Дейвид Балдачи
Последният жив (40)

40

Антоан Пийбълс свали ръкавиците си и се облегна назад; интелигентното му лице беше разтегнато в широка усмивка. Той погледна към Мейси, който шофираше, невъзмутим както винаги.

— Страхотно представление, ако мога сам да се похваля — каза Пийбълс. — Уцелих и гласа, и стила, и интонацията. През живота си не съм се изразявал толкова просташки. Ти какво мислиш?

— Наистина приличаше на шефа.

— Значи сега тая мадама ще се разлюти и ще отиде право при Лондон, а той ще вдигне ченгетата под тревога и всички вкупом ще тръгнат да търсят Франсис.

— А може и нас.

— Не, нали вече ти обясних? Крайно време е да се научиш да мислиш на макро и микроравнище, Мейс — каза Пийбълс, сякаш четеше лекция пред студенти. — Вече достатъчно сме се разграничили от него. Освен това той е останал без грам стока и половината от хората му се разбягаха. Парите му пресъхват. В тоя бизнес запасите ти стигат максимум за два дни. Наистина, той бе поскътал нещичко настрани, трябва да му се признае. И то обаче свърши. А когато гръмна Туна, се лиши от още четирима души. — Пийбълс поклати глава. — И докато става всичко това, какво прави той? Мисли само за тоя скапан хлапак. По цяла нощ го търси, тормози хората, разваля стари приятелства, няма вяра на никого.

— Сигурно е прав да не вярва на никого — каза Мейси, като погледна Пийбълс. — Особено на такива като нас.

Пийбълс се направи, че не е чул.

— Тоя тип може да напише учебник по погрешен мениджмънт. Да застреля един от най-близките си сътрудници, и то пред очите на всички. С агент на ФБР за свидетел! Направо си подписа смъртната присъда.

— Един лидер трябва да държи хората си в страх — отбеляза Мейси. — Трябва да ги ръководи от позиция на силата. — Той хвърли на Пийбълс поглед, който ясно показваше, че неговият спътник не притежава тази ценна черта, но Пийбълс и това не забеляза, защото продължаваше да се наслаждава на собствения си триумф. — А не можеш да му се сърдиш, че се опитва да си намери сина.

— Не може да се намесват лични чувства в бизнеса — заяви Пийбълс. — Той вече напълно се прецака, изразходва ценен политически капитал и за какво? За нещо, дето няма да го бъде. Това хлапе няма да се върне при баща си, и толкоз. Който и да го е отмъкнал, то е отдавна под земята. Междувременно аз съм създал нови канали, а хората, които дезертираха, вече работят за мен. — Той изгледа Мейси. — Не знам дали знаеш, но моята тактика се основава на учението на Макиавели. От шест месеца насам подбирам за себе си най-добрите от всички останали групировки. Вече сме готови да започваме свой бизнес, но този път ще става така, както аз кажа. По учебник! Отчетност, заплащане и повишения според заслугите, премии за примерна работа, възнаграждения за новаторство на всички етажи, чак до основата на корпоративната пирамида. Ще си изпираме парите сами и ще намалим производствените разходи навсякъде, където е възможно. Не е нужно всички да се кичат със злато и да си изписват курви по за петстотин долара на вечер. Смятам да въведа и пенсионноосигурителен фонд, в който братята да си внасят париците, вместо да ги трошат за коли и дрънкулки. Един ден, когато вече не са в първа младост, ще им потрябват. Смятам да наложа и правила за облекло специално за ръководството, стига сме ходили като някои клошари. Ето, ти например си се изтупал прилично, така те искам.

Мейси го удостои с една от редките си усмивки.

— На някои от момчетата това няма да им се хареса.

— Все някога трябва да пораснат. — Пийбълс го погледна. — Трябва да ти кажа, че когато държах пищова в ръката си, усещането беше страхотно.

— А щеше ли да я застреляш?

— Ти луд ли си? Исках само да я уплаша.

— Ако вадиш пищов, все някога ще го използваш — каза Мейси.

— Това е по твоята част. Ти си началник на охраната, Мейс. Дясната ми ръка. Ти показа на какво си способен, когато намисли да отмъкнем Кевин. Ти свърши мръсната работа, когато трябваше да подтикнем останалите групировки към обединение. Сега ни предстои доста работа, мой човек. Ще стигнем много по-далеч, отколкото с Франсис, и то много по-бързо. Той е от старата школа, а новото си е ново. Затова са измрели динозаврите.

Колата отби в една странична улица и Пийбълс погледна часовника си.

— Е, подготви ли добре срещата?

— Всички са вече там, точно както искаше.

— Боен дух?

— Доста висок, макар че още са сравнително недоверчиви. Ти ги поразтревожи, но със сигурност привлече интереса им.

— Точно това исках да чуя. Сега е моментът да си маркираме периметъра, Мейс, като им покажем, че Франсис вече не е в играта. Дошло е нашето време. Хайде, на работа!

Той млъкна, осенен от внезапна мисъл.

— Какви ги приказваше оная жена, че някой уж бил сменил Кевин в тъмното?

Мейси вдигна рамене.

— Представа си нямам.

— Детето е при теб, нали?

— На сигурно място е. Засега. Искаш да го видиш ли?

— Не искам да се приближавам до това хлапе. Може да ме познае, всичко се случва. Я си представи, че изпее пред Франсис… — Страхът, изписан на лицето му, беше съвсем истински.

Колата спря, Мейси излезе и огледа глухата уличка във всички посоки, после вдигна глава към покривите на околните сгради. Накрая даде знак на новия си шеф, че наоколо е чисто. Пийбълс излезе от колата, намести вратовръзката си и закопча двуредния си костюм. Мейси задържа вратата на сградата и Пийбълс с бодра крачка влезе вътре. Докато двамата се изкачваха нагоре по стълбите, с всяко следващо стъпало Пийбълс все повече се надуваше, сякаш се уголемяваше физически. Това беше моментът, който бе очаквал години наред. Смяната на поколенията.

Той стигна до вратата и зачака Мейси да му я отвори. Вътре трябваше да ги очакват седем души, всеки представляващ по един сегмент от нелегалния наркотрафик на окръг Колумбия. Те никога не бяха работили заедно, всеки бе гледал собствения си дребен бизнес и бе прибирал печалбата. Никога не бяха споделяли помежду си информация и ресурси. Когато между тях настъпеха разногласия, те ги разрешаваха със стрелба. Всяка от бандите подаваше информация за останалите на полицията, после ченгетата идваха и ги отвеждаха. Франсис бе постъпвал по същия начин и макар като краткотрайна отсрочка това да вършеше работа, Пийбълс прекрасно разбираше, че в дългосрочен план то води до катастрофа. Време беше Антоан Пийбълс да се намеси и да вземе нещата в свои ръце. Той отвори вратата и пристъпи в стаята, където щеше да започне неговата легендарна кариера.

Пийбълс се огледа. В стаята нямаше никой.

Дори не успя да се обърне, когато пистолетът се опря в тила му и куршумът прониза мозъка. Той падна ничком на пода, докато кръвта шуртеше по копринената му вратовръзка и строгия делови костюм.

Мейси прибра пистолета и се наведе над мъртвия.

— Аз също чета Макиавели, Тоан — каза той без сянка на надменност. После се обърна, загаси осветлението и бързо заслиза по стълбите. Трябваше да хване навреме самолета, защото наоколо действително започваше да става напечено.

 

 

Уеб подкара Бу по склона и когато се изравни с Гуен, яхнала Барон, дръпна юздите и спря до нея.

Романо и Били бяха останали в развъдника да ахкат и охкат по корвета. Повечето от работниците бяха на панаира и фермата беше доста оголена откъм персонал, та Уеб бе придумал Канфилд да допусне още неколцина агенти на ФБР в земите си, поне докато се върнат неговите хора.

— Толкова е красиво през тоя сезон — каза Гуен. Тя погледна Уеб. — Сигурно си мислиш, че тук се живее леко. Голяма къща, много слуги, по цял ден само яздим наоколо и се наслаждаваме на изгледа.

Тя се усмихна, но Уеб усещаше, че говори сериозно. Той се запита защо ли й трябва на жена като Гуен Канфилд, и то след всичко, което бе преживяла, да търси съчувствие и одобрение от един непознат.

— Предполагам, че и на двама ви доста е минало през главата. Работили сте усърдно и сега се радвате на плодовете на труда си. Сбъднатата американска мечта.

— Може и така да се каже — отвърна тя без особена убеденост. Вдигна глава и погледна слънцето. — Днес ще е горещо.

Уеб чувстваше, че тя иска да говори за нещо, но не знае как да подхване темата.

— Аз съм агент на ФБР откакто се помня, Гуен. Чувал съм какво ли не през живота си, а съм и твърде добър слушател.

— Аз не изливам душата си и пред хора, които познавам, поне вече не го правя — хвърли му бърз поглед тя.

— Не те карам да си изливаш душата. Но ако ти се говори, аз съм тук и те слушам.

Известно време те яздиха мълчаливо, после тя спря коня.

— Мислех си за процеса в Ричмънд. Онези ужасни хора дори се опитаха да съдят ФБР, нали така беше?

— Опитаха се, но съдът не даде ход на делото. Адвокатът им, оня Скот Уингоу, който неотдавна бе убит, се опита да обърне процеса срещу Ърнест Фрий в негова полза, но съдията не се поддаде. Все пак този ход предизвика достатъчно съмнения у неколцина съдебни заседатели, за да подплаши прокурора и да го накара да търси извънсъдебно споразумение. — Той помълча и добави: — Разбира се, и прокурорът, и съдията са вече мъртви.

Гуен впери в него големите си, тъжни очи.

— А този Ърнест Фрий се разхожда на свобода след всичко, което направи.

— Понякога в живота няма логика, Гуен.

— С Били бяхме толкова щастливи, така добре се разбирахме преди нещастието. Аз обичам много съпруга си. Но откакто Дейвид загина, той вече не е същият. Може би до голяма степен вината е у мен. Моя беше идеята да пратим Дейвид в това училище. Исках той да получи първокласно образование и да бъде изложен на най-разнообразни културни влияния, да общува с деца с различен цвят на кожата и етническа принадлежност. Били е добър човек, но е роден и израсъл в Ричмънд и в скромния квартал, където е живял, е виждал само такива като себе си. — Тя бързо добави: — Той в никакъв случай не е расист или нещо такова, в неговата фирма за товарни превози половината шофьори и товарачи бяха цветнокожи и той се отнасяше към всички еднакво. Който работи, получава добра заплата. Аз дори съм го придружавала в домовете на поизпаднали служители. Носехме им храна, пари; помагахме им със съвети, заплащахме за психологически консултации, за терапия при Анонимните алкохолици. Помагахме им да се изправят на краката си. Били можеше законно да ги уволни, профсъюзите нищо нямаше да му кажат, но той не го правеше. Веднъж ми каза, че неговият жребий в този живот е да дава шанс на изпадналите в беда, понеже самият той често е изпадал в беда в миналото. Много хора се питат какво ни свързва, но аз знам, че Били би направил всичко за мен, той вече го е доказвал в трудни моменти, каквито не са ни липсвали.

— Вярвам, ти, Гуен, не е нужно да ме убеждаваш. Но ако имаш психологически проблеми, защо не се обърнеш към специалист? Аз дори познавам един.

Тя го погледна; в очите й се четеше тъжно примирение. После вдигна поглед към слънцето и каза:

— Отивам да поплувам.

Двамата се върнаха при конюшните и Гуен откара Уеб до голямата къща с един пикап. Там се преоблече в бански, докато той я чакаше край басейна. Каза й, че няма да плува, за да не си измокри пистолета. Тя се усмихна на тази забележка и натисна един бутон на някакво табло, вградено в стената до басейна. Сивото покривало над водата започна да се прибира встрани по релсите си.

— Покриваме басейна, защото все намираме вътре костенурки, жаби, а от време на време и по някоя отровна змия.

Когато покривалото се прибра в предвиденото за това място в стената на басейна, той клекна, за да разгледа помпата на дъното в дълбоката част, която създаваше изкуствено течение. Когато вдигна поглед, Гуен тъкмо сваляше плажната си роба. Беше облечена в цял бански, като че ли малко по-дълбоко изрязан на бюста и отстрани на хълбоците. Цялото й тяло беше с приятен бронзов загар, който бе забелязал и преди на ръцете и раменете й.

— Как работи тази дяволия? — попита той.

Гуен прибра косата си под плувната шапка и се приближи.

— Водата се изпомпва от басейна и се подава обратно през тези дюзи ей там. Силата на течението може да се регулира по желание. Преди имахме портативна машина, но беше много обемиста и неудобна. А понеже плувам често, решихме да си поръчаме вградена инсталация. Водата се отоплява, така че басейнът може да се използва през всички сезони.

— Сега разбирам защо си в такава превъзходна форма.

— Благодаря, любезни господине. Сигурен ли си, че не искаш да поплуваш с мен?

— Едва ли ще издържа на темпото ти.

— Ами! Ти нямаш грам тлъстина по себе си.

Тя отвори капака на контролното табло в стената на къщата и натисна няколко бутона. Уеб чу шум от работещи помпи и видя как водата в басейна се запени и раздвижи, образувайки течението, срещу което Гуен щеше да плува. Тя си сложи плувни очила и скочи в басейна. Уеб я гледа в продължение на около десет минути, през което време тя плуваше с равен ритъм и силни, отмерени движения, без да забави или забърза, без никакви признаци на умора. Той чак се поздрави, задето бе отклонил поканата й да плуват заедно. Всички членове на ОБТ бяха отлични плувци и водолази, но Уеб не беше сигурен дали може да се мери с тази жена.

След двайсетина минути водата в басейна се успокои и Гуен излезе навън.

— Свърши ли? — запита Уеб.

— Не, бях нагласила машината на четирийсет и пет минути. Сигурно е паднал бушонът.

— Къде е електрическото табло?

Тя посочи една двойна метална врата, вградена в каменния зид на полегатия склон. Уеб предположи, че част от помещението е вкопано в земята. Той отиде до вратата и натисна бравата.

— Заключено е.

— Много странно, ние никога не заключваме.

— Знаеш ли къде е ключът?

— Нямам представа. Нали ти казах, никога не заключваме. Не знам изобщо дали има ключ. Е, няма какво, ще трябва да си прекъсна плуването.

— Няма нужда — отвърна той, самодоволно ухилен. — ФБР предлага комплексни услуги. За нас най-важното нещо е доволният клиент. — Той измъкна от джоба си връзка ключове. На нея имаше прикрепена тънка метална пластинка, с която Уеб можеше да отвори деветдесет процента от бравите на земното кълбо, всяка за по-малко от трийсет секунди. Тази му отне двойно по-кратко време.

Уеб отвори вратата, напипа ключа и запали осветлението. Тъкмо навреме, защото от вратата надолу водеха няколко стъпала и дори на светлината на електрическата крушка той за малко не се препъна. Мечтата на адвоката, каза си Уеб; само някой да си счупи крака, после така ще ги осъди, че свят ще им се завие. Шумът в помещението беше оглушителен — виеха помпи, тракаха релета, бучаха електромотори. Той се спусна по стълбите. Полиците наоколо бяха претъпкани с всевъзможни инструменти, тенекии с хлор, дори автоматичен робот за почистване на дъното и всякакви боклуци, някои от които нямаха вид да са използвани от години. Вътре беше прохладно; Уеб прецени, че е на около три метра под земята, защото подът на помещението продължаваше да се спуска плавно надолу и след стълбите.

Откри електрическото табло; както бе очаквал, един от предпазителите бе изключил. Новата машина за изкуствено течение претоварваше инсталацията и имаше нужда от подмяна на цялото табло. Собствениците трябваше да се погрижат за това, преди да е станал пожар. Той си отбеляза наум да спомене това пред Гуен. После вдигна предпазителя и чу как отвън машината се включи. Шумът в помещението наистина стана непоносим. Улисан, Уеб не забеляза, че един къс коридор води към друга затворена врата. Той се обърна, угаси лампата и си тръгна.

Зад вратата в края на коридора започваше друг къс коридор, който свършваше пред поредната врата. Под земята имаше истински лабиринт. Притаил дъх, зад най-вътрешната врата седеше Кевин Уестбрук и напрегнато се вслушваше в шумовете навън. Той чу кога проклетата машина спря и после отново се включи. Кевин отдавна вече беше свикнал с неизменната миризма на хлор. Но сега се изненада, когато стъпките отвън се отдалечиха. Обикновено стъпките пред вратата означаваха, че някой е дошъл да го види. Той се запита защо този път не стана така.