Лидия Джойс
Воалът на нощта (17)

17

Усещане за скорост, бучене, внезапна пронизваща болка, тръпка по цялото тяло. Тя изплува през мъглата нагоре, към червеникавата светлина от другата страна на клепачите…

Гласове като цвърчене на птици… неразбираемо бъбрене някъде много отдалеч, високо, женско, абсурдно… после друг глас, дълбок и отмерен…

— Нараняванията на главата са коварни, ваша светлост, и аз не бих могъл да се ангажирам с категорични твърдения за състоянието й, преди да съм говорил с нея. Но не вярвам, че раната ще й причини нещо повече от един-два дни ужасно главоболие. Глезенът обаче… да, там ще трае по-дълго. Ясно е, че е счупен, но костите не са разместени. След шест седмици ще оздравее. Шинирах го и го сложих нависоко — засега това е единственото, което мога да направя за нея.

— Благодаря ви, доктор Мерик.

Този глас — глас като никой друг. Виктория го познаваше, той я успокои и в същото време я улучи като удар с камшик. Гласът си проби път през мъглата и в същото време я повлече отново към пропастта. А отгоре я натискаха десетки пухени завивки.

— Мисис Пибоди, ще ви оставя тези капки. Давайте й по една на всеки два часа в чаша говежди бульон. Давайте й и още бульон, ако може да пие…

Виктория се бореше, но гласовете се размиха и се изгубиха в тъмната дупка, която се отвори под нея и я погълна.

Тя се опита да се пребори със забравата — не знаеше дали за секунди, часове или дни. А после…

Трепкаща червена светлина и чувство за теснота. Успя да преодолее тежестта на клепачите и отвори широко очи. Светлината стана жълта и заудря в главата и. Тя простена и нечия сянка скри светлината.

— Тихо, мила. Всичко ще се оправи.

Не беше този глас. Хладната, мека ръка на челото й не беше тази. Ръката, която тя искаше, беше по-голяма и груба, но гласът беше плътен и мъжествен, не цвъркане.

— Къде е той? — Думите излязоха с препъване от устните й. Трябваше да си спомни нещо важно. Нещо преди полета, преди падането…

— Тихо, тихо — повтори цвъркащият глас. — Тихо, мила, и изпийте това.

Нещо студено се допря до устните й, последва го топла течност. Тя отвори автоматично уста и започна да преглъща. Течността се стече в гърлото й и клепачите отново натежаха. Вече не можеше да държи очите си отворени, но тя престана да се бори, защото си спомни какво се бе случило.

Тя си бе отишла. И той никога нямаше да й прости.

 

 

— Повиках ви заради лейди Виктория — изфуча сърдито Байрън. — За мен вашата наука не може да направи нищо.

Доктор Мерик се намръщи и погледът му отново обходи опустошеното лице на херцога.

— Мога да ви направя компрес и да ви дам лекарство, което да предотврати треската. Знаете, че съм запознат с особеностите на болестта. Чичо ви имаше голямо доверие в мен.

— Може би са му се отразявали добре, но според мен вашите компреси само парят. — Байрън седна — по-точно падна — в големия стол зад писалището си. Намираха се в апартамента „Хенри“ и той се чувстваше смъртно изтощен. Никога досега не беше страдал от такава умора. А пък по лицето му сякаш беше минал огън. Часовникът над камината показваше малко след полунощ, но той имаше чувството, че на раменете му тежи умората на последните две години.

— Дайте ми някакво лекарство и ви обещавам, че ще го гълтам редовно. Последния път имаше известна полза.

— Разбира се — отговори докторът и измъкна от голямата си черна чанта кутийка с прахчета. — Разтваряйте по една чаена лъжичка в чаша вода или чай и пийте по една на всеки четири часа. — Остави кутийката на писалището и добави. — Щом не искате компреси с лекарство, слагайте на лицето студени кърпи. Те ще намалят болката и ще помогнат срещу образуването на белези.

Байрън се взираше мрачно пред себе си.

— Мислите ли, че от това се умира?

Доктор Мерик не отговори веднага.

— От тази болест ли, ваша светлост? Не знам. Вероятно е възможно. Ако останете дълго време на слънце и изгарянията се възпалят. Само веднъж съм виждал това заболяване — прачичо ви. Той не умря от него. Може да се каже, че болестта го подлуди, но не го уби.

— И какво следва от това?

Байрън се отнасяше към застаряващия лекар с нарастващо нетърпение. Знаеше, че доктор Мерик го счита за недисциплиниран пациент, но не го беше грижа.

— Не виждам причини човек с вашето страдание да не води дълъг, щастлив, доволен живот. Ако болестта ви докара до лудост, само вие ще сте си виновен.

Байрън го погледна втренчено и докторът млъкна, но изражението му не се смекчи.

— Ваша светлост? — попита тихо той.

Байрън разтърси глава.

— Искате от мен да водя живот на еремит? Лека нощ, доктор Мерик! Стаята ви е готова. Знам, че имате нужда от почивка. Щом прегледате отново лейди Виктория, моля, съобщете ми. Дотогава ви желая лека нощ.

Мерик направи скован поклон и се оттегли. Херцогът остана сам с мрачните си мисли.

 

 

Мрак и светлина, изпълнени с болка. Тичане в съня, понякога като плашещо бягство, понякога с душевното мъчение, че преследва нещо отдавна изгубено. И гласът му в мъглата — глас без думи и без тяло, подигравателен, гневен. Викаше я, но щом тя се отзовеше, него вече го нямаше.

— Къде е той? Къде е той?

— Май има температура. Не е необичайно при дадените обстоятелства.

— Тихо, мила, тихо.

— Нищо страшно. Поддържайте дозата. Скоро ще се почувства по-добре.

— Изпийте това.

— Къде е той?

— Температурата ще спадне скоро. Не изглежда нищо сериозно. Тялото често реагира на травми с повишаване на температурата — обясни докторът и затвори зад себе си вратата на стаята с еднорога.

Байрън направи гримаса и веднага съжали. Макар да беше прекарал много часове със студени компреси на лицето, болките не намаляваха.

— Да се надяваме. Как са раните?

— Подутината на главата намалява, глезенът също не е така силно подут като вчера. Ако бог иска, след два месеца вече няма да куца.

— Слава богу — промърмори Байрън и в гласа му имаше повече от благодарност. Все още не можеше да проумее, че тя е ранена — това беше толкова несправедливо. И го изпълваше с див гняв.

Доктор Мерик свали очилата си и ги изтри с чиста кърпичка.

— Постоянно вика някого, ваша светлост. — Лицето му издаваше, че разбира много добре за кого става дума, но не желае да го изрази гласно.

— Знам — отвърна сухо Байрън. Не беше влизал в стаята с еднорога, откакто мисис Пибоди бе съобщила, че Виктория е дошла за малко в съзнание.

Докторът въздъхна, сложи отново очилата на носа си и наклони глава, за да огледа лицето му.

— Трябва отново да сложите студени компреси, ваша светлост.

— Да, да, знам — отговори Байрън. — Благодаря ви, мистър Мерик. Мисис Пибоди ще изпрати да ви повикат, ако стане необходимо. Иначе заповядайте отново утре.

— Да, да — промърмори докторът, без да престане да оглежда лицето му. След малко поклати глава и се затътри надолу по стълбата към определената му спалня.

Когато докторът изчезна зад ъгъла, Байрън веднага опря ухо на вратата. Отвътре се чуваха тихи гласове. Мисис Пибоди говореше непрекъснато, от време на време се долавяха колебливите отговори на Ани. Гласът, който той искаше да чуе, не беше там. Гласът, който накрая бе отблъснал и самия него, и всичко, което можеше да й даде. „Тогава няма да има и седмица!“

Възможно ли беше този жлъчен, гневен глас да е същият задавен, объркан глас, който го викаше в сънищата си? Байрън разтърси глава и отново опря ухо на вратата. Сега не можеше да му се поддаде. Не с тези болки по лицето, които проникваха във всяка мисъл и я унищожаваха, преди да се е оформила. Той знаеше само, че не може да последва повика й. Когато температурата спаднеше и разумът й вече нямаше да е помътен от дрога, той щеше да бъде отхвърлен още веднъж, ясно и категорично като първия път. Нямаше сили да преживее това. Не и още веднъж.

Байрън затвори очи и се отпусна. Паренето по лицето му се пренесе и във вътрешностите. В никакъв случай нямаше да й позволи да го види в това състояние.

 

 

Кошмарите все още се носеха около леглото й, когато Виктория най-сетне отвори очи. Помещението тънеше в мрак и трябваше да мине време, докато осъзнае къде се намира. Спомни си загрижени слуги, белокос мъж със загрижено лице, топъл бульон с нещо горчиво вътре, което гонеше болката и причиняваше объркани сънища. И преди това — падането от коня, търкалянето по мокрия склон. Тя беше виновна за всичко. А какво беше лицето на Ребърн, когато се опита да избяга…

Виктория отметна тежките завивки, разбута увитите в плат топли тухли и позволи на хладния нощен въздух да помилва голата й кожа. Раздвижи се и бученето в главата моментално се засили. В хълбока и в левия глезен пулсираше постоянна болка, но духът й беше ясен, а очите, междувременно привикнали към мрака, различаваха неясни очертания, черни сенки и сиви петна в различни части на стаята.

Нещо се раздвижи в най-тъмния ъгъл. Виктория повече го усети, отколкото да го чуе или види. Напрегна очи, но мракът поглъщаше образите. Ала между миризмата на камфор, масло за лампата и студена пепел се усети лек полъх на санталово дърво.

— Ребърн — проговори тя и гласът й беше само едва доловим шепот, — вие сте тук…

Нещо се размърда в сянката. Някой се вцепени… или може би направи движение, което Виктория изобщо не възприе като такова. Последва тишина, тънка и напрегната.

После вече нямаше нищо.

Виктория се напрегна до крайност, не смеейки дори да диша. Но там нямаше нищо, освен непроницаем мрак, който я обгърна и притисна с тежестта си. В продължение на няколко секунди тя се опита да се бори с тази тежест, но бавно и неизбежно потъна отново в забравата на съня.

Едва в последния миг, на границата между съня и будуването, тя повярва, че е чула въздишка и дрезгав шепот.

— Не можех другояче.

На зазоряване Байрън лежеше в пещерата на своята спалня. По някое време изтощението и болката го тласнаха да капитулира пред мисис Пибоди и да се прибере в покоите си, за да си почине. С последни сили се съблече и се тръшна на леглото, но не можа да заспи. Въпреки хладните, влажни кърпи лицето му пареше, но мислите, които бродеха в глава му, бяха още по-страшни. Те се стрелкаха като стършели в мозъка му, гневни и без прекъсване. Защо бе отишъл при нея? Искаше да я види само за малко, докато тя спи, за да не разбере никога, че е влизал в стаята й. Но краткият миг се превърна в минути, минутите в час и тогава тя се събуди. И го забеляза.

Представата го изпълваше с нещо неописуемо, със странно чувство, от което сетивата му трепереха и умът му се объркваше. Тя го забеляза и извика името му, а той… той не реагира. Не беше способен да реагира. А и какво можеше да и каже?

„Да, тук съм, но ме виждате за последен път.“ И ако тя попита защо — защо е тук, защо няма да го види никога вече — какво щеше да й каже тогава? Самата мисъл да я излъже го разболяваше, но никога вече нямаше да признае истината. Веднъж беше достатъчно.

Искреността на децата е много опасно нещо, помисли горчиво той. Но все пак го предпазваше да получи наново урока, от който първия път едва не умря…

Беше тъмен, бурен ден. Ръмящият дъжд беше достатъчен да накара пъстървите да кълват, но не и да задържи момчетата вкъщи. Само няколко седмици, преди да тръгнат на училище — в публично училище, което в края на краищата завърши само един от двамата. Байрън и Уил Уитфорд искаха да се насладят докрай на последните си свободни дни. Байрън страдаше вече няколко години от тайнственото заболяване, така че Уил — негов съсед и най-добър приятел — познаваше отлично ексцентричните му навици и много добре знаеше, че забуленият в облаци ден е една от последните им възможности да излязат навън.

Байрън отдавна си играеше с мисълта да посвети Уил в подробностите на своята болест. Колко пъти започваше да говори, но съмненията на майка му и бавачките го спираха. И по-добре, че не беше казал нищо, защото последният летен ден му показа, че разкриването на тайната означаваше смърт за невинността му.

Увит с шал до носа и с широкопола шапка, Байрън последва Уил до любимото им място на реката и се скри под могъщите клони на стария дъб. Известно време се държаха като истински рибари. После полудуваха в реката, както правят момчетата — хвърляха камъни, джапаха във водата, пускаха пръчки да плуват. Байрън стоеше в сянката на дъба и често-често поглеждаше към небето, но денят си оставаше все така мрачен. Накрая легнаха по корем в тревата и се заприказваха за своите планове и очаквания, за училището, за нежеланието си да тръгнат по стъпките на бащите си — Байрън в Итън, а Уил в Хароу. Разговорът замря и двамата заспаха.

Байрън се събуди от парещи болки. Докато беше спал, сянката на дървото се бе преместила, слънцето се беше показало иззад облаците и бе изгорило половината му лице, прасците и дори ходилата. Болезненият му вик събуди Уил и докато Байрън се опитваше да обясни с пресекващ глас, най-добрият му приятел го зяпаше с разширени от ужас очи. Накрая лицето му се разкриви от отвращение, той скочи и избяга.

Един от оборските ратаи намери Байрън, свит до стъблото на дъба, лицето му цялото в мехури, толкова болезнени, че не смееше да отвори уста. По ходилата му също имаше мехури, които не му позволяваха да ходи. Когато Уил отиде в Хароу и училището в Итън също започна, раните на Байрън още не бяха зараснали, но той вече не мислеше за училище. Съобщи на майка си, че ще завърши образованието си вкъщи, макар че Итън им беше обещал специални условия. Майка му се съобрази с желанието му и ангажира първия от цяла редица учители.

Байрън не каза на никого какво се бе случило между него и Уил на реката, но раната в сърцето му никога не зарасна. Той прекара следващото десетилетие в дома на родителите си. Двамата с Уил се срещаха доста често на светски забавления, танци и банкети, най-вече по време на ваканцията. Уил винаги го избягваше, скриваше се в най-далечния ъгъл на помещението и се правеше, че е задълбочен в разговор. Веднъж или два пъти Байрън забеляза как бившият му приятел го наблюдава с неразгадаем израз на лицето, но двамата не размениха нито дума. Даже когато Уил се сгоди за Шарлът Литлууд, жената, за която Байрън искаше да се ожени.

Глупак ли съм? — запита се Байрън, сигурно за хиляден път. Защо беше взел толкова присърце ужаса на едно малко момче? Но Уил не беше кое да е момче. Той беше най-добрият му приятел, единственият му приятел, с когото споделяше всичко. Уил приемаше странното му поведение спокойно и без да протестира… до мига на истината. Щом най-добрият му приятел бе реагирал с такова отвращение на болестта му, как би могъл да очаква от другите да я приемат?

И най-вече от Виктория, която не приемаше нищо, преди да го види, да го претегли на прецизните си везни и да го разложи на съставните му части.

И въпреки това… дори споменът за старата болка, дори мъчителното парене, което всяка секунда му напомняше какво стои между тях, не можеше да отклони мисълта му от нея.

Когато най-сетне потъна в дълбок сън, всички хора в сънищата му носеха маски.