако знаех какво ще се случи… — Тя се втурна към Виктория и я подкрепи. Андрю се върна към колата.

— Добре съм. Няма от какво да се безпокоиш — проговори уморено Виктория.

Кочияшът бързаше да се върне обратно. Вдигна стълбичката, затвори вратичката и се покатери на капрата. Изплющя с камшика и обърна в бавна, широка дъга. Обратно към Ребърн Корт.

При мъжа, когото обичаше.

— Спри! — изкрещя Виктория. Каретата беше само на десетина метра от нея, но други карети и безброй каруци трополяха по улицата и нито Андрю, нито кочияшът я чуха.

— Да не сте забравили нещо, милейди? — попита стреснато Дюър и я погледай несигурно.

— Спри! — изкрещя отново Виктория, откъсна се от Дюър и изплака от болка, когато стъпи на счупения крак. Хвана се за един железен стълб и изчака Дюър, която се бе втурнала след нея.

— Милейди!

— Веднага спрете каретата! — заповяда Виктория. — Не ме интересува как, трябва да я спрете! — Вкопчи се в стълба и проследи как Дюър се хвърли в навалицата и размаха ръце. Андрю я забеляза пръв и скочи. Кочияшът веднага спря конете. Задъханата Дюър посочи господарката си.

Бавно, съвсем бавно каретата обърна и потегли обратно към гарата. Виктория погледна часовника си. Имаха достатъчно време. Щеше да се справи. А ако не, щеше да вземе следващия влак след няколко часа.

Представи си болната си майка и мислено я помоли за прошка. После изпъна рамене и се обърна към Андрю, който беше скочил от каретата и я гледаше въпросително.

Идвам, Байрън. Идвам да ти кажа онова, което трябваше да ти кажа още преди дни.

 

 

Обед. Беше вече почти обед. Защо времето бърза толкова?

Байрън прибра часовника в джобчето, мина покрай портиерската къщичка, излезе на пътя и препусна към Лийдс. Единственото му желание беше Аполония да се движи по-бързо, но от Ребърн Корт до Лийдс бяха четиридесет мили, а по пътя нямаше станция за смяна на коне.

Ако Аполония изгуби подкова, ако времето внезапно се изясни, ако пътят е много мокър… Страхът се опитваше да си пробие път в мозъка му, но той не го допускаше. Сега не можеше да мисли за провал.

Сведе глава, за да избегне студения дъжд, който го шибаше по лицето, и устреми поглед към разкаляния път и дълбоките, пресни следи, които го теглеха напред като обещание. Следвай ме, следвай ме. Изпод копитата на Аполония пръскаше кал, хълбоците й и краищата на дългото му палто вече бяха ужасно мръсни. Студът скоро скова краката му, меките обувки, които не бяха предназначени за езда, се намокриха.

Уедърли — Байрън почти не забеляза разклона и бледото, уплашено момче, което отскочи настрана, за да не бъде стъпкано от коня. Вече не усещаше и ръцете си, защото тънките ръкавици бяха абсолютно мокри. Лицето му беше вдървено от студ, но така поне не го болеше. Добър знак, помисли си саркастично той и отново съсредоточи цялото си внимание върху пътя.

Не знаеше колко мили е оставил зад гърба си. Пътят се виеше пред него като мътна кафява лента. Не искаше да мисли за възможен провал, затова се съсредоточи върху движението на Аполония и двата квадратни метра кал, които виждаше ясно. Уж минаваха секунди и минути, но накрая времето сякаш спря.

По някое време, в продължение на един безкрайно дълъг миг едва не падна от седлото, защото Аполония неочаквано се втурна настрани и вледенените стъпала отказаха да му се подчиняват. Вкопчи се с една ръка в седлото, с другата дръпна юздите на кобилата. Тя затанцува в тесен кръг, отметна глава назад и изду ноздри. Байрън забеляза с ъгълчето на окото си черна карета, спряла на края на пътя. Вратичката й се отвори с трясък. В следващия момент той се обърна отново към пътя, но вече бе познал лицата на кочияша и лакея си и разбра, че трябва да отиде при тях. На устните му напираше проклятие.

— Къде сме? — изкрещя сърдито и разкопча палтото си със сковани пръсти, за да извади часовника. — Кога оставихте лейди Виктория на гарата? — Беше готов да се закълне, че е трябвало да срещне каретата само след половин час, и то много по-нататък по посока Лийдс. Колко време е минало? Нима се е движил толкова бавно? Пръстите му се сключиха около часовника, но познат женски глас го спря.

— Не са ме оставили.

Стомахът му се разбунтува. Страх, радост и гняв се извиха в дива вихрушка.

— Велики боже — прошепна задавено той. Най-високо в хаоса на чувствата бушуваше недоверието, но бледото, тясно лице, което се подаде от вратичката, го разтърси.

— Байрън! Не биваше да тръгваш след мен! Дъждът може да спре всеки момент, а лицето ти още не е оздравяло. — Виктория смъкна омразната черна шапка и смръщи красивите си вежди.

Абсурдността на укора го разсмя, но смехът много скоро премина в гняв.

— Ти ме напусна! Какво трябваше да направя? Да седя и да бездействам, след като си завладяла главата и сърцето ми? И после избяга, сякаш това няма значение!

Байрън скочи от седлото, без да обръща внимание на сърдито пръхтящата Аполония. Отиде при Виктория и опря ръце от двете страни на вратичката.

На бузите на Виктория избиха две червени петна, но бързо изчезнаха.

— Ти си идиот. Ти си един проклет сляп идиот. — Тя говореше съвсем тихо и клатеше глава. Байрън изведнъж се почувства като виновен ученик. — Така не става — продължи тя и вдигна глава към него — сивите очи бяха влажни, но ясни. — Аз те обичам. Знам, че ти го усещаше, но това не е достатъчно. Не можех да си тръгна, без да ти го кажа.

— Няма да ти позволя да си отидеш — отговори дрезгаво той, като едва прекара думите покрай буцата в гърлото. — Не мога да те пусна да си отидеш, особено след като знам… Искам да останеш при мен. Не е нужно да разбуниш Лондон или да шокираш добродетелните си родители. При мен можеш да препускаш из мочурището като призрак, можеш да ми водиш вкъщи колкото си щеш улични кучета… Няма да възразявам дори ако носиш униформата на онези проклети феминистки и каниш вкъщи всякакви политически агитатори. Няма значение какво ще правиш, само да не ме напуснеш отново. Небето знае, че нямам право да го искам… — гласът му подрезгавя още повече — но не мога другояче.

— Какво говориш? — Гласът й потрепери, но тя се овладя бързо и вирна брадичка. — Майка ми е болна. Трябва да отида при нея.

Байрън стисна ръце в юмруци.

— Нямах предвид това, че трябва да отидеш при майка си, по дяволите! Как да се изразя по-ясно? Аз не мога да живея без теб. Не знам как да го нарека, но ако това не е любов, тогава не знам какво може да бъде. Затова престани да ме гледаш така подозрително и кажи, че ще се омъжиш за мен, за да не се самоубия. — Последните думи преливаха от емоции, макар че намерението му беше да ги произнесе хладно и с чувство за хумор.

Виктория поклати глава и го погледна втренчено. От покрива на каретата капеше вода. Мълчанието се проточи и сърцето му се смрази. Вече се уплаши, че това е целият й отговор, когато тя нададе задавен вик, подаде се навън и се хвърли в ръцете му.

Въздухът излезе от дробовете му. Той се олюля, но успя да я задържи в ръцете си. За малко и двамата да се строполят в калта. Виктория го прегърна устремно, преплете пръсти зад тила му, бутна шапката и наведе лицето му към своето. Устните й намериха неговите и Байрън занемя. Какво искаше тя — да погълне устата му с вихрена страст, необуздано, настойчиво? Замаян, той се предаде и отвори уста пред търсещия й език. Целувката изразяваше цялата й любов. Когато най-сетне се отдели от него, Виктория се отдръпна, вдигна лице към небето и се засмя тържествуващо. В траурните си дрехи изглеждаше изненадващо млада и невинна, но беше по-красива от всяка друга жена, която беше познавал.

— Това да ли беше? — осведоми се подозрително той.

— Да, да, да! — изкрещя тя и обърна към него мокрото от дъжда лице. — Това е най-лудото и най-неразумното, което правя в моя луд, неразумен живот, но знам, че никога, никога няма да съжалявам.

В мига на щастието се промъкна кратко отрезвяване.

— Нали знаеш, че няма лек за заболяването ми? — Гласът му беше задавен, защото го болеше да признае. — Ако настояваш, ще позволя на Мерик да ме натъпче с хиляди безсмислени прахчета, но изгледите за успех са много, много лоши. Съзнаваш ли, че се обричаш на живот в мрак?

— Не — отговори тя и сложи ръка върху разранената му буза. — Дебелите завеси се свалят и се вдигат. Дори да е вярно, което казваш, няма да се уплаша. Ти си слънцето, от което се нуждая.

Нещо тъмно и ужасно дълбоко в него се счупи; нещо, така дълбоко вкоренено в старото му огорчение, че вече не го усещаше като чуждо тяло — до момента, когато се натроши на хиляди парченца. Чувството за сладка утеха изпълни празнотата, която огорчението бе оставило, отне му дъха и го изпълни с учудване и плаха радост.

— Ти си моя, Виктория. Завинаги.

Целуна я, притисна я до гърдите си и изпи дъждовните капки от устните й. Във влагата се примесиха сълзи, дали неговите или нейните, а може би и на двамата — това нямаше значение. В момента му беше все едно.

Той проследи с език едва забележимо неравната линия на зъбите й. Никога нямаше да й се наслади докрай. От това прозрение му се зави свят. Устата й беше гореща, подканваща, вдъхновяваща. Толкова прекрасно и изцяло нейна, че вкусът го опияни. Пръстите й се заровиха в косата му и той закопня да се зарови между краката й и да размаже собствената й влага по кожата й, докато въздухът натежи от замайващия й аромат. Тогава ще я целува безкрай, ще вкусва влажната й плът, но първо ще извади всички глупави фуркети и ще разпръсне светлите къдрици по раменете й. Тя беше негова…

Превързаният глезен се удари в крака му и го върна към действителността. Въздъхна и се отдели от нея.

— Вече сме сгодени, но това не променя нищо във факта, че майка ти има нужда от теб.

— Прав си, не променя — кимна отрезвено тя. Светлите, ясни очи срещнаха неговите. — Непременно трябва да хвана влака от Лийдс. Но се кълна, че ще се върна възможно най-бързо. Ще спра само за миг, за да ти пиша кога ще пристигна, за да повикаш местния свещеник.

Мисълта да я пусне да си отиде, макар и за кратко, беше безкрайно болезнена, но отговорът му прозвуча също така шеговито:

— Само ако заподозра, че си останала далеч от мен една минута повече, отколкото е необходимо, ще те намеря и ще поискам да сдържиш обещанието си в най-близката църква — все едно дали там са протестанти или католици.

— Дори в Лондон? — Виктория вдигна вежди и на устните й заигра усмивка.

Той я притисна още по-силно до себе си.

— Тъкмо в Лондон, Цирцея. Тъкмо в Лондон.