Дейвид Балдачи
Последният жив (47)

47

Уеб започваше да се безпокои. Клеър от доста време не му се бе обаждала; когато той й позвъни в хотела, никой не отговори. В клиниката не я бяха виждали, нямаше записани пациенти, понеже днес беше почивният й ден. Може пък да е излязла да се поразходи, помисли си той. Но и така да беше, защо не отговаряше на мобилния телефон? Професионалните инстинкти на Уеб му подсказваха, че нещо не е наред.

Той остави Романо във фермата и отиде с колата си до хотела. Не че очакваше на място като това да се обръща голямо внимание на влизането и излизането на гостите, но все пак реши да опита. За съжаление персоналът от предишната вечер, който би трябвало да знае дали се е прибрала, още не беше застъпил на смяна. Нито един от служителите, с които разговаря, не помнеше предишния ден да е виждал Клеър да преминава през фоайето. Колата й не беше на паркинга. Уеб отиде до дома й, видя отворен прозорец от задната страна и се вмъкна вътре. Той претърси цялата къща, но не откри нищо, което би могло да го насочи. Намери едно тефтерче с адреса и телефонния номер на дъщеря й; момичето учеше в Калифорния, така че беше изключено Клеър да е прескочила за един ден да я види. Уеб си помисли да позвъни на дъщерята, но тя можеше да изпадне в паника, ако й се обадят от ФБР, за да я питат за майка й.

Уеб отиде в сградата, където се намираше кабинетът на Клеър. О’Банън го нямаше този ден, но там беше една от колежките й. Тя не бе говорила с Клеър напоследък и нямаше представа къде може да бъде.

— Три неуспешни опита и излизаш от играта — промърмори на себе си Уеб.

Той слезе във фоайето, показа значката си на охраната и попита дали предишната вечер не се е случило нещо необичайно в сградата. При вида на значката дежурният застана мирно и после старателно запрелиства бележките на нощната смяна в книгата за дежурствата. При предишните си идвания в сградата Уеб редовно се бе записвал при дежурния, както изискваше вътрешният правилник, но за пръв път виждаше този пазач. Може би ги сменяха често.

— В книгата е записано, че в дванайсет и трийсет след полунощ доктор Клеър Даниълс е позвънила от кабинета си, за да съобщи за прекъсване на електрическия ток. Дежурният я е уведомил, че проблемът не е в електрозахранването на сградата и е предположил, че може да е изключил предпазител. Попитал я е дали има нужда от помощ. — Младият пазач прочете всичко това с глас, който сякаш чак сега мутираше. — Тя отговорила отрицателно и това било всичко. — Той вдигна поглед от книгата. — С нещо да ви помогна?

Разширените очи на младежа молеха Уеб да му възложи някоя отговорна задача. Той носеше оръжие, което се стори на Уеб доста неподходящо за неговата възраст.

— Знам, че си водите отчет за всички, които влизат и излизат от сградата. Аз току-що се записах на влизане.

— Точно така.

Уеб изчака търпеливо няколко секунди, но тоя момък бавно загряваше.

— Е, може ли да видя книгата за посетители?

Младокът за малко не падна от стола. Уеб бе забелязал още на влизане, че той оглежда внимателно лицето му, и предположи, че го е познал от репортажите по телевизията. Вероятно си мислеше, че Уеб е напълно побъркан и че той трябва да изпълнява всичките му налудничави желания, ако не иска да загине по особено жесток начин. Тъкмо сега Уеб нямаше никакъв интерес да го опровергава.

— Слушам, сър!

Пазачът измъкна книгата и Уеб плъзна поглед по страниците. Предишния ден в сградата бе имало сериозен наплив на посетители, който бе секнал изведнъж в шест часа привечер. Той погледна младежа в очите.

— А след работно време? Каква е процедурата на регистриране на посетителите?

— Всички врати се заключват автоматично в шест и се отварят само с магнитна карта. Ако някой иска да влезе в сградата след шест, трябва един от наемателите да предупреди охраната. Когато човекът пристигне, ние уведомяваме наемателя и той трябва лично да слезе, за да го поеме нататък. Може гостът сам да се обади от външен телефон, че пристига; тогава ние уведомяваме наемателя и той трябва да слезе, за да го чака. Ако наемателят не слезе или не потвърди, че очаква посетител, не го пускаме. Такъв е правилникът. В тази сграда има правителствени учреждения и така нататък. Мисля, че е нещо към Пентагона — добави той с нотка на гордост. — Сградата се охранява много стриктно.

— Сигурен съм, че е така — промърмори разсеяно Уеб, докато погледът му бягаше по страниците. — Тук има ли подземен гараж? — Той винаги бе паркирал отвън, пред входа.

— Да, сър, но само за наематели. С магнитни карти.

Уеб си каза, че трябва да провери дали волвото на Клеър е в гаража.

— Значи наемателите могат да се качват и да слизат с гаражния асансьор, без да се обаждат на охраната?

— Точно така. Само наемателите.

— А гаражът има обикновена врата с дистанционно управление?

Пазачът кимна.

— Ами ако някой се вмъкне в гаража без кола? Не може ли да се качи с асансьора без магнитна карта?

— Не и след края на работното време.

— А преди това?

— Ъъъ, би могло — каза пазачът с такъв плах гласец, сякаш последната забележка на Уеб бе зачеркнала с един замах цялата му професионална кариера.

— Ясно. Виж какво, има ли как да поговоря с колегата ти, който е бил дежурен снощи? Този, който е разговарял с Клеър?

— Томи Гейнс. Той ми е приятел, всъщност двамата постъпихме едновременно, веднага след гимназията. Той е на смяна от десет до шест. — Младокът се ухили. — Предполагам, че в момента спи като заклан.

— Обади му се — нареди Уеб с такъв тон, че пазачът сграбчи слушалката и веднага започна да набира номера.

Томи отговори и Уеб пое слушалката. След като се представи, сънливият глас на Томи Гейнс веднага стана бодър.

— С какво мога да ви помогна?

Уеб обясни за какво става дума.

— Предполагам, че не сте забелязали Клеър Даниълс да си тръгва?

— Не. Сигурно е минала през гаража както обикновено. Една година бях само дневна смяна и я познавам. Много свястна жена беше.

— Клеър още не е умряла, синко — каза Уеб.

— Не, сър, не исках да кажа това.

— Тук пише, че е позвънила в дванайсет и трийсет след полунощ. Често ли работеше до толкова късно?

— Ами, не знам със сигурност, защото тя обикновено не минаваше през фоайето.

— Разбрах това. Исках само да знам дали друг път си я виждал да остава до толкова късно.

— Не, не съм.

— Когато позвъни, гласът й звучеше ли някак по-особено?

— Изглеждаше уплашена, но пък и на мен да ми спре токът, и аз ще се уплаша, а тя на всичко отгоре е жена, самичка и тъй нататък.

— Ясно. — Уеб познаваше жени агенти на ФБР, тайните служби и АБН, които можеха да строшат врата на младия мистър Гейнс с голи ръце, без дори да си повредят маникюра. — Тя каза ли, че е сама?

— Какво? Не, всъщност, като се замисля, не е казвала такова нещо. Но така ми се стори, защото тя се обади и тъй нататък.

— А при теб осветлението си беше наред, нали?

— Аха! А също и в отсрещните сгради, виждах ги през витрината. Затова й казах, че може да е паднал предпазител. В тая сграда всеки офис си има отделно електрическо табло. Така, ако някъде се прави ремонт и трябва да прекъснат захранването, това не се отразява на останалите. Има и централен прекъсвач за цялата сграда, но той е заключен и само главният инженер има ключ.

— Значи, ти й каза, че ще се качиш, но тя отвърна, че няма нужда, че тя сама ще си провери таблото?

— Точно така.

— И после не ти се обади повече?

— Точно така.

Уеб помисли за момент. Осветлението в кабинета на Клеър вече работеше. Но може би си струваше да провери още веднъж.

— А, хм, мистър Лондон — чу се гласът на Гейнс в слушалката, — всъщност сега се сещам, че около двайсет минути, след като Клеър ми позвъни, се случи още нещо.

Уеб стисна слушалката.

— Какво? Опитай се да ми го предадеш точно както си го спомняш, Томи.

— Ами, един от асансьорите се задвижи. След работно време това може да стане само ако някой го задейства с магнитна карта.

— Откъде тръгна асансьорът?

— От гаража. Аз бях тръгнал на обиколка и съвсем ясно видях индикатора на асансьорната клетка. Тръгна от минус 2 и се изкачи нагоре.

Другият пазач счете за нужно да се намеси.

— Може Клеър Даниълс да го е повикала, за да си ходи.

Уеб поклати глава.

— Повечето асансьори са програмирани така, че след работно време да се връщат автоматично на партера. Ако Клеър го е повикала, той е щял да тръгне от фоайето, а не от гаража.

— Ах, да, прав сте! — Хлапакът изглеждаше покрусен.

Томи Гейнс бе чул тази размяна на реплики и се намеси:

— И аз си помислих, че може да е мис Даниълс, понеже нали малко преди това ми се беше обадила, та си казах, че като й е спрял токът, може да се е уплашила и да е решила да си ходи. Но сте прав за асансьорите. Някой от минус две го е повикал преди това, а когато минавах покрай клетката, асансьорът се изкачваше нагоре, та аз реших, че може мис Даниълс да го е повикала.

Уеб запита:

— А не обърна ли внимание на кой етаж спря? Ако съм запомнил правилно, клиниката, в която работи Клеър, заема почти цял етаж.

— Не, аз просто продължих обиколката си. Не видях къде е спрял, нито пък кога се е върнал обратно. Но който и да е бил в асансьора, не е минавал през фоайето, иначе щях да го забележа. — Той добави: — Това е всичко, ужасно съжалявам.

— Напротив, Томи, много ми помогна. — Той погледна момчето зад пулта. — И ти също.

Докато се изкачваше с асансьора, Уеб не знаеше какво да мисли. Това, че някой се бе качил нагоре двайсет минути след като Клеър бе позвънила на охраната, можеше да е чисто съвпадение, просто някой наемател, дето не го свърта без работа посред нощ. Но можеше да е и нещо друго. Предвид обстоятелствата Уеб бе принуден да приеме, че е второто.

Когато стигна до кабинета на Клеър, той помоли същата жена, която го бе упътвала и преди, да му покаже електрическото табло.

— Мисля, че е ей там — каза неуверено тя.

— Благодаря.

— Нали не смятате, че нещо лошо се е случило с Клеър? — попита притеснено жената.

— Нищо й няма, сигурен съм.

Уеб отиде до таблото и видя, че е заключено. Огледа се, но жената се бе прибрала в кабинета си. Той измъкна от джоба си комплекта шперцове и след секунди таблото беше отключено. Пак се огледа. Първото, което му направи впечатление, бе, че сякаш нещо е изтръгнато от стената. Върху таблото имаше празно място, а по пода на кутията се бяха посипали парченца изолирбанд и други боклуци. Уеб нямаше как да знае дали това е станало наскоро или отдавна. Надяваше се, че не е било снощи. Той погледна настрани и опитното му око забеляза онова, което бе убягнало на Клеър: безжичния прекъсвач до пантата на вратата, който регистрираше всяко нейно отваряне и затваряне. Такива устройства, които работят на принципа на бутона, който пали и гаси лампата в домашния хладилник, Уеб бе виждал много, но никога в електрическо табло. Той отиде до входната врата и я отвори. На нея нямаше подобен прекъсвач; в помещението изобщо нямаше охранителна система. Кой слага сигнален прекъсвач на вратата на електрическото табло, ако няма такъв на вратата на офиса си? Докато гледаше втренчено двойните крила, Уеб усети как го побиват студени тръпки. Клеър му бе казвала, че много служители на ФБР, техните съпруги и всякакви други служители на закона идват при нея за професионална консултация. Между тези стени се споделяха много лични тайни, съдържащи поверителна информация.

— По дяволите! — Уеб изтича до вратата на Клеър. Беше заключена. Той я отвори с шперца и влезе вътре. Веднага видя фенерчето на пода и тъкмо щеше да претърси бюрото й, когато погледна нагоре и забеляза пожарния детектор, който висеше на жицата си. Посегна към него, но професионалните му рефлекси се задействаха: вероятно местопрестъпление; не пипай нищо, за да не повредиш веществените доказателства. Той позвъни на Бейтс, обясни му ситуацията и ФБР незабавно обяви д-р Клеър Даниълс за общонационално издирване. След трийсет минути Бейтс беше в сградата с голям технически екип.

 

 

През следващите три часа бе извършен цялостен оглед на помещението, а всички от околните офиси бяха разпитани един по един. През цялото време Уеб седеше в чакалнята. Накрая Бейтс излезе от кабинета на Клеър. Беше бял като вар.

— Не мога да повярвам, Уеб. Наистина не мога.

— В пожарните детектори е имало подслушвателни устройства, нали?

— Плюс видеокамери. Изключително усъвършенствани. Само професионалните шпиони имат такива.

— Е, мисля, че вече знаем откъде изтича информацията.

Бейтс погледна списъка, който държеше в ръката си.

— Виж какво, ако ставаше дума за отделен случай, някой и друг агент, някоя и друга съпруга, да кажеш: голяма работа! Само че ние проверихме в централата, където всичко се води на отчет, понеже Бюрото плаща сметките. Можеш ли да си представиш, че над двеста агенти, щатни служители и техните съпруги са редовни пациенти на тази клиника? И то на всички нива на йерархията, от най-долното до върха. Плюс бог знае още колко специални агенции: Агенцията за борба с наркотиците, Службата за охраната на Конгреса, тайните служби…

— Какво да ти кажа, ние и преди не си падахме много по куку-докторите, а сега вече можеш да им кажеш да ни отпишат.

— О’Банън е проверяван за благонадеждност на най-високи нива. Бивш военен психиатър, работил е като щатен психотерапевт към Бюрото, абсолютно извън съмнение. Така поне си мислехме.

— Информацията, минавала през него, е без дъно и без край. — Уеб поклати глава. — Вземи само Деби Райнър, Енджи Романо и останалите. Вярно, забранено е агентите да говорят с жените си по служебни въпроси, но всички го правят. Хора сме все пак.

— Сега вече знам как са разбрали, че се готвите да ударите оня склад, дори кой екип откъде ще влезе. Един от хората ни да е споделил със съпругата си, после тя да го е издрънкала пред О’Банън и — хоп! — бръмбарите са го записали. — Бейтс покри лицето си с длан. — Как сега да кажа на Деби Райнър, че тя може би е спомогнала да убият мъжа й?

— Нищо не й казваш, Пърс — отсече твърдо Уеб. — Просто си мълчиш.

— Ако не й го кажа аз, тя ще научи от другаде. А представи си какви възможности за изнудване само! И откъде да знаем, че вече не се е сетил някой?

— Това си е един октопод, чиито пипала проникват навсякъде. — Уеб се огледа. — Знае ли се къде е всеки един от персонала?

— Да, с изключение на Клеър Даниълс.

— А О’Банън?

Бейтс седна.

— По всичко личи, че той е замесен. Папките от картотеката му са изчезнали. Претърсихме къщата му. И оттам всичко е изнесено. Обявен е за общонационално издирване, но ако се е измел още снощи, има голяма преднина. С частен самолет вече като нищо е напуснал страната. — Бейтс потърка главата си с длан. — Истински кошмар. Ти знаеш ли какво ще последва, когато надуши пресата? Бюрото ще стане за посмешище.

— Да, но ако спипаме онези, които стоят зад всичко това, ще си възвърнем донякъде авторитета.

— О’Банън няма да стои със скръстени ръце и да чака да го арестуваме, Уеб.

— Нямам предвид О’Банън.

— А кого тогава?

— Позволи ми най-напред да ти задам един въпрос, дето като го чуеш, може да ме цапардосаш, но пък очаквам да ми отговориш честно, ако искаш да ти помогна.

— Питай, Уеб.

— Възможно ли е О’Банън да е действал по нареждане на Бюрото, като е подслушвал колегите си, за да може ръководството да знае проблемите на редовия състав?

— Не че не ми е хрумвало, да ти кажа право. Но отговорът е: не. Там е работата, че при Клеър идват и доста големи клечки, не просто редови служители. Ама наистина големи клечки, че и съпругите им, между другото. Хора, които могат да разпердушинят Бюрото до дъно, ако подушат нещо такова.

— Добре, да приемем тогава, че цялата тази система за събиране на информация е организирана от О’Банън. Защо го е направил? За удоволствие? Едва ли. За пари. Работата винаги опира до парите. Той продава информация на разни типове, в резултат от което се провалят операции на федералните агенции. Може би някой е платил на О’Банън за информацията, с помощта на която бе очистен „Чарли“. Както ти самият каза, може този някой да е научил подробности от някоя от съпругите, която е била пациентка на О’Банън. Който и да стои зад това, искам да го пипна.

— Аз мисля, че вече знаем кой стои зад това. „Свободните“. Нали ги спипахме?

— А, така ли мислиш?

— А ти?

— На вид всичко съвпада, дори прекалено точно. Разполагаме ли с повече данни какво точно се е случило с Клеър?

— Да, и положението не е никак добро. Половин час след като в кабинета й угаснало осветлението, О’Банън пристигнал в гаража. От електронния отпечатък на магнитната му карта успяхме да установим, че е бил той, както и точното време на влизането.

Уеб кимна и посърна още повече.

— Тя е задействала прекъсвача в електрическото табло, а О’Банън вероятно е имал дистанционен детектор. Така че, още щом е получил сигнала, веднага е дотичал.

— И е заварил Клеър.

— Да.

— Много съжалявам, Уеб.

 

 

На връщане към фермата Уеб се чувстваше толкова потиснат, колкото не помнеше някога да е бил. Той никак не се интересуваше от катастрофата, сполетяла Бюрото. Единствената му грижа беше да открие Клеър жива.

Когато се изкачи по стълбите, завари Романо да лъска единия от пистолетите си. Той вдигна глава.

— Какво си се скапал такъв, брат ми?

Уеб се тръшна на стола срещу него.

— Оплесках я, Поли.

— Ха, че да не ти е за пръв път! — ухили се Романо, но Уеб явно не беше в настроение за шеги. — Казвай, де!

— Става въпрос за Клеър Даниълс.

— Твоята докторка ли?

— Моята психотерапевтка. — Уеб помълча и добави: — И близка приятелка. Най-напред някакви типове я заплашват, после я пускат да си ходи. Те имат отношение към моя случай, така че тя се излага на опасност заради мен. Идва при мен за помощ, а какво правя аз? Не й помагам.

— Ти предложи ли й охрана?

— Да, но тя не пожела да се възползва. Мислеше си, че заплахата не е реална; приведе ми най-убедителни доводи. А сега изведнъж се оказва, че О’Банън, с когото е работила толкова време, подслушва кабинетите на всичките си колеги и събира информация за пациентите по време на психотерапевтичните сеанси. Много от тези пациенти работят или са работили за Бюрото. Или пък са техни близки — добави той. Уеб не знаеше дали Романо е в течение, че Енджи е пациентка на О’Банън. А ако не знаеше, Уеб не искаше да го научи тъкмо от него. — После явно е продавал информацията на оня, който му плати най-висока цена, в резултат от което са проваляни операции на службите в цялата страна.

— По дяволите! Смяташ ли, че и Клеър е била замесена?

— Не! По всичко личи, че тя случайно е научила, а сега я няма никаква. Изчезнала е безследно.

— Може да се крие някъде.

— Щеше да се обади. — Ръцете на Уеб се свиха в юмруци. — Какъв идиот съм! Трябваше да й сложа денонощна охрана. Сега е твърде късно.

— Не бъди толкова сигурен. От малкото, което знам за нея, тя може да се оправи. Докато я карах насам с колата си, поговорихме малко. Опасна жена!

— Искаш да кажеш, че си поискал психиатричен съвет ли?

— Не че специално съм я питал, но пък всички имаме проблеми, не е ли така? След като поговорихме, някои неща ми се изясниха. Например за нас двамата с Енджи.

Уеб го изгледа заинтригуван. Ако не за друго темата щеше за малко да отклони мислите му от Клеър.

— Какво за вас двамата с Енджи?

Романо го погледна засрамено.

— Тя иска да напусна отряда. Писнало й било все да ме няма вкъщи. Което едва ли е чак толкова чудно. — Той тихо добави: — Освен това и момчетата растат и им трябва баща, който да се завърта покрай тях повече от един месец в годината.

— Така ли ти каза Енджи?

Романо избягваше погледа му.

— Не, аз го казвам.

— Значи сериозно мислиш да окачиш пищовите в килера?

Романо му хвърли бърз поглед.

— На теб не ти ли е хрумвало?

Уеб се облегна назад.

— Неотдавна разговарях с Деби Райнър и тя ми каза горе-долу същото за Теди. Само че при мен е различно. Аз нямам жена и деца, Поли.

Романо седеше прегърбен на стола си.

— Виж какво, за осем години четири пъти пропускам Коледа, повечето пъти Деня на благодарността и Деня на Вси светии, освен това ме нямаше на първото причастие и на двамата ми синове, а на всичко отгоре и когато се роди Роби, пак бях отпътувал нанякъде! Да не говорим на колко рождени дни, бейзболни първенства, футболни мачове и всякакви такива мен все ме няма! По дяволите, синовете ми започнаха да се чудят, когато ме видят вкъщи.

Романо попипа корема си под пъпа.

— Ами снощи, когато ме улучиха? Сега имам синина и да не ти разправям как боли само, но я си представи, че беше три пръста по-надолу! Или пък шейсет сантиметра по-нагоре, ако куршумът ме беше ударил в главата! Сега нямаше да ме има. И какво правим тогава? Енджи може би ще се омъжи повторно, момчетата ще имат истински татко и на бърза ръка ще забравят, че е имало на света Пол Романо. По-скоро бих се застрелял, Уеб, отколкото да допусна това, честно ти казвам! Само като си помисля… Мамка му стара!

На Уеб му се стори, че очите на Романо се насълзиха. От тази гледка — един от най-коравите мъже, които Уеб бе познавал през своя живот, поставен на колене от любовта към семейството си — го заболя повече, отколкото от юмрука на Франсис Уестбрук. Романо извърна глава встрани и тихомълком обърса очите си с ръка.

Уеб го сграбчи за рамото.

— Нищо подобно няма да се случи, Поли. Ти си прекрасен баща. Децата ти никога няма да те забравят. — Още щом каза това, Уеб изведнъж се сепна. Той бе забравил собствения си баща, напълно и окончателно. Изведнъж си спомни: семейно празненство за шестия му рожден ден. Клеър бе казала, че Уеб и баща му се забавлявали чудесно. Докато не пристигнали полицаите. — Освен това ти служиш доблестно на родината си — добави той. — Не го забравяй. Вече никой пет пари не дава за родината. Всички само хленчат колко е скапано всичко, а пръста си не мърдат, за да стане по-малко скапано. А ти, приятелю, свирне ли тръбата, си вече на линия.

— Да бе, служим на родината. Като убиваме разни гуреливи дъртаци и пъпчиви хлапетии, които не могат да улучат Статуята на свободата от три метра с базука.

На това Уеб не отговори нищо, защото нямаше какво да добави по въпроса. Романо вдигна глава и го погледна.

— Клеър ще се появи отнякъде, Уеб, не бери грижа. Пък кой знае? Може да станете нещо повече от приятели. И ти си човек!

— Не смяташ ли, че е късно за мен? — По тона му личеше, че го смята направо за изключено.

— По дяволите, Уеб! Щом за мен не е късно, значи не е и за теб, брат ми.

На Уеб му се стори, че Романо сам не си вярва; двамата мъже се спогледаха унило. Уеб стана.

— Знаеш ли какво, Поли? И двамата нещо сме се смачкали. А знаеш ли и нещо друго?

— Какво?

— Наистина чакам с нетърпение вечерята.