Лидия Джойс
Воалът на нощта (7)

7

Каретата трополеше и се тресеше и Виктория се хвана здраво за кожената дръжка. Ребърн, който седеше насреща й, беше само неясен силует в мрака, но твърде ясно усещане. Не можеше да го види, защото каретата беше без прозорци.

Трябваше да се пребори с внезапно връхлетялото я усещане за самота. Беше заобиколена от ненормални прислужници и още по-ненормалния им господар. Той излиза само в мрака… Слухът се оказа истина. Досега не си беше представяла подобно нещо. Коя от другите странни истории се базираше върху факти?

Чу как Ребърн се размърда, когато каретата мина през следващия камък. Във въздуха висеше напрежение. Той чака — разбра Виктория — чака тя да зададе въпроса, който напираше на езика и. Защо?

Спомни си израза на лицето му, когато излязоха от господарската къща и каретата спря като огромен черен ковчег пред главния вход. Тя се обърна смаяно към него и видя, че той я наблюдава. Явно искаше да предизвика забележка, но тя се почувства безпомощна, сякаш се бе натъкнала на грозна, позорна, създаваща безкрайна неловкост тайна. Преди да е успяла да реагира, лакеят отвори вратичката и спусна стълбичката. Време за качване.

Оттогава пътуваха в мълчание.

Колко смешно, каза си Виктория. Предишната нощ двамата бяха споделили нещо. Нещо, което не беше само телесно. Тя бе видяла истинския Ребърн и бе открила в него нещо от себе си. Сега той изглеждаше далечен и недостъпен, макар че привличането помежду им се усещаше от ясно по-ясно в затворената карета. Защо той беше далечен и недостъпен като при пристигането й?

Сякаш мина цяла вечност, докато каретата спря. Виктория примигна срещу ярката светлина, когато лакеят отвори вратичката. Ребърн вдигна яката на палтото си, скри лицето си в копринения шал и нахлупи шапката дълбоко над очите — старомодна широкопола шапка, единствената странна част от елегантното му облекло. Слезе от каретата и й протегна ръка. Жестът му изразяваше повече заповед, отколкото покана.

Виктория се опря на ръката му и стъпи на настланата с чакъл входна алея. Искаше да спре, за да разгледа къщата отвън, но той мушна ръката й под мишницата си и забърза към вратата. Главата му беше сведена, крачките ставаха все по-големи. Въпреки дългите си крака Виктория трябваше почти да тича, за да върви в крак с него, и да съсредоточи цялото си внимание върху неравния път, за да не се спъне в някое камъче. Така можа да хвърли само бегъл поглед към къщата — червени тухли в шарка рибена кост, бяла щукатураи, дълги черни дъбови греди. Най-сетне влязоха вътре.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Ребърн спря, сякаш не беше бързал за никъде.

— Ще повикам майстор щукатьор, който да реставрира орнаментите на горните етажи — обясни той с добре пресметната небрежност. — Някои са се загубили преди сто години, когато ремонтирали фронтоните на западната страна, но смятам, че шарките могат да бъдат реконструирани.

— О… — прошепна Виктория, защото не знаеше какво да каже. Въпросът все още висеше неизречен помежду им, но недостъпната линия около устата на Ребърн и пронизващият поглед забраняваха всякакви въпроси. В момента не й стигаше смелост да се скара с него.

В помещението се появи як мъж на средна възраст, целият в прах, препасан с кожена престилка.

— Ваша светлост! — извика сърдечно той. — Великолепни новини, великолепни новини! Приключихме с дървенията на партера и започваме работа в пристройката.

Ребърн се усмихна сухо.

— Радвам се, че поне веднъж всичко е минало гладко.

Мъжът кимна, без изобщо да се засегне от забележката.

— Естествено, естествено. Но елате да видите! Ще се учудите колко неща сме свършили след последното ви посещение.

— Бих предпочел да се огледам сам, ако не възразявате, Хартър. Милейди ще ме придружи. Когато имам нужда от вас, ще ви намеря.

Хартър се поклони с отсъстващ вид пред Виктория и изтри ръце в престилката си.

— Разбирам. Е, тогава, ваша светлост, милейди, отивам да работя…

И изчезна в дългия коридор, от който долиташе звън на чукове.

Ребърн пусна ръката на Виктория и се запъти към вътрешността.

— Ако желаете, можете спокойно да пообиколите. — Хвърли крив поглед през рамо и поясни: — Тук отникъде не дебнат опасности.

Виктория разбра, че лицето й изразява несигурност, и побърза да си наложи хладно изражение.

— Още не ми се е случвало да ме ухапе килим, но когато става въпрос за вашата къща, не ми остава нищо друго, освен да се движа предпазливо. Непредвидеността е фундаментална част от вашата личност.

Ребърн измърмори нещо неразбрано, но не се обърна към нея, а се зае да разглежда ламперията на отсрещната стена.

Виктория вдигна рамене и реши, че след като той не й обръща внимание, може спокойно да се поразходи.

Застана точно в средата на широко помещение, което някога е било зала, а сега с помощта на мебели и килими беше разделена на два различни салона, издържани в яркочервено, пурпурно и тъмнокафяво. Като залеза на слънцето в Йоркшир, спомни си тя сияйната гледка, която я посрещна на слизане от влака в Лийдс.

Размерите на помещението биха изглеждали плашещи, ако не беше това разделение, което му придаваше нещо домашно и уютно. Почти интимно. Въпреки старинните мебели и блестящата, прясно излъскана ламперия помещението излъчваше нищо живо.

Виктория отиде в отсрещния салон и остави Ребърн да проверява ламперията. Хареса тежките, прости линии на мебелите и старите картини, окачени по стените. Ала най-впечатляващото бяха тесните прозорци с пъстри стъкла от двете страни на камината в края на залата. Четири ярки стъкла с цвят на кехлибар, на които бяха изобразени жени с дълги лица и разпуснати коси и с красиво драпирани роби. Прозорците бяха единственият източник на светлина за цялото помещение — всички други бяха скрити зад тежки завеси.

— Необикновено — прошепна тя, съзнавайки, че думата е прекалено слаба. — Повечето хора биха направили къщата по-светла и по-весела. Тук се чувствам като в средновековието.

Обърна се към херцога и видя как по лицето му пробяга нерадостна усмивка.

— Веселието не ми подхожда. Не искам и светлина. — След кратко колебание се реши да й разкаже още нещо: — Преди две години се запознах с млад архитект на име Уеб. Невероятен идеалист, според мен дори е малко луд. Смята се за част от художествена революция, но аз харесвам работите му. Простота, натуралистична красота и средновековност — това са водещите принципи на групата. Наричат се прерафаелити. Аз ги наричам братство за архитектура и дизайн. Твърде съм циничен, за да се въодушевя от идеите им, но въпреки това наех фирмата на Уеб, за да преустрои къщата ми.

— Колко практично — промърмори с леко разочарование Виктория и не му повярва изцяло. Но какво беше очаквала? Ентусиазирана реч за личния му идеал за красота? Имаше чувството, че не е била справедлива към къщата, и добави: — Тук е наистина много хубаво. Не съм очаквала точно това, но го намирам красиво.

Докато обикаляше другия салон в кръг, Ребърн не отговори.

— Хартър е прав — беше всичко, което най-сетне каза. — Готово е. — Посочи широкия коридор срещу входната врата и я подкани: — Хайде да видим останалото.

Виктория тръгна напред. Минаха през няколко помещения, отражение на предишните, обзаведени като салон и трапезария, целите в злато, ръждивочервено и тъмносиньо с дузина изкусно засенчени прозорци по задната стена. Малките горни прозорци бяха открити, всички с пъстри стъкла, с шарки на цветни венци и лози. Виктория изпита странното чувство, че те са не само за красота, но и за осветление, защото Ребърн смята да държи тежките завеси постоянно спуснати. В края на трапезарията видя затворена врата, в края на салона също имаше врата, но тя беше отворена и оттам струеше слънце. Зад нея се виждаше скеле от сурови греди — пристройката.

Ребърн обикаляше помещенията бавно и оглеждаше всяко ъгълче. Виктория го наблюдаваше объркано. Все повече имаше чувството, че къщата е огледално отражение на херцога, обзаведена с толкова прецизни детайли, че разкриваше всяко от качествата му — само трябваше да знае откъде да ги погледне.

Когато той се върна при нея, тя разтърси глава и се отказа. Той я отведе до стълбата, която се виеше нагоре по дългата страна на салона.

— Наивност — промърмори замислено той, когато стъпиха заедно на първото стъпало. Виктория се вцепени и стисна устни, защото също си припомни разговора им, но не каза нищо. — Съмнявам се, че някога ми е бил отреден такъв лукс. Страдах от рецидиви, но никога от разочарование.

— Когато очакванията са ниски, човек не може да бъде разочарован — отвърна хапливо тя. — Но това не е живот.

Ребърн я изгледа отстрани.

— Лейди Виктория, вие ме изненадвате. Помислих, че оптимизмът ви междувременно е угаснал.

Тя се усмихна студено.

— Оптимизмът може би, но не и очакванията.

Той изпухтя невярващо.

— Да храниш очаквания е оптимизъм.

Значи се опитваше да се вмъкне под вратата с философия, след като не бе успял да събори стените. Виктория вдигна вежди. Можеха да играят играта и заедно.

— Тогава дори вие не можете да се наречете истински песимист, защото сте практично ориентиран и сте се заели с амбициозен проект като тази къща, макар да не вярвате в завършването му.

Ребърн не си направи труда да й отговори. Двамата изкачиха стълбата в мълчание. Щом стигнаха горе, той я остави и забърза напред.

Миришеше на прах, шумът от строителните работи беше съвсем близък. Ребърн продължи по коридора, без да провери дали тя го следва. Спираше на всяка врата и разменяше по няколко думи с работниците, ако имаше такива в помещението, или се оглеждаше съсредоточено. Държеше се така, сякаш Виктория не беше с него. Тя се възползва от невниманието му, за да си представи за какво ще се използват отделните помещения.

Първото беше голямо, без прозорци, с врата, която водеше към две по-малки стаи и едно голямо помещение, гледащо към задната градина — спалните покои на херцога и херцогинята. До тях бяха стаите на децата. Следваха няколко единични помещения — вероятно спални, а накрая две, в които вероятно щяха да се поместят учебната стая и спалнята на гувернантката.

А може би помещенията бяха обзаведени с мисъл за безименните любовници на Ребърн? Или той все пак се надяваше един ден да ги обитава със семейството си? Херцогът, заобиколен от куп дечица като ангелчета? Представа изглеждаше абсурдна, смешна, почти невъзможна. Въпреки това неоспоримото наличие на помещенията я сблъска с факта, че той поне е хранил такива надежди.

В края на коридора Виктория намери Ребърн пред две празни помещения, от чиито стени стърчаха тръби.

— В продължение на две години се наслаждавах на седящи вани — обясни херцогът, изведнъж забелязал присъствието й. Щом дойде пролетта, ще сложа край на това. Поне се надявам.

— Искате да сложите водни клозети? — попита изненадано Виктория. Лондонската градска къща на семейството й притежаваше този лукс, но в Ръшуорт все още се задоволяваха с нощни гърнета, а водата за къпане идваше от кухнята.

— Точно така — отговори той. — Едно малко удобство. Обърна се и заяви: — А сега трябва да видя как напредват в пристройката.

— Какво строят там? — попита любопитно Виктория, макар че това съвсем не беше в характера й.

— Салон, библиотека и кабинет. Пристройката ще съответства на кухненското крило от другата страна, като тук от салона ще се излиза на терасата.

Още едно доказателство, че Ребърн не строи къщата само за себе си. Лицето му беше затворено, но Виктория повярва, че е видяла искра, само за частица от секундата, преди да извърне глава. Тази искра събуди в сърцето й болезнен отзвук, но тя си забрани да мисли за него.

— Къщата е много важна за вас, нали? — попита тихо. — Открили сте младия архитект Уеб, който я е проектирал за вас, но той я прави не просто за вас, а заедно с вас. — Говореше бавно, обмисляйки всяка дума. — Къщата е важна за вас, защото сте вложили много от себе си в построяването й — дори мечтите си, макар да сте го разбрали едва когато вече е било много късно.

Даже от това разстояние тя видя как брадичката му се опъна.

— И? — произнесе задавено той, сякаш искаше да предизвика удара, който и без това беше неизбежен.

Но тя нямаше намерение да го удари.

— Харесвам къщата — изрече почти плахо тя.

Байрън я изгледа изненадано, после на лицето му изгря усмивка и повдигна ъглите на устата му — но не в празната гримаса отпреди, а в истинска, макар и съвсем кратка усмивка. За момент очите му изгубиха сухия, подигравателен блясък и засветиха топли и зелени.

— Радвам се да го чуя — каза той и явно сам се изненада от признанието си. Но бързо си възвърна равнодушието изтри преобразяването си зад дяволско ухилване. Взе ръцете й в плътни ръкавици и я привлече към себе си.

Виктория усети как се изчерви. Дълбоко в сърцето й пламна паника. Прелъстяване, да — тя беше наясно с положението си. Но в очите му имаше топлина, която не беше само чувствена, и това я лиши от дар слово. Почувства се опиянена. И изпълнена със страх.

Бързо издърпа ръцете си.

— Ваша светлост, не казах това, за да ви полаская. Казах го, защото е вярно. — Обърна се и се отдалечи от него.

Ребърн я настигна вече на стълбата. Хвана я за лакътя и я обърна към себе си. Погледът му беше студен и изпитателен.

— Вече започвам да разбирам — изрече той и гласът му беше само дрезгав шепот. Внимателно приглади назад един рус кичур и тя потрепери от допира на коравата му ръка.

— Пуснете ме.

— Всичко с времето си — възрази той, но веднага я пусна. Докато слизаха един до друг по стълбата, заговори отново за големия ремонт, сякаш нищо не се беше случило. Гласът му отново зазвуча с предишната небрежност и Виктория се почувства изгубена и нещастна.

Щом слязоха на първия етаж, той спря и я погледна. Подигравателното потръпване на устата издаде, че мислите му бяха другаде. Тя бе останала на последното стъпало и го гледаше право в очите — по-скоро отвисоко, защото на стъпалото беше цели пет сантиметра по-висока от него. Когато заговори обаче, думите нямаха нищо общо с предизвикателното изражение.

— Трябва да поговоря с Хартър, милейди. Ще ви намеря при каретата.

И се отдалечи с бързи крачки.

Виктория се загледа в широкия му гръб. Вероятно очакваше тя да отиде веднага при каретата и да го чака там. Но бунтовният й дух се събуди и тя прекоси помещението, за да отвори вратата във външната стена. Прекрачи прага и се озова в градината зад къщата на вдовиците.

Или в онова, което някога вероятно е било градина. Междувременно избуялите, изпотъпкани плевели бяха стигнали почти до вратата. Очертанията на стария фонтан бяха почти заличени под задушаващата хватка на увивните растения. Зад фонтана растяха храсти, а дърветата бяха напълно подивели. Шумът от строителните работи се чуваше съвсем ясно, но от тази част на къщата работниците не се виждаха. В неподвижността на градината шумът отекваше глухо, сякаш идваше от друг свят.

Виктория прихвана полите си и излезе предпазливо навън. Яркочервените чорапи веднага се намокриха от росата по тревата, но тя изобщо не забеляза. Вятърът, който носеше дъжд, помилва лицето й и тя си пожела да върви дълго през занемарената градина, да изчезне в горичката и да се покатери на най-високото дърво. Сякаш беше десетгодишно момиченце.

Лудост. Знаеше, че е лудост, но въпреки това й се поддаде. Засмя се и се завъртя в кръг, забрави мокротата и новата рокля, самозабрави се в дивата радост от мига. Божичко, ще скъсам роклята на Ребърн, напомни си тя и отново се засмя.

Той сигурно ще тръгне да я търси. Нека, какво от това? Спря, протегна ръце към забуленото с облаци небе, вдъхна дълбоко сладкия влажен въздух, който обещаваше дъжд. Колко време беше минало, откакто за последен път беше извършила нещо толкова спонтанно, необуздано? С изключение на всекидневната езда в Ръшуорт не си спомняше нито един случай, в който да се е поддала на магията на мига.

Смъкна ръкавиците си, свали черната шапка и я хвърли в тревата. После вдигна лице към небето, за да улови първите дъждовни капки. От петнадесет години беше недостъпна и почтена и какво й бе донесло това? Разполагаше с известна власт, ръководеше графството, поощряваше или унищожаваше обществени кариери, като съставяше списъци за официални вечери.

Но на каква цена? Да внимава за всяка дума и за всяка усмивка, да се държи в сянката, да се облича като баба, за да държи далеч нежеланите обожатели — не защото беше фригидна, а защото не смееше да се поддаде дори на най-дискретното ухажване. Защото знаеше, че е паднала жена и една пошепната дума е достатъчна, за да я тласне в пропастта…

Неволно попипа полата си и меката коприна в пастелен цвят се сгуши в ръката й. Първата светла копринена рокля от… от мрачната комедия, която едва не разруши живота й. Не можеше да я нарече трагедия, защото не беше достатъчно благородна. Усети как платът се опъна и спря — не беше сигурна дали да се радва на мекотата му или да го разкъса с голи ръце. Пусна роклята си и я погледна доволно. Оставаха й шест дни, през които нямаше никакво значение как е облечена. Шест дни можеше да прави, каквото иска. Само Ребърн щеше да знае…

— Лейди Виктория!

Гласът на херцога прекъсна размишленията й точно в този момент — сякаш го беше повикала с мисълта си. Виктория се обърна към него и се изчерви до корените на косата. Почувства се засрамена и объркана. Без шапка, нагазила до колене в буренака… Той я бе заварил в много личен момент, предназначен само за нея и за никой друг.

Байрън бе застанал в рамката на вратата и по лицето му нямаше укор. По-скоро желание, веселие и нещо, което много приличаше на тъга или завист, но не и укор.

— Реших да проверя какво сте направили в градината — оправда се бързо Виктория.

Ребърн кимна и й даде знак да отиде при него. Отрезвяла изведнъж, тя се наведе да вземе шапката си и забърза към него. Изведнъж й стана ясно, че никога не го е виждала под такава ярка светлина, и се възползва от шанса да го разгледа по-подробно. Пое предложената й ръка и мина през вратата. Лицето му изглеждаше по-възрастно, отколкото в полумрака на къщата на вдовиците и дори в тъмните покои на Ребърн. Дълбоки бръчки слизаха по бузите, кожата на носа беше грапава. Както избягваше слънцето, тя очакваше да види бледо и гладко лице, но той приличаше по-скоро на обрулен от бурните ветрове овчар. Странно, но това го правеше още по-атрактивен, подчертаваше контраста с цивилизования джентълмен, за какъвто го беше смятала. Вярно, нито един от господата в салоните нямаше толкова силни ръце и не се отличаваше с такава сигурна крачка. Интересно, че в сравнение с него тя не се почувства малка и слаба, напротив, съживи се, сякаш жизнеността му я предизвикваше и вдъхновяваше. Той я привличаше и като мъж, и като човек. Това откритие би трябвало да я обезпокои и сигурно щеше, но по-късно, когато се замислеше по-сериозно. Но в момента плуваше в сапунен мехур от спокойствие и не искаше да го спука толкова бързо.

Минаха през къщата заедно и тя спря на предната врата, за да завърже панделките на шапката си.

— Недейте — каза Ребърн и взе шапката от ръката й. — Без шапка ми харесвате повече.

Виктория понечи да протестира, но спря. Беше смешно да се вълнува от едно малко нарушение на правилата, след като цялата предстояща седмица беше най-страшното престъпване на общественото приличие и изискванията на почтеността. Затова пусна ръкавиците в шапката и я понесе като кошничка, докато следваше Байрън към чакащата карета.

Този път не изпита неловкост, като се озова в мрака. Лакеят се качи отзад, каретата се залюля и се разтресе, когато конете потеглиха. Дотук с къщата на вдовиците, помисли си Виктория. Къща, сякаш създадена специално за деца; за мъж, жена и купчина безгрижни наследници.

— Планирали сте къщата още когато сте смятали да се ожените, нали? — попита тихо тя.

— Да — отговори херцогът. Кратко, но не троснато. Виктория не каза нищо повече и по някое време той въздъхна тежко. — Искахме да се оженим, щом ремонтът приключи. Боя се, че тя не харесваше плановете. Смяташе, че къщата е твърде скромна за херцогиня, а и никога не се е интересувала от въпросите на естетиката. Нямах представа, че не харесва дома, който строях за нея, а когато го разбрах, беше вече много късно. Но дори тогава не изпитах желание да я променя. Бях убеден, че постъпвам правилно.

— Сигурно много сте я обичали…

Любов и страдание — това ли беше ходът на света? Байрън се изсмя горчиво.

— Летисия? Никога не съм я обичал. Тя беше — е — красива и аз й се възхищавах, както мъжът се възхищава на предмет на изкуството. „Твърде е красив за този свят…“ Но не, не съм я обичал. Обичах да я гледам, обичах портрета й, но не жената. Не мисля, че през последните дванадесет години съм обичал нещо толкова конкретно като жена.

Значи някога все пак е обичал. Виктория се запита какво ли се е случило. Сега, естествено, се държеше така, сякаш не е способен на никакви чувства. Но тя не му вярваше.

— Вие обичате къщата — възрази тихо тя. — Трудно е да се намери нещо по-конкретно, макар да не е живо.

— Къщите не осъждат никого и не се отвращават от него. Лесно е да обичаш къща. — Гласът му прозвуча небрежно, но под думите се криеше мъка, от която я заболя.

Тя се наведе импулсивно и опипа в тъмнината, за да намери ръцете му. Даже през ръкавиците усети колко са студени, но хватката му беше здрава и придаде на сляпата празнота на каретата стабилност, която потече топла по вените и, следвана от усещането за натиска на тялото му, което беше невидимо, но съвсем близо. Чу го как издиша шумно, когато й той усети същото. В продължение на един дълъг миг двамата седяха неподвижно с преплетени ръце, после той я притегли към себе си.

Устните им се намериха сляпо. Кринолинът й се удари в краката му, но тя не му обърна внимание. Единственият й стремеж беше да намери бузата с набола брада, за да я помилва, да усети мекотата на пълните устни, да вкуси топлотата на езика му, да отговори на целувката му. Челото й се удари в широкополата шапка и тя я блъсна нетърпеливо. Пръстите й се заровиха под копринения шал, за да намерят тъмните къдрици на тила, фини и копринени като косата на дете.

Каретата спря със силен тласък. Виктория се възползва от него и се отпусна по гръб на възглавниците, но не издърпа ръката си от неговата, дори когато лакеят отвори вратичката и спусна стълбичката. Херцогът нагласи шала, нахлупи шапката дълбоко над очите и я пусна. Дали си въобразяваше, или той наистина се бе поколебал? Ребърн слезе пръв от каретата под ръмящия от мъглата дъжд. Виктория го последва, опря се на ръката му и двамата бързо изкачиха стъпалата към къщата. На прага се появи мисис Пибоди и прогони рязко нежността и копнежа, които изпълваха сърцето й.

— Толкова време ви нямаше! — извика жената и размаха ръце към облечените в черно слугинчета. — Нали не сте си сваляли шапката, ваша светлост? Не ми се сърдете, знаете, че аз, старицата, вечно се тревожа. — Тя закърши ръце. — Божичко, как изглеждате, милейди! Полата! Шапката! Какво се е случило?

— Нищо, мисис Пибоди, съвсем нищо — отговори сухо Ребърн и подаде палтото, шала и шапката си на чакащото момиче.

— Веднага се погрижи за милейди, Пег — нареди строго мисис Пибоди, докато поемаше шапката на Виктория и сваляше наметката от раменете й, без да чака дамата да й ги подаде.

— Всичко е наред — увери я Виктория, но икономката продължи да дава нареждания на слугините, които се разтичаха на всички страни.

Виктория остана до херцога, чувствайки се все по-неловко. От доскорошната нежност помежду им не остана нищо. Само споменът, съпътстван от облекчение и съжаление, че всичко е свършило.

Ребърн вдигна вежди, но лицето му остана абсолютно неутрално.

— Имам много работа. Боя се, че къщата не може да ви предложи кой знае какви развлечения, но ако искате, повикайте някое от момичетата и го помолете да ви отведе в библиотеката.

— Благодаря — отговори Виктория, защото не можа да измисли нищо по-добро.

Мъжът смръщи чело.

— Ще намерите ли сама стаята си?

Виктория неволно се запита какво ли щеше да направи с нея, ако беше излъгала и беше казала не, но предпочете да отговори искрено:

— Да, макар че това е единственото помещение, за което мога да кажа да.

Ребърн кимна кратко.

— Тогава, щом стане време за вечеря, ще ви пратя Фейн да ви придружи до трапезарията. До тогава, Цирцея. — Обърна се рязко и я остави сама.