Лидия Джойс
Воалът на нощта (3)

3

Какво, по дяволите, си беше въобразил?

Байрън седеше в тъмнината на чайния салон и се посвещаваше на своето уиски, както и на нарастващото убеждение, че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Отвори джобния си часовник и установи, че е минал само половин час, откакто бе дал инструкции на последния слуга и повече от час, откакто лейди Виктория бе отишла в стаята си. Между временно дамата или трепереше от нервност, или кипеше от гняв, или страдаше от комбинация от двете. А той би трябвало да се радва като крадец, направил най-сетне големия удар.

Но в момента не изпитваше нищо подобно на радост. Точното усещане беше съмнение.

Защо не последва първоначалния си план? Обикновено беше богат на идеи, все щеше да измисли нещо. Дори след провала на плана със сигурност щеше да намери начин да развали живота на Джифърд поне за няколко години. Ако се справеше достатъчно умно, щеше да мине без много разходи.

Въпреки това… макар че представата за страданията на Джифърд му доставяше огромна радост, тя не беше в състояние да излекува раните му. Защото Байрън се гневеше не толкова от онова, което беше извършил Джифърд, колкото от онова, което той самият бе научил за себе си. Неща, които с радост би отнесъл със себе си в гроба, без да се докосне до тях. Но сега, след като беше принуден да се изправи лице в лице със своята тъмна страна, вече не можеше да забрави и да твърди искрено, че го иска.

Глътна последната глътка уиски и вдигна празната чаша към сиянието на огъня, но не посегна към гарафата, която стоеше до лакътя му. Този път водеше към друг ад, запазен за мъже, твърде лекомислени или твърде дръзки, за да видят опасността. А въпреки договора, който бе подписал току-що, той не беше нито едното от двете.

Договорът! Байрън втренчи мрачен поглед в светлината, която се пречупваше в чашата. За първи път от година в къщата му се появи жена и той веднага си загуби ума. Не, не беше така. Макар че предложението дойде импулсивно, той беше напълно с ума си — повече отпреди, сякаш самото присъствие на лейди Виктория беше достатъчно да вдъхне живот на скучаещите му сетива. Тя беше загадка, която той се стремеше да разгадае — ала хранеше подозрението, че на нея никак няма да й хареса да бъде разгадана и със сигурност ще пожелае и тя да проникне в неговите тайни. При мисълта какви въпроси щяха да си задават в течение на седмицата Байрън изпита непривична неловкост. Вероятно тя също имаше някои тайни, но той имаше повече от достатъчно.

Беше отворил вратата си пред вълк, но въпреки това… след толкова месеци в компанията на шепа слуги и на собствените си мрачни мисли вълкът беше точно предизвикателството, от което имаше нужда.

Някъде дълбоко във вътрешността на къщата часовник удари девет. Удар след удар отекваха бавно и тържествено и Виктория усети как цялата настръхна.

Прегърбената фигура на Фейн — Фейн Грегъри, както междувременно узна младата жена, невъзможният управител на херцога, вероятно и камериер, и иконом, — вървеше пред нея по стълбите и канделабърът, който държеше над главата си, хвърляше разкривени, танцуващи сенки по тъмната ламперия на стените.

Най-сетне стълбите свършиха. Виктория нямаше понятие дали се намира на партера, на някой от горните етажи или дори под земята. Собствената й стая беше на третия етаж, но междувременно тя бе установила, че различните пристройки са на различни нива. Четири етажа в едната част можеха да станат шест в друга.

Фейн хлътна в един тесен коридор, после излезе в широка галерия с редица черни, взиращи се в нощта прозорци. Беше твърде тъмно, за да види нещо през мокрите от дъжда прозорци, но много скоро една светкавица й показа скалист склон, който завършваше в бушуваща черна вода. След светкавицата отново се спусна мрак, докато гръмотевицата се търкаляше по голите хълмове, и помещението стана по-тъмно отпреди. Виктория с мъка потисна порива си да попита своя мълчалив водач колко път има още до трапезарията.

Галерията свърши изведнъж и Фейн отвори една врата по дългата страна, съвсем малка редом с огромните картини от двете й страни.

— Лейди Виктория Уейкфийлд — възвести той към тъмното помещение и се поклони.

Виктория смръщи лице, прихвана полите си и влезе със ситни стъпки в трапезарията.

Херцогът я очакваше в края на дългата маса, отново с гръб към огъня. Явно не беше от хората, които се отказваха лесно от предимствата си. Както и преди, не се надигна, когато тя влезе, но вместо да отговори на неучтивостта му със същата монета, Виктория поздрави с преувеличена церемониалност. Този път не беше изцяло в мрак, както в чайния салон, и тя видя в полумрака как по лицето му блесна гняв, но бързо отстъпи място на веселие.

— Моля, седнете, милейди — покани я той и церемониално посочи стола до неговия.

Когато Виктория понечи да седне, от стената се отдели напет млад момък, досега невидим, и й препречи пътя. Тя устоя на напора да отстъпи и той се протегна да дръпне стола й. Виктория седна мълчаливо и погледна своя домакин през тясната маса.

— Както виждам, имате… интересен персонал — проговори снизходително тя, когато херцогът разклати звънчето и в трапезарията влезе кръглолико слугинче с голям супник. Това беше първата безобидна тема, която й дойде на ума.

Мъжът насреща й вдигна вежди.

— Моят прачичо беше обеднял ексцентрик. Наследих дълговете и персонала му.

— Разбирам — промълви Виктория, макар да не бе разбрала нищо. — Вероятно се чувствате доста… удобно тук.

Тя опита предпазливо супата и я намери обикновена, но доста вкусна. Това я окуражи да хапне повечко, защото умираше от глад.

Ребърн се намръщи едва ли не заплашително.

— Ще остана да живея в тази купчина развалини само докато ремонтирам къщата на вдовицата. Ако не се чувствах задължен към семейството си, щях с радост да оставя всичко да се разруши. За съжаление съм длъжен да се заема с голямата къща, и то много скоро, за да я направя отново обитаема.

Виктория изненадано вдигна очи, фактът, че Ребърн не харесваше огромната къща, го правеше не толкова недостъпен и заплашителен. Ала още следващите му думи разрушиха това впечатление.

— Точно затова трябва да получа парите от брат ви.

Той й се подиграваше. Виктория го разбра по начина, по който изви ъглите на устата си нагоре, и по блясъка в загадъчните му очи. Въпреки това отказа да глътне примамката. Вместо това предпочете да насочи вниманието му към една грешка в мисленето.

— Знаете, че брат ми няма да разполага с необходимите средства още доста време. Затова не се надявайте да започнете ремонта много скоро.

Ребърн избухна в смях и Виктория беше убедена, че напълно съзнава колко чувствено звучи смехът му.

— Ако зависеше от вас, нямаше да получа нито стотинка, скъпа моя!

Тя се изчерви и се ядоса на себе си.

— Точно така — изсъска разярено и мълчаливо изяде остатъка от супата си. Но през цялото време усещаше близостта на херцога, начинът, по който той я гледаше, докато яде, по който се накланяше към нея. Странно, че искаше да напусне къщата, която толкова му подхождаше. Въпреки тръпките в стомаха устните й потръпнаха развеселено при мисълта как той „ремонтира“ къщата на вдовицата, като я украсява с прах, плесен и паяжини.

Слугинчето донесе печено и купа с разварени зеленчуци. Слугата наряза месото и мълчаливо й поднесе огромна порция. Виктория беше готова да му каже, че така не се поднася второ ястие, но си замълча.

— Това е всичко за тази вечер — обясни Ребърн и я изгледа пренебрежително. — Тук се храним просто.

— Разбирам — отговори Виктория, като вложи в думата цялото презрение, на което беше способна.

Кръглоликото слугинче направи реверанс. След махването на Ребърн двамата слуги се оттеглиха и ги оставиха сами.

Надвисна тишина, плътна и напрегната, прекъсвана само от съскането и пращенето на огъня. Ребърн оглеждаше настойчиво лицето й, но Виктория не беше в състояние да си представи какво точно търсеше. Неловкостта й нарастваше с всяка минута и накрая отново се опита да поведе разговор.

— Разкажете ми нещо за историята на господарската къща, ваша светлост. Толкова е стара, че сигурно е още от османското нашествие.

— О, дори по-стара, макар че нищо от онези дни не е запазено. — Той набоде късче месо на вилицата си и заяви: — Бих предпочел да си говорим за по-интересни неща. — Отхапа от месото и добави: — За вас, например.

Виктория примигна притеснено.

— Уверявам ви, че у мен няма нищо интересно, ваша светлост.

Ребърн размаха вилицата и набоде следващото късче.

— Защото много държите да накарате всички наоколо да вярват в това.

— Какво означава това? — попита сковано тя. Не биваше да го окуражава, но беше любопитна. Защо той си въобразяваше, че знае нещо за нея, което другите не подозират? Нямаше как да знае за силните й чувства, за необуздаността, която криеше така грижливо, че даже семейството й не по-дозираше какво си има вкъщи.

Той продължи да се храни, потънал в мислите си, ала шарещите му очи не се отделяха от лицето й нито за минута.

— Сега ще ви обясня как ви виждам и ще разберете какво имам предвид.

Виктория изохка възмутено.

— Вече ми го казахте. Смятате ме за мрачна стара мома със склонност към манипулация.

Той се изсмя тихо.

— Гласът ви прозвуча така… мрачно. — Остави ножа и вилицата, наведе се към нея и впи поглед в очите й. — Виждам жена, която отчаяно се старае да остане незабелязана. Жена, която седи при старите моми по свое желание, не защото никой не я кани на танц. Единствена дъщеря на граф — може да се каже, че без проблеми ще си намерите съпруг. Не виждам видими недостатъци.

Виктория вдигна вежди.

— А как стои въпросът с не толкова видимите?

Той се засмя отново и се наведе толкова близо до нея, че тя усети ароматна вода за бръснене, наситена с миризма на сандалово дърво.

— Вашите силни и слаби страни вървят ръка за ръка и е невъзможно да се разграничат.

— О! — промърмори тя, стараейки се да не издава вълнението си.

— О! — повтори той със същия тон. Събра вежди и отново я прониза с поглед. От това разстояние очите му бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви. Смарагд, напръскан с кехлибар, каза си не без удоволствие Виктория. Ала удоволствието бе помрачено, защото близостта му изискваше цялото й внимание.

— Лицето ви, например, не е красиво.

— Никога не съм се стремила към красота — отвърна хапливо тя и забоде вилицата в разварения зеленчук. — Тя не предизвиква у мен нито възхищение, нито завист.

— И така трябва, защото вие сте хубава жена, и то по начин, който кара обикновените красавици да се срамуват от плиткостта си.

Виктория се усмихна безрадостно.

— Обикновените красавици, както ги нарекохте, никога не са ми завиждали.

Въпреки инстинктивния си цинизъм тя съзнаваше, че в описанието на Ребърн има искреност, която от години не беше чувала от никого. Това я обърка и по лицето й се разля топла червенина — навсякъде, където минаваше погледът му.

— А би трябвало — отговори меко той. — Челото ви е високо, което не е недостатък, защото уравновесява брадичката, която има склонност да се издава напред, когато сте раздразнена. Като сега. Трябва повече да внимавате за нея.

Протегна ръка и преди тя да е проумяла какво възнамерява, докосна лицето й, проследи контура на бузата към брадичката. Докосването беше леко като от пеперудено крилце, макар че тя усети неравностите по фината, силна ръка. Затаи дъх и усети как в слабините й запулсира желание. Инстинктивно се устреми към ръката му и се вслуша в опасното, лекомислено бучене на кръвта си. Твърде дълго, твърде дълго, нашепваше нещо в главата й.

— Ясно изразена брадичка, но не прекалено тежка — своенравна, но женствена, също като тесния нос. — Прокара показалец по носа й и Виктория потрепери. Никой не я беше докосвал по такъв начин, с толкова чувственост. Усещането беше странно, а докосването беше по-интимно от всичко друго, което бе преживявала досега. Докато изследваше лицето й, той се усмихваше и сухото му лице се смекчи, стана почти кротко. Почти. В очите му светна желание на собственик. На лорд, който нахлува в чужда територия, наричайки я своя.

Виктория се отърси от хипнотичното докосване, изправи се рязко и се отдръпна назад.

— Не е нужно да ме ухажвате и да произнасяте красиви слова. Аз ви принадлежа. Сключихме договор.

Пред лицето на Ребърн отново падна маска.

— Извинете, милейди. Не ми беше ясно, че възхищението е нежелано.

— Възхищение да — отговори спокойно тя. — Но ласкателства? Не.

— Скъпа лейди Виктория, както сполучливо се изразихте, не ми е нужно да ви лаская. — Той бутна стола си и се надигна. — Елате. Приключихме с вечерята.

Виктория се вцепени.

— Но аз съм още гладна! — Думите прозвучаха студено и рязко, но гласът й потрепери издайнически.

Ребърн седна със същата бързина, с която беше станал, и на лицето му се появи ленива усмивка. Гневът, който допреди малко бушуваше в сърцето му, угасна. Последните следи бяха леко скованият гръб и небрежно наведената глава. Въпреки това Виктория имаше чувството, че сама му е помогнала да извоюва първата победа: тя бе показала първите признаци на слабост.

— Тогава продължете, скъпа лейди Виктория, нахранете се добре — подкани я той. — Не искам да си помислите, че оставям гостите си гладни.

Виктория беше достатъчно изнервена и стомахът й веднага се възпротиви на перспективата да приеме още храна. Въпреки това се отряза малко парче печено и задъвка бавно.

Байрън я наблюдаваше неприкрито и явно се забавляваше. Дамата бе показала учудващо спокойствие — до мига, когато й предложи да се оттеглят. Тогава фасадата се пропука и това пролича съвсем ясно тъкмо защото досегашното й поведение беше перфектно. Сега се изчерви, появиха се нервни тръпки — точно каквото искаше да види.

Да, точно такава искаше да я види, само че без тази проклета рокля. Вечерният й тоалет беше още по-ужасен от пътническия костюм, макар че само до преди час беше смятал това за невъзможно. Косата беше сресана още по-строго, пригладена и стегната. Байрън имаше странното усещане, че тя нарочно му се подиграваше, и едва устоя на желанието да извади фуркетите от косата й и да ги нахвърля по пода. Вместо това се облегна назад и я остави да рови в чинията си.

— Е, милейди, щом не можем да разговаряме за вас, за какво да говорим? — попита любезно той. — За политика? За светски събития? За времето?

Лейди Виктория вдигна глава и светлите очи се присвиха в опасни цепки.

— Чувала съм, че любимата тема на всеки мъж е самият той. — Тя пъхна парче месо в устата си, захапа го здраво и челюстите й се издуха гневно.

— Не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Байрън и се намръщи от рязката смяна на темата. — Говорехме за нещо друго.

— О, разбира се, ваша светлост, как можах да забравя — промърмори тя със сладникаво злобен глас. — Дук Ребърн не се излага на изпитателни погледи. Предпочита да дебне в сянката и да се обгръща в тъмната мантия на нощта и в още по-тъмни слухове.

Докато говореше, тя размахваше вилицата си, а когато се усмихна дяволито, Ребърн усети как по лицето му изби гневна червенина.

— Пътува само в карети със спуснати завеси, показва се в обществото само между смрачаване и разсъмване и язди под защитата на нощта. От какво се страхува, питат се всички нормални хора. Какво има да крие? Да не би да е обезобразен? Какви недостатъци има?

Побеснял от гняв, Байрън се пресегна и улови ръката й. Вилицата спря насред движението. Как смее да му се подиграва? Как смее тази стара дева да нахълтва в живота му и да го съди за неща, от които няма понятие?

Една малка част от него съзнаваше, че реагира ирационално, но в момента му беше все едно. Изражението й му напомни за всички други лица, които го бяха зяпали през последните години — възбудени дами, които си шепнеха зад ветрилата; деца, които го следяха с неприкритото любопитство на младостта; полусъжалителните, полууплашени погледи на собствените му бавачка; и едно младо лице, белязано от толкова силен ужас и отвращение, че нямаше да го забрави и след половин век. Картината беше завинаги запечатана в паметта му. Споменът го връхлетя с предишната сила. Сякаш жадните, пренебрежителни очи на тридесет и четирите му години го зяпнаха наведнъж. Можеше да се отърве от тях само с изблик на дива злоба.

— Какво знаете вие за мен и причините да се крия? — изфуча разярено той. — Защо си въобразявате, че имате право да ми говорите по такъв начин?

Лейди Виктория мълчеше. Ръката й в неговата беше студена, мъничка и крехка. Можеше да я смачка с една единствена хватка. Усети чупливостта на костите й, а когато тя вдигна глава и срещна погледа му през масата, видя по лицето й, че и тя изпитваше същото.

Ала в сините очи нямаше страх, нямаше и отвращение от силата му. Вместо това в зениците светеше упорство. Устните й се опънаха в надменна линия и тя изрече хладно:

— Пуснете ме. Причинявате ми болка.

Всяка дума беше обвинение, по-унищожително от всяка изпълнена с омраза тирада. Той я пусна, сякаш се бе опарил. Чудовище. Звяр. Думите му причиниха по-силна болка, отколкото ако наистина ги беше изрекла.

Байрън се облегна назад и издиша шумно.

— Е, какво мислите? — попита той, за да върне разговора към първоначалната тема. Може би заслужаваше да му натрият малко носа.

— За вас ли? — Лейди Виктория също се облегна назад и скри очи под светлия венец от мигли. Няколко пъти завъртя небрежно вилицата между пръстите си, за да проследи играта на светлината, после го погледна многозначително и грижливо остави вилицата в чинията. — Както казахте, ваша светлост, аз не бива да се осмелявам да изразя собствено мнение за вашата личност.

Байрън изфуча разярено.

— Защо ли не вярвам, че не се осмелявате да изразите собствено мнение?

По лицето й пробяга тръпка на смях и тя издаде неопределим звук, от който слабините му се стегнаха и моментално събудиха желание за още. Веселието й изчезна също така бързо, както се бе появило, но заедно с него изчезна и злобата: очите вече не образуваха тесни цепки, а лицето не изглеждаше кораво и възрастно.

— Каква неочаквана лекомисленост, ваша светлост. Дори само заради това трябва да помисля малко. — Тя наклони глава и се зае да изследва лицето му. Настойчивият поглед го накара да се почувства неловко. Не защото проникваше през дрехите му — в миналото често се беше наслаждавал на такива погледи, а защото минаваше през кожата му, стигаше до жилите, които привързваха мускулите към костите, навлизаше в мозъка и четеше мислите му, които напразно се стараеха да избягат. Възможно ли беше да вижда скритата му слабост, останала неразбрана за лекарите? В този момент беше готов да повярва, че тя е способна на всичко.

Най-сетне Виктория заговори.

— Мисля… — Последва кратка пауза. — Мисля, че в известна степен имате право. Мисля, че живеете в сянката, защото я обичате. Обичате драматичността и анонимността й. Мисля също, че и вие изпитвате същия страх, който приписвате на мен. Страхът зад великолепието. — Тя изкриви подигравателно уста, но гримасата й беше твърде горчива, за да се определи като усмивка. — Ние с вас имаме нещо общо: всеки смята другия за страхливец и вярва, че той лъже. — Вдигна чашата си, наполовина пълна с вино и оповести тържествено: — Пия за страхливостта в най-смелите й форми на проявление!

— Много странен тост — промърмори Байрън, но също вдигна чашата си и двамата пиха. Виктория хапна още малко от месото в чинията си и остави вилицата.

— Готова съм — изрече почти небрежно тя и се облегна назад. — Няма ли да ме придружите до стаята ми?

Байрън беше поразен от способността й да пази самообладание. Чертите на лицето й бяха напълно отпуснати, дългите пръсти лежаха спокойно върху масата. Никаква тръпка, нищо, което би могло да бъде изтълкувано като знак за нервност. Само дето избегна погледа му. Значи все пак не беше толкова спокойна, колкото показваше.

— Естествено — промърмори той и се надигна. Лейди Виктория остана на мястото си, докато той заобиколи масата и отмести стола й. Надигна се грациозно, прие предложената й ръка и напусна трапезарията, величествена като кралица.