Дейвид Балдачи
Последният жив (8)

8

Чак след два дни Уеб успя да си насрочи час при психиатъра, който работеше по договор с Бюрото. Не че ФБР нямаше щатни психотерапевти, но Уеб предпочиташе някой извън системата. Сам не знаеше защо, но му се струваше не дотам уместно да си излее душата пред вътрешен човек. Може би не беше прав, но си казваше, че каквото сподели със служебния психотерапевт на Бюрото, го споделя със самото Бюро; тук клаузата за поверителност на информацията не струваше и един пробит долар.

Що се отнася до психическото здраве на персонала, Федералното бюро за разследване живееше още в средните векове и вината за това беше колкото на организацията като цяло, толкова и на самите служители. Допреди няколко години, ако някой агент на ФБР се чувстваше стресиран или имаше проблеми с алкохола, или пък — не дай боже — с други вредни субстанции, бедният нямаше друг изход, освен да се надява, че никой не знае за това. За агентите от старата школа мисълта за психиатрична помощ беше толкова чужда, колкото и да излязат от къщи без оръжие. Дори някой все пак да се обърнеше към психотерапевт или психиатър, гледаше друг да не разбере и в никакъв случай не разговаряше с никого на тази тема. Такъв човек се смяташе за подозрителен, за чуждо тяло в системата; принадлежността към Бюрото правеше от хората стоици и индивидуалисти, които стискаха зъби и се справяха с проблемите си сами.

Накрая онези по върховете на системата най-после бяха разбрали очевидното — че стресът, нарастващата зависимост от алкохол и наркотици и зачестилите разводи са проблем, на който трябва да се потърси решение. Създадена бе Програма за оказване помощ на служителите, или ПОПС. Към всяко подразделение на Бюрото бе назначен координатор и психотерапевт по линия на ПОПС. Ако специалистът вътре в системата не беше в състояние да реши проблема, пациентът се насочваше към одобрен от Бюрото външен специалист, както от самото начало бе предпочел да постъпи и Уеб. Всъщност той дори не бе изчакал да се запознае със служебния психотерапевт. Понеже сега от Бюрото се отнасяха към него с всичкото внимание като към възможен герой, той бе успял да прескочи тази фаза. Освен това за самото съществуване на ПОПС не се знаеше почти нищо сред редовия персонал, поне Уеб никога не се бе натъквал на техни рекламни материали. За тях просто се шепнеше от ухо на ухо. Старите предразсъдъци умираха трудно, каквито и усилия да правеха онези по върховете.

Психиатричният кабинет се помещаваше в един небостъргач във Феърфакс, близо до клуба на Тайсън. Уеб се бе срещал и преди с д-р О’Банън — един от психиатрите, които работеха там. За пръв път се бяха запознали преди години, когато екипи на ОБТ бяха извикани да спасят някакви ученици от частно училище в Ричмънд, щата Вирджиния. Въоръжени терористи от някаква маргинална военизирана група, която наричаше себе си „Свободното общество“ и се опитваше да създаде етнически чиста, арийска нация чрез някакъв особен метод на етническо прочистване, бяха нахлули в училището и още с влизането си бяха застреляли две учителки. Полицейската обсада бе продължила двайсет и четири часа. От ОБТ бяха нахлули в сградата едва когато бе станало ясно, че похитителите губят търпение и се готвят да убиват още заложници. Нещата се бяха развили гладко и по план, докато един от „Свободните“ не бе дочул лек шум тъкмо когато от отряда се готвеха за решителния удар. В последвалата престрелка петима от терористите бяха убити, а двама от отряда — ранени, самият Уеб критично. От заложниците бе загинало и едно десетгодишно момче на име Дейвид Канфилд.

Уеб се намираше достатъчно близо до детето, за да го грабне и изведе навън в безопасност, когато настана суматоха и започна стрелбата. Лицето на мъртвото дете го преследваше в кошмарите му толкова време след този инцидент, че Уеб доброволно бе помолил за психиатрична помощ. По онова време още нямаше ПОПС, така че той дискретно бе получил името и телефонния номер на О’Банън от свой колега, също негов пациент. Това беше едно от най-трудните решения, които Уеб бе взимал през целия си живот, защото с него на практика бе признал, че не е в състояние сам да се справи с проблемите си. Той никога не говореше за това с други агенти; Уеб Лондон по-скоро би си отрязал езика, отколкото да си признае, че ходи на психиатър. За колегите му това щеше да бъде проява на слабост, а в ОБТ няма място за слабаци.

Целият отряд бе потърсил колективно психиатрична помощ след фиаското при Уейко, но този пръв експеримент се бе провалил. Тогава Бюрото бе организирало групови психотерапевтични сеанси за нуждаещите се оперативни агенти, резултатите от които биха били смешни, ако не бяха толкова печални и жалки. Това беше първият и последен опит на ФБР да се погрижи за целокупното психическо здраве на своите хора.

За последен път Уеб се бе срещал с О’Банън веднага след смъртта на майка си. Тогава само след няколко сеанса Уеб прецени, че тия дивотии няма да му помогнат, и излъга О’Банън, че вече се е оправил. Той не обвиняваше психиатъра за неуспеха на сеансите; беше достатъчно умен, за да разбере, че никакви доктори не могат да оправят бъркотията в душата му.

О’Банън беше нисък и набит; любимата му дреха беше черно поло, чиято висока яка караше многобройните му гуши да изпъкват още повече. От срещите им Уеб бе запомнил, че при здрависване ръката на О’Банън беше мека и някак безжизнена. Иначе човекът се държеше възпитано, но въпреки това на два пъти още при размяната на дежурните любезности Уеб за малко не побягна от кабинета му. Вместо това той послушно седна в посоченото му кресло и се остави на милостта на специалиста.

— Ние ще съумеем да ти помогнем, Уеб. Само че това отнема време. Жалко, че се срещаме все при такива тежки обстоятелства, но при мен хората не идват от добро; такъв ми е бил късметът, знаеш.

На което Уеб промърмори нещо от рода на: много мило от ваша страна, и усети как го обзема дълбоко униние. О’Банън нямаше да може да му помогне; за това бе нужен магьосник.

В кабинета на О’Банън нямаше кушетка както по филмите. Имаше само едно кресло, по-скоро канапенце за двама, в което човек не можеше дори да се изтегне като хората. О’Банън му бе обяснил, че кушетката на психиатъра била „романтична художествена измислица“; на практика никой съвременен психотерапевт не ползвал кушетка.

Сядайки в креслото, Уеб се огледа наоколо. Кабинетът беше стерилно чист, с бели стени, мебели като в учреждение и много малко лични вещи. Той се почувства не по-комфортно от осъден на смърт, който чака да го поведат към стола. Двамата поговориха за това-онова явно за да може Уеб да се отпусне. На бюрото пред О’Банън имаше бележник и писалка, но през цялото време той не посегна към тях.

— Ще записвам по-нататък — обясни той в отговор на въпроса на Уеб. — Първо да си поговорим. — Въпреки мекия предразполагащ глас очите на О’Банън непрекъснато шареха насам-натам, избягвайки погледа на Уеб. Сеансът продължи около час, през което време Уеб не можеше да каже, че са постигнали кой знае какво. За това време той бе успял да научи за О’Банън повече, отколкото психиатърът за него. Така и не стигнаха до сърцевината на проблема, до онова, което тормозеше Уеб.

— Тези неща отнемат време, Уеб — повтори О’Банън, докато го изпращаше. — Ти страдаш — нормално е. Ще се оправиш, бъди спокоен. Но ще трябва да мине време. Рим не е построен за един ден.

Уеб много искаше да го запита точно за колко дни щяха да построят Рим в неговия случай, но каза единствено „довиждане“. След тази първа среща той си тръгна, твърдо решен никога повече да не стъпи при този шишкав мъник с безличния, стерилен кабинет. Но не след дълго се върна при него… След това в продължение на много сеанси двамата с О’Банън изреждаха проблемите на Уеб един по един, като психиатърът го караше да се пребори сам с тях. Не че Уеб бе успял да изтрие напълно от паметта си образа на онова малко момче, хладнокръвно застреляно пред очите му, докато той беше само на няколко метра от него, неспособен да направи каквото и да било, за да го спаси. Но кой ли нормален човек ще забрави такова нещо?

Веднъж О’Банън каза на Уеб, че той и други негови колеги психиатри работели дълги години за Бюрото и неведнъж помагали на оперативни агенти и административни служители, изпаднали в криза. Тогава Уеб много се изненада, защото той никога не бе чувал друг освен него да е потърсил психиатрична помощ. О’Банън го погледна по особен начин и заяви:

— Наистина, хората не обичат да говорят за тези неща, но това далеч не значи, че не искат да получат помощ, да бъдат излекувани. Разбира се, аз нямам право да цитирам имена, но те уверявам, че не си единственият ми пациент от ФБР. Слава богу, предразсъдъците се разпръсват. Онези, които продължават да си заравят главата в пясъка, са като бомба с часовников механизъм — рано или късно ще гръмнат.

Оттогава Уеб се чудеше дали и той самият не е такава бомба. Освен това се боеше, че ако сега разкаже на О’Банън какво му се бе случило, докторът просто ще му се изсмее. Той влезе в сградата и се отправи към асансьорите, като с всяка следваща крачка усещаше как краката му все повече натежават.

Докато мислите му блуждаеха надалеч, Уеб се сблъска с някаква жена, която идваше насреща му. Той й се извини и натисна бутона на асансьора. Когато кабинката пристигна, двамата се качиха заедно. Уеб натисна копчето за своя етаж и се отдръпна. Докато се изкачваха нагоре, той крадешком погледна към спътничката си. Беше средна на ръст, слабичка и много симпатична. Уеб определи възрастта й между трийсет и пет и четирийсет. Облечена беше в сив костюм с панталон, с извадена навън яка на бялата блузка. Вълнистата й черна коса беше късо подстригана, на ушите си имаше малки клипсове. Носеше плоско куфарче; дългите й пръсти стискаха здраво дръжката. Уеб беше професионалист, обучен да наблюдава и да запечатва и най-малките подробности, защото понякога от тях зависеше бъдещето му или липсата на такова.

Кабината спря на етажа на Уеб и той леко се изненада, когато жената също слезе. После се сети, че тя всъщност не бе и натиснала друг бутон. Толкова по въпроса за наблюдателността. Той я последва; очевидно отиваха към един и същ кабинет. Тя се обърна и го погледна.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Говореше бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума; в гласа й имаше нещо предразполагащо. Уеб забеляза колко необичайно сини бяха очите й. Големи, проницателни и леко печални. Погледът й го привличаше неудържимо.

— Идвам при доктор О’Банън.

— Имате ли насрочен час?

Тя сякаш изведнъж застана нащрек. Уеб си каза, че много жени стават подозрителни в присъствието на непознати мъже. Самият той бе виждал резултатите от подобни непредвидени срещи; не бяха нещо, което лесно се забравя.

— Да. В девет. В сряда сутринта. Като че ли съм подранил.

Тя го погледна съчувствено.

— Има такова нещо. Днес е вторник.

Уеб изруга полугласно и поклати глава.

— Явно представата ми за време съвсем се е объркала напоследък. Извинявайте за безпокойството. — Обърна се да си ходи, почти убеден, че никога повече няма да стъпи в тази сграда.

— Извинете, не се ли познаваме? — извика жената. Уеб бавно се извърна. — Моля за извинение — бързо добави тя. — Обикновено не съм толкова директна, но ми се струва, че съм ви виждала някъде.

— Ако работите тук, не е изключено. Идвал съм при О’Банън и преди.

— Не, нямам предвид тук. Мисля, че съм ви виждала по телевизията. — Изведнъж лицето й се проясни; бе си спомнила. — Вие не сте ли Уеб Лондон, агентът на ФБР?

Няколко мига той не знаеше какво да отговори. Жената не отделяше поглед от него, очаквайки потвърждение на догадката си.

— Е, не съм чак толкова смахнат, колкото ме изкараха — каза накрая той.

— Аз рядко вярвам на това, което чувам по телевизията, мистър Лондон.

Уеб погледна вратата зад гърба й.

— Тук ли работите?

— Да, това е моят кабинет.

— Значи и вие сте куку-доктор?

Тя протегна ръка.

— Психиатър, ако обичате. Казвам се Клеър Даниълс.

Двамата се здрависаха и после неловко запристъпяха от крак на крак. Накрая тя каза:

— Ще направя кафе. Мога ли да ви предложа една чаша?

— Не искам да ви досаждам.

Тя се обърна и отключи вратата. Уеб я последва. Двамата седнаха в малката приемна с чаши кафе в ръка. Уеб се огледа.

— Днес затворено ли е?

— Не, просто пациентите започват да идват след девет.

— Винаги съм се учудвал, че нямате секретарка.

— Какво да ви кажа, гледаме да не притесняваме хората. Много наши пациенти биха се почувствали неловко да споделят с непознат, че търсят психиатрична помощ. Ние си записваме часовете, когато трябва да дойде следващият пациент, и щом чуем звънеца, веднага отваряме. Имаме обща чакалня, но по правило гледаме пациентите ни да не се засичат един с друг. Това също ги притеснява.

— Все едно ги карате да играят на „Познай колко съм луд“.

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Доктор О’Банън е психиатър с дългогодишен опит и много държи хората, които идват при нас за помощ, да се чувстват комфортно през цялото време. Последното нещо, което бихме допуснали, е нашите пациенти, които и без това страдат от всякакви неврози, да получат усложнения след сеансите си при нас.

— Значи двамата с О’Банън се познавате добре?

— Да. Навремето му бях асистентка, но неотдавна той реши да се отдели и сега имаме два самостоятелни кабинета, макар и с общи помещения. Струва ми се, че така е по-добре и за двама ни. Доктор О’Банън е много добър специалист. Ще ви помогне.

— Мислите ли? — попита Уеб без капка надежда.

— Аз съм изцяло в течение на случилото се. И като всички американци много съжалявам за гибелта на колегите ви.

Уеб мълчаливо отпи от кафето си. Клеър продължи:

— Ако мислите да го чакате, днес доктор О’Банън има лекции. Той преподава в университета „Джордж Вашингтон“. Така че няма да идва на работа.

— Няма значение. Грешката е моя. — Той се надигна от стола си. — Благодаря за кафето.

— Мистър Лондон, да му кажа ли, че сте идвали?

— Викат ми Уеб. Не, благодаря, не мисля да идвам в сряда.

Клеър също стана.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той вдигна чашата си.

— Вече ме почерпихте с кафе. — Пое си дъх. Време беше да се измита. Вместо това запита: — Имате ли какво да правите през следващия час? — Казвайки това, Уеб сам се изуми от думите си.

— Канцеларска работа, нищо важно — отвърна Клеър с наведени очи, леко изчервена, сякаш той я бе поканил да бъде негова дама на абитуриентския бал, а тя, вместо да му откаже начаса, по някаква неведома причина бе решила да приеме поканата.

— Не бихте ли желали вместо това да разговаряте с мен?

— В професионален план? Не мисля, че е редно. Все пак вие сте пациент на доктор О’Банън.

— А в човешки план? — Уеб така и не разбра откъде дойдоха тези думи, сякаш в него имаше чужд човек, който говореше против волята му.

Тя се поколеба за момент и после му каза да изчака. Влезе в кабинета си и след няколко минути се върна.

— Опитах се да се свържа с доктор О’Банън в университета, но там не могат да го открият. Без да съгласувам с титуляря, не мога да ви приема. Разберете, Уеб, въпросът е много деликатен. Не е етично да се отнемат чужди пациенти.

Уеб решително седна на мястото си.

— Няма ли някакво благовидно оправдание?

Тя помисли малко и после каза:

— Предполагам, че ако титулярът отсъства, а вие сте в криза…

— Е, титулярът отсъства наистина, а пък аз съм в такава криза, че повече не би могло да бъде!

Уеб казваше самата истина. Имаше чувството, че отново е попаднал в оня вътрешен двор, че е неспособен да се движи, неспособен да предприеме каквото и да било, напълно безполезен. Ако тази жена откажеше да го приеме, той не бе сигурен дали ще събере сили да стане и да си тръгне. Само че тя го въведе в кабинета си и затвори вратата. Между стаята на Клеър Даниълс и тази на О’Банън нямаше нищо общо. Тук стените бяха боядисани в мек сив цвят, на прозорците вместо щори имаше завеси на цветчета; навсякъде висяха картини и снимки главно на хора — вероятно близки на Клеър. Висяха и дипломи, удостоверяващи внушителната професионална квалификация на д-р Клеър Даниълс: магистърски степени от Браун и Колумбийския университет, както и диплом на доктор по медицина от Станфорд. На една от масите се виждаше стъкленица с надпис: „Терапия в буркан“. По останалите масички имаше множество незапалени свещи, а в двата ъгъла на стаята — настолни лампи с абажури. По полиците и на пода бяха нахвърляни десетки плюшени играчки. До стената беше поставен кожен стол. Освен това — о, небеса! — Клеър Даниълс имаше и кушетка.

— Тук ли искате да седна? — посочи той с пръст кушетката, като отчаяно си придаваше невъзмутим вид. Изведнъж усети, че с мъка владее нервите си; мислено се наруга, че носеше пистолет.

— Ако не възразявате, предпочитам аз да бъда на кушетката.

Той се строполи на стола и я наблюдаваше, докато смени ниските си обувки с чехли, които държеше под кушетката. За момент зърна изящните й боси крака, но във вида им нямаше нищо сексуално; по-скоро му напомниха окървавените тела на бойците в двора — онова, което бе останало от екип „Чарли“. Клеър седна на кушетката, взе от страничната масичка писалка и бележник и свали капачката на писалката. Уеб си пое неколкократно дъх, като отчаяно се опитваше да свали пулса си под сто в минута.

— О’Банън не си водеше бележки по време на сеансите — каза той, докато се бореше с нервите си.

— Знам — кимна тя с лукава усмивка. — Моята памет обаче не е толкова добра. Съжалявам.

— Дори не попитах дали сте в списъка, одобрен от Бюрото.

— В списъка съм. Тъй или иначе, за днешния сеанс трябва да докладвам на прекия ви началник. Такива са изискванията на Бюрото.

— Но не и за съдържанието на разговора.

— Разбира се, че не. Просто, че сте идвали при мен. При нас в общи линии важат същите правила за конфиденциалност както при нормални взаимоотношения между пациент и психиатър.

— В общи линии?

— Е, има и някои различия. — Тя се усмихна приятелски. — Уеб, твоята професия не е като всички останали.

— Никога не съм знаел точно как стоят нещата.

— Ами например длъжна съм да информирам началниците ти, ако в течение на разговора се разкрие нещо, което би могло да представлява заплаха за теб или за трети лица.

— Сигурно така е по-справедливо.

— Мислиш ли? Според мен това дава на специалиста доста голяма свобода на интерпретация, защото там, където един чува само най-безобидни неща, друг долавя сигнал за опасност. Аз не съм убедена, че това правило е справедливо за пациента. За твое сведение досега никога не ми се е налагало да преценявам във вреда на пациента, а работя не само с ФБР, а също и с Агенцията за борба с наркотиците, и с други федерални агенции.

— Какво друго трябва да се докладва?

— В най-общи линии, ако пациентът взима наркотици или се подлага на конкретни видове лечение.

— Знам, че в Бюрото много си падат по тая част — каза Уеб. — Дори да вземаш най-обикновени успокоителни, дето се продават в аптеките, пак трябва да докладваш. Досадна работа. — Той се огледа. — Вашият кабинет е далеч по-уютен от този на О’Банън. Неговият прилича на операционна.

— Всеки подхожда по различен начин. — Тя внезапно млъкна и се загледа в него. Якето му се бе разкопчало и отдолу се подаваше дръжката на пистолета. Той нервно дръпна ципа нагоре и погледът на Клеър се върна към бележника й. — Извинявай, Уеб, не ми е за пръв път да виждам агент с оръжие. Макар че, ако човек не е свикнал…

— Може доста да се уплаши, знам — довърши той вместо нея. После се загледа в плюшените играчки.

— А какви са тия животинки?

— Много от пациентите ми са деца — отвърна тя и добави: — За съжаление. Играчките им помагат да се отпуснат. А това им е нужно, за да казват истината.

— Трудно е да се повярва, че едно дете може да има нужда от психиатър.

— Повечето от малките ми пациенти имат смущения в храненето — анорексия, булимия. Най-често причината са властни родители. В такива случаи трябва да се лекуват както децата, така и родителите. Днешният свят не е за деца.

— Нито пък за възрастни.

Тя го погледна; на Уеб му се стори, че го оценява с поглед.

— Ти специално доста си преживял.

— Зависи от гледната точка. Да не вземете сега да ме подлагате на асоциативни тестове, мастилени петна и тъй нататък? — Това бе замислено като шега, но на него не му беше до смях.

— Психолозите правят различни тестове, при това много сложни. Но аз едва ли мога да изтълкувам правилно резултата. Те са повече за психолозите, докато аз съм скромен психиатър.

— Преди да ме вземат в отряда, трябваше да издържа един специален тест.

— Многофазовият тест за личностен профил на университета в Минесота, знам го.

— Предназначен бил за пресяване на откачалките.

— Може и така да се каже, макар че аз не бих използвала точно тези думи. И какво, върши ли работа?

— Някои от момчетата не го издържаха. Докато аз отгатнах логиката му и успях да налучкам правилните отговори.

Клеър Даниълс повдигна леко вежди и погледът й се върна към онази част от якето му, под която се намираше пистолетът.

— Е, сега съм по-спокойна.

— Не съм убеден, че схващам разликата. Искам да кажа, между психология и психиатрия.

— За да станеш психиатър, трябва да положиш приемен изпит като за медицинска академия и да изкараш успешно първите четири години. След това трябва да имаш три прослужени години като общ психиатър в психиатрична болница, плюс още една година като съдебен психиатър. Чак след това можеш да откриеш своя частна практика, както направих аз. Психиатрите са преди всичко лекари и имат право да поставят диагнози и да назначават лечение, докато психолозите не могат да правят това.

Видимо притеснен, Уеб ту стискаше юмруци, ту изпъваше пръстите си. Клеър, която го наблюдаваше внимателно, каза:

— Може би най-напред трябва да ти обясня как подхождам към работата си. После, ако това те устройва, можем да продължим нататък. Става ли? — Уеб кимна и се облегна върху възглавниците на креслото. — Като психиатър аз изхождам от това, което е прието да се смята за нормално човешко поведение, и на тази база преценявам кога даден вид поведение излиза от нормата. Един типичен пример, с който ти самият без съмнение си добре запознат, са серийните убийци. В преобладаващия брой случаи това са индивиди, които в детството си са били жертва на системен и жесток тормоз. От своя страна в млада възраст те развиват ясно изразена компенсаторна жестокост. Като измъчват дребни животни и птички, те целенасочено прехвърлят болката и унижението, причинени на самите тях, върху други, по-слаби и беззащитни същества. Пораствайки, те постепенно преминават на по-едри животни и обекти за мъчение, докато накрая стигат до убийства на хора. Това е едно еволюционно развитие на състоянието им, което не е трудно да се предвиди.

Тя си пое дъх и продължи:

— Психиатърът развива особен вид сетивност. Аз приемам за истина това, което ми се казва, но същевременно напрягам сетивата си за разни издайнически знаци и детайли, които потвърждават или опровергават казаното. Хората винаги съчетават своите изказвания с разни други послания. На един психиатър му се налага да бъде много различни неща, често пъти едновременно. Най-важното е да умее да изслушва, и то докрай, всичко, което му се казва с думи, жестове, движения на тялото и така нататък.

— Е, добре, как ще подходите към мен?

— Аз най-напред карам пациента да попълни въпросник с лична информация, но мисля, че с теб мога да прескоча тази фаза. Ще караме по човешки — добави тя, широко усмихната. Уеб най-после усети, че нервите му се отпускат. — Но първо нека поговорим за теб, да изясним миналото ти, кой си ти всъщност. После ще караме нататък.

Уеб шумно издиша.

— През март навършвам трийсет и осем години. Завърших колеж, после някак си попаднах в Юридическия факултет на университета във Вирджиния и дори успях да го завърша. След това изкарах около шест месеца в прокуратурата на Александрия, докато се убедих, че тая работа не е за мен. Двамата с един приятел заедно подадохме документи за Бюрото. Беше едва ли не като на бас, просто ей така, хайде да видим дали ще ни приемат. Мен ме приеха, него не. Оцелях в Академията и оттогава вече тринайсет щастливи години съм във ФБР. Започнах като специален агент, учих занаята в най-различни оперативни бюра из цялата страна. Скоро ще станат девет години, откакто поисках да ме прехвърлят в Отряда за борба с тероризма. Той е подразделение на Групата за реагиране на критични ситуации, но това е сравнително отскоро. Процесът на подбор на кадрите е убийствен, деветдесет процента от кандидатите отпадат още на първия кръг. Лишават те от сън, смазват те физически, след което те карат да мислиш и да вземаш мигновени решения, от които зависи животът ти. Очакват да работиш в екип, а същевременно да се състезаваш с всички останали, защото местата са малко. Голям курорт, няма що! Виждал съм бивши „тюлени“, морски пехотинци, специални командоси, дори „делти“ как се огъват, плачат, припадат, халюцинират, заплашват със самоубийство, с масови убийства, с какво ли не, само и само мъчителите им да ги оставят на мира. По някакво чудо останах жив след всичко това и после за награда ме изпратиха в Школата за оперативни командоси, или както й викаха, ШОК. Ако позволите да ви обърна внимание, в Бюрото много си падат по разни съкращения. Базата ни е в Куонтико. В момента ме водят оперативен командос. — Клеър го погледна неразбиращо. — Отрядът се състои от две части, синя и златна, които си съответстват огледално. Всяка част се разделя на четири екипа. Екипите са напълно взаимозаменяеми, така че могат да действат едновременно в две отделни кризисни ситуации. Половината от екипите са съставени от командоси, другата половина — от снайперисти. Снайперистите се обучават в специална школа към Морската пехота. Периодично се разменяме, за да поддържаме и двете специалности. Аз лично започнах като снайперист. Обикновено снайперистите са в по-неизгодна позиция, макар след реорганизациите през деветдесет и пета, положението им да се подобри. Все пак те лежат със седмици в кал, дъжд и сняг, следят обекта, опитват се да разучат неговите навици и слабости, които един ден ще им помогнат да му видят сметката. Или пък да му спасят живота, защото понякога с дълги наблюдения може да се научи нещо, което да покаже, че обектът не е опасен и няма да отвърне на огъня. В тоя занаят всеки изстрел е лотария — никога не знаеш, дърпайки спусъка, дали няма да предизвикаш някакъв ужасен катаклизъм.

— Като те слушам, имам чувството, че подобно нещо вече ти се е случвало.

— Ами една от първите ми бойни задачи беше при Уейко.

— Сега разбирам.

— В момента служа като командос в екип „Чарли“, който е в състава на синята част. — Служех, поправи се мислено той. Екип „Чарли“ вече не съществуваше.

— Значи не си агент на ФБР в обикновения смисъл на думата.

— Напротив. Всички сме агенти на Бюрото. За да подадеш изобщо документи, трябва да имаш три години стаж като редови агент и безупречна служба. Иначе всички имаме едни и същи значки, едни и същи правомощия. Само дето ние от отряда се държим настрана от останалите. Имаме си отделна сграда и никакви други задължения извън тези като членове на екипа. Тренираме заедно. Основни умения, ръкопашен бой, боравене с огнестрелни оръжия. Последните две се забравят най-бързо, затова трябва постоянно да сме във форма.

— Звучи като в армията.

— Така си е. Ние сме напълно военизирани. Половината от нас са наряд, другата половина тренират. Ако си наряд и те вдигнат под тревога, тръгваш. Цялото ни свободно от наряд време минава в учения — катерене по въже, въздушен десант от хеликоптер, морски десант, оказване на първа помощ. А също и полеви занятия — това, което наричаме живот под открито небе. Дните минават бързо, повярвайте ми, и никога не скучаем.

— Представям си — каза Клеър.

Известно време Уеб съсредоточено разглежда обувките си.

— Петдесет първокласни мъжкари, събрани на едно място, са опасна комбинация. — Той се усмихна. — Все се чудим как да си надвиваме един на друг. Знаете ли, има едни специални пистолети, „Тейзър“ се казват, дето изстрелват стрела с електрически заряд за парализиране на противника.

— Виждала съм ги.

— Е, веднъж се състезавахме кой ще се вдигне най-бързо, след като е бил зашеметен с такава стрела.

— Божичко! — възкликна Клеър.

— Нали ви казах, че сме откачени. — Той помълча и добави: — Аз загубих състезанието. Проснах се на пода, сякаш ме бе ударил влак. Ето, това е нашият манталитет. Всеки гледа да е отгоре. — Той стана сериозен. — Но ние си вършим добре работата. А тя не е никак лека. Правим това, с което никой друг не би се заел. Официално девизът ни е „да спасяваме човешки живот“. И най-често успяваме. Събираме цялата разузнавателна информация от всички налични източници и по нея съставяме план за атаката. Опитваме се да предвидим всяка възможност, но в общи линии място за грешки няма. Понякога разликата между успеха и провала може да се свежда до една верижка отвътре на вратата, за която не си предполагал, когато си предприел изненадваща атака, или от грешен завой вляво, където е трябвало да завиеш вдясно, или от това, че не си стрелял, когато е трябвало да стреляш. В днешно време, ако леко одраскаш обекта, докато се цели в главата ти, той веднага вдига врява до небесата, адвокатите му почват да съдят ФБР и агентите падат като мухи. Може би, ако си бях събрал багажа след Уейко, животът ми сега щеше да е много по-различен.

— А защо не го направи?

— Защото имам много умения, които бих могъл да приложа, за да спася нечий живот, живота на порядъчните граждани. Да защитя интересите на страната от онези, които се опитват да й навредят.

— Звучи много патриотично. Някой циник обаче би могъл с лекота да обори възгледите ти.

Уеб се вгледа в нея в продължение на няколко секунди, преди да отговори.

— На колко ли телевизионни коментатори се е случвало да им завират прерязана ловна пушка в устата, докато някоя надрусана с амфетамин откачалка с пръст на спусъка решава да им подари ли живота, или да боядиса стената с мозъка им. Или са висели с часове в засада някъде на майната си, докато поредният лъже-Христос, прочел в свещените книги, че е правилно и богоугодно да чука децата на учениците си, изправя цялата страна на нокти, радва се на моментната си слава и накрая се самоубива в огнена буря, като завлича и нещастните озлочестени дечица в ада? Ако въпросният циник възразява срещу моите възгледи, моите методи или пък смята, че знае повече от мен, нека заповяда. Само че той няма да издържи и две секунди. Този циник очаква добрите да бъдат и безгрешни, но това просто не се случва в този свят. А през това време лошите може да са откъснали главите на хиляда новородени и техните адвокати пак да вдигнат шум до небесата, ако си ги пипнал с пръст, преди да ги арестуваш. Наистина, големите клечки може понякога да издават грешни заповеди и някои от тях да са некадърни за местата, които заемат.

Аз не участвах в операцията при Руби Ридж, но знам, че тя от самото начало е била обречена на провал, като ФБР е по-виновно от когото и да било за загиналите невинни хора. Но в крайна сметка тъкмо хора като мен, които изпълняват заповедите, понякога биват прецакани само защото са имали нахалството да рискуват живота си, за да постъпят така, както според тях е било правилно, за което ще получат шут отзад вместо възнаграждение. Ето, това е моят свят, доктор Даниълс. Добре дошли в него и приятно прекарване.

Уеб си пое дълбоко дъх и усети как целият трепери. Той погледна към Клеър, която изглеждаше не по-малко смаяна от речта му от него самия.

— Извинявайте — каза накрая Уеб. — Когато става въпрос за тия неща, аз съм един истински идиот патриот.

Когато Клеър най-после заговори, в гласа й звучеше разкаяние:

— По-скоро аз би трябвало да ти се извиня. Явно работата ти може да бъде доста неблагодарна на моменти.

— Като например в сегашния момент.

— Разкажи ми за семейството си — каза тя след още няколко мига на неловко мълчание.

Уеб се облегна назад и сплете Пръсти зад тила си, като още няколко пъти си пое дъх. Шейсет и четири удара в минута, Уеб, опитай, приятелю. Шейсет и четири лупания в минута — толкова ли е трудно?

— Разбира се. Няма проблем. Аз съм единствено дете. Родом съм от Джорджия, но ние се преместихме във Вирджиния, когато бях на шест години.

— Кои ние! Ти, майка ти и баща ти?

Уеб поклати глава.

— Не, само аз и мама.

— А баща ти?

— Той не дойде с нас. Щатските власти много държаха да го задържат още известно време.

— Значи е бил на държавна служба?

— Нещо такова. Беше в затвора.

— Какво стана с него след това?

— Нямам представа.

— Не си ли искал да узнаеш?

— Ако съм искал, щял съм да узная.

— Е, добре. Значи се преместихте във Вирджиния. И после?

— Майка ми се омъжи повторно.

— Какви бяха отношенията ти с втория баща?

— Добри.

Клеър не каза нищо; явно очакваше той да продължи. Когато той замълча, тя каза:

— Разкажи ми за отношенията между теб и майка ти.

— Тя почина преди девет месеца, така че нямаме отношения.

— Какви бяха причините за смъртта й? — Тя бързо добави: — Ако ми позволиш да попитам.

— Една болест с главно К.

— Карцином?

— Къркане.

— Аха, ъъъ… хм. Та казваш, че си постъпил в Бюрото просто ей така, като на бас. Или може би е имало и друга причина?

Уеб й хвърли бърз поглед.

— Искате да кажете, че съм станал ченге, защото баща ми е бил пандизчия?

— Доста добре се изразяваш — усмихна се Клеър.

Настана мълчание.

— Аз още не мога да разбера защо останах жив, Клеър — прошепна накрая Уеб. — Логично би било да загина заедно с останалите. Мисълта за това ме подлудява. Повярвай ми, нямам никакво желание да съм единственият жив.

Усмивката на Клеър помръкна.

— Това ми се струва важна тема. Нека да поговорим по нея.

Уеб стисна юмруци, после ги отпусна, разтърка длани, надигна се от креслото и отиде до прозореца.

— Всичко, което ти кажа, си остава между нас, нали така?

— Да — отвърна Клеър. — Да, разбира се.

Той се върна и седна в креслото.

— Вървяхме по сляпата уличка. Целият екип, с пълно бойно снаряжение. Почти бяхме стигнали до двора, оставаше да сложим заряда и да разбием вратата, когато, когато… — Той се спря. — По дяволите, просто замръзнах. Като парализиран бях, не можех да мръдна. Целият ми екип влезе в двора, а аз останах най-отзад. Накрая почнах да лазя напред, но тялото ми тежеше един тон, обувките ми сякаш бяха циментирани в земята. И тогава паднах, просто не можех да се държа на краката си. Паднах, ей така. И посл… — Той вдигна ръка и потърка лицето си, здравата му половина, и притисна с пръсти бузата си, сякаш се боеше, че оттам може да изскочи нещо не твърде приятно на вид. — И после картечниците започнаха да стрелят. А аз оцелях. Единствен от целия екип.

Докато той говореше, писалката на Клеър остана неподвижна.

— Продължавай, Уеб. Освободи се от онова, което ти тежи.

— Това е! Какво друго мога да добавя? Аз се парализирах от страх. Аз съм един жалък страхливец!

Тогава тя заговори — спокойно и като подбираше внимателно думите си:

— Уеб, разбирам, че тази тема е много болезнена, но бих желала точно да проследим всички събития, предшествали твоето „замръзване“, както го нарече. Колкото може по-точно. Вероятно ще се окаже извънредно важно.

Уеб й разказа всичко в най-малки подробности — от момента, в който задните врати на шевролета се бяха разтворили, до онзи миг, когато той, безсилен и безпомощен, бе наблюдавал как загиват другарите му. Когато свърши, остана напълно неподвижен и вцепенен, сякаш, споделяйки жалката си история, бе позволил да му измъкнат и душата.

— Сигурно си се чувствал като парализиран. А дали не си усетил някакви предварителни симптоми, преди изведнъж това да те връхлети? Някаква промяна в пулса, учестено дишане, внезапна уплаха, студена пот, съхнене на устата?

Уеб помисли малко, като се опитваше да си възстанови миг по миг онова, което бе станало в съзнанието му през онази нощ. И тъкмо щеше да поклати отрицателно глава, когато изведнъж се сети нещо:

— В уличката имаше едно хлапе. — Уеб не смяташе за нужно да разкрива пред Клеър Даниълс важната роля, която Кевин Уестбрук изведнъж бе придобил в хода на разследването. Все пак имаше нещо, което би могъл да й каже: — Когато минах покрай него, каза „Проклятие и триста дяволи!“ или нещо такова. Помня, че гласът му звучеше донякъде като на възрастен. По вида му личеше, че животът никак не е бил снизходителен към него.

— И думите на детето са те накарали да изпиташ нещо повече от състрадание, така ли?

— Вижте какво, доктор Даниълс…

— Моля те, казвай ми Клеър.

— Виж, Клеър, аз не се опитвам да се изкарам светец. Човек с моята професия понякога попада в доста неприятни ситуации. Така че се опитвам да не мисля за всичко останало, например за някакви си там деца…

— Да разбирам ли, че ако се замислиш, няма да можеш да си вършиш работата?

Уеб й хвърли бърз поглед.

— Смяташ ли, че така е станало и в случая? Видял съм детето и нещо в мозъка ми е прещракало?

— Много е възможно. Има един посттравматичен синдром, шок от бойното поле, който предизвиква парализа и още цяла редица физически проявления. Случва се много по-често, отколкото си даваме сметка. Това е уникална форма на стрес в резултат от умора след боя.

— Само че стрелбата още не бе започнала.

— Този стрес се натрупва с години, Уеб. И един ден ефектът от това натрупване може да се прояви в най-неподходящо време и по най-неблагоприятен начин. Не си първият войник, който реагира по този начин преди битка.

— Е, на мен поне не ми се бе случвало — каза натъртено Уеб. — През всичките тези осем години. Освен това момчетата от екипа не са преживели по-малко от мен, а никой друг не се парализира.

— Може да ти е било за пръв път, Уеб, но трябва да разбереш, че всички хора са различни. Недей да се сравняваш с другите. Не е справедливо по отношение на теб.

Той вдигна пръст.

— Знаеш ли какво е справедливо? Справедливо би било, ако онази нощ бях направил нещо. Ако бях видял нещо конкретно, ако по някакъв начин бях предупредил момчетата, може би те щяха да останат живи и аз нямаше сега да седя тук и да ти обяснявам защо са мъртви.

— Разбирам гнева ти, наистина животът често е несправедлив. Убедена съм, че си виждал хиляди примери за това. Сега въпросът е как най-добре да преодолеем случилото се.

— Как мислиш, че се преодолява нещо такова? Та в живота по-лошо няма!

— Напротив. По-лошо би било, ако не можеш да осмислиш станалото и да се успокоиш, за да продължиш да живееш нататък.

— Да живея нататък ли? Да бе, права си, страхотен живот ще си живея оттук нататък! Не искаш ли да се сменим? Няма да съжаляваш.

— Имаш ли желание да се върнеш в отряда? — попита сухо тя.

— Да — отвърна незабавно той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Значи имаш цел! И ние заедно ще направим така, че да я постигнеш.

Уеб прекара ръка по бедрото си до дръжката на пистолета, която издуваше якето му.

— Мислиш ли, че е възможно? Искам да кажа, че ако не си на ниво умствено и физически в отряда, те изхвърлят като мръсен парцал. — „Изхвърлят те от единственото място, където си искал да бъдеш“, добави той наум.

— Можем да опитаме, Уеб, това е всичко, което можем да направим. Аз също съм добра в моята професия. Обещавам ти, че ще направя всичко, което е по силите ми. Но ще имам нужда и от твоята помощ.

Той я погледна право в очите.

— Давай.

— Има ли понастоящем нещо в живота ти, което особено силно те тормози? Някакъв източник на стрес извън обичайните?

— Всъщност, не.

— Спомена, че майка ти е починала неотдавна.

— Да.

— Разкажи ми за вашите отношения.

— За нея бях готов на всичко. — Той потръпна от внезапна болка, без да знае точно каква. Погледна крадешком Клеър, за да провери дали е забелязала. По лицето й не се четеше нищо.

— Да разбирам ли, че сте били много близки? — След като Уеб известно време не отговори, накрая тя заяви: — Тъкмо сега е много важно да казваш истината.

— Тя си имаше своите проблеми. Пиенето например. Освен това ненавиждаше професията ми.

Погледът на Клеър отново се насочи към невидимия пистолет под якето му.

— Това не е необичайно за една майка. Професията ти е твърде опасна. — Тя го погледна в лицето и бързо извърна очи. Но Уеб бе забелязал погледа й.

— Възможно е — каза той с равен глас и извърна глава, така че тя да не вижда обезобразената страна на лицето му. Толкова се бе усъвършенствал в това движение, че сам не забелязваше как го прави.

— Бих желала да разбера нещо. Какво си наследил от нея? Тя завеща ли ти нещо, което да смяташ за важно?

— Завеща ми къщата си. Всъщност не че ми я завеща специално, просто по закон след смъртта й къщата става моя.

— Смяташ ли да живееш в нея?

— Никога! — Уеб изрече това с такъв тон, че Клеър подскочи. Той бързо добави: — Искам да кажа, че си имам своя къща. Не ми трябва нейната.

— Разбирам. — Клеър си отбеляза нещо и после нарочно смени темата: — Бил ли си някога женен?

Уеб поклати глава.

— Не и по общоприетия начин.

— Какво имаш предвид?

— Останалите момчета от екипа до един бяха женени. Чрез тях сякаш и аз имах семейство — цял куп жени и деца.

— Значи си бил много близък с колегите си.

— В тоя занаят трябва да се държим един за друг. Колкото по-добре се опознаем, толкова по-добре ще работим заедно, а в един момент от това може да зависи животът ни. Те си бяха и свестни момчета. Приятно ми беше с тях.

Щом каза това, огънят в корема му избухна с нова сила. Той скочи от креслото и пристъпи към вратата.

— Къде тръгна? — извика смаяна Клеър подире му. — Та ние едва започнахме. Имаме още много да говорим.

Той се спря до вратата.

— Достатъчно говорих за един ден.

Уеб затвори тихо вратата след себе си, а Клеър не се опита да го спре. Тя остави бележника и писалката и дълго гледа втренчено след него.