Лидия Джойс
Воалът на нощта (6)

6

Виктория се събуди от слънчевата светлина и плахо чукане по вратата. След началното объркване разбра, че се намира в стаята с Еднорога и е в леглото, увита с безброй одеяла. Следващото, което разбра, беше, че е гола, и случилото се предишната нощ се върна в съзнанието й. Полежа известно време неподвижна, опиянена от спомени. Прекрасни, ужасни, страховити спомени. Какво беше извършила? И на какво беше готова, за да го направи пак?

На вратата се почука отново, този път по-смело, и тя преглътна проклятието, което напираше на устните й.

— Влез! — извика и се надигна, като грижливо издърпа завивката до брадичката си. Появи се камериерката Ани и затвори вратата зад гърба си. Веднага й стана ясно, че момичето се страхува от нея дори повече, отколкото предишния ден.

Това не беше добър знак. Виктория се намръщи леко.

— Негова светлост реши, че вероятно ще пожелаете да закусите в стаята си, докато приготвят дрехите ви — каза Ани и посочи с глава тежко натоварената табла.

— Дрехите ми… — повтори неразбиращо Виктория и потърси пътническия сандък в ъгъла, но не го откри. — Къде са дрехите ми?

Ани се разтрепери и таблата се залюля застрашително.

— Негова светлост обеща, че ще си получите дрехите, като си тръгнете. — Момичето понечи да добави още нещо, но не посмя.

— Но защо… — изохка Виктория с нарастваща неловкост. Ани я гледаше като зайче в капан.

— Негова светлост… искам да кажа, прачичото на сегашния херцог е назначил три шивачки за дамите, които му гостуват. Негова светлост сегашният херцог им е възложил да шият завеси и чаршафи и каквото е необходимо за къщата на вдовиците, но сега им заповяда да ушият няколко неща за вас. — Момичето пое дълбоко въздух, за да има сили за следващото признание. — Трябва да ви кажа и за корсетите. Негова светлост поръча няколко нови, по модела на онзи, който носехте вчера. До обед ще пристигнат от Лийдс.

— Поръчал ми е корсети? — Виктория беше готова да скочи от леглото и едва се овладя. Ама че нерви имаше този човек! Крадеше й роклите, обръщаше живота й с главата надолу и я затваряше като пленница в стаята й, където можеше да излее гнева си единствено върху нещастното момиче! Сякаш събитията от последната нощ му бяха осигурили някакви специални права!

Точно така, обясни й тънко злобно гласче, ти лично му даде тези права, като подписа договора. Само при мисълта, че преди няколко часа беше готова да му се довери, а той моментално се бе възползвал от ситуацията, й се зави свят. Нямаше да повтори тази грешка.

Но първо трябваше да се овладее, защото Ани ей сега щеше да падне мъртва от уплаха.

— Моля ви, дайте ми таблата, Ани — проговори учтиво тя. — После можете да си вървите. Както ми обяснихте, тази сутрин няма да имам нужда от помощ, за да се облека.

 

 

Байрън седеше в кабинета на апартамента „Хенри“ и се опитваше да се пребори с купищата папки, сметководни книги и бележници, за да придобие някаква представа за финансите на предшественика си. Макар да живееше в Ребърн Корт вече почти две години, все още не гледаше на къщата като на своя собственост. Твърде дълго в мрачните помещения бяха живели други мъже и бяха оставили следи, толкова ярки, колкото неговите никога нямаше да бъдат. Това беше тайната на Ребърн Корт: сред стените му човек се чувстваше чужденец.

Въпреки това не го мразеше. Имението упражняваше някаква магия върху него. Ругаеше господарската къща, сърдеше се на неудобствата й, но не искаше да я напусне. Видя я за първи път, когато беше дванадесет годишен и чичо му го повика при себе си — тогава все още се впечатляваше лесно. Тогава видя цялата грозота, обширните пристройки, произхождащи от най-различни архитектурни стилове, образуващи замайващи ъгли и като цяло — планина от пясъчник. Още тогава къщата сякаш го повика. Още тогава му нашепваше за тъмни тайни и отдавна отминали страсти, гравирани в камъка. А когато в един от малкото си светли моменти чичо му обясни, че дълг на Байрон е да възвърне старата слава на Ребърн Корт, той обеща съвсем искрено да отдаде живота си на тази цел и да направи всичко по силите си, за да възстанови семейното имение. Тогава чичо му изглеждаше много слаб и болен. Кой би си помислил, че ще мине почти четвърт век, преди Байрън отново да стъпи в Ребърн Корт?

Е, сега беше тук и правеше невъзможното: да превърне руината в дом за живеене, подходящ за един херцог. Като единствен наследник разполагаше свободно с половин дузина други имения и бе превърнал всичките в доходни предприятия. А сега беше на път да изразходва доходите от две десетилетия труд за проект, който заплашваше да го погълне.

Вярно, не беше беден, все едно какво обясняваше на лейди Виктория. Макар че капиталът му беше вложен в различни предприятия, разполагаше с почти пет хиляди фунта годишна издръжка. Недостатъчно за екстравагантности, но все пак му осигуряваше комфорт. И въпреки това… проклетият Джифърд! Байрън си спомни с какво самодоволство му се хилеше на соарето на лейди Килмейн. Тази усмивка беше доказателство, че наглият тип знае много добре какво прави: тя беше провокация, подигравка и предсказание в едно. И през цялото време невярната, изменчива Летисия седеше до него и големите й зелени очи го следяха с обожание. А неговото лице изразяваше такова равнодушие…

Перото в ръката на Байрън се огъна застрашително и той с мъка разхлаби хватката си. Джифърд щеше да си плати. Може би не точно така, както се беше надявал първоначално, в случай, че Виктория спазеше своята част от договора. Но той си оставаше добра инвестиция. Старият граф боледуваше от подагра и скоро щеше да си отиде. И тогава Джифърд щеше да изживее оставащия му живот като негов длъжник.

Байрън въздъхна и насочи мислите си към по-приятни неща. Лейди Виктория, например, която вероятно вече бе завършила тоалета си. Сигурно беше бясна, че е заменил гардероба й, но проклет да е, ако прекара следващата седмица с жена, облечена като плашило за птици. Можеше само да се надява, че тя няма да хвърли нещо по Ани. Иначе момичето щеше да получи истеричен пристъп и трябваше да го отнесат долу в крилото на слугите.

Обикновено в отношенията му с жените най-важното беше ловът. Самият любовен акт беше просто завършек на връзката. Ала с Виктория беше друго. Завладяването я направи още по-непостижима. Завладяване? Байрън изпухтя презрително. По-добре да се запита кой кого беше завладял. Беше имал жени, които бяха луди по него — и още повече, които само се правеха, че го искат — докато жаждата на лейди Виктория се бе насочила към него само поради щастливото обстоятелство, че случайно се бяха озовали под един покрив. А той глупак, осъзна едва в момента на сливането, че опитът й е много по-голям от няколко откраднати целувки.

Байрън разтърси глава и погледна часовника си под мрачната светлина на малката настолна лампа. Време за обяд. Изправи се и се запъти към трапезарията, зарадван от предстоящата среща с лейди Виктория. Готвеше се да отхвърли гневните й обвинения с кратка забележка и равнодушно махване на ръката — това със сигурност щеше да я хвърли в следващия пристъп на ярост и да я накара да загуби контрол над себе си. Нещо, което изглеждаше извънредно важно за нея.

Когато влезе в трапезарията, тя не беше там. След минута се появи мисис Пибоди с важно изражение и червено лице и Байрън веднага заподозря, че новините не са добри.

— Кажете какво има — помоли той и се настани на мястото си. Икономката пристъпи почтително към масата. Мълчанието й беше многозначително. След малко се покашля и започна да обяснява:

— Не исках да ви преча, ваша светлост, наистина. Знам колко сте зает с документите, със сметките, с ремонтите и така нататък. Затова, ваша светлост, ако зависеше само от мен, не бих казала нищо. Никога не съм била от онези, дето се самоизтъкват…

— Да, мисис Пибоди, знам — прекъсна я Байрън, защото знаеше, че тя може да продължи така до безкрайност. — Вашата скромност и вашата дискретност са светъл пример за всички ни. Какво има?

— Идвам заради милейди — каза жената, недостъпна за иронията му. — Вижте, не знам как да го кажа. Вече бях решила да кажа на готвача да отложи обяда, но като знам колко сте специален по отношение на часовете за хранене, си помислих: „Най-добре е да идеш лично при негова светлост и да го оставиш да реши.“ Така и направих. — Горда от себе си, тя засия.

Байрън за пореден път си напомни, че да крещи на мисис Пибоди е все едно да бие спаниел, който скимти жално. Това би било бруталност, за която няма извинение. Освен това само щеше да влоши положението.

— Разбирам, мисис Пибоди, но ще се радвам, ако ми кажете какво трябва да реша.

— О, ваша светлост, нали затова дойдох! Милейди не може да слезе за обяд, защото все още е заета с тоалета си. Здравата се накарах на Ани, че се мотае, но нищо не може да се направи.

— Разбирам — отговори Байрън и се загледа със смръщено чело в снежнобялата покривка. Досега беше убеден, че лейди Виктория се облича бързо и не е от жените, които прекарват цял ден пред тоалетката си. Сигурно се бавеше, за да го ядоса. Помисли си да отложи обяда, но помнеше много добре студеното ядене на готвачката и не искаше да рискува. В крайна сметка лейди Виктория не беше причина да се откаже от собствените си удобство.

— Пригответе й една табла с ядене и й кажете, че ще се кача при нея веднага щом се наобядвам.

Ако и това не беше достатъчен стимул за дамата да побърза, щеше да измисли нещо друго. Ала икономката не се успокои.

— О, ваша светлост, смятате ли това за умно? Исках да кажа, тя е лейди и да влезете в стаята й, докато е по неглиже — мисис Пибоди произнесе думата „неклишее“, — вижте, това не може да е прилично.

Очевидно тя имаше намерение да каже още много неща, но забеляза израза на лицето му и бързо затвори уста.

— Добре, ще ида да й кажа — заключи уж шепнешком, но „шепотът“ й се чуваше на двайсет метра разстояние. Прихвана полите си и забърза навън, покрай слугинята, която направи бърз реверанс, остави на масата пред господаря табла с горещи пастетчета и веднага изчезна.

Байрън посегна към вилицата. Като познаваше бавността на мисис Пибоди, Виктория сигурно щеше да получи студено ядене в стаята си. Понеже не беше цивилизован, тази представа го изпълни със злобно задоволство. Трябваше да я инструктира по-подробно, за да се съобрази с желанията му относно облеклото, но сега вече беше късно за това. В сърцето му пролази съмнение, но той побърза да го отхвърли. Тя бе подписала договор. Знаеше с какво се захваща. Една седмица в неговата компания, в негова власт — нищо друго не я задържаше в Ребърн Корт. Защо това не го задоволяваше?

Хапна от горещите пастетчета и се облегна назад. Нямаше търпение да види отново лейди Виктория.

Байрън почука бегло на вратата на стаята с Еднорога и влезе, без да чака покана.

Лейди Виктория беше сама. Седеше на ръба на големия сандък от времето на кралица Елизабет и напрегнато балансираше на коленете си пълна табла. Лавандуловосинята коприна, която бе избрал за домашна рокля, й отиваше много и Байрън се зарадва. Цветът придаваше на косата й златен отблясък и връщаше на сините очи дълбочината, която черното бе прогонило. Косата й беше следващата промяна. Той се изненада и се зарадва, че лицето й беше обрамчено от модни къдрички, а дългите кичури бяха небрежно забодени на тила. Ала когато тя се обърна към него, Байрън преживя крайно неприятна изненада.

Бузите й устните й бяха покрити с дебел слой червило. Веждите и миглите бяха намазани с черно и изпъкваха ужасно на фона на светлата коса.

— Ваша светлост — изрече със сладък гласец лейди Виктория и той потръпна от изкуствения тон. — Не ви очаквах толкова скоро.

Байрън отиде до прозореца и спусна тежките завеси. После я обърна към себе си и я огледа мрачно, скръстил ръце под гърдите.

— Естествено, че не сте ме очаквали, милейди — отговори й, едва сдържайки гнева си.

— О, вижте, аз се надявах да сляза долу, за да ви правя компания по време на обяда, но се боя, че Ани не се справи достатъчно бързо. — Ръцете й се вдигнаха към косата. — Надявам се, разбирате колко е важно за една лейди да изглежда по най-добрия възможен начин.

— Измийте това — заповяда енергично той.

Очите й се разшириха в умело изиграна невинност.

— Ваша светлост?

— Измийте това — повтори той. — Веднага. Или ще го направя аз.

Виктория се изкиска изкуствено.

— О, ваша светлост, пък аз си помислих, че ще оцените усилията ми да изглеждам добре. Нали вие бяхте този, който изпрати хора в Лийдс да ми купят корсети? Е, получих ги и трябва да кажа, че те са подходящи по-скоро за уличница, отколкото за почтена дама. — Изкуствената усмивка беше залепнала върху лицето й, всяка дума беше като напоена с киселина.

Байрън смръщи чело. Тук ставаше нещо нередно.

— Какво искате да кажете?

Виктория събра вежди и усмивката изчезна от лицето й.

— Ето какво искам да кажа — изфуча тя и вдигна края на полата си. Под по-скоро грубата обувка блесна чорап.

Червен… не, това не беше правилното определение. Яркочервен, кармезин, огненочервен — тези описания бяха по-добри. Байрън я погледна в лицето, после отново сведе поглед към яркочервения глезен.

— Скъпа моя лейди Виктория — заговори той, твърдо решен да не се засмее — уверявам ви, че не съм давал специални указания на майстора на корсети. Само направих един списък и помолих да ми изпрати модерни неща. — При последните думи гласът му затрепери издайнически, но той продължи смело — Майсторът на корсети и моят скъп прачичо очевидно са имали друг… вкус по отношение на корсетите и другите аксесоари в сравнение с вас… и с мен.

— Това означава ли… — Виктория спусна полата си върху яркия чорап и скъпия корсет — … означава ли, че е станала нещастна случайност?

— Да — отговори пламенно Байрън и когато тя го погледна скептично, продължи: — Ако не ми вярвате, погледнете прекрасната си рокля. За нея дадох подробни инструкции на шивачките.

Лицето й бавно се разведри. Байрън се облегна на стената и вдигна вежди.

— Ако имате желание да си отмъстите, ще ви позволя да боядисате бельото ми във всички цветове на дъгата.

Това беше пробивът Неверието по лицето й се смеси с веселие и след миг тя избухна в луд смях. Опияняващ смях — красив и музикален, точно толкова сладък, колкото си го беше представял.

Байрън остана безкрайно учуден от този изблик на веселост от жена, която се владееше до съвършенство. Споменът за нощта нахлу мощно в главата му, за да му докаже, че и тя понякога губеше контрол.

— Донесете ми чиста кърпа — помоли лейди Виктория, когато отново можеше да говори.

Без да каже дума, Байрън намокри едно парче лен в легена с топла вода и й го подаде. Тя изтри внимателно боята от лицето си, като през цялото време се усмихваше. Ала когато му върна кърпата, погледът й беше ужасно строг.

— Ако още веднъж ми погодите някой номер като този със замяната на дрехите ми, ваша светлост, ще боядисам целия ви гардероб в цветове, за чието съществуване дори не сте подозирали.

— Смятам се за достатъчно предупреден — отговори сериозно Байрън.

— Много добре — усмихна се тя и лицето й засия. Енергичната брадичка и ясните черти на лицето изведнъж придобиха нещо хлапашко и дяволито и Байрън се улови, че зяпа възхитено това превъплъщение.

— Станете, милейди — помоли той, когато усмивката й угасна. — Позволете да видя какво са сътворили шивачките. Още отсега виждам, че е много добро.

Лейди Виктория изкриви лице, ала остави таблата на скрина и се изправи. Направи няколко крачки пред него, после се завъртя с преувеличена бавност. Макар да знаеше, че тя го провокира, той се възбуди от предложената му гледка. Първо едната страна, после другата… лицето с ясния поглед, дългата шия, закръглената гръд, извивката на тила, другото ухо, подаващо се като мида от великолепните къдрици. Изглеждаше с години по-млада, отколкото при пристигането си. Е, не приличаше на младо момиче, но беше много по-близо до младостта, отколкото в старите дрехи, които я правеха суха и изхабена. Вече не беше стегната в онова ужасно съоръжение от китови кости и черна тафта и вродената й чувственост я обгръщаше като аура. Когато отново обърна лице към него, сивосиният поглед беше ясен и пълен с ирония. И образуваше объркващ контраст с крехкия порцеланов тен. Байрън изведнъж повярва, че като е свалил мрачния маскарад, е разкрил жена, достойна за обожание както от млади момчета, така и от опитни светски мъже.

— Е? — попита небрежно тя. — Искате ли да видите още нещо? Например зъбите ми. Или ще ме накарате да ходя напред-назад, за да проверите походката ми?

— Вече я проверих миналата нощ… и съм безкрайно зарадван — заяви Байрън и лицето й пламна. Този прилив на цвят моментално го лиши от самообладание. — Елате тук — заповяда той.

Виктория изчака един миг, за да покаже, че го прави по своя воля, а не защото я принуждава, и пристъпи към него.

Байрън я придърпа към себе си, докато полите й се опряха в краката му. Приближи лице към нейното и я погледна пронизващо. Виктория не се разтрепери, не се отдръпна, само брадичката й се повдигна и реагира на предизвикателството — упорита, но безкрайно женствена. И самата тя едно предизвикателство.

Байрън обхвана дръзката брадичка с палец и показалец. Виктория се скова и все още беше вцепенена от изненада, когато устата му завладя нейната. Ала това трая само миг. Устните й се отвориха под напора на езика му, тя мушна ръце под жакета му и смачка копринената жилетка. Устните й бяха горещи, подканващи и овлажнени от езика му. Желанието го удари право в слабините. Той я целуваше с отворени очи и следеше как лицето й се обагря в червенина. Каква наслада беше да гледа лицето й, да вижда удоволствието, копнежа и болката, да чува тихите й стонове… Ръката й намери ерекцията му и я помилва през тънката материя на бричовете. Още малко и щеше да разкъса кринолина и да я свали на пода.

Байрън въздъхна със съжаление и се отдръпна от нея. Тя простена жално и отвори очи.

— Защо? — Гласът й беше само дрезгав шепот.

— Защото имам да изпълня още някои задължения и макар че много бих искал да остана тук, не мога — отговори той колкото можеше по-сухо. Сложи ръка под брадичката и повдигна лицето й. Кожата беше коприненомека и крехка под коравите му пръсти. Усети бързия пулс на шията й и потрепери. Наклони леко глава и попита глухо — Коя сте вие, Виктория? В един момент Алекто, в следващия Цирцея… — Спомена имената на фурията и изкусителката на един дъх и без капчица хумор.

Виктория потрепери и се отдръпна. Сивосините очи бяха големи и спокойни, макар че по бузите и устните още личеше червенината на страстта.

— Обещах ви една седмица, ваша светлост — отговори дрезгаво тя. — Не съм обещавала да ви поверя най-дълбоките си тайни.

— Разкривали ли сте ги пред друг човек? — попита хладно той и също направи крачка назад.

— От много, много години насам пред никого — отговори просто тя. Гласът й беше твърд, очите потъмняха от отдавнашен спомен. — С възрастта и лошите преживявания идва мъдростта.

Байрън веднага усети тайните в дълбочината на гласа й, макар че Виктория явно искаше да се изрази колкото може по-общо. Но колкото и да се стараеше, не можа да я разгадае. Може би любовникът я бе изоставил? В думите й се усещаха изгубени илюзии и загуба, въпреки това не повярва в тази версия.

— Може да се каже, че наивността е най-щастливото състояние — изрече Байрън с понижен глас и с надеждата да измъкне нещо от нея. Ала отговорът й беше кратък и ясен.

— Това би било заблуда. Наивникът не е преживял нищо болезнено. — Тя се овладя и шансът бе пропилян. — Хайде да говорим за нещо друго — помоли тя и лицето й се затвори.

— Разбира се, милейди — отговори Байрън, примирен с поражението. Погледна часовника си и разбра, че трябва да тръгва. Каретата сигурно вече го чакаше пред входната врата. Ала да остави лейди Виктория сама, точно в мига, когато буквално вкусваше тайната й… Знаеше какво ще намери при завръщането си — овладяна стара мома, от чиито хладни черти се е изличил всеки спомен за тази среща. Вече беше стигнал твърде далеч, за да й позволи да се върне към старата си роля.

— Какво ще кажете за кратък излет? — попита той и щракна капачето на часовника.

— До ада и обратно? — попита тя с фалшива веселост.

Байрън смръщи вежди.

— Всъщност мислех за къщата на вдовицата. Отивам там всеки следобед, за да проверя как напредва ремонтът. Излизане от ада и обратно, ако трябва да останем при метафората ви.

Виктория се усмихна с тесни устни.

— Моето време ви принадлежи.

— Да, разбира се — кимна той и й предложи ръката си, сякаш отиваха на бал.

Виктория кимна, положи пръсти върху лакътя му и му позволи да я изведе от стаята.