Дейвид Балдачи
Последният жив (25)

25

Първото нещо, което Уеб забеляза, когато се прибра в мотела, бе прясното петно от моторно масло върху неговото място за паркиране. В това нямаше нищо особено нередно — може би някой от другите гости бе паркирал на мястото му, макар да беше точно срещу неговата стая. Преди да отключи, той огледа топката на бравата, докато се правеше, че си търси ключа. За съжаление дори Уеб не можеше да прецени от един поглед дали бравата е отключвана с шперц. Самата врата не беше разбита, но за един професионалист ключалката беше детска играчка.

Уеб отвори вратата, като с едната ръка стискаше дръжката на пистолета. Трябваха му около десет секунди, за да установи, че в тъмната стая няма никой. Всичко си беше на мястото, всяка хартийка в кутията от тавана на майка му беше точно както я бе оставил. Въпреки това три от петте незабележими капана, които бе заложил на различни места из стаята, бяха щракнали. През годините Уеб си бе изработил ефективна система от малки капанчета за засичане на чуждо присъствие, която използваше неизменно, особено в чужбина. Който бе претърсвал стаята му, беше добър, но не перфектен. Голяма утеха, каза си той — все едно да знаеш, че двестакилограмовият боксьор, с когото ти предстои да се биеш на ринга, има стъклена долна челюст и като малък се е напикавал в леглото.

Иронията бе там, че бяха ровили в стаята му точно по време на срещата му с Бейтс. Уеб в никакъв случай не беше наивник, защото бе видял най-лошото в живота — и като дете, и като възрастен. Ала поне засега си бе мислил, че ако има нещо, на което напълно можеше да се довери, това беше Бюрото и хората, които работеха в него. За пръв път през цялата му кариера тази негова вяра беше сериозно разклатена.

Той опакова малкото си лични вещи и след двайсет минути беше вече на път. Най-напред отиде в един ресторант в близост до стария град в Александрия, паркира на място, където можеше да наблюдава колата си през прозореца, обядва и се зарови в живота на Хари Съливан.

Бейтс не се шегуваше. Бащата на Уеб се бе радвал на гостоприемството на някои от най-добре охраняваните затвори в Съединените щати, и най-вече в Юга. Престъпленията му бяха безброй и най-разнообразни, но имаше нещо, което да ги обединява. В типичния случай това бяха дребни финансови мошеничества, длъжностни присвоявания, документни фалшификации, обикновени измами. От заповедите за арестуване и съдебните протоколи в папката се виждаше, че главното оръжие на баща му в цялата му бурна кариера беше неговото неустоимо сладкодумие, съчетано с по-голяма доза нахалство, отколкото е здравословно за обикновен смъртен.

Класьорът изобилстваше с полицейски снимки на баща му — във фас, в ляв и десен профил, отдолу с дългите редове от цифри на арестантския му номер. Уеб бе виждал много снимки на арестувани, на които повечето хора странно си приличаха — смъртно уплашени, умърлушени, потиснати, готови да си прережат вените или да се обесят с тирантите си на гредата. За разлика от тях Хари Съливан неизменно беше широко усмихнат. Направо се хилеше доволен, сякаш той бе изиграл ченгетата, а не те него. Ала при все това баща му изглеждаше състарен; нямаше нищо общо с напетия красавец от снимките в кутията, която бе намерил на тавана. Особено на последната поредица фотографии беше вече старец, но иначе все така широко усмихнат, макар и с поизпадали зъби. Уеб нямаше някакви особени причини да го обича, но му стана жал за човечеца, чийто личностен и физически упадък можеше да се проследи по снимките от полицейското му досие.

Докато четеше съдебните показания на баща си, на места Уеб не можеше да се сдържи да не избухне в смях. От словесните престрелки с различни прокурори, решени да го приберат на топло, се очертаваше един твърде лукав и остроумен тип.

— Мистър Съливан — бе го попитал един обвинител, — не е ли истина, че в нощта на престъплението вие…

— Ще прощаваш, момче — бе го прекъснал той, — но за коя нощ по-точно става дума? Паметта ми отслабва с годинките…

Уеб живо си представи как прокурорът отчаяно обръща очи нагоре, докато търпеливо пояснява:

— Нощта на двайсет и шести юни, сър.

— Да бе, да. Карай нататък, момче, добре се справяш. Майка ти сигур много се гордее с тебе.

На това място в протокола съдебният секретар бе записал в скоби: „Смях в залата.“

— Мистър Съливан, не съм ви момче — бе отвърнал прокурорът.

— Да ме прощаваш, синко, мен сигур хич не ме бива в тез тънки работи, ама нищо лошо не исках да река. Право да ти кажа, хич и не знам как да ти викам. Щото, докато ме караха с колата от затвора към почитаемия съд, чух други хора да ти викат разни работи, дето не бих ги казал на най-злия си враг, ще знаеш. Таквиз едни мръсни приказки използваха, че ако ги чуе покойната ми майчица, богобоязлива католичка, ще се обърне трижди в гроба.

— Изобщо не ме интересува, сър, какво говорят за мен разни престъпници.

— Пак да ме прощаваш, синко, ама тез люти приказки ги чух от пазачите.

„Смях в залата“, бе записал прилежно съдебният секретар. Гръмогласен и несекващ, добави от себе си Уеб, съдейки по дългата редица удивителни в края на забележката.

— Може ли да продължим нататък, мистър Съливан? — пита прокурорът.

— Можеш да ми викаш Хари. Тъй ми викат всички, откакто ирландският ми задник се тътри по таз грешна земя.

— Мистър Съливан! — Този път се бе намесил съдията, прочете Уеб, и за миг му се стори, без да бъде сигурен, разбира се, че в тези две думи се долавяше с мъка сподавен смях. Ами да, в протокола пишеше, че съдията се казвал О’Мали, така че, ако не друго, двамата с баща му ги бе обединявала вродената им ирландска омраза към всичко английско.

— В никакъв случай няма да ви наричам Хари! — бе отвърнал възмутен прокурорът и Уеб живо си го представи как трепери от праведен гняв при унижението да бъде надприказван от един презрян престъпник.

— Добре де, момче, само не се вълнувай. Зная, че ти плащат да запираш такива като мен, бедния, немощен старец, в тъмница, дето затворникът губи всякакъв човешки образ и за пет пари брат брата убива. И то за някакво си там недоразумение, грешка в преценката, тъй да се каже. Най-многото, за което може да се фанете, е ако съм обърнал по непредпазливост някоя и друга бира в повече. Ама от това не следва, че не можеш да ми викаш Хари, щото, като се изяснят нещата, ний двамата с теб ще си останем приятели.

Когато Уеб приключи с тази глава от житието на баща си, той не без задоволство отбеляза, че в конкретния случай съдебните заседатели бяха оправдали стария Хари Съливан по всички представени обвинения.

Последния път, когато баща му бе признат за виновен, съдът го бе осъдил на двайсет години затвор — най-дългата присъда, която изобщо бе получавал. До момента бе излежал четиринайсет от тях в един затвор в Южна Каролина, за който Уеб бе чувал, че е истинско преддверие на ада, и му оставаха още шест, преди да го пуснат на свобода — ако, разбира се, не умреше междувременно.

Уеб налапа последното парче салам и пресуши остатъка от бирата си. Оставаше му още една папка. Не му отне много време да я прочете, но когато свърши, беше изумен и напълно объркан.

Следователите в Бюрото бяха много добри, вършеха си съвестно работата. Когато проверяваха миналото на някого, те ровеха навсякъде. Подадеш ли документи за работа във ФБР, независимо на какъв пост, можеш да бъдеш сигурен, че ще разчовъркат цялата ти лична и семейна история, ще открият и разпитат всички, с които си се познавал, макар и бегло, през целия си предишен живот. Класната от отделенията, училищната архиварка, дори онази симпатична съученичка, на която си кавалерствал на абитуриентския бал и после си преспал с нея. Разбира се, ще разговарят и с баща ти, на когото си се изповядал със закъснение за стореното, и то когато срамната ти тайна и без това е била разкрита, макар вината всъщност да не е била твоя, защото онова сладко, невинно момиче собственоръчно ти бе свалило гащите и бе извадило от балната чантичка пакетче презервативи с вазелин. Ще издирят командира на скаутския ти отряд, всичките ти роднини по съребрена и по женска линия, чиновника в банката, който ти бе отказал първия заем за кола, бръснарката, която те подстригваше на младини. Когато ФБР се заемат с теб, не признават нищо свято. И как тогава да не открият стария Хари Съливан!

Бяха го открили, разбира се — изживяващ старините си на сигурно място в една тясна килия в Южна Каролина, — и той с радост бе прибавил своята лепта към психологическия портрет на сина си Уеб Лондон. „Моят син“ беше изразът, който Хари Съливан бе използвал трийсет и четири пъти по време на събеседването си с двамата цивилни агенти; Уеб беше сигурен за цифрата, понеже специално си бе дал труд да ги преброи.

Хари Съливан бе дал на „своя син“ най-добрата препоръка, която един смъртен може да даде на друг, макар да го бе познавал само през първите шест години от живота му. Ала, както се бе изразил той, един истински ирландец може да прецени дали от неговия роден син ще излезе нещо свястно, или не, още от деня, когато му сменят пелените с гащи. „Моят син — бе казал той — има всички данни да стане най-добрият агент на ФБР, който се е раждал на тоз свят. Можете да ме цитирате.“ И ако уважаемите господа настояваха, Хари Съливан щеше да иде лично до Вашингтон и да повтори същото пред когото трябва. Дори да не му сваляха веригите от ръцете и краката, той щеше да се яви пред големите началници ей тъй, както си е, и да им го каже в очите, и сърцето му да прелива от бащина гордост. Щото на тоз свят няма длъжност, за която „моят син“ да не е достоен.

Докато Уеб четеше това, главата му увисваше все по-надолу, докато накрая почти се удари в ръба на масата при следния пасаж от показанията на баща му:

„И ако почитаемите господа агенти, тези достойни мъже, бъдат така любезни да предадат на моя син“, започваше въпросното словоизлияние, че неговият баща не е спирал да мисли за него през всичките тез години, че никога не го е забравял и че макар да е малко вероятно двамата да се съберат отново заедно, нека бъдат така добри да му кажат, че Хари Съливан му желае всичко най-хубаво и го обича бащински. И да не си мисли с лошо за бедния старец само заради това, че напоследък нещата не са се развили съвсем добре. Ако почитаемите господа агенти предадат на „моя син“ всичко това, бе добавил той, Хари Съливан ще им бъде вечно задължен и при сгоден случай ще ги черпи по една биричка, че може и по две, макар това да не изглежда чак толкоз вероятно при така сложилите се обстоятелства, ама знае ли човек?

От Бюрото не му бяха казали нищо за този доклад. Той за пръв път го виждаше. По дяволите! Защо не се допускаха изключения понякога? Нима всичко трябваше да бъде все по устав — изпълнявай или хващай пътя? Уеб се зачуди защо докладът се намира в досието на баща му. Може би това беше работа на Бейтс. След като бе открил, че Съливан е бащата на Уеб, той най-вероятно бе прегледал досието на Уеб за справки за произхода му. Нямаше съмнение, че от ФБР при всички положения ще издирят бащата на всеки кандидат за работа, стига да е жив. После той се сети нещо, от което сърцето му още повече се сви. Ако Клеър Даниълс бе получила личното му досие, тя знаеше всичко за баща му. А ако го знаеше, защо не му бе казала?

Уеб затвори класьора, плати си сметката в ресторанта и закрачи към паркирания форд. Той закара колата до един от служебните гаражи на Бюрото и я смени с новичък мъркюри гранд маркиз, който изкара през друг изход, откъм обратната страна спрямо улицата, от която бе дошъл. ФБР не разполагаше с излишък от служебни коли, а този мъркюри беше едва на шестнайсет хиляди километра, но Уеб успя да убеди началника на гаража, че му се полага по-добро возило, отколкото на цивилните бюрократи в щаба. „Ако ли пък не ти изнася, бе добавил той, оплачи се на моя добър приятел Бък Уинтърс.“