Лидия Джойс
Воалът на нощта (16)

16

— По дяволите, Виктория! — изрева Байрън. Ала Виктория само се приведе по-ниско над седлото и подкара коня с още по-голяма скорост. Черната му шапка трептеше в ръката й като ранена птица. Байрън изруга отново и се върна в пристройката, за да изведе своя кон. Нахлузи ръкавиците, метна се на седлото и удостои слънцето с един-единствен поглед, преди да пришпори Аполония.

Виктория имаше доста голяма преднина и надали щеше да я настигне, преди да влезе в гората. Но проклет да е, ако седи бездеен в овчарската колиба, докато тя си отива от живота му! Тя нямаше да си отиде, преди да й е позволил. Преди да е казал последните си думи, за да ги запомни завинаги.

Виктория очевидно бе чула тропота на Аполония, защото размаха камшика и пришпори Принцеса да препуска още по-бързо. Байрън стисна зъби и се устреми след нея.

И тогава времето спря. Конят и ездачката вече не препускаха по стария път, а се свличаха по склона. Принцеса загуби равновесие и шапката му изхвърча от ръката на Виктория. Конят изцвили панически, докато копитата му се хлъзгаха по мокрите камъни. Спъна се и се наклони заплашително. Виктория се вкопчи с две ръце за седлото, но тялото й прелетя във въздуха като края на камшик. Конят се стовари със силен трясък на земята и погреба ездачката под себе си.

Макар и доста далеч, Байрън видя как тялото на Виктория изведнъж се отпусна. Изруга отново, този път от див ужас, и препусна като луд надолу по склона. Не можеше и не искаше да мисли.

Принцеса се изправи, преди Байрън да е стигнал до падналата. Ботушът на Виктория се закачи за стремето и за миг тялото й се вдигна във въздуха, но Принцеса се потърси и кракът се освободи. Лудо въртейки очи, конят се отдалечи бързо.

— О, не, не смей да избягаш! — изрева Байрън и се опита да стигне навреме, но не успя. Принцеса изпръхтя сърдито и се отдалечи в галоп към Ребърн Корт.

— Проклет кон — изсъска вбесено Байрън, обърна се бързо към Виктория и добави глухо: — Какво ще правя сега?

Скочи от седлото и захвърли юздите, убеден, че Аполония ще остане на мястото си. После предпазливо се смъкна по склона, за да стигне до Виктория.

За негово облекчение тя вече седеше на земята, обхванала с две ръце глезена си.

— Какво стана? — попита той, когато най-сетне спря пред нея.

Тя пусна глезена си и мрачният й поглед му каза, че падането ни най-малко не се е отразило на решителността й да избяга.

— Добре съм. — Ала думите бяха произнесени толкова накъсано, че причината със сигурност не беше в гнева. Байрън веднага заподозря, че изписаното на лицето й напрежение се дължи на силните болки.

Неговият гняв бе отлетял безвъзвратно още когато я видя да пада под коня. Господи, можеше да я загуби… Прогони тази мисъл още преди да я е домислил докрай, ала усети натиск в стомаха и гласът му подрезгавя от болка.

— Принцеса избяга. Позволете да ви помогна да възседнете Аполония… — И посегна да я хване под мишниците.

— Оставете ме сама!

Писъкът беше толкова пронизителен, че Байрън моментално я пусна и се сгърчи, сякаш го беше ударила. В писъка звънеше гняв, но и още нещо, което при всяка друга жена би го накарало да предположи, че е близо до пристъп на плач.

Виктория се надигна, изправи се бавно и издиша шумно, когато натовари десния си крак.

— Ще се справя сама! — изфуча тя през здраво стиснати зъби. Направи една несигурна крачка нагоре по склона и неволно изохка.

— Виктория… — подзе Байрън и усети как страхът му за нея се превърна в гняв, след като вече знаеше, че е жива. — Моля ви, милейди, бъдете разумна. Виждам, че едва стоите на краката си и нямате сили да се изкачите сама до пътя.

— Не ми трябва вашата помощ — изсъска тя, но кракът й поддаде и тя падна на ръце и колене с остър писък. Байрън се втурна към нея и сърцето му се сви от болка, като я видя коленичила и заровила пръсти в мократа трева.

— Ще ви помогна да се изправите и…

— Не! — Тя се надигна отново и направи втора крачка. Като я видя как се олюля, Байрън разбра, че трябва да предприеме нещо.

— Престанете с тези детински глупости, Виктория. Да не искате да убиете и двама ни? — Сграбчи я за лакътя, за да й даде опора, но тя се обърна към него със святкащи от гняв очи.

— Не ме докосвайте!

Юмрукът й го улучи в гърдите. Ударът не беше силен, но тя успя да освободи лакътя си, загуби равновесие и политна назад. Премести крака си, за да запази равновесие, но той поддаде под нея. Гневът по лицето й бе заместен от паника и тя се затъркаля надолу по хълма.

Падна тежко на мократа земя и се затъркаля надолу по склона. Байрън я последва, но не беше в състояние да я настигне. Десет метра, двайсет метра — един скален къс й препречи пътя, но той не можа да й се притече на помощ и само проследи как тялото й се удари в камъка. Първо хълбока и после — с шум, който го прониза до мозъка на костите и го удави в страх — главата.

Като едва дишаше, Байрън запълзя към нея.

— Проклета гордост… лудост! — изкрещя той, неспособен да даде адекватен израз на гнева и паниката, които бушуваха в гърдите му. Не знаеше дори дали има предвид нея, себе си или и двамата.

Смъкна едната й ръкавица, сграбчи студената китка и затърси отчаяно пулса. В продължение на една минута не усети нищо, но най-после го откри — слабо потреперване под върха на показалеца му.

Издиша шумно и се отпусна на колене до нея, треперещ от облекчение. Издърпа безжизненото й тяло от скалата и ръката му попадна в нещо лепкаво. Кръв. На светлата коса се бе образувало червено петно. Там главата й се бе ударила в скалата.

Не смеейки да мисли какво ще намери, Байрън отвори къдриците й на мястото, където имаше най-много кръв. Видя резка, около която вече се образуваше подутина. Опипа я внимателно — мястото беше твърдо и неподатливо, не меката, натрошена кост, от която се беше опасявал. Слава на бога! Озърна се към уютната овчарска колиба, където ги чакаше огън — и сянка. Там щеше да я подсуши и да я затопли. И да чака, докато някой ги намери.

В този миг се сети, че нямаха вода. От обяда беше останало съвсем малко вино… а без лекар Виктория можеше да умре. Да я отнесе в Ребърн Корт — може би пренасянето щеше да влоши положението, но това му се стори по-сигурно, отколкото да седи тук и да се надява, че тя няма да получи треска, преди да пристигне помощ.

Когато я вдигна на ръце, тялото й увисна безсилно. Нямаше друг избор, освен да я натовари като чувал на раменете си. От едната страна висяха главата и ръцете й, от другата — краката. Изправи се и тежестта й притисна раменете му като олово. Цилиндърът на Виктория се валяше в калта в краката му, но собствената му шапка не се виждаше никъде. Като си спомни как се бе подхлъзнал конят и като се имаше предвид колко стръмен беше склонът, шапката му можеше да е навсякъде. Вдигна глава към слънцето, което надничаше през облаците, и веднага усети парене по кожата.

— Господи! — изтръгна се от гърлото му. Наполовина проклятие, наполовина молба. Знаеше, че няма избор. Трябваше веднага да отнесе Виктория в Ребърн Корт. По дяволите шапката. Но поне покривката… Коленете му омекнаха от облекчение, като се сети за покривката, която мисис Пибоди беше сложила в кошницата за пикник — тя го чакаше в пристройката. Първо трябваше да отнесе Виктория до пътя. След това щеше да вземе покривката.

С несигурни стъпки, силно приведен, Байрън закрачи към стария път, където Аполония чакаше търпеливо. Ботушите му трудно намираха опора в калта, всяка крачка криеше опасност. Издадените скални късове го мамеха да се хване, но не смееше да пусне тялото на Виктория. Два пъти калните папрати под стъпалата му поддадоха и той падна на колене. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да достигне пътя. Изправи се, пъшкайки тежко, и се взря глупаво в слънцето, докато дишането му се успокои.

Внимателно пусна Виктория на земята, за да провери как е. Не откри признаци, че идва в съзнание, но пулсът й беше равномерен, макар и не по-силен отпреди. Нямаше друг избор, освен да я отнесе колкото може по-бързо в Ребърн Корт. Целият трепереше и усещането за безпомощност го подлудяваше. Прониза го остра болка, когато трябваше да я остави сама на пътя, но въпреки това изтича до пристройката, грабна покривката и се втурна като луд обратно.

Когато се опита да вдигне Виктория на седлото, Аполония се подплаши и отскочи настрани. Байрън загуби ценно време, докато убеди кобилата да приеме безжизнения, люлеещ се товар. На втория опит успя да се метне на седлото зад Виктория. Обърна я внимателно, за да я настани по удобно на гърба на кобилата, и скри лицето й на гърдите си. Вдигна покривката на главата си, уви лицето си, покри и Виктория. Сложи едната си ръка на кръста й, с другата хвана юздите и покривката и подкара Аполония в бърз ход. Не смееше да я пусне в тръс.

— Господ да ни пази от женската упоритост — промърмори той, но натискът в гърдите му се дължеше на страха, не на гнева. Слънцето пареше безмилостно. Байрън бе вдигнал яката на палтото си и се криеше под покривката, но съвсем ясно усещаше как слънчевите лъчи пронизват бузите му. Откога стоеше на светло? Пет минути? Или десет? При това темпо щяха да минат два часа, докато стигнат до сигурната, мрачна къща. Отново устоя на напора да пусне Аполония в тръс. Ще побързаме едва когато стигнем на равно, повтаряше си той. Макар че слънцето беше изсушило калдъръма, оставаха много локви и хлъзгави места. Ако Аполония се подхлъзнеше, той нямаше да може да задържи Виктория и тя щеше да падне тежко на земята.

Най-сетне мъчителният път се приближи към края си. Аполония, вече достатъчно изнервена, препусна в галоп, щом усети шпорите, и буквално прелетя последните мили. Байрън мъчително притискаше Виктория до гърдите си. Главата й се удряше в него при всяко движение и той се молеше галопът да й навреди по-малко, отколкото бързината ще й помогне. Лицето му беше в ужасно състояние — имаше чувството, че са го нажилили поне хиляда пчели, и можеше само да се надява, че болката не е притъпила сетивата и ума му.

Когато стигнаха до горичката, Аполония забави ход и мина по сенчестата пътека в овладян тръс. Байрън се взираше с нарастващ ужас в светлината в края на гората. Ала не можеше да стори нищо, за да я премахне, затова просто стисна зъби и я посрещна мъжествено.

Остатъкът от пътя можеше да се оприличи на сияйна агония. Покривката непрекъснато падаше от главата му. Над лицето му се спусна огнена маска, полепи се по кожата около очите и по целите бузи, обгори го и стегна лицето му в нажежени клещи, докато накрая вече не беше в състояние да мисли. Само стискаше юздите, държеше Виктория и насочваше Аполония към къщи.

След пареща вечност най-сетне видя Ребърн Корт, възправен на своя самотен хълм, и изпита чувството, че сънува. Яздеше и яздеше, но домът му не се приближаваше. Изведнъж се озова зад къщата и се насочи към оборите. Като в мъгла забеляза Андрю, който преспокойно пушеше лула и подскочи стреснато, когато господарят му спря Аполония и притисна Виктория до гърдите си.

— Повикайте ратаите — заповяда дрезгаво Ребърн. — Кажете им да оседлаят Доб, един да препусне колкото има сили към Уедърли и да доведе доктор Мерик. После подсушете Аполония и изпратете някого да потърси Принцеса. Лейди Виктория претърпя злополука.

— Да, ваша светлост — изрече с пресекващ глас Андрю, но Байрън вече беше минал покрай него и тичаше по стълбите към благословената сянка. А Виктория лежеше в прегръдката му като доверчиво дете.

 

 

— Сега е по-добре да се оттеглите, ваша светлост. Ние ще се погрижим за милейди, докато дойде доктор Мерик. Освен това трябва да се погрижите за лицето си…

— Не. — Байрън изрече думата толкова грубо, че мисис Пибоди се стресна и отскочи назад.

Виктория лежеше в стаята с еднорога. Ани я държеше, докато икономката разкопчаваше копчетата на гърба на костюма за езда. Все още не се помръдваше и с всяка изминала минута буцата в гърдите на Байрън се разрастваше. Лицето му пареше и макар че не бе погледнал в огледалото, когато се наплиска със студена вода от каната, знаеше от опит, че изглежда толкова ужасно, колкото се чувстваше. И щеше да стане още по-лошо. От години не се беше изгарял така страшно. Вероятно от онзи злокобен ден, когато още беше лекомислено малко момче. От деня, който и днес го преследваше в кошмарите му.

— Не бива така, ваша светлост, не е редно… А и изгарянията ви… — започна отново мисис Пибоди.

Байрън изгуби търпение.

— Чуйте ме, мисис Пибоди: или ще млъкнете веднага, или ще ви отпратя и сам ще се погрижа за нея.

Икономката отвори уста, затвори я веднага и стисна устни в тънка линия.

Байрън изпухтя и отвори вратата.

— Къде се бави горещата вода? — изрева той към стълбището и тресна отново вратата, преди да е получил отговор.

— Ваша светлост, за тези неща трябва време… — започна отново икономката, но един поглед в лицето му беше достатъчен да й затвори устата.

Най-сетне мисис Пибоди и Ани съблякоха Виктория само по долна риза. Тя изглеждаше толкова крехка, толкова студена и бледа, че Байрън беше готов да я изтръгне от ръцете на двете жени и да я притисне до горещото си тяло, за да усеща дишането й и да не забравя, че тя е жива.

Вместо това той седеше с гръб към камината и чакаше. Две слугинчета донесоха ведра с гореща вода и побързаха да си излязат, без да смеят да хвърлят поглед към изгореното му лице. Даже слугите, които бяха живели дълго с прачичо му, изпитваха ужас от вида му.

Байрън се намръщи като буреносен облак, когато икономката започна с безкрайна мудност да почиства калта и кръвта от дузината резки и драскотини, които покриваха нежното тяло на Виктория. Ръцете му трепереха от копнеж и болка почти колкото лицето — той трябваше да почисти раните й. Той трябваше да нареди топлите тухли около нея и да я увие в най-меката завивка. Когато Ани вдигна главата на Виктория и мисис Пибоди започна да вади фуркетите от фризурата й, Байрън не издържа и направи крачка към леглото.

Двете жени вдигнаха глава и спряха работата си. Колкото ида беше съсредоточен върху Виктория, Байрън забеляза ужаса по лицето на Ани и потръпна. Дали и Виктория щеше да реагира по същия начин, като се събуди и види лицето му?

— Аз ще продължа — изрече задавено той. — И ще остана при нея, докато дойде докторът. Вие сте свободни. — Собственият му глас прозвуча в ушите му пресипнало и чуждо, сякаш беше на друг човек.

Мисис Пибоди отвори уста да протестира, но в следващия миг лицето й се отпусна и тя отговори просто:

— Разбира се, ваша светлост. Ако имате нужда от нещо, ние ще чакаме отвън.

Двете жени се поклониха и излязоха безшумно. Байрън въздъхна тежко, взе един гребен от тоалетката, приседна на ръба на леглото и бавно плъзна пръсти в косата на Виктория. Започна да вади предпазливо фуркет след фуркет и да ги оставя на възглавницата, сякаш бяха най-скъпоценните накити на света. Когато извади и последния, разреса внимателно русите къдрици, извади всички клончета и тревички и изми калта. Сякаш мина цяла вечност, докато стигна до раната. Остави гребена и попи мястото с мека кърпа, накрая почисти и самата рана.

Виктория изохка и простена. Лицето й се разкриви от болка, но очите останаха здраво затворени.

— Аз съм. Тук съм, до теб — изрече дрезгаво Байрън и гърлото му се сви от нов страх. Грозния, егоистичен страх, че тя ще го види и ще го отблъсне.

Страхът му се разсея бързо, защото, като чу гласа му, Виктория се успокои и утихна. Той продължи да почиства раната и собствената му болка се уталожи. Защото можеше да й помага.

Най-сетне свърши. Подсуши косата й, доколкото можеше и замени влажната възглавница под главата й със суха. Духна лампата на нощната масичка и зачака в мрака, без да се отдели от нея. Безсилната ръка на Виктория лежеше между пръстите му, а паренето по лицето му беше само ехо на парещия страх в сърцето.