Дейвид Балдачи
Последният жив (26)

26

В залата за стратегическо планиране влезе един мъж. Бейтс вдигна глава и с усилие се опита да прикрие смайването си.

Бък Уинтърс се приближи и седна срещу него. Костюмът му беше изряден като за високопоставен служител на Бюрото, ръбовете на панталона режеха по устав, излъсканите до блясък обувки швейцарски модел бяха в съответствие с духа и буквата на вътрешния правилник. Копринената кърпичка в горното му джобче сякаш бе подравнявана с шублер. Уинтърс беше висок, широкоплещест, с интелигентни, самоуверени черти — подвижна илюстрация на образцовия служител на ФБР. Може би тъкмо поради това се бе издигнал толкова нависоко.

— Преди малко видях Лондон да излиза от сградата.

— Идва да се разписва, както му е наредено.

— Не се съмнявам. — Уинтърс постави дланите си върху масата и се вгледа внимателно в лицето на Бейтс. — Ти какво толкова си се влюбил в него?

— Добър агент е. А както ти сам се изрази, аз му бях нещо като наставник.

— Честно да ти кажа, на твое място не бих се хвалил с това.

— Лондон е рискувал кожата си заради Бюрото доста повече от мен или теб.

— Той е смахнат. Всички от този отряд са смахнати. Те не са като останалите ни служители. Карат, както си знаят, после ни се плезят зад гърба, сякаш са нещо повече от нас. А всъщност са една банда расови нерези с големи пищови, дето само ги сърби пръстът да гърмят с тях.

— Всички сме един екип, Бък. Те са специализирана част, която се занимава с неща, с които никой друг не може да се справи. Е да, малко повече се фукат, но и ти би се надувал на тяхно място. Важното е, че и те, и ние сме агенти на Бюрото и работим за една и съща цел.

Уинтърс поклати глава.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, наистина го мисля. Ако не го мислех, нямаше да съм тук.

— Тези момчета са причина и за някои от най-големите провали на Бюрото.

Бейтс пусна папката, която държеше.

— Ето тук грешиш. Бюрото ги хвърля в огъня слепешката, без предупреждение, и когато стане провал само защото някой глупак горе е издал заповед, която всеки оперативен агент на бойната линия вижда и с вързани очи, че е неизпълнима, то кой е виновен? Във всеки случай не този, който е издал заповедта. Истинско чудо е, че досега те не са поискали да ги отделят от нас.

— Ти никога не си бил голям майстор в игрите, дето трябва да ги играеш, за да се издигнеш в системата, Пърс. Вече си стигнал тавана си и повече няма накъде да мърдаш.

— Е, там, където съм стигнал, ми е добре.

— Нека да ти кажа обаче, че в момента, в който спреш да се издигаш в тая система, започваш да падаш.

— Благодаря ти за загрижеността за кариерата ми — отвърна сухо Бейтс.

— Прегледах докладите ти за хода на разследването и честно да ти кажа, доста са постнички.

— Те просто отразяват данните от разследването, нищо повече.

— Какъв е статутът на Коув? Доста си загадъчен по тая линия.

— Няма много за казване.

— Надявам се, знаеш правилото, че всеки агент под прикритие, който толкова време не се е появил, или е мъртъв, или е минал на другата страна и трябва да бъде обявен за национално издирване.

— Коув не е минал на другата страна.

— Значи си разговарял с него? Интересно, не видях това да е отразено в докладите ти.

— Все още се ориентирам. Но наистина получих информация от Коув.

— Е, и какво казва твоят прославен агент за цялата тая каша?

— Че според него са му погодили номер.

— Я, че той бил много досетлив! — подметна ехидно Уинтърс.

— Казва, че не иска да излезе от прикритието си, защото според него предателят е някъде в Бюрото. — Бейтс погледна втренчено Уинтърс в очите, без сам да знае защо. Не че самият Уинтърс би тръгнал да се продава на престъпниците, но знае ли човек? — Убеден е, че има изтичане на информация, съзнателно подготвени провали. Смята, че това, което се случи с отряда, е поредният провал.

— Интересна теория. Разбира се, няма доказателства, нали така?

Въпросът се стори на Бейтс някак странен.

— Поне на мен не ми е известно да има — отвърна троснато той. — Нещата са под контрол, Бък. Знам колко си зает и не бих желал да обременявам мащабната ти визия с дреболии. Имаш честната ми дума, че ако се заформи нещо голямо, ти пръв ще научиш. Така ще организираш целия цирк с медиите. За тая работа много те бива.

И да забеляза иронията, Уинтърс предпочете да си замълчи.

— Ако съм запомнил правилно, двамата с Коув бяхте доста близки навремето. От Калифорния, нали така?

— Да, работихме заедно.

— Горе-долу по времето, когато очистиха семейството му.

— Точно така.

— Истинска катастрофа за Бюрото.

— Аз пък си мислех, че катастрофата е по-скоро за семейството.

— Все пак не разбирам как се получи цялата тая каша. Доколкото знам, Коув твърдеше, че е открил в сградата финансовия център на някаква банда наркопласьори.

— След което отрядът бе изпратен да ги удари — допълни Бейтс. — Вътре имаше потенциални свидетели, а антитерористите са много добри, когато трябва да се пазят хора.

— Е, тоя път се изложиха. Че те себе си не можаха да опазят!

— Попаднаха в капан.

— Съгласен съм. Само че как? Ако не е бил Коув, то кой го е заложил?

Бейтс си помисли за срещата си с Рандъл Коув на гробището. Тогава Коув му бе казал, че според него в Бюрото има изтичане на информация и че това обяснява всичките провали.

Няколко мига той втренчено оглеждаше Уинтърс.

— Аз бих казал, че такъв удар не може да се постигне без вътрешна информация, и то от най-високо място.

Уинтърс се облегна назад на стола си.

— От най-високо място, казваш. Значи според теб в Бюрото има техен човек?

— Да, и то доста навътре в нещата.

— Това е много сериозно обвинение, Бейтс.

— Не обвинявам никого. Просто посочвам една възможност.

— Много по-близко до ума би било тъкмо агентът под прикритие да служи на бандитите.

— Ти не познаваш Рандъл Коув.

— А може би ти го познаваш твърде отблизо. Толкова отблизо, че това замъглява зрението ти. — Уинтърс стана. — Без изненади, Бейтс. Нищо съществено да не се предприема без мое знание. Ясно?

Когато Уинтърс си тръгна, Бейтс промърмори през зъби:

— Ясно като заповедите ти при Уейко, Бък.

 

 

Уеб беше в колата си, когато му се обади Ан Лайл.

— Извинявай, че се забавих, Уеб, но исках да открия нещо по-съществено.

— Няма нищо. Аз току-що стигнах до нещичко за Коув от Бюрото. С такъв зор, все едно, че зъб им вадих.

— Аз пък стигнах до някого.

— До кого? До Коув ли?

— Надценяваш ме, Уеб, все пак не съм всемогъща. Стигнах до един сержант от полицията, който е бил връзка на Коув, докато той работел във Вашингтонското оперативно бюро.

— Местен полицай, връзка на агент под прикритие? Как стават тия работи?

— Никак не е необичайно един агент под прикритие да използва за посредник полицай, на когото има доверие. Докато работел тук, Коув имал контакти с него и сега човекът е готов да говори с теб.

Уеб отби колата, грабна лист хартия и писалка и записа името Съни Венабълс, униформен служител към Първо полицейско управление на окръг Колумбия. Ан му продиктува и номера.

— Някой друг знае ли за Венабълс, Ан?

— Той поне не ми каза. Ако имаше такова нещо, със сигурност щеше да го спомене. Той бил неофициалната връзка на Коув по време на първия му период във Вашингтонското оперативно бюро, тоест преди доста време. Едва ли много хора биха се сетили за това. Макар че Съни не е човек, който лесно се забравя.

— Ти май го познаваш лично.

— Уеб, скъпи, когато си бил в системата толкова време, колкото съм аз, щеш не щеш, опознаваш доста хора. Аз лично съм работила с доста вашингтонски ченгета.

— Значи той е съгласен да говори с мен? Защо?

— Спомена само, че бил чувал за теб. Пък и аз му поразказах това-онова.

— Но все още не знаем какво мисли за Коув.

— Това вече ти го попитай.

Уеб набра номера. Венабълс не си беше вкъщи и Уеб остави на телефонния секретар името и номера на мобилния си телефон. След двайсетина минути Венабълс му позвъни и двамата се разбраха да се срещнат същия ден следобед. Уеб го запита още нещо и Венабълс каза, че ще види какво може да направи. Ако той беше в състояние да му подаде някаква нишка, Уеб се надяваше да стигне донякъде. И все пак нещо го притесняваше. Незнайно защо, Бейтс не му бе споменал, че Коув е работил във Вашингтон преди Калифорния. Не че това имаше някакво значение. Бейтс му бе позволил да прегледа досието на Коув, следователно Уеб би могъл сам да го научи. Само дето не бе имал достатъчно време да се запознае подробно с миналото на човека. Но защо Бейтс не му го бе казал?

Венабълс предложи на Уеб да се срещнат през ранния следобед в един бар недалеч от района му. В това само по себе си нямаше нищо необичайно. Уеб отдавна знаеше, че по този начин полицаите обменят информация, докато си утоляват жаждата. Да, тези момчета добре си уплътняваха времето.

Съни Венабълс се оказа бял, между четирийсет и петдесетгодишен, ветеран с близо двайсет години стаж в полицията. Над метър и осемдесет на ръст, той беше извънредно як и мускулест — явно прекарваше доста време във фитнес клуба. Имаше вид, сякаш може да направи сто лицеви опори с натоварен пикал на гърба. Облечен беше с кожено яке с емблемата на Националната асоциация за състезания на писта с автомобили серийно производство, а на главата си носеше бейзболна шапка с надпис: „Всички рибари ще отидат в Рая.“ Вратът му беше почти толкова дебел, колкото и главата, която никак не беше малка. Говореше с леко провлачен южняшки акцент, който му придаваше известен чар. Още докато крачеха към бара, Уеб забеляза в задния джоб на джинсите му очертанията на кръгла тенекиена кутийка с тютюн за дъвчене. Двамата си намериха тихо сепаре и седнаха пред бирите си.

Венабълс обясни на Уеб, че тази седмица е нощна смяна. Така му харесвало, имало повече тръпка, обясни той.

— Скоро правя двайсет години служба и смятам да я оставям вече тая работа — каза той. — Ще ходя за риба, ще си пия бирата и ще гледам как разни бързи коли обикалят в кръг по пистата. — Той се усмихна на собствените си думи и отпи яка глътка от силната, тъмна бира. От джубокса Ерик Клептън се превъзнасяше по своята Лейла. Уеб се огледа. В задната част на бара двама мъже играеха билярд; на ръба на масата имаше пачка банкноти по двайсет долара и две светли бири „Будвайзер“. От време на време мъжете хвърляха по някой поглед към тяхното сепаре, но ако бяха познали Венабълс или пък Уеб, с нищо не се издаваха.

Венабълс огледа Уеб над ръба на халбата си. Лицето на полицая беше набръчкано и сурово. Като на човек с достатъчно опит, който е видял какво ли не в тоя живот, и то най-вече лошо. Също като мен, каза си Уеб.

— Чудя ви се на вас, антитерористите — каза Венабълс.

— Какво има за чудене? И ние сме ченгета, може би с малко повече играчки.

Венабълс се засмя.

— Недей да скромничиш! Имам приятелчета във ФБР, които кандидатстваха за вашия отряд, но не ги приеха и се върнаха с подвити опашки. Разправяха, че по-скоро ще се научат да раждат деца, отколкото да изтърпят всичко това още веднъж.

— Доколкото мога да преценя по снимката, Рандъл Коув би се справил.

Венабълс помълча, вперил поглед в пяната на бирата си.

— Сигурно се чудиш какво ли общо може да има човек като Коув с такъв недодялан селяндур като мен?

— И такова нещо ми мина през ума.

— Двамата израснахме заедно в глухата провинция в Мисисипи, в едно такова загубено градче, че даже си нямаше и име. Заедно тренирахме разни спортове, защото там просто нямаше какво друго да се прави. И това загубено градче полека-лека стана шампион на щата по американски футбол, и то за две последователни години. После играхме заедно и в Оклахома. — Венабълс поклати глава. — Ранди беше най-големият защитник, когото съм виждал, а в нашия отбор добри играчи не липсваха. По същото време аз бях полузащитник, играех точно на позицията пред него. Всеки път му блокирах топките на противника, преди да са го стигнали. Хвърлях се в мелето като товарен влак, пет пари не давах. Чак сега започвам да усещам последиците от тогавашни травми. Коув обаче беше като ластик. Малка пролука да види, измъква се от купчината тела и хуква напред. Преди да се усетиш, вече е на крайната линия и поне двама от отсрещната страна му ръфат пищялите. Станахме национални шампиони още последната година в колежа и той има главната заслуга за това. По онова време Оклахома не искаше и да чуе за дълги пасове. Просто подавахме топката в ръцете на Ранди Коув и го оставяхме да довърши играта.

— Имам чувството, че такова приятелство е за цял живот.

— Така си е. От мен не можа да излезе професионален играч, но от Ранди Коув излезе, и още как! Всички, ама всички треньори се избиваха заради него. — Венабълс млъкна и затропа с пръсти по масата. Уеб реши да го изчака да продължи. — Бях с него, когато си прецака коленете. И двамата знаехме, че това е краят. Тогава не беше като сега — получиш травма, вземеш си година отпуск, колкото да те оправят, и другия сезон пак си на терена. Кариерата му приключи. Ей тъй на. А освен футбола, приятел, той си нямаше нищичко друго. Двамата седяхме на тревата и цял час ревахме с глас. Не съм плакал така и на погребението на мама. Много го обичах тоя Ранди. Добро момче беше.

— Беше?

Венабълс повъртя солницата между пръстите си, после се облегна, бутна бейзболната шапка назад почти до темето и Уеб видя как изпод козирката й се посипаха посивели къдрици.

— Предполагам, че знаеш какво стана със семейството му — въздъхна той.

— Чух отчасти. Защо не ми доразкажеш останалото?

— Какво има за разказване? Бюрото оплеска работата и това на Ранди му струва жената и децата.

— Ти видя ли се с него тогава?

Венабълс изгледа Уеб така, сякаш се готвеше да го удари с халбата по главата.

— По дяволите, та аз носих ковчег на погребението. Ти носил ли си някога ковчега на четиригодишно дете? — Уеб поклати глава. — Мога само да ти кажа, че ако ти се случи, няма лесно да го забравиш.

— Коув ли ти каза, че Бюрото е оплескало работата?

— Не беше нужно да ми го казва. Аз съм полицай. Знам как стават нещата. Преместих се да живея във Вашингтон, защото жена ми е оттук. Ранди също постъпи тук в Бюрото. Сигурно си чувал. Използваше ме за посредник, защото ми имаше пълно доверие, а в тоя занаят това не се случва често.

— И не само в тоя занаят.

Двамата мъже си размениха разбиращи погледи, сякаш между тях вече започваше да се оформя взаимна симпатия.

— После Ранди премина на работа в Калифорния, където впоследствие очистиха семейството му.

— Разбрах, че добре си е отмъстил.

Венабълс изгледа студено Уеб; в погледа му се четеше, че знае много, но няма намерение да издава всичките си тайни.

— Ти не би ли постъпил по същия начин?

— Сигурно и аз бих постъпил така. Коув сигурно си го бива. С руснаците не можеш да си играеш току-така.

— Ти знаеш ли какво е да израснеш в глухата, бедна провинция на Мисисипи, при това да не си с правилния цвят на кожата? — Венабълс се наведе напред и се облегна с лакти на масата. — Чувал съм доста за теб. Къде от вестниците, къде от Ан Лайл.

Той млъкна. Уеб видя, че Венабълс разглежда обезобразената страна на лицето му.

— От двайсет години съм на служба, през това време съм вадил пистолет десетина пъти, а съм стрелял едва шест. Четири пъти пропуснах целта, два пъти не. Мен самия нито веднъж не са ме ранявали, дори на гвоздей не съм се одрасквал, а това все е нещо, особено в днешно време. Сега служа към Първо полицейско управление, което може да не е в много тузарски квартал, не като да си в богатия бял Северозападен район, обаче пък не е и като Шесто или Седмо, долу в Анакостия, дето са очистили твоя екип. Затова много уважавам хора като теб, които са били на косъм от смъртта, после са се изправили на крака и са се върнали на служба. Ти самият си жива реклама на полицейски героизъм.

— Не съм си го поставял за цел.

— Важното е, че те уважавам, иначе нямаше сега да седя с теб в тая кръчма. Ако очакваш обаче да ти повярвам, че Ранди може да е направил нещо нередно, лъжеш се. Знам, че след дълги години работа под прикритие на човек може да почне да му хлопа дъската, а самият Ранди няма причина да обича кой знае колко Бюрото, но той няма нищо общо със случилото се с твоя екип. Искам да разбереш това.

— Аз пък искам да разбереш, че колкото и да ми изглеждаш искрен и симпатичен и колкото и да ми се иска и друг път да пийнем по една бира някъде, това не може да е причина да приема безрезервно думите ти.

Венабълс кимна разбиращо.

— Естествено. Трябва да си много загубен, за да ми повярваш просто така.

— Коув е можел да напусне и да си уреди живота. Знам го със сигурност. От Бюрото са му предлагали нова самоличност, пълна пенсия. Защо мислиш, че не се е възползвал?

— И какво, да прекара следващите четирийсет години от живота си в косене на ливадата пред къщи в някое предградие в Средния запад? Ранди просто не е такъв човек. Може да ти изглежда смешно, но той се гордееше с работата си. Мислеше си, че върши добро.

— Аз също мисля така. Затова съм и тук сега. Рано или късно ще науча истината. Ако Коув е замесен в тоя провал, аз смятам да му отмъстя, точно както той отмъсти за семейството си. Не мога да ти обещая, че ще оставя така тази работа, нищо, че сте близки. Но ако няма нищо общо, ще му стана най-добрия приятел. А повярвай ми, Съни, повечето хора предпочитат да ме имат за приятел, отколкото за враг.

Облегнат назад, Венабълс размишляваше върху казаното. Изведнъж той сякаш взе решение и се наведе напред, хвърли един поглед към играчите на билярд, които невъзмутимо натриваха с тебешир щеките си, пушеха и пиеха бира, и заговори с тих глас:

— Нямам представа къде е Ранди. Не сме се чували, откакто стана тая работа. Много отпреди това, ако трябва да бъдем точни.

— Значи той никога не е споделял с теб върху какво работи?

— Казвам ти, аз бях негова връзка по време на първия му период във Вашингтон. След това сме се виждали, но не по служба, така да се каже. Знаех, че работи върху нещо доста важно, но никога не е споделял върху какво.

— Значи, не бяхте вече толкова близки?

— Бяхме толкова близки, колкото изобщо е възможно с човек като Ранди. След това, което се случи със семейството му… е, как можеше да бъде напълно близък с когото и да било? Дори и със стария Съни Венабълс от Мисисипи, след всичките топки, които съм му спасявал.

— Не е ли споменавал да има друга връзка?

— Не. Ако изобщо имаше такъв, това щях да съм аз.

— Кога си го виждал за последен път?

— Преди малко повече от два месеца.

— Как изглеждаше?

— Неразговорлив, умът му беше някъде другаде. Не изглеждаше много добре, ако трябва да бъда честен.

— От доста време не се е прибирал в дома си. Бюрото провери.

— Никога не съм знаел къде живее. Винаги се срещахме на неутрален терен поради естеството на работата му. Повечето пъти си спомняхме за миналото. Струва ми се, че на него просто му се разговаряше с някого. Ако искаше да предам нещо, казваше ми и аз го предавах.

— Как се свързваше с теб?

— Номерът ми е в указателя, но той никога не ми звънеше вкъщи. Обаждаше се в участъка. Всеки път под различно име. И всеки път, когато се срещахме, ми съобщаваше под какво име ще се обади следващия път, за да знам, че е той.

— Но напоследък не ти се е обаждал? — Уеб го наблюдаваше внимателно. Венабълс изглеждаше достатъчно откровен, но човек никога не знае.

— Не. Нито дума. Започнах да се безпокоя, че нещо може да му се е случило. При неговата професия това не е изключено.

Уеб се отпусна назад.

— Значи, не можеш да ми помогнеш да го открия.

Венабълс допи бирата си.

— Хайде да се поразходим малко.

Двамата излязоха от бара и тръгнаха по почти пустата улица. Още нямаше пет и повечето чиновници си бяха по канцелариите, вперили очи в часовника, който отброяваше последните минути до края на работния ден.

— По време на първия му период във Вашингтон Ранди беше намерил едно място, където ми оставяше съобщения. Казваше ми, че там също се и преобличал. Беше нещо като тайна квартира.

— От Бюрото знаеха ли за нея?

— Не. Ранди още тогава нямаше вяра на началниците си в Бюрото. Предполагам, че затова прибягваше до мен.

— Вероятно е имал право. А ти ходил ли си после там?

Венабълс поклати глава.

— Малко ме е страх какво ли мога да заваря, не че имам нещо предвид. Дори не знам дали Ранди все още я използва. Може сградата отдавна да е разрушена.

— А ще ми кажеш ли адреса?

— Ти пушиш, нали?

— Не, не пуша.

— Напротив, пушиш. — Венабълс извади от джоба на якето си пакет „Уинстън“ и го подаде на Уеб, който го взе. — Запали де, може отнякъде да ни гледат. — Той му предложи и кибрит.

Уеб запали цигара, като с мъка се сдържа да не се закашля, след което плъзна пакета в джоба си.

— Благодаря за помощта. Все пак ако Коув е бил замесен… — Той не довърши.

— Ако Ранди е участвал в такова нещо, със сигурност ще сложи край на живота си.

Съни Венабълс се скри зад ъгъла. Уеб се върна при колата си, разкъса пакета и извади отвътре навито на руло листче хартия. На него беше написан някакъв адрес. В пакета имаше и три малки снимки, прегънати на две. Уеб бе запитал Венабълс по телефона за чернокожи момчета с по-светла кожа на възрастта на Кевин Уестбрук, водещи се за изчезнали на територията на града през последния месец, и очевидно той бе успял да намери няколко такива. Уеб разгледа снимките. И трите много приличат на Кевин, каза си той. Все същото изражение на безнадеждност и прекършен млад живот.

Уеб запали мотора. Двайсет минути по-късно се взираше отчаяно през сваления прозорец, докато кривата на настроението му се спускаше стремглаво надолу. На мястото, където някога се бе намирала тайната квартира на Рандъл Коув, сега зееше огромен изкоп, в средата му се издигаше строителен кран, а работниците тъкмо се разотиваха от обекта след тежкия трудов ден. Явно в последно време Коув не бе имал възможност да се възползва от убежището си. Следата го бе отвела в задънена улица. Уеб смачка листчето хартия и го хвърли на пода на колата. Оставаше му обаче още една възможност. От колата той позвъни на Романо.

— В настроение ли си за малко детективска работа?

Той мина да вземе Романо от дома му и двамата се насочиха на юг към Фредриксбърг. Романо презрително огледа вътрешността на колата.

— Ама че скапана бракма!

— Това е мъркюри гранд маркиз, сигурно и директорът се вози в такава!

— Е, та какво? Пак е бракма.

— Следващия път специално за теб ще подбера нещо по̀ така. — Той погледна Романо и се запита какво ли разправя Енджи за него на своя доктор. Ако Поли Романо беше най-важният човек в живота й, явно имаше достатъчно нужда от психиатрична помощ.

— Как я карате в отряда?

— Постарому. Отдавна не са ни викали нанякъде. Само тренираме. Нещо почва да ми писва тая работа.

— Стой си там, Поли, в скоро време ще ти се наложи да погърмиш сериозно с твоите патлаци.

— Ще взема да се запиша в Чуждестранния легион на французите или нещо такова.

— Е, там хубаво ще те наредят, само дето ще те е срам да си го признаеш после.

— В отряда доста се приказва за теб.

Трябваше да предвиди този обрат на разговора, но той беше толкова внезапен, че Уеб се изненада.

— Е, и какво приказват?

— Мненията са разделени поравно, „за“ и „против“.

— Брей, а пък аз се смятах за по-популярен.

— Не е там работата. Никой не те смята за страхливец, Уеб. Достатъчно щуротии си вършил навремето. Почти колкото мен.

— Обаче?

— Обаче някои от момчетата си казват, че блокираш ли веднъж, като нищо ще блокираш отново. Това, което ти се случи, нямаше значение. Екип „Чарли“ си беше отписан. Само че следващия път може да има.

Уеб гледаше право пред себе си.

— Нищо не мога да възразя. Е, какво, дали пък аз да не отида при французите? Имаш ли оръжие?

— Все едно да питаш дали политиците лъжат.

 

 

Рандъл Коув живееше в покрайнините на Фредриксбърг, щата Вирджиния, на около осемдесет километра южно от Вашингтон. С това той надхвърляше точно два пъти простото правило на Ан Лайл за отдалечеността на местоработата от местоживеенето на агентите, работещи под прикритие. Домашният адрес на Коув беше едно от нещата, които Уеб незабелязано бе прочел от папката на Бейтс.

Изпреварвайки вечерните задръствания по шосетата, след четирийсет минути Уеб и Романо свърнаха в тихата уличка на предградието, където живееше Рандъл Коув. От двете страни се нижеха два реда къщи, сякаш вадени под индиго; пред много от тях имаше табели за даване под наем. Въпреки приятното време отвън не се разхождаха майки с деца, а покрай бордюра имаше твърде малко паркирани коли. Кварталът изглеждаше запустял, но Уеб знаеше, че хората още са на път от работата си в столицата и в Северна Вирджиния. Това беше един типичен квартал-спалня, къщите най-вероятно се населяваха от несемейни или двойки без деца, които само чакаха удобен момент да се измъкнат оттук. Разбираше защо Коув си бе избрал да живее точно на това място. В квартал като този нямаше любопитни съседи, хората живееха затворено, през деня по улицата не се мяркаше практически никой, а той бе очаквал тъкмо през деня да си бъде вкъщи. Повечето тайни агенти в наркобизнеса си вършат работата нощем.

Пред къщата имаше паркиран бюромобил с правителствени номера.

— Федерални бавачки — беше краткият коментар на Романо. Уеб кимна и помисли за момент как най-добре да се справят със ситуацията. Той спря колата непосредствено зад бюромобила и двамата с Романо слязоха.

Агентът на волана свали прозореца, хвърли бегъл поглед върху служебните карти на Уеб и Романо и после очите му се спряха на Уеб.

— Вече си прочут, нямаш нужда от служебна карта — подметна той. Уеб не го познаваше лично. Беше млад, енергичен и амбициозен на вид и Уеб си помисли, че е жалко този способен момък да си губи времето да наблюдава една къща, до която Рандъл Коув за нищо на света няма да се доближи. Агентът излезе от колата и се здрависа и с двамата.

— Крис Милър от Ричмъндското оперативно бюро. — Той извади собствената си служебна карта с лявата ръка от десния вътрешен джоб на сакото — дребна на вид служебна предвидливост, с която си оставяше дясната ръка свободна за здрависване. Ако не друго, Бюрото поне успяваше да насади у служителите си такова ниво на механична повторяемост на действията, че и най-малкото движение се извършваше по определен начин. Без да познава момъка, Уеб знаеше, че сакото му е с двоен хастар на съответното място отвътре, за да не се протрива от цевта на пистолета. Знаеше също, че когато двамата с Романо спряха зад колата му, той ги бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане, като нарочно бе търсил очите на Уеб, защото тъкмо очите на човек издават намеренията му.

След като се здрависаха, Уеб се загледа в притихналата, тъмна къща.

— Вие денонощно ли дежурите тук? — запита той.

— На три смени по осем часа — отвърна уморено младежът. — До края на моята остават три часа.

Уеб се облегна на колата му.

— Не е особено вълнуващо, предполагам.

— Никак, ако не се смята, че преди три часа две котки се сбиха на улицата. — Той погледна Уеб в лицето и някак смутено избъбри: — Знаеш ли какво, чудя се дали да не си пробвам късмета във вашия отряд.

— Защо не, винаги има нужда от добри момчета — отвърна Уеб. От шест много добри момчета, добави наум той, за да възстановим екип „Чарли“.

— Чувам обаче, че изпитите били страшна мелница.

Романо се изсмя презрително.

— Всичко, дето си го чувал, го умножи по десет, и ще получиш бледа представа каква мелница те чака.

Милър не изглеждаше особено впечатлен и Уеб реши, че смята приказките на Романо за обикновена хвалба. Какво пък, беше още млад и му се полагаше да е самонадеян.

— Вие участвахте ли при Уейко? — попита той и двамата кимнаха. — Успяхте ли да гръмнете някого?

— Истината е, че се опитвам да прогоня това от подсъзнанието си — отвърна Уеб. Клеър Даниълс би трябвало да се гордее с мен, добави мислено той.

— Разбирам — заяви младокът, но нещо в добронамерено скептичния му тон подсказваше, че всъщност нищо не разбира.

— От колко време си в Бюрото? — запита Романо.

— Близо две години.

— Е, като изкараш три, можеш да се пробваш — заяви Романо. — Виж какво, най-добре се обади на мен. Ако сериозно искаш да влезеш в отряда, мога да ти покажа това-онова.

Докато Милър прибираше картичката в джоба, Уеб и Романо си размениха шеговити погледи.

— Страхотно! — възкликна младокът. — Чувал съм, че при вас се стреля с жестоки пушкала.

Уеб знаеше, че главната примамка за всеки новобранец както винаги бяха оръжията. Той познаваше няколко души, които бяха постъпили на работа в Бюрото само заради възможността да носят под сакото си нещо по-завързано.

— Да, така е. Но преди всичко при нас ще научиш защо за теб е най-добре да не прибягваш до тях.

— Е, хубаво. — Милър изглеждаше разочарован, но Уеб знаеше, че ще му мине. За да избегне неловкото мълчание, агентът попита: — Мога ли да ви помогна с нещо, момчета?

— Дойдохме да огледаме къщата. Ти знаеш ли нещо за тоя тип?

— Не много. Знам, че по някакъв начин има отношение към онова, което ви се случи. Интересна работа как може човек да се обърне срещу своите!

— Интересно, наистина. — Уеб огледа редицата къщи. Зад тях имаше само дървета. — Надявам се, че и отзад пази някой.

Милър се ухили.

— По-скоро нещо. Кучета пазачи. Има ограда. Който се опита да мине, ще му скъсат гащите. Така ни излиза и по-евтино, отколкото да сложим по двама агенти на денонощно дежурство.

— Е, да. — Уеб погледна часовника си. — Време е за вечеря. Ти ял ли си?

Милър поклати глава.

— Носех си бисквити и бутилка вода. Вече свършиха, но нали ви казах, остават ми по-малко от три часа. Лошото е, че няма тоалетна.

— На мен ли ще ми разправяш! Аз съм служил в спецгрупи за проследяване в Средния запад. Наблюдавахме ферми от по четири хиляди декара, за които имахме сведения, че се използват като бази за трафик на дрога. Или пък следяхме разни гангстери, дето се криеха в изоставени фургони. Като ти дойде, или стискаш, или се учиш да пикаеш в бутилка, или се изправяш насред полето и пускаш водата.

— Да, бе! — намеси се Романо. — Нас пък в „Делта“ ни учеха да клякаме в редица и да кензаме едновременно, под строй. Така най-добре се опознавали хората, като си кензат заедно. Веднъж, тъкмо си бях свалил панталона, и отпреде ми точно обектът, дето трябваше да го застрелям. Е, гръмнах го, ама умрях от срам!

Милър нямаше вид на човек, готов да се възползва от тези нетрадиционни форми на физическо облекчаване. Беше твърде издокаран, както си отбеляза наум Уеб, и очевидно пикаенето в бутилка или колективните телесни занимания не се връзваха с представата му за съвестен блюстител на закона.

— През две преки има бърза закуска. Ако искаш да хапнеш, ние ще те сменим за малко.

Милър не беше много убеден, че е редно да се отлъчва от поста си.

— Възползвай се, Крис, сега ти е паднало. — Уеб разтвори якето си, за да му покаже, че носи оръжие. — Бъди спокоен, при Уейко здравата си погърмяхме. Върви и се нахрани като човек.

— Сигурни ли сте, че няма проблем?

Романо му отвърна с най-авторитетния си и заплашителен тон:

— Ако някой се опита да припари в къщата, ще съжалява, че го е майка раждала.

При това уверение агент Милър се качи в колата и отпраши. Уеб изчака, докато се скри зад ъгъла, после извади от багажника на своята кола малък прибор и електрическо фенерче, огледа се и двамата с Романо пристъпиха към входната врата на къщата.

— Тоя лигльо няма да изкара и две минути при нас! — изсмя се Романо.

— Откъде знаеш, Поли? Щом ти се справяш, защо да не може и той?

— Ама ти наистина ли смяташ да проникнеш в къщата?

— Да, смятам. Ако те е страх, можеш да ме изчакаш в колата.

— Мен не ме е страх от нищо.

Автоматичният шперц отвори простата ключалка за секунди и двамата влязоха вътре. Уеб затвори вратата и светна с фенерчето си. В антрето имаше панел на алармена инсталация, но тя не беше включена. Може би само Коув знаеше кода. Двамата преминаха по късия коридор към дневната. Уеб бързо прекара лъча на фенерчето си по всички ъгли на помещението. През цялото време ръцете им бяха върху дръжките на пистолетите. Стаята беше спартански мебелирана. Без да познава Рандъл Коув лично, Уеб си каза, че този човек едва ли се блазни от домашен уют и богата обстановка. Пък и сигурно не е прекарвал кой знае колко време в тази къща. Уеб претърси набързо първия етаж и не откри нищо интересно, но бе очаквал това. Като опитен ветеран, Коув едва ли щеше да остави в жилището си ясни следи от онова, с което се е занимавал, за да ги открие някой неканен посетител.

В мазето имаше няколко кашона и по-малки картонени кутии. В една от тях откриха рамкирана снимка на Коув, съпругата и децата му. Уеб насочи светлината на фенерчето под ъгъл, за да не се отразява в стъклото. Коув беше с костюм, от плитчиците нямаше и помен, лицето му изразяваше самоувереност и мъжествена красота. Усмивката му беше заразителна. С едната си едра лапа бе прегърнал жена си, а с другата — двете си деца. При вида на тази сцена Уеб усети как неволно стисна устни. Мисис Коув беше забележително красива, с коси до раменете, самата тя широко усмихната, погледът й можеше да разтопи всеки мъж като сметанов сладолед. И двете деца приличаха повече на майка си. Без съмнение, от тях можеха да израснат красиви мъж и жена, докато родителите им остаряваха щастливи заедно. Само че нещата в живота рядко ставаха по най-добрия начин, поне в средите, в които се движеха хора като Уеб и Коув. На снимката се виждаше един различен Рандъл Коув, съпруг и баща. Уеб си представи как някогашният защитник от отбора шампион по американски футбол хвърля топката на сина си в задния двор. Може би момчето бе наследило физическите данни на баща си. Може би един ден то би могло да направи кариерата, която за малко се бе изплъзнала на бащата. Може би — в някой холивудски филм, но в реалния живот нещата не ставаха точно така.

— Симпатично семейство — беше коментарът на Романо.

— Вече не са. — Уеб не счете за нужно да обяснява повече.

Той прибра снимката в кутията и двамата тръгнаха нагоре по стълбите. Когато лъчът от фенерчето на Уеб близна плъзгащата се врата към задния двор, някаква сянка отвън се хвърли към стъклото. Двамата с Романо светкавично извадиха пистолетите си; в този момент се чу яростен лай — беше кучето, което просто си вършеше работата.

Едно куче поне никога няма да те предаде, помисли си Уеб. Сигурно затова го наричат най-добрия приятел на човека. Защото всичките ти тайни то отнася в гроба.

Те бързо се качиха на втория етаж. Искаха да привършат, преди Милър да се е върнал. На Уеб не му беше приятно да мами колега, но още по-малко му се искаше да го хванат, че незаконно претърсва дома на основния заподозрян. След подобен гаф Бейтс сигурно щеше да го уволни веднъж завинаги и Уеб нямаше да има никакво основание да му се сърди. На горния етаж имаше две стаи с междинна баня. Едната стая — спалнята на Коув — гледаше към улицата. Леглото беше оправено, а в гардероба нямаше много дрехи. Уеб вдигна една от ризите и я наложи върху себе си. Беше толкова голям номер, че Уеб едва ли не можеше да вкара крака си в ръкава. Каза си, че не би желал да играе срещу такъв съперник. Все едно да се опита да спре движещ се камион с голи ръце.

Стаята откъм задната страна на къщата беше празна. Обзаведена беше като спалня, но очевидно не се използваше. Във вътрешността на малкия гардероб не се забелязваха драскотини от закачалки по стените, по килима нямаше отпечатъци от крака на мебели. Уеб и Романо се готвеха да си тръгнат, когато изведнъж Уеб забеляза нещо. Той погледна прозорците на задната стая, после мина през банята към предната спалня и там също огледа прозорците. На тях имаше монтирани щори против любопитни погледи откъм улицата — нещо нормално за една спалня. Уеб се върна през банята и отново огледа прозорците в задната стая. На тях пък имаше старомодни транспаранти, които се вдигаха и навиваха на руло с пружина. Тази стая гледаше към гората, нямаше опасност от недискретни погледи. Уеб погледна през прозореца, за да провери накъде залязва слънцето. Задната стая беше със северно изложение, така че едва ли транспарантите бяха предназначени да спират следобедното слънце. А понеже стаята нямаше вид да се използва, защо ли изобщо й бяха нужни транспаранти? Или пък ако на прозорците трябваше изобщо да има нещо, защо не щори като в останалата част на къщата? Те все пак пропускаха достатъчно светлина, като осигуряваха и дискретност, докато с транспарантите стаята се затъмняваше напълно, а на тавана нямаше лампа. На Уеб това не му се стори много разумно, но пък може би Коув бе купил така къщата от предишния собственик и не бе имал желание да я преустройва.

— Какво се наостри изведнъж? — запита Романо.

— Човекът си е сложил транспаранти отзад вместо щори.

— Ти какво, на домакиня ли ще ми се правиш?

Уеб не обърна внимание на заяждането и отиде до прозореца. Транспарантите бяха вдигнати догоре. Уеб хвана едното въженце и го подръпна. Единият се смъкна — напълно нормално. Той пристъпи към другия прозорец и повтори движението. Явно въжето заяждаше, защото транспарантът не се помръдна. За малко Уеб щеше да се откаже и да си тръгне, но се спря, насочи фенерчето нагоре и освети механизма. Оста беше извадена от лагера и затова транспарантът не се движеше. Уеб я намести, подръпна отново въженцето, транспарантът се спусна и Романо подсвирна от удивление, когато хартиеният плик, навит вътре в него, падна право в ръцете му.

— Бива си те, няма що! — подметна той.

— Хайде да си ходим, Поли. — Уеб вдигна транспаранта както си беше и двамата тичешком слязоха по стълбите. При вратата Романо се огледа и после крадешком се измъкнаха навън. Уеб дръпна вратата след себе си и бравата щракна.

Двамата седнаха в колата и Уеб запали лампичката за четене, за да разгледа находката си. Той отвори плика и измъкна отвътре пожълтяла изрезка от „Лос Анджелис Таймс“. Там пишеше, че цялото семейство на таен агент на ФБР е убито от руската мафия. Някакъв служител на Бюрото, идентифициран само като „отлично информиран източник, участващ в разследването“, яростно заклеймяваше извършителите и се кълнеше, че те ще бъдат заловени и изправени пред съда. Представяйки се като наблюдаващ случая, въпросният служител бе отказал да идентифицира агента, макар имената на убитите членове на семейството му да бяха вече известни. Когато прочете името на интервюирания, Уеб поклати глава.

Пърси Бейтс.

След няколко минути се появи и Милър, слезе от колата и пристъпи към тях.

— Благодаря, момчета.

— Няма проблем — отвърна бодро Романо. — Всички сме минали по тоя път.

— Нещо да е станало, докато ме нямаше?

— Нищо. Пълно затишие.

— След два часа ще ме сменят. Да пийнем по една бира, а, момчета?

— Ами, ние… — Уеб млъкна и се загледа през рамото на Милър. Някакъв отблясък в далечината привлече вниманието му.

— Внимавай, Уеб! — извика Романо, който явно го бе забелязал в същия миг.

Уеб се пресегна през прозореца на колата, сграбчи Милър за вратовръзката и се опита да го дръпне надолу. Куршумът удари младия агент точно между плешките, излезе през гръдния му кош и разби стъклото на предната врата. Романо вече беше на уличното платно, залегнал зад предното колело на колата. Дулото на пистолета му се подаваше над капака на двигателя, но той не стреля.

— Уеб, изчезвай оттам!

Още няколко мига Уеб продължи да стиска вратовръзката на Милър, докато агентът се свличаше бавно надолу. Последното нещо, което видя, преди мъртвият Милър да се строполи на тротоара, беше празният му невярващ поглед.

— Уеб, махай се от колата или аз лично ще те застрелям! — изкрещя Романо.

Уеб се сниши надолу тъкмо в момента, когато следващият куршум пръсна на парчета задния страничен прозорец на бюромобила. Той се измъкна като гущер през вратата и зае позиция до задното колело. В Академията ги бяха учили да залягат зад колелата на колите, защото малко видове боеприпаси са в състояние да пробият толкова много метал.

— Виждаш ли нещо? — попита Романо.

— Нищо след първия отблясък. От оптически мерник. Беше поне на хиляда метра, в гората, между онези групи къщи ей там. Милър е мъртъв.

— Е, как иначе! Това сигурно беше .308-калибров куршум със стоманена риза, а мерникът може да е само „Литън“, с десетократно увеличение.

— Ха така, същият като нашите! — възкликна Уеб. — Я си дръж по-ниско главата.

— Много благодаря за съвета, Уеб. Тъкмо се канех да стана и да повикам мама.

— Не можем да отвърнем на огъня, нашите пистолети нямат такава далекобойност.

— Що ми разправяш работи, дето и без теб ги знам? Случайно да имаш нещо по̀ така в багажника?

— Не е моя колата.

Още един куршум удари каросерията и двамата се притиснаха към земята. При поредния изстрел задната лява гума изпусна шумно въздух. При следващия от радиатора засвистя пара.

— Не смяташ ли, че някой все пак трябва да повика полиция? — оплака се Романо. — В това предградие всеки ден ли ги стрелят със снайпери откъм гората?

— Телефонът ми е в колата.

— Не се и опитвай да го вземеш, тоя приятел явно си разбира от работата.

Двамата изчакаха около пет минути, през което време не последваха нови изстрели. Най-после в далечината се чу полицейска сирена. Уеб предпазливо вдигна глава и погледна през прозорците. Не се виждаше нищо.

Когато полицейската кола пристигна, Уеб и Романо вдигнаха високо служебните си карти и с ръце направиха знаци на полицаите да залегнат. След още около пет минути Уеб пропълзя до патрулната кола и накратко обясни ситуацията. Изстрелите отдавна бяха престанали, а постепенно около къщата се струпа едва ли не цялата полиция на окръга заедно с половин дузина униформени на коне. Претърсиха цялата гора, но не откриха нещо, ако не се смятаха пресните следи от гуми по коларския път, който водеше към главното шосе от другата страна на гората зад къщата на Коув. А също и купчинка гилзи. Романо се оказа прав — от .308-калиброви патрони със стоманена риза.

После пристигна линейката, за да откара Крис Милър. Уеб забеляза, че на ръката си момъкът имаше брачна халка. Тази вечер мисис Милър щеше да има посетители от Бюрото. Той поклати глава и погледна Романо.

— Почна да ми писва тоя живот.