Лидия Джойс
Воалът на нощта (21)

21

— Много бих искала да докосна лицето ви — промълви тъжно Виктория и зарови пръсти в дългите къдрици на тила му. Двамата бяха в леглото й, голи, бандажираният крак на Виктория беше протегнат встрани. Първият любовен акт с всички сладки подробности беше отминал, вторият също. Съдовете от вечерята бяха на масата до свещника, в който свещите догаряха. Ребърн бе помолил Ани да остави таблата пред вратата и я внесе сам, за да не се налага да се обличат. Сега взе ръката на Виктория и я поднесе към устните си.

— Можете.

Тя извика възмутено.

— Не исках да кажа това и вие го знаете много добре. — Пресметнато в квадратни сантиметри, аз съм по-достъпен, отколкото вие. — Той посочи неподвижния крак и се засмя.

— Но кой би искал да се докосва до глезена ми? — учуди се Виктория.

Ребърн се претърколи със смях и я затисна под себе си. Кожата му беше по-топла и по-корава от нейната, късите косъмчета на гърдите му погъделичкаха зърната на гърдите й, когато опря лакти от двете страни на главата й.

— Може би аз. Може би искам да милвам всеки сантиметър от тялото ви и имам нещо против, когато някакъв си превързан глезен ми се пречка.

Членът му се размърда до крака й и по тялото й се разля гореща вълна.

— Вие сте луд. — Думите трябваше да прозвучат унищожително, но страстният му поглед я замая и тя само изпъшка задъхано.

— Може и да сте права — отговори той и помилва устата й с устни. Луд или не, Виктория трепереше под милувките му. Повдигна глава, за да улови целувката му и се наслади на сладостта й. — Всеки сантиметър — повтори той и тя се предаде. Отметна глава назад, докато той покриваше шията и с пърхащи целувки. — Всяка пора, всяко косъмче, всяка луничка. — Целуна петънцето, което бе забелязал под брадичката й и продължи: — Всеки белег. Искам да ви бележа със своя знак. Искам да притежавам всичко от вас.

— А аз какво ще получа срещу това, ваша светлост? Удоволствието от компанията ви? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да е успяла да ги възпре, но тя не се уплаши.

— Спомен, който ще ви топли през нощта. — Той целуна вдлъбнатинката под ключицата й и тя изохка, когато устните му изпратиха гореща тръпка по тялото й. Целувките му я подлудяваха и тя цялата гореше. Искаше да му извика да престане с това сладко мъчение, но в действителност не го желаеше.

Взе главата му между двете си ръце, привлече го към себе си, улови тялото му между бедрата си и подканващо вдигна хълбоци насреща му. Той простена и отново завладя устните й. Даже езикът му беше горещ, настойчив, многообещаващ, мъжествеността му пулсираше пред портата й, но все още отказваше да влезе в нея.

Това беше повторение на първата нощ, която бяха прекарали заедно — леки дразнения, умела манипулация, игра с мъжката власт… Внезапно Виктория усети гадене. Не искаше това. Надигна се и го блъсна с все сила.

— Не можете ли поне за минута да престанете с тези игрички — или даже за час? — Въпросът беше някъде между молбата и заповедта.

Силата на удара го накара да се изправи. Седна в леглото и я погледна мрачно с неразгадаемите си лешникови очи. Лицето му беше започнало да се бели.

— Мислех, че ви харесва. — В гласа му звънна гняв.

Заслужавам си го, помисли си Виктория, която вече се срамуваше от избухването си.

— Аз… харесва ми, да… но не сега. Не можете да ме върнете в деня на пристигането ми. Ако имаше утре, сигурно нямаше да се притеснявам, сигурно щеше да ми хареса, но тази нощ не мога да понасям подобни игрички.

— Какво искате тогава? — Гласът му прозвуча твърдо, но за облекчение на Виктория пламъкът на гнева в погледа му угасна, без да остави следа. — Готов съм да ви го дам. Ако е по силите ми…

— Разбира се, че е. Всичко, което искам, сте вие. Искам ви целия.

Тя се усмихна разкаяно, съзнавайки, че изказването й е подобно на неговото преди малко. Той отговори на усмивката й и поклати глава.

— Искате много. Това не е дреболия.

— Цялата нощ е пред нас.

Тя протегна ръце към него, той въздъхна и отново се отпусна между бедрата й. Премести внимателно крака й, но без да иска, докосна глезена и Виктория изплака тихо, пронизана от остра болка. Байрън веднага спря.

— Сега разбрах какво ми е пречело през цялото време — изфуча той и преди тя да е успяла да каже нещо, сложи ръце под коленете й и вдигна краката й на раменете си. Така счупеният глезен се озова на сигурно място зад гърба му. Сега вече можеше да преодолее празното пространство между тях.

Тялото й се напрегна от радостно очакване, всеки нерв зазвъня. Той удържа на думата си. Не я остави да чака, а проникна в нея с бавен, дълъг тласък. Тя го посрещна гореща и влажна. Той се оттегли и отново нахлу мощно в нея. Виктория нададе задавен вик и инстинктивно стисна ръце в юмруци, когато движенията му я събудиха за нов живот. Байрън спря и я погледна загрижено.

— Добре ли е така?

— Много добре — отговори с пресекващ глас тя и на устните й изгря трепереща усмивка.

Очите му потъмняха.

— Радвам се — изрече той с твърдост, която й отне дъха, но не можа да отговори, защото той ускори ритъма и цялото й тяло буквално се вкопчи в него. Тя се хвана здраво за раменете му, нагоди движенията си към неговите. Тялото й пееше с него, горещите удари на пулса я разтърсваха, все още леки, многообещаващи тръпки идваха една след друга, вълна след вълна се разливаха по цялото й тяло, докато не й останаха сили. Дъхът й излизаше на тласъци през зъбите, всяко отделно косъмче по кожата й настръхна.

Ребърн я водеше. Тежестта му притискаше хълбоците й, всеки тласък навлизаше още по-дълбоко в нея. Стигнаха до ръба на екстаза, кръвта шумеше с все сила в ушите й, кожата и вече не усещаше влажните, измачкани чаршафи. Само той беше тук — задъхан, с напрегнато лице, с цялата си тежест върху нея. Той беше тук, в главата й, изпълваше мислите й, както бе изпълнил тялото й.

Тя беше щастлива.

Пусна раменете му, притисна ръце към гърдите му и усети как сърцето му бие точно под пръстите й.

— Ела с мен — пошепна с пресекващ глас.

Сякаш бе чакал тези думи, той промени ритъма, затрепери в края на всеки тласък и я изпрати отвъд ръба на пропастта. Крещеше ли, плачеше ли — тя не знаеше; вече не възприемаше нищо друго освен лудо биещите им сърца и неговата кожа. От вътрешността й сякаш излизаше огън; всеки пръст на ръцете и краката тръпнеше неудържимо. Отново и отново се разтърсваха заедно от силни тръпки, вълните ги носеха към върха, докато се изправиха заедно и рухнаха. Съзнанието на Виктория се върна едва когато Ребърн забави тласъците си и спря. Той се оттегли от нея и я остави изтощена до крайност. Байрън внимателно свали треперещите й крака от раменете си, легна до нея и все още задъхан, притегли главата й на гърдите си. Отокът на темето я заболя малко, но тя го пренебрегна.

— Е, получихте ли достатъчно от мен? — пошепна той с лице, заровено в косата й.

— Това беше началото. — Тя мушна едната си ръка под неговата и сложи другата върху гърдите му.

Той въздъхна и двамата дълго време лежаха прегърнати. Виктория не мислеше за нищо. Само се наслаждаваше на близостта му. Накрая Ребърн се раздвижи.

— Съжалявам, но трябва да измия лицето си. Потта пари ужасно.

Виктория се отдели веднага от него.

— Защо не казахте нищо? Не очаквам от вас да се измъчвате заради мен.

Той стана, клатейки глава, и прекоси помещението.

— Това не бяхте вие. Това беше моята гордост.

— Щом не желаете да бъдете предпазлив заради самия себе си, мислете поне за това, че аз се обвинявам за болките ви.

— Изобщо не биваше да знаете, че имам болки. — Той се наведе над легена и на мокри лицето си. Светлината на свещите рисуваше мускулите на гърба му и Виктория за пореден път отбеляза, че дук Ребърн е великолепен мъж. Той се обърна към нея и явно видя възхищението по лицето й, се засмя изтощено.

— Ако искате повече от мен, Цирцея, ще се наложи да почакате. Вече не съм на осемнадесет години.

— И това е добре, не мислите ли? Когато сте били на осемнадесет, аз съм била съвсем млада и двамата сме били ужасно глупави. — Тя се вгледа в лицето му, за да види дали е по-зачервено отпреди. — Не е нужно да правим нищо повече. Ще съм доволна просто да спите до мен.

— А аз през цялото време си мислех, че ви доставям удоволствие. — Той се върна до леглото и я погледна втренчено. — Не, Виктория, не съм толкова слаб, колкото си мислите. — Поклати глава и добави замислено: — Дали някога съм бил на осемнайсет, или са присадили в старата ми глава спомените на друго момче?

— Ако слуховете са верни, значи сте бил доста буен младеж.

Ребърн наклони глава и я привлече към себе си.

— Тази слава си завоювах едва на двайсет и три. Но си я заслужавах. Имах късмет, че не си навлякох половин дузина срамни болести при посещенията си в най-гадните бордеи на Лондон. И до днес се чудя как някой не ми преряза гърлото.

— Наистина е безумно — съгласи се Виктория и помилва устните му с връхчето на показалеца си. Той я целуна, но тя се отмести и го погледна изпитателно: — Нима не сте направили нито едно дете на многобройните си любовници?

Ребърн се стресна и в погледа му светна болка.

— Надявам се, че не. Съжалявам, но нито една от тях не дойде да ми каже, че съм станал баща. — Той поклати глава. — Сега вероятно ме смятате за криминален тип. Въпреки това ще ви призная, че никога не съм се замислял за възможните последствия. Забавлявах се, колкото можех… и веднага забравях с кого съм го правил.

— Никога ли не сте се замисляли? Никога ли не сте си представяли, че собствените ви син е бил оставен на някой праг или е бил удавен в Темза? — Виктория се намръщи неодобрително.

— Ако бях спрял дори само за миг и се бях замислил върху егоцентричните си изстъпления, мислите ли, че щях да продължа по същия начин? — Той говореше спокойно, но болката в очите му беше очевидна. Очевидно си задаваше същите въпроси като нея.

— Надявам се, че не — отговори строго Виктория.

— И аз. — Той помълча малко и продължи — Ако сега при мен дойде някоя жена и ми каже, че детето й е от мен, ще го приема. Ако ми обясни кога и как се е случило и разбера, че е вероятно, ще поема отговорността. Съществува голяма вероятност дамата да излъже, но самата възможност за това ще ме принуди да взема мерки.

— Значи се разкайвате? — Пръстите й бавно се движеха по гърдите му.

— Благородството задължава — помните ли тази стара мисъл? Възползвал съм се от правото на първата нощ, значи трябва да си понеса отговорността, свързана с привилегията.

— Даже когато сте платили за тази привилегия скъпо и прескъпо?

— Точно затова. — Той помилва корема й. — Какво ще стане, ако забременеете?

— О, моля ви, не! — извика Виктория. Ребърн вдигна вежди и тя се постара да обясни спокойно. — В момента е почти невероятно това да се случи, но все пак… Аз може би съм се променила, но светът не е. Там няма място за незаконородено дете, даже когато майка му е дъщеря на граф. Предполагам, че ще замина за Италия, защото не искам да плащам на някой беден викарий. Не, че представата да прекарам живота си в изгнание ме възхищава, но все пак…

— И там ще водите добродетелен живот заради детето?

— Не ми се вярва, че това е възможно.

Виктория усети колебанието му и го погледна въпросително. Той улови ръката й и я погледна право в очите.

— Ако се стигне дотам, ще се погрижа да не ви липсва нищо.

— Благодаря ви — отговори просто Виктория. — Но това е последното, за което искам да мисля сега. Целунете ме, Ребърн. Тази нощ нямам нужда от нищо друго.

Той я послуша и двамата се потопиха отново в горещата страст.