Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Man Standing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София, 2001

Редактор Кристин Василева

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 954-769-019-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

19

Уеб караше служебния форд по улицата, където някога бе живяла майка му. Кварталът едва креташе, напълно западнал, без някога да е бил в особен възход. Допреди трийсетина години това място се бе водило крайградска зона, макар оттогава предградията да го бяха обградили от всички страни. Все богаташки квартали — повечето им жители работеха в столицата и сутрин ставаха в четири, за да бъдат на бюрата си в осем. След още някоя и друга година някой предприемач щеше да изкупи цялото каре, да срине с булдозери изнемогващите стари къщи и от руините щеше да изникне поредното заможно предградие.

Уеб слезе от форда и се огледа. Приживе Шарлот Лондон беше една от най-възрастните жителки на квартала. Въпреки всички усилия на Уеб къщата й беше не по-малко съсипана от останалите. Телената ограда беше проядена от ръжда и се разпадаше. Металните навеси над прозорците бяха изкорубени от времето, в провисналите им плоскости се задържаше дъждовна вода; мръсотията беше такава, че вече нищо не можеше да я изчисти. Самотното кленово дърво пред къщата беше изсъхнало, кафявите му миналогодишни листа свиреха тъжна песен на есенния вятър. Тревата не беше косена отдавна, понеже Уеб не бе имал време да намине насам и да окоси. През годините той съвестно се бе опитвал да поддържа малката ливада пред къщата, докато накрая се отказа, когато видя, че и майка му вече не се интересува от собствения си дом. Откакто тя бе починала, той на няколко пъти се накани да продаде къщата, но все не му се занимаваше с това.

Уеб влезе вътре. Цареше безпорядък, останал още от майка му. Той се обърна и понечи да си излезе, но се спря, отвори килера, извади метлата и прахосмукачката и голяма найлонова торба за смет. После за два часа почисти основно къщата, като изнесе пет пълни торби с боклук на тротоара. Чак тогава седна да си почине пред чаша вода от чешмата и шепа дребни бисквити — единственото, което успя да намери за ядене. Вече се готвеше да си тръгва, когато погледна часовника си и се сети какво му бе казал Бейтс. Щракна копчето на телевизора точно когато прекъснаха поредния сапунен сериал за извънреден репортаж. Това беше обещаната пресконференция. Уеб се пресегна и нагласи звука и картината.

Когато Пърси Бейтс се появи сам на подиума, той зяпна. Къде, по дяволите, се бе скрил Бък Уинтърс? Бейтс заизрежда фактите от бляскавата кариера на Уеб във ФБР, после показаха сладникаво филмче, в което Уеб получаваше всевъзможни награди, медали и почетни дипломи от разните големци в Бюрото и една лично от президента. След това Бейтс разказа за инцидента в оня вътрешен двор, за проявената от Уеб нечовешка храброст и присъствие на духа пред многократно превъзхождащата го огнева мощ на неизвестен противник. Против волята си Уеб усети как се трогва от искрените думи на своя началник.

Имаше един кадър на Уеб в болницата с превързана глава. Когато се видя, той несъзнателно вдигна ръка и опипа белезите по лицето си. Чувстваше се горд, но и донякъде унизен. Каза си, че Бейтс не е трябвало да прави това. Тази жалка „промоция“ нямаше да постигне нищо, нямаше да промени общественото мнение. Сега вече журналистите щяха да го разпънат на кръст, щяха да обвинят Бюрото, че го прикрива. И може би щяха да бъдат прави. Той тихо изстена. Тъкмо когато си бе мислил, че нещата не могат да бъдат по-лоши, те бяха станали по-лоши. Уеб угаси телевизора и затвори очи. Стори му се, че някой слага ръка на рамото му, но в стаята нямаше никой. Всеки път, когато идваше тук, получаваше това усещане — явно присъствието на майка му не напускаше нейния някогашен дом.

До смъртта си мисис Лондон бе носила косата си дълга до раменете. С годините разкошните й златни къдрици бяха отстъпили място на благородно сребро. Кожата й бе гладка и изпъната, невидяла слънце; шията — дълга и изящна, с ясно очертани мускули в основата. Уеб се питаше колко ли мъже бе омагьосала приживе с тази нежна, сластна извивка. Като юноша самият той се бе улавял, че тайно копнее по тялото на своята млада, привлекателна майка; и до ден-днешен изгаряше от срам при спомена за това.

Въпреки алкохолизма и нередовното хранене майка му не бе напълняла дори с един килограм за близо четирийсет години. На петдесет и девет, когато си дадеше труд да се понагласи, тя беше истинска богиня. Жалко, че накрая черният й дроб я бе оставил; останалото щеше да изкара още доста време.

Но при цялата й красота най-забележителната черта на Шарлот Лондон беше нейният интелект. Диалозите между майка и син бяха истински литературни произведения. Майката на Уеб не гледаше телевизия.

— На това нещо му викат сандък за идиоти, и с право — обичаше да казва тя. — Аз предпочитам да чета Камю. Или Гьоте. Или Жан Жьоне. Жьоне ме кара да се смея и да плача едновременно. А сама не знам защо, в него със сигурност няма нищо смешно. Сюжетите му са едни такива, мерзки. Каква поквара. Какво страдание! Положително са автобиографични.

— Идеално! Тъкмо работа за мен — отвръщаше той. — Аз съм по мерзостта и покварата. — Тя така и не бе разбрала шегата.

— Те са толкова завладяващи. Дори, бих казала, еротични.

— Кое им е еротичното?

— Мерзостта и покварата.

Уеб въздъхна дълбоко. Понякога му бе идвало да й каже, че през кариерата си е видял такава мерзост, такава поквара, пред която бедният Жан Жьоне би си изповръщал червата. Искал бе да й обясни, че с тези пороци човек не бива да си прави шеги, защото един ден някой нещастник с душа, изпълнена с мерзост и поквара, може да похлопа на вратата й и да я убие садистично. Вместо това си бе замълчал. Пред майка си Уеб Лондон най-често предпочиташе да си мълчи.

Уеб бе чувал, че като малка неговата майка е била дете-чудо, надарена с изумителен и разностранен интелект. Едва четиринайсетгодишна, тя се бе записала да следва американска литература в Амхърст и бе завършила сред първите по успех във випуска си. По това време вече бе говорила свободно четири езика. След колежа в продължение на една цяла година бе обикаляла света; Уеб бе виждал снимки от нейните пътувания и бе чел дневниците й. И това се бе случило във време, когато малко девойки си бяха позволявали такива волности. Тя дори бе описала пътешествията си в книга, която се продаваше до ден-днешен. Книгата бе озаглавена „Времето на Лондон“ — игра на думи с лондонския „Таймс“; тя бе Лондон по баща и се бе върнала към това фамилно име след смъртта на втория си съпруг, като още преди това, след развода си с първия, бе променила по съдебен ред фамилното име на Уеб от Съливан на Лондон. Уеб никога не бе приел името на втория й мъж. Майка му не позволяваше. Освен това той така и не разбра кой бе избрал рядко срещаното му собствено му име; всички опити да научи нещо повече от майка си се бяха натъкнали на твърдата й съпротива.

Докато Уеб беше малък, майка му бе споделяла с него много от видяното при различните й пътешествия; това бяха най-интересните истории, които изобщо някога бе чувал. Той си бе мечтал един ден да обикаля света заедно с нея, да си води свой личен дневник и да снима майка си на красиви и екзотични места. Представата за прелестната майка и дръзкия, неуморен син бе доминирала в момчешките му мечти. Ала откакто тя се бе омъжила за втория си съпруг, тези мечти се бяха изпарили като утринна роса.

Уеб отвори очи и се надигна от стола. Най-напред слезе в мазето. Дебел слой прах покриваше всичко и Уеб не намери нищо от това, което търсеше. Той се качи обратно горе и отиде в задната част на къщата, където беше кухнята. Отвори вратата към двора и видя малкия гараж; там наред с всякакви други вехтории все още се намираше древният плимут дъстър на майка му. Откъм улицата долитаха гласове на играещи деца. Той притвори очи и се облегна на телената ограда; в съзнанието му изплува хвърлената футболна топка, хилавите крачета, тичащи да я настигнат, докато малкият Уеб си мисли, че ако този път я изтърве, това ще е краят на света. Във въздуха се носи мирис на дим от дърва, примесен със сладостния аромат на прясно окосена есенна трева. Малко неща в живота са по-хубави от този неуловим, мимолетен полъх, каза си Уеб. Преди да се усетим, той минава и ето ни отново, затънали в помията на живота. Помията, която никога не е мимолетна.

Малкият Уеб тича все по-бързо и по-бързо, навън се стъмва и той знае, че майка му скоро ще го повика вкъщи. Не за вечеря, а за да го прати по съседите да проси цигари за мъжа й. Или в кварталната бакалия с два смачкани долара в ръката и с надеждата, че тъжната му история ще размекне и този път сърцето на стария жалостив мистър Стейн. Тя винаги пращаше Уеб с тази деликатна мисия, като му повтаряше за сетен път думите на старата ирландска песен, за да ги запомни и да я изпее както трябва. Откъде ли бе научила тази стара песен? Тя така и никога не му отговори на този въпрос, както никога не му обясни и произхода на собственото му име.

Уеб ясно помнеше стария мистър Стейн, с големите очила, стара жилетка и чиста бяла престилка, който учтиво приемаше смачканите банкноти от Уеби Лондон, както обичаше да му вика. След това помагаше на Уеб да избере нужната му храна за вечеря, че дори и за закуска. Разбира се, продуктите струваха много повече от два долара, но кой ти гледаше цената? Макар че старият мистър Стейн не беше толкова снизходителен по някои други въпроси.

— И да кажеш на майка си да намали това пиене! — викаше той подире му, докато Уеб тичаше към къщи с двете издути хартиени кесии. — А на тоя никаквец, мъжа й, му речи, че Господ ще го накаже за това, което прави, ако човешка ръка не го стори преди това. Ех, де тоз късмет! Всяка нощ се моля за нея, Уеби. Така да й кажеш. И на него му го кажи! — Старият Стейн беше влюбен в майката на Уеб, с което не правеше изключение от всички мъже в квартала, женени или ергени. Единственият мъж, който май не беше влюбен в Шарлот Лондон, беше вторият й съпруг.

Уеб гледаше с неприязън сгъваемата стълба за тавана, която се спускаше надолу по средата на коридора. Оттук трябваше да почне да търси, разбира се, само дето никак не му се качваше горе. След кратко колебание той се пресегна, хвана дръжката и смъкна стълбата надолу. Щракна лампата и погледът му пробяга по всички тъмни ъгли на таванското помещение. Той още веднъж си пое дълбоко дъх и си каза, че хленчещите страхливци никога нищо не постигат в живота, но той не е хленчещ страхливец — той е голям, храбър мъж, командос с деветмилиметров пистолет, затъкнат в колана. Залови се за работа и през следващия един час прекара през ръцете си повече подробности от своята лична и семейна история, отколкото му беше приятно.

Училищните годишници си бяха на място, със скованите снимки на правещи се на по-възрастни от годините си момчета и момичета, които само след броени години щяха отчаяно да се опитват да постигнат точно обратния ефект. Уеб се зачете в нечетливите драскулки на съучениците си, описващи грандиозните им планове за бъдещето, които — поне доколкото той знаеше — не се бяха сбъднали в нито един случай, включително и в неговия. Старото му студентско сако и футболната му каска бяха в един кашон. Навремето можеше да разказва надълго и нашироко за произхода на всяка драскотина по нея. Сега не помнеше дори номера на състезателната си фланелка. Той продължи да рови из разни стари, ненужни учебници и училищни тетрадки, в които нямаше нищо друго освен нескопосни рисунки, дело на отегчена до смърт ръка. На неговата ръка.

В единия ъгъл имаше скрин с дрехи от последните четири десетилетия, които събираха прахоляк, мухъл и дупки от молци. Имаше и стари грамофонни плочи, извити от жега и студ. Имаше кутии с картички на бейзболни и футболни знаменитости, каквито децата си разменяха по негово време. Сега те като нищо можеха да струват цяло състояние за колекционери, ако Уеб не ги бе използвал навремето като мишени за дартс или за пневматичната си пушка. Имаше и части от велосипед, за който Уеб смътно си спомняше, че бе притежавал по същото време, когато бе имал и половин дузина електрически фенерчета. Имаше и една глинена фигурка, скулптирана от майка му — доста умело, между другото, — но толкова малтретирана от баща му, че бе изгубила очите, носа и ушите си.

Тъжни спомени от едно съвсем обикновено американско семейство, което в някои отношения беше всичко друго, но не и обикновено.

Уеб беше на път да се откаже, когато я откри.

Кутията беше свряна под купчина учебници на майка му от колежа — забравени трудове на отдавна умрели философи, писатели и мислители. Уеб я отвори и трескаво прерови съдържанието й. На първо време изглеждаше достатъчно. Ако не успееше да проследи нишките, които се криеха вътре, не беше никакъв следовател. Учуди се, че никога не бе виждал кутията преди, макар да бе израсъл в този дом. Но тогава просто не я бе търсил.

Той рязко се извърна и впери поглед в отсрещния ъгъл. Можеше да се закълне, че в сенките се движи някой. Ръката му се плъзна към пистолета. Ах, как мразеше Уеб този таван! Мразеше го и край. А защо — сам не знаеше. Какво толкова, таван като таван.

Той понесе кутията към колата и по пътя към мотела се обади по мобилния си телефон на Пърси Бейтс.

— Браво, Пърс. След днешния ден се чувствам много по-добре. Само че къде се загуби нашият Бъки?

— Уинтърс се отказа в последния момент.

— Ясно. За всеки случай, да не би да се проваля окончателно. И набута теб да му свършиш черната работа.

— Истината е, че аз сам пожелах, когато той взе да увърта.

— Ти си добър човек, Пърс, но няма да стигнеш далеч в Бюрото, ако постъпваш все правилно.

— Знаеш ли само колко ми пука от тая работа!

— Нещо открихте ли?

— Проследихме картечниците. Откраднати били от военен склад във Вирджиния. Преди две години. Много важно! Само че ние ще тръгнем по всички възможни следи, докато все още има такива.

— Някакви следи от Кевин Уестбрук?

— Нищичко. Няма и никакви нови свидетели. Явно на този ден всички са оглушали и ослепели едновременно.

— Предполагам, че си говорил с хората, при които е живял Кевин. Излезе ли нещо оттам?

— Нищо особено. Не са го виждали. Както ти казах, той е избягвал да се прибира вкъщи.

Уеб подбра внимателно следващите си думи.

— Значи това хлапе никого си е нямало, така ли? Нито майка, нито баба?

— Има някаква старица. Мисля, че е мащеха на майка му или нещо такова. Тя самата не може да каже точно. Човек би си помислил, че хората трябва да знаят кой какъв е, но не и в тези семейства. Бащата в затвора, майката офейкала, братята убити, сестрите проституират, всеки ражда деца и ги подхвърля на първия, който му се стори що-годе надежден. А това обикновено е някой възрастен роднина. Тя явно много се тревожи за момчето, но се бои и за себе си. По тия места всички се боят.

— Пърс, ти всъщност видя ли Кевин, преди да изчезне?

— Защо?

— Опитвам се да определя последователността на събитията, от момента, в който аз го видях за последно, до мига, в който е изчезнал.

— Последователността на събитията, а? Брей, как не се сетих! — каза ехидно Бейтс.

— Хайде, стига, Пърс. Не че искам да се меся, но все пак аз спасих живота на момчето и ми се иска да не го загуби толкова бързо.

— Ти сам разбираш, Уеб, че вероятността това хлапе да е още живо е твърде малка. Който го е отмъкнал, едва ли е искал просто да го черпи един сандвич в „Макдоналдс“. Претърсихме навсякъде. Обявихме детето за национално издирване, включително по граничните пунктове с Канада и Мексико. Не вярвам все още да се мотаят наоколо с него. Сигурно са духнали отдавна, накъдето им видят очите.

— Но ако детето е работило за брат си, може би е в безопасност… Знам, че тоя Голям X е гадно копеле, но чак пък да убие малкото си братче? Хайде стига, моля ти се!

— Имал съм и по-страшни случаи. А също и ти.

— Ти видя ли Кевин, или не?

— Не, не го видях лично. Преди да стигна до мястото на инцидента, вече го бяха отвели. Е, доволен ли си?

— Аз разговарях с двамата колеги от отряда, които го бяха бавили. Казват, че го били предали на някакви агенти от ФБР. — Уеб реши да не споменава за показанията на Романо, че всъщност само един цивилен бе участвал в отвеждането на момчето, защото искаше да чуе какво ще каже Бейтс.

— Сигурно ще се изненадаш, но и аз разговарях с тях и чух абсолютно същото.

— Не можаха да ми кажат имената на агентите. Ти нещо да си разбрал?

— Още е рано.

Уеб реши да изостави приятелския тон.

— Нищо подобно, Пърс. Никак не е рано даже. Не се занимавам с тия работи от вчера. Знам как приключват подобни случаи. Ако ти още не знаеш кои са били ония мъже, това означава, че изобщо не са били от ФБР. Това означава още, че двама измамници са проникнали на местопрестъплението, което е било под охрана на ФБР, под твоя охрана, и са отмъкнали най-важния ти свидетел. Мисля, че мога да ти помогна.

— Това са си твои теории. А помощта ти не ми трябва.

— Да не искаш да кажеш, че греша?

— Искам да кажа, че не ти позволявам да се бъркаш в разследването ми. И ти го казвам, Уеб!

— Става въпрос за моя екип!

— Разбирам, но ако още веднъж те хвана да си навираш носа, да задаваш въпроси, да разследваш доказателства, тогава ще ти разгоня фамилията. Надявам се, че се изразих ясно.

— Ще ти се обадя, когато реша случая.

Уеб прекъсна линията и се наруга наум, задето току-що бе загубил последната си връзка в Бюрото. Бе постъпил като пълен идиот, но пък и този Бейтс си го биваше да къса нервите на хората. Само като си помисля, че всъщност му се обадих да му благодаря за пресконференцията, каза си Уеб.