Лидия Джойс
Воалът на нощта (20)

20

Ребърн се събуди, когато Виктория се раздвижи в ръцете му. Завесите бяха спуснати, но в стаята проникваше достатъчно светлина, за да я потопи в нежно жълто сияние.

Виктория се размърда, прошепна нещо неразбираемо и премести глава в свивката на ръката му. Той се наведе предпазливо над нея и я целуна с огромна нежност. Направи му впечатление, че бузите и светеха със странен блясък, и изведнъж разбра, че е плакала. Той ли я бе накарал да плаче? Представата го разстрои повече, отколкото му беше приятно да признае.

Каквото и да я бе накарало да плаче, тя се бе успокоила. Помоли го да остане при нея и се сгуши в него насън. Известно време лежа спокойно, загледан в синия балдахин, с желанието този миг никога да не свърши. Но много скоро усети парене по лицето, затова се отдели от нея и стана от леглото. Виктория изплака тихо и се претърколи настрана, но не се събуди.

Байрън наля чиста вода в легена и напръска лицето си. Студът успокои сърбежа, но и предизвика бодежи. Той приглади с пръсти разрошената си коса и застана така, че да вижда през процепа между завесите, без слънцето да пада върху лицето му.

Слънцето беше на хоризонта, матово и мрачнооранжево. Байрън проследи как огненото кълбо бавно се изкачва по стоманеносивото небе. Обичаше изгрева на слънцето, както други хора обичат огъня. Изгревът на слънцето беше красиви безмилостен, възнаграждаваше любовта му с болка и беше толкова равнодушен към всичко, че гневът и горчивината му отлетяха, макар и само за минути.

Тих шум откъм вратата го стресна. Тъкмо когато се обърна, вратата се отвори и на прага застана Ани, натоварена с тежка табла.

— О! — изохка тя, като го видя, и цялата се изчерви. — Не знаех, че сте тук, ваша светлост.

Виктория се раздвижи под завивките.

— Благодаря, Ани. — Гласът й издаваше, че току-що се е събудила. — Оставете таблата на нощното шкафче и сте свободна. — Погледът й намери лицето на Байрън и той кимна утвърдително. — Моля ви, донесете още една табла за дука. Той желае да закуси с мен.

Ани излезе. Байрън се върна при Виктория и приседна на ръба на леглото.

Между двамата пулсираше напрежение — и чувственост, и някакво ново съзнание. Байрън се опита да го пренебрегне, като оправи възглавниците на Виктория, помогна й да седне удобно и сложи таблата на коленете й. Почувства се като бавачка и побърза да прогони това странно усещане, но Виктория го гледаше странно, сякаш ситуацията беше неловка и за нея. Тя отмести поглед и посегна към ножа и вилицата, но изведнъж спря.

— Чувствам се глупаво, като седите насреща ми и ме зяпате, сякаш искате да се уверите, че инвалидът ще се нахрани хубаво — заговори тя с лека усмивка. — Споделете закуската с мен, а после ще си поделим вашата, когато Ани я донесе.

— Имам само един прибор — възрази меко Байрън.

Виктория смръщи вежди.

— Преди три дни този факт изобщо нямаше да ви възпре. Какво се е променило оттогава? — Гласът й прозвуча шеговито, но и малко меланхолично.

Променило се е повече, отколкото тогава можех да си представя, помисли си той. Ала се усмихна — съвсем предпазливо — и помилва ръката й.

— Тогава аз ще ви храня.

Виктория остави вилицата, облегна се на възглавниците и притвори очи. Той гребна малко от бърканите яйца и ги пъхна в устата й. Следващата хапка беше за него. Миналия път направи нещо подобно със сладкиша от праскови… Невероятно как сцената се повтаряше, толкова подобна и толкова различна. Виктория се изчерви — вероятно и тя мислеше за същото — и отмести поглед. Никой от двамата не беше в състояние да повтори онази нощ и сега, докато ядяха бъркани яйца с бекон, споменът изглеждаше натрапчив и груб.

— Чувствам се като дете — каза тя и се засмя малко изкуствено.

— Идеята беше ваша.

Продължиха да се хранят в мълчание. Най-после се появи Ани с таблата, Виктория си получи вилицата и напрежението поотслабна.

— Мислих много за онова, което казахте — започна неочаквано Виктория и вдигна глава от филийката с масло. — Спомняте ли си как ме укорихте, че лъжа сама себе си?

Байрън, който очакваше въпроси за болестта си, веднага се отпусна.

— Тогава смятах, че вие се лъжете, че преувеличавате случилото се по обичайния си драматичен начин. Но вече не съм толкова сигурна… защото научих нещо за самата себе си.

Сивосините очи гледаха сериозно и без да примигват.

— Аз съм страхливка. Боя се от промените. Боя се от рисковете, но най-много се боя от самата себе си. Онова, което направихме с Уолтър беше… необмислено. След толкова години го намирам дори глупаво. Но когато се любехме в задния салон на къщата им, в градината, в шкафа и в оборите, се чувствахме прекрасно. Тогава всичко беше добро и правилно. Ала само след няколко мига вече знаех, че съм се проявила като глупачка, и ме обхващаше страх, че съм извършила непростима грешка.

— И тогава престанахте да вярвате в себе си.

Виктория леко повдигна рамене.

— Напротив, вярвах си, но само когато бях хладна и безстрастна. Не вярвах в чувствата.

— Както и в импулсивните си действия — допълни с усмивка Байрън.

— Отпускам се само когато яздя. Ездата е като природна стихия. Усещам тази стихия и когато има буря. — Виктория беше готова да се засмее. — При буря все още не мога да се контролирам.

— Затова ли години наред сте се самонаказвали и сте се принуждавали да се държите прилично? — попита тихо Ребърн, но това не беше въпрос. — Само заради една младежка грешка. Твърде крайно действие, според мен.

Виктория нетърпеливо поклати глава.

— Не става въпрос за това. То вече не е важно. Сега има значение само какво ще правя по-нататък. Досега не съм се питала дали е разумно или глупаво.

— А какво е нашият договор?

Виктория се отпусна видимо, лицето й се разведри.

— И двете. Все още не мога да повярвам, че го подписах. Той е в противоречие с всичко, на което държа…

— Но не и с чувствата ви.

— Не, това не. — Тя направи кратка пауза. — Сега сигурно се питате дали съжалявам. Да, съжалявам за глезена си, за главата си и за вашето лице, но не за седмицата, която ви обещах.

Байрън усети пробождане в сърцето.

— Ако лицето ми е цената за нашата обща седмица, плащам я с удоволствие.

За момент коравата линия около устата й изчезна.

— Благодаря ви.

Двамата продължиха да ядат в мълчание.

Виктория седеше отново на пейката до прозореца, Ребърн беше възседнал един стол. Тя искаше да повика Ани, за да й помогне да се облече, но той настоя сам да свърши тази работа. Беше й доста неловко да му позволи да я облича — когато я събличаше, се чувстваше съвсем различно, — а фактът, че той се справя като добре обучена камериерка, не правеше нещата по-лесни. В мрака, в горещината на любовния акт, не беше проблем да се държи непринудено. Ала светлината, която падаше през открехнатите завеси, разкриваше много повече от нея, отколкото Байрън беше видял през любовните нощи, и то без мъглата на страстта. Сега изпита внезапен страх, че той ще види колко мършаво и застаряващо е тялото й и вече няма да я желае.

Слава богу, той не даваше признаци, че изпитва и нещо друго, освен загриженост за нея. Настани я удобно на пейката под прозореца и когато най-после я погледна в лицето, в погледа му светеше задоволство, а не неодобрение.

— Очаквах да ми зададете куп въпроси — призна тихо той.

Виктория се стресна, но не се престори, че не е разбрала.

— Вярвам, че ще ми разкажете всичко във вашия собствен ритъм.

Ребърн поклати глава.

— Даже светец не би имал търпение да чака признанията ми.

— Снощи започнахте този разговор сам, по своя воля — отговори твърдо тя. — Решението беше ваше. Никой не би могъл да ви принуди.

— Защо ли тогава имах чувството, че действам по принуда? — промърмори той и по опустошеното му лице заигра подигравателна усмивка. Виктория установи, че можеше да го гледа спокойно, без да трепери от болезнено съчувствие, но видът му все още я потискаше. Той въздъхна и обясни: — Никой досега не е проявил такова разбиране.

Виктория разбра подканата и издаде въпросителен звук. Ребърн се извърна настрани и се взря с празен поглед в извехтелия гоблен, покриващ половината стена.

— Някога имах приятел — заговори безизразно. — Името му беше Уил. Бяхме малки момчета и може би трябваше да проявя снизходителност. Но той ме познаваше по-добре от всички други. Когато един ден си изгорих лицето, беше с мен. Заспахме навън и когато се събудих, бях много по-зле от сега. — Ръката му неволно се вдигна към лицето, но веднага се отпусна.

— Той ви е видял и е реагирал зле — предположи Виктория. Гледката без съмнение е била шокираща за малкото момче. Страшно преживяване.

— Опитах се да му обясня, но той побягна. И никога повече не ми проговори.

Виктория го погледна пронизващо, но лицето му си остана все така безизразно. Явно не преувеличаваше. Как беше възможно едно единствено преживяване, макар и силно травматично, да предизвика такава реакция?

— Наистина ли никога не ви проговори?

— Никога. — Байрън все още не я поглеждаше. — Скъсването не беше толкова драматично, колкото изглежда. Той отиде на училище в Хароу, преди аз да се възстановя дотолкова, че да напусна стаята си.

— Опитахте ли се да говорите с него? Казахте, че е бил най-добрият ви приятел.

— Да. Най-добрият ми приятел. Не, не се опитах. Той винаги ме избягваше… — Ребърн разтърси глава и млъкна.

Виктория затърси подходяща формулировка.

— Преди това смятахте ли го за повърхностен? Или… злобен? А може би подъл?

— О, не. Той беше най-добрият приятел, който човек може да си представи. — Гласът му преливаше от ирония, но тя чу болката му.

— Значи никога вече не сте разговаряли?

— Не, но се срещахме често, когато се връщаше за ваканциите и когато завърши следването си в Оксфорд. Движехме се в едни и същи обществени кръгове.

— И той никога не ви даде знак, че се разкайва или че страда от угризения на съвестта? Никога ли не ви даде да разберете как се чувства? Ако наистина сте били толкова добри приятели…

Ребърн помълча малко и обясни:

— Понякога си мислех, че ей сега ще дойде при мен. Улавях го, че ме гледа с израз на… не знам, не мога да го определя. Изглеждаше почти тъжен.

— Казахте, че сте били деца, които още не ходят на училище. Може би приятелят ви е разбрал, че се е държал зле, и ужасно се е срамувал от себе си. Децата вършат глупости, нараняват приятелите си, а после горчиво съжаляват. Има неща, които не смеят да признаят дори когато станат възрастни. Понякога чакат толкова дълго, че става невъзможно.

Байрън би трябвало да знае тези неща, каза си почти сърдито Виктория. Толкова време се е борил със старите спомени.

Ребърн стисна с такава сила облегалките на стола си, че Виктория се уплаши да не го счупи.

— Той се ожени за Шарлът!

Буквално изкрещя думите и Виктория сведе глава към ръцете си, защото се почувства неловко от този изблик на чувства.

— А, да, дъщерята на свещеника — припомни си тихо тя. — Наистина ли смятате, че е избрал Шарлът, за да ви причини болка?

Ребърн дълго време не каза нищо, после поклати глава.

— Какво значение има? Знаеше, че ще ме нарани. Ако първия път се беше стреснал поне малко…

— … после нямаше да го направи, така ли мислите? — завърши изречението тя. — Разбирам. — Не й хрумна нищо, с което би могла да го утеши. Обърна се към прозореца и се загледа към входната алея през процепа на завесите.

— И без това щях да я загубя — заговори след малко Ребърн. — Вярвах, че я обичам, но не можех да отговоря на въпроса, който се четеше в очите й. Вие сте единствената, която събра смелост да ме попита направо. Мълчах и усещах как с всеки ден Шарлът все повече се отдалечава от мен. Може би Уил го е разбрал. Може би за мен е било благословия, че той се ожени за нея, но тогава не съм го разбирал. Така поне ми беше спестено да видя как любовта ми умира. Често съм си го повтарял, но не можах да се утеша истински.

— Аз… толкова съжалявам — пошепна Виктория и той въздъхна.

— Трябваше отдавна да оставя всичко това зад гърба си, но не можах. Бях убеден, че освен хората, които работят при мен, всеки друг ще реагира като Уил. Съзнавам, че е глупаво, но го вярвах. Вие ми доказахте, че съм се лъгал, поне по отношение на един човек, и аз ви благодаря за това. Но не съм сигурен, че и други хора ще ме приемат така, както правите вие. Ала разбирането ви беше достатъчно да промени живота ми.

Виктория го погледна крадешком. Внезапно бе станал толкова уморен, толкова изтощен, че могъщата му фигура себе смалила.

— Не съм имала намерение да променям каквото и да било…

Байрън отново въздъхна.

— Ах, Цирцея, вашето докосване има магическа сила. — Усмихна й се изтощено и тя отговори на усмивката му. Страдаше с него и знаеше, че той го знае. Нямаше представа какво би могла да направи за него, но колебливо потупа възглавницата до себе си.

Той седна при нея и когато тя хвана ръката му с известна плахост, я притисна силно и преплете пръсти с нейните. В мазолите по дланите му вече нямаше нищо загадъчно — тя си спомняше живо как се издуваха мускулите на гърба му, докато размахваше индианските оръжия — напротив те я успокояваха и не губеха топлината и силата си само защото тайната им беше разкрита.

— Не винаги е било така — заразказва той. — Когато бях малко момче, изгарянията ми бяха съвсем нормални, като на другите деца. Спомням си как се качвах на люлката и слънцето ме огряваше целия. И колко добре се чувствах…

— Никога ли не излизате навън през деня? Наистина ли никога? — попита Виктория и се опита да си представи какво е да прекараш целия си живот на тъмно.

— Видяхте границите ми. Когато е много мрачно или вали, и когато съм много предпазлив, излизам навън. Мога да се поразходя на разсъмване и на здрачаване. Това е всичко.

— Не се учудвам, че не сте признали нищо на Шарлът. Можела е да ви сметне за луд, но дори и да ви изслуша и разбере, не вярвам, че би намерила сили и достатъчно любов в сърцето си, за да прекара целия си живот с мъж, който никога не се показва под светлината на деня.

— Права сте — отговори просто Ребърн.

Продължиха да седят в мълчание. Със съзнанието, че всеки час ги приближава към раздялата, Виктория буквално попиваше присъствието му. Изследваше лицето му, за да го запечата в паметта си, все едно колко изгорено беше. Ала не смееше да го гледа открито, защото се боеше, че той ще го изтълкува като възхищение от грозотата. Затова устреми невиждащ поглед към входната алея, която виждаше между завесите, и се съсредоточи върху физическото му присъствие. Топлината на тялото му, ароматът на кожата… Само да можеше да ги отнесе със себе си.

Не знаеше колко време е седяла така, когато някакво движение по алеята привлече вниманието й. Взря се и различи дребна фигура. Отново Ани, но този път не сама. Когато фигурите наближиха, Виктория установи, че мъжът с Ани беше Андрю.

Побиха я тръпки. Там долу ставаше нещо. Андрю жестикулираше възбудено, а Ани отново и отново клатеше глава.

— Виждате ли ги, Ребърн? — попита тихо тя и посочи с глава.

Усети движението му, когато надникна над рамото й, но не изпусна от очи малката драма, която се разиграваше беззвучно пред къщата. Сърдити жестове, клатене на глава. Андрю направи крачка напред и сграбчи Ани за раменете. Каза й нещо, но Ани за пореден път поклати глава. Андрю стисна ръката й и падна на колене пред нея. Тя се опита да го изправи, но той остана на земята с гръб към прозореца.

— Божичко, той я моли да се ожени за него — пошепна учудено Виктория.

Ребърн изръмжа недоволно.

— Не ми се вижда особено въодушевена от предложението. А аз си мислех, че са сгодени.

Постепенно обаче решителността на Ани отслабна.

— Дай й малко време — пошепна Виктория, сякаш Андрю можеше да я чуе.

След малко съпротивата на Ани окончателно угасна. Тя престана да клати глава, послуша още малко какво й казва Андрю и накрая кимна бавно.

Андрю скочи, целуна я бързо и я вдигна високо във въздуха.

Виктория се обърна към дука.

— Малко им завиждам.

— За младостта? Или за ентусиазма? А може би за оптимизма им? — Той вдигна високо едната си вежда.

— Не точно. Завиждам им за простотата. За наивния кураж. Толкова неща могат да се объркат и сигурно ще стане точно така, но те се изправят пред действителността, без да им мигне окото.

— Ако съдя по разказите ви, някога и вие сте постъпили по същия начин.

Тя поклати глава.

— Надявам се да не преживят онова, което преживях аз.

— Защо просто не заживеете с увереността, че ще забравите? — Гласът му беше съвсем сериозен.

Виктория се обърна отново към прегърнатата двойка и в гърлото й заседна буца.

— Само да можех… би си струвало да преживея цялата болка още веднъж.

Ани се появи с обяда. Бузите й бяха силно зачервени и се усмихваше — много рядка гледка, както установи изненадано Байрън. Остави таблата на масата и се оттегли към вратата, но там спря нерешително и започна да мачка престилката си.

— Да? — попита спокойно Байрън, пренебрегвайки развеселените погледи на Виктория.

— Ваша светлост… — Ани се изчерви още по-силно. — Ваша светлост, Андрю и аз ще се оженим — изрече тя на един дъх и сведе поглед.

— Обещах на Андрю портиерската къщичка, но едва когато Сайлъс вече не е между живите — отговори дукът с всекидневен тон.

Ани кимна и лицето й засия.

— О, знам, ваша светлост! Работата е там, че Сайлъс сигурно ще живее вечно, а пък чичо Том ме попита дали искам да отида с него в Лийдс, защото иначе ще си остана тук съвсем сама, без близки хора. Тогава обаче Андрю ми заяви, че сега той е моето семейство. — Тя вирна брадичка с въодушевление, което Байрън никога не беше виждал у нея. — Надявам се, че ще ни дадете благословията си и ще продължим да работим за вас, макар и вече като семейство. Чичо Том ще ни продаде къщата си в селото и се надявам да нямате нищо против, че всеки ден ще идваме на работа тук.

Байрън я погледна замислено и кимна.

— Много ще се радвам да останете в къщата ми — и вие, Ани, и Андрю. Разбира се, ще получите стоте фунта, които съм ви обещал.

— О, благодаря, ваша светлост! — Ани направи реверанс. После обаче бръкна в джоба на престилката си и на лицето й се изписа несигурност. — Преди да умре, вашият прачичо ми даде това. — Протегна към херцога ръка, в която святкаше дълга перлена огърлица с красив медальон и подходяща ключалка. — Каза ми… каза, че този накит е част от скъпоценностите, които по право отиват в ръцете на новата дукеса, но той си нямал дукеса, затова решил, че няма нищо лошо да го даде на мен. — Тя говореше все по-бързо, думите се прескачаха задъхани. — Аз не съм го взела, повярвайте, той настоя да ми го даде. Досега го държах, но за какво са му на момиче като мен истински перли…

— Вярвам ви, Ани — прекъсна я Байрън, преди да е изпаднала в истерия.

— Благодаря, ваша светлост. — Ани въздъхна облекчено. — Ако ми разрешите, ще продам огърлицата. Не, че не ми харесва, но не мога да я нося. Само че не знам как да я продам — завърши унило тя.

Байрън протегна ръка.

— Ако ми се доверите, ще я дам на бижутер да я оцени и ще ви направя честно предложение.

Ани отново засия.

— Много ви благодаря, ваша светлост! — Връчи му огърлицата, без да се колебае, и забърза към вратата, но на прага отново спря. — Божичко, щях да забравя! Това писмо пристигна днес за вас, милейди. — Извади от джоба си розов плик и го сложи до таблата с обяда. Направи пореден реверанс и излезе.

— От мама е — каза Виктория и протегна ръка. Байрън й подаде писмото, но тя не го отвори веднага. — Беше много мило от ваша страна — каза вместо това.

Той вдигна рамене. Очевидно се чувстваше неловко.

— Мисля, че мога да го нарека справедливо. Тя ми е братовчедка.

— Да. Но повечето други мъже изобщо нямаше да ги е грижа. Радвам се, че вие не сте от тях.

Виктория отвори писмото, но като видя почерка, се намръщи невярващо.

— Нещо не е наред ли? — попита стреснато Байрън.

— Писмото е от брат ми. Джек никога не ми е писал писма. — Виктория счупи печата и разгърна листа. Изражението й ставаше все по-мрачно. Накрая буквално се вцепени и остана наведена над писмото.

— Какво има? — попита нетърпеливо Байрън.

Без да каже дума, тя му подаде писмото, за да прочете сам.

Виктория,

Знам, че водиш много сложни преговори, които засягат моята личност, и те уверявам, че нямаше да ти пиша, ако не беше толкова спешно. Нашата майка страда от засилващи се пристъпи — ръцете й постоянно шарят насам-натам, езикът й е объркан, все по-често изпада в някаква необяснима забрава. Това започна в деня на заминаването ти, но в началото смятахме, че е обичайното й театралничене.

Докторът казва, че мама може да си върне предишните способности, но още е много рано да се каже дали се касае за временно заболяване или за началото на внезапен, финален упадък Тя пита непрекъснато за теб и татко смята, че не е изключено това да е последното й желание. Затова ме помоли да ти пиша и да те помоля да се върнеш незабавно. По изключение този път съм напълно съгласен с него.

Моля те, побързай.

Джек

— Трябва да заминете — каза Байрън, пренебрегвайки юмрука, който внезапно изпразни дробовете му със силен удар.

— Да — съгласи се тя с безжизнен глас.

— Утре сутринта…

Внезапно Виктория избухна в смях и го прекъсна:

— Ама че пилеене на време! Счупих си глезена и станах причина за изгарянето ви и за какво? — Само за да наруша договора ни в последния ден на седмицата!

Байрън се обърна към нея и последното, скрито дълбоко в сърцето му желание да накаже семейството й се стопи.

— Скъсайте проклетия договор — изрече през зъби той. — Няма да искам нищо от брат ви.

Виктория вдигна глава към него и очите й овлажняха.

— Благодаря — пошепна тя едва чуто. — Не мислех, че ще проявите такава доброта. С нищо не съм го заслужила.

— Не е нужно да се унижавате. — Той седна до нея и обгърна с ръка крехките й рамене. — Господи, наистина ли смятахте, че съм способи да ви причиня болка в такъв момент?

Тя облегна глава на рамото му.

— Не мога да мисля за нищо. — Една сълза се спусна по бузата й.

— Ако вземете ранния влак, ще пристигнете в Ръшуорт още утре следобед. Няма и три дни, откакто е написано писмото. Не вярвам състоянието на майка ви да се е влошило.

Виктория се засмя и избърса сълзите си.

— О, аз съм ужасна личност, нали? Би трябвало да плача за майка си — и аз го правя, — но много повече плача за себе си.

— Снощи също сте плакала. — Байрън много се постара да не вложи в думите си въпрос. Виктория не посмя да го погледне.

— Мислех, че спите. Надявах се, че спите.

Той изтри последната сълза от бузата й и облиза влагата от пръста си.

— Видях следите тази сутрин. Защо?

Виктория прехапа устни.

— Защото се изгорихте по моя вина… Защото глезенът ме болеше. И защото не исках да мисля за заминаването си. Бях толкова щастлива…

Байрън я погледна объркано.

— Плакали сте, защото сте била щастлива?

— Плаках, защото знаех, че щастието няма да трае дълго. — Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с тъга и — да се осмели ли да повярва? — с толкова много нежност, че той се задъха и бе обзет от горчива радост.

Виктория беше със счупен крак, неговото лице беше в ужасно състояние, но в момента това нямаше никакво значение. Не го беше грижа за нищо. Щеше да приеме с готовност дори смъртта. Сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Тогава да направим тази нощ незабравима като хиляда нощи. — Притисна я до гърдите си и удави болката на тридесет години в страстна целувка.