Дейвид Балдачи
Последният жив (54)

54

Уеб напрягаше всичките си сили, за да открие в тъмното Стрейт и Клеър. Ту сваляше, ту отново слагаше очилата си за нощно виждане, но дори и те имаха нужда от някаква, макар и минимална светлина. В пълния мрак наоколо бяха практически безполезни. Уеб разчиташе повече на ушите, отколкото на очите си, но не можеше да стреля в тъмното само по слух, защото имаше риск вместо Стрейт да улучи Клеър.

Когато се приближи до маймунарника, Уеб забави крачка и спря. Ако през деня тази полусъборена сграда изглеждаше мрачна и неприветлива, през нощта тя имаше направо зловещ вид. Но Уеб бе длъжен да я огледа, преди да отмине нататък, защото ако Стрейт се криеше вътре, лесно можеше да го изненада в гръб.

Стиснал своя картечен пистолет, Уеб тихо се промъкна в сградата откъм южната й страна, като внимаваше да не вдига шум. Когато облаците се разкъсаха, стълбове лунна светлина проникнаха във вътрешността през пролуките в покрива. Огрени от луната, призрачните очертания на разбитите животински клетки бяха сериозно изпитание дори за железните нерви на Уеб.

Да се пристъпва безшумно по всевъзможните боклуци, с които беше заринат подът, бе просто невъзможно. Ето защо Уеб се озърташе напрегнато на всички страни в очакване на някакъв знак, издайнически шум или сянка, благодарение на които да спаси живота си и този на Клеър. И да убие Стрейт, естествено. Освен това Мейси също не биваше да се изпуска от уравнението, което само по себе си беше проблем, защото този човек притежаваше сериозни тактически умения.

Чул проскърцване от лявата си страна, Уеб приклекна на пода, сложи очилата за нощно виждане и огледа педя по педя цялото помещение. Вдигна глава и към тавана, защото си спомни, че горе има тясна метална пътечка. В този момент се чу приглушен писък.

Уеб се претърколи и куршумът се заби точно на мястото, където бе лежал. Той скочи на крака, готов за стрелба. Бе сигурен, че е изпищяла Клеър. В дъното на сградата се чу неясен шум и после тропот от тичащи крака; някой се опитваше да избяга. Тъкмо щеше да хукне след тях, когато острото му зрение забеляза същото, което бе видял преди: кондензация на водна пара от допира с хладната цев на карабина. Той тутакси залегна и куршумът профуча над главата му, удари се в клетката зад гърба му и се заби в стената.

Хубавото, помисли си той, беше, че Мейси — или който там стреляше по него — не беше достатъчно умен, за да осъзнае предишните си грешки. Уеб вдигна картечния пистолет и пусна един дълъг откос към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът; куршумите вдигаха боклуци от пода и рикошираха с трясък от празните клетки. Когато спря да презареди, в мрака отново се чуха стъпки. Той се впусна по петите на беглеца, благодарен, че напуска маймунарника.

Тъкмо му се стори, че застига целта, когато смътно усети някакво движение от лявата си страна и отново се просна по очи. Куршумът се заби в дънера на едно дърво недалеч от него.

Изстрелът беше от пушка, каза си той, не от пистолет. Значи това отново беше Мейси, а не Стрейт.

— Претендентът срещу майстора — прошепна Уеб. — Е, хайде да видим кой ще надвие!

По време на дългите си дежурства като снайперист Уеб бе свикнал да стои съвършено неподвижен. Правилото беше, че първият, който мръдне, издава позицията си и загива. Затова Уеб се бе научил да забавя пулса си по желание и дори да регулира дейността на пикочния си мехур, за да увеличава интервалите си на уриниране. Като анаконда, свита в тревата, която търпеливо чака появяването на ягуара. Докато в един момент се разгъне в цялата си дължина като натегната пружина и… край на ягуара.

Докато лежеше притихнал в тревата, Уеб се запита как Мейси изобщо е успял да го проследи. Това го наведе на следващия въпрос: какво ли оръжие носеше преследвачът му със себе си? Бейтс доста по-късно му бе казал, че при огледа на атакувания лагер на „Свободното общество“ са били открити два куршума от .308-калиброва снайперска карабина, забити в стената. Ако Мейси бе успял да се сдобие със същите муниции, каквито ползваха в отряда, той може би разполагаше и с друга екипировка, сравнима с неговата собствена. Уеб си припомни снимката на Клайд Мейси с пълна бойна униформа; всичко това обрисуваше психологическия портрет на един неосъществен елитен полицай, командос — въобще неуспял супермен.

Уеб се плъзна напред по корем, като се мъчеше да вдига минимален шум. Искаше да провери нещо и най-добрият начин да го стори беше, като разкрие позицията си.

Следващият изстрел попадна съвсем близо до него. Ясно, предположенията му се потвърждаваха. Противникът му също разполагаше с оптика за нощно виждане.

Той постави очилата си и най-внимателно обиколи с поглед периметъра. За миг зърна това, което търсеше. Само за миг, но това му беше достатъчно.

Клайд Мейси нямаше основания да е недоволен от избраната стратегия. Той съзнаваше, че членовете на ОБТ са превъзходно тренирани и способни бойци, но все му се струваше, че са донякъде и прехвалени. В края на краищата не беше ли успял да проникне в охраняваната от тях зона около лагера на „Свободните“? Не беше ли застрелял един от тях край басейна? Мейси не бе останал достатъчно дълго в укритието си, за да види как Романо се вдига на крака. Когато Стрейт бе побягнал, влачейки Клеър със себе си, Мейси — верният помощник — бе тръгнал с него, за да го прикрива. Стрейт винаги се бе държал добре с него, в оня затвор за малолетни го бе взел под крилото си и не бе позволил косъм да падне от главата му. А когато Мейси бе излязъл на свобода и съдбата го бе отвела при „Свободното общество“, Стрейт го бе издирил и му бе отворил очите. „Свободните“ си оставаха аматьори. Жалкото им фиаско в Ричмънд го доказваше. При това, както му бе посочил Стрейт, те не плащаха нито цент на членовете си, а изискваха тяхната подкрепа. И за какво? — бе попитал Стрейт, напълно основателно. За привилегията да се сдружаваш с глупаци!

И така, Мейси се бе вслушал в съвета и в течение на няколко години бе работил в комбина със Стрейт. Сегашният им проект беше най-доходоносният от всички. Двамата бяха спечелили състояние от канала за дрога, като междувременно Мейси се бе възползвал от възможността да изпързаля „Свободните“ и да гръмне старата лисица Тоан. Така че си струваше. Сега, когато воят на сирените се чуваше все по-силно и до идването на полицията оставаха броени минути, Мейси имаше само една неизпълнена цел — да убие Уеб Лондон. И по този начин да докаже веднъж завинаги своето превъзходство. За този миг Клайд Мейси се бе готвил през целия си съзнателен живот.

Той нахлузи очилата си за нощно виждане и огледа мястото, където последно бе видял Уеб. Горкият, сигурно вече не го бива толкова, след като така глупашки издава позициите си. Лондон беше прекалено самонадеян, но този път си бе намерил майстора. Дошъл бе моментът Мейси да довърши започнатото. И в този момент зелена светлинка блесна право в очите му. За миг той се вкамени от изумление; не знаеше какво може да е това. После изведнъж се досети, че е сияние от инфрачервените очила на Уеб. Мейси се прицели, издиша и бавно дръпна спусъка. Светлинката угасна. Едва тогава той си даде сметка, че собственият му уред, при това пуснат с пълна сила, сигурно е издавал същото сияние. Какво пък, нали току-що бе видял сметката на Лондон? Клайд Мейси се бе оказал с част от секундата по-бърз от своя враг, а в света на елитните командоси тази част от секундата решава всичко.

Преди още да бе успял да си поеме дъх, куршумът го удари точно в средата на челото. За частица от секундата съзнанието му отказа да приеме факта, че горната част на главата му липсва. После пушката падна от ръцете му и той се захлупи по очи на земята.

Уеб се надигна зад храста, на около десет градуса встрани от ниския пън, на който бе подпрял очилата си за нощно виждане и ги бе превключил на максимална мощност. Дори не бе разчитал на зеленото сияние от очилата на Мейси, защото блясъкът на изстрела издаде позицията му. След миг мачът бе приключил. Професионалисти срещу аматьори — един на нула.

Уеб нямаше време да се зарадва на поредната си победа, защото тропотът на стъпки и пукането на съчки в храсталака го накара да се просне по очи на земята. Той вдигна карабината си и я насочи по посока на звука. Когато двамата излязоха иззад дърветата и пресякоха линията на прицела му, той се поколеба за момент и после се изправи на крака, насочил оръжието към огромния гръден кош на мъжа.

— Хвърли пистолета, Франсис!

Уестбрук подскочи и впери поглед в мрака. Уеб видя как великанът инстинктивно бутна Кевин зад масивния си гръб, за да го предпази от тази неочаквана опасност.

— Аз съм, Франсис, Уеб Лондон. Хвърли пистолета. Веднага!

— Стой зад мен, Кев — каза Уестбрук и заотстъпва назад.

— За последен път, Франсис. Хвърли пистолета и лягай долу, ако не искаш аз да те просна!

— Само си прибирам Кевин, малкият. Нищо друго не ща. Няма да ти създавам проблеми, не бой се.

Уеб се прицели в един клон над главата му. Куршумът отряза като трион голямо парче от клона, което падна на няколко метра зад тях. Това бе първият предупредителен изстрел, който даваше през цялата си кариера. И сам не разбра защо го направи. Кевин извика, но Уестбрук продължаваше да отстъпва заднишком. После великанът направи нещо, което още повече удиви Уеб. Той хвърли пистолета, коленичи и качи Кевин на гърба си. За момент Уеб си помисли, че Франсис ще използва Кевин като щит, но той продължаваше да върви назад, като през цялото време едрото му туловище прикриваше Кевин от евентуален изстрел.

— Няма проблеми, командире. Ето, отивам си. Работа ме чака.

Уеб даде още един изстрел в пръстта вляво от него. Втори предупредителен. Какво ми става, по дяволите? — каза си той. Тоя човек е престъпник, убиец. Свети му маслото, Уеб!

— Няма проблеми — повтаряше Уестбрук. — Отиваме си, аз и детето.

Третия път Уеб се прицели в главата му. После си даде сметка, че куршумът ще премине дори през исполинското му тяло и ще убие и детето зад него. Можеше да го удари в крака и да го събори на земята. Той вече бе взел на мушка коляното на великана, когато чу гласа на Кевин:

— Уеб, моля ти се, не убивай брат ми. Той само ми помага, Уеб!

През оптическия мерник Уеб ясно различаваше личицето на детето. Кевин се държеше с две ръце за дебелия врат на баща си; очите му бяха изпълнени с ужас, по страните му се стичаха сълзи. Франсис Уестбрук изглеждаше спокоен, макар да бе готов да посрещне смъртта. Уеб си припомни ужасните белези по търбуха му. Да, Големия X беше на сто и двайсет в бели години. Пръстът на Уеб се плъзна по спусъка. Ако го улучеше в крака, Кевин поне щеше да му идва на свиждане в затвора. Така беше по-справедливо. Човекът си беше престъпник. Никакви изключения. Никакви съображения. Стреляй, и толкова!

Уеб Лондон им позволи да потънат в мрака. Само изкрещя с пълни гърди:

— Заведи го обратно вкъщи, Франсис! И после си плюй на петите, защото все някога ще те пипна, кучи сине!