Дейвид Балдачи
Последният жив (35)

35

Кевин Уестбрук беше изпълнил всичките си блокчета за рисуване и сега седеше, вперил празен поглед в стената, и се чудеше дали някога пак ще види дневна светлина. Вече бе свикнал с боботенето на онези странни машинарии и шума на течаща вода. Това не му пречеше да спи както по-рано, макар, от друга страна, да му беше мъчно, че толкова бързо се е приспособил към условията на своето затворничество, сякаш това само по себе си беше знак, че то ще продължи вечно.

До ушите му достигна шум от стъпки и той се сви в леглото си като някое животно в зоологическа градина, когато към клетката му се приближат хора.

Вратата се отвори и влезе същият мъж, който го бе посещавал и преди. Кевин не знаеше кой е той, а и мъжът не си бе дал труда да се представи.

— Как си, Кевин?

— Боли ме глава.

Мъжът бръкна в джоба си и извади флакон тиленол.

— В моята професия е добре да имаш това подръка. — Той подаде на момчето две таблетки и му наля чаша вода от бутилката на масата.

— Може би защото не виждам слънце — добави Кевин.

Мъжът се усмихна.

— Скоро ще направим нещо по въпроса.

— Значи ли това, че скоро ще си тръгна оттук?

— Може и това да значи. Във всеки случай нещата се движат.

— Тогава скоро вече няма да имате нужда от мен. — В момента, в който каза това, Кевин съжали. Подобно изказване можеше да се тълкува нееднозначно.

Мъжът се загледа втренчено в него.

— Добра работа свърши ти, Кевин. Много добра, като се има предвид, че си още дете. Няма да забравим това.

— Ще може ли скоро да си отида вкъщи?

— Според мен едва ли.

— Няма да кажа на никого.

— Дори на Франсис?

— На никого значи на никого.

— Е, то и без това няма да има значение.

Кевин изведнъж застана нащрек.

— Да не пострада брат ми?

Мъжът вдигна комично ръце нагоре, сякаш се предаваше.

— Не съм казал такова нещо. Ако нещата приключат добре, ще пострадат само онези, които си го заслужават.

— Мъжете в двора всичките пострадаха. Направо ги очистихте до един!

Мъжът приседна на масата и скръсти ръце на гърдите си. Позата му не беше специално заплашителна, но Кевин инстинктивно се дръпна назад.

— Както ти казах, при нас ще пострада само онзи, който си го заслужи. Не че винаги става така. Както знаеш, страдат и невинни хора. Аз поне го знам от собствен опит, а ми се струва, че и ти го знаеш. — Той огледа белезите по лицето на момчето.

Кевин не отговори. Мъжът отвори едно от блокчетата и разгледа няколко рисунки.

— Това не е ли Тайната вечеря? — попита той.

— Аха. Това тука е Исус, преди да го разпънат. Тоя в средата — поясни Кевин.

— Знам кой е Исус, синко — ухили се мъжът. — Ходил съм на неделно училище.

Кевин бе нарисувал по памет известната картина. Бе сторил това по две причини — за да убие времето, но и заради вътрешната потребност точно в този момент Божият син да е наблизо. Може би сам Господ щеше да се трогне и да изпрати неколцина ангели-хранители долу, на Земята, да помогнат на някой си Кевин Уестбрук, който отчаяно има нужда от нечия намеса, божествена или каквато и да е.

— Много добре, Кевин. Ти явно имаш талант.

Друга рисунка привлече вниманието му и той я вдигна нагоре.

— А това пък какво е?

— Брат ми, който ми чете книжка.

Франсис Уестбрук оставяше пистолета подръка на нощното шкафче, изпращаше хората си да пазят отвън пред вратата, обгръщаше с огромната си лапа крехкото телце на Кевин и двамата седяха притиснати един до друг и четяха до късно през нощта, докато Кевин се унесеше в сън. После, на другата сутрин, когато се събудеше, мъжете ги нямаше, а заедно с тях и брат му. В книжката обаче имаше поставено листче на мястото, докъдето бяха стигнали, което значеше, че брат му смята скоро да се върне и да си довършат четивото.

Мъжът изглеждаше изненадан.

— Той ти четеше, така ли?

Кевин кимна.

— Ами да, защо не? На теб не са ли ти чели като малък?

— Не — отвърна мъжът. Той остави блокчето на масата. — Ти на колко си години, Кевин?

— На десет.

— Хубава възраст. Целият живот е пред теб. Де да бях на твое място!

— Ще ме пуснеш ли някога да си ходя?

Мъжът му хвърли такъв поглед, че всичките надежди на Кевин в миг се изпариха.

— Ти ми харесваш, Кевин. Напомняш ми на мен самия като дете. И аз нямах семейство, с което да се похваля.

— Аз си имам брат!

— Знам, знам. Имам предвид нормално семейство. Майка, баща, братя и сестри, които да живеят заедно.

— Това, че е нормално за едни, не значи, че трябва да бъде нормално за всички.

Мъжът се ухили и поклати глава.

— Много мъдрост има в тая твоя малка главичка. Ама като се замислиш, май нищо в тоя живот не е нормално.

— Ти познаваш брат ми. Той не е от ония, с които можеш да се подиграваш.

— Не го познавам лично, но двамата с него имаме общи бизнесинтереси. Знам също, че на него човек не може да се подиграва, и ти благодаря за съвета. Работата е там, че тъкмо сега двамата с него работим по един и същ проект, така да се каже. Аз го помолих най-учтиво да ми свърши една услуга във връзка с оня тип Уеб Лондон, и той я свърши.

— Сигурен съм, че ти е направил услуга, защото е знаел, че съм при теб. Защото не е искал да пострадам.

— Положително е така, Кевин. Просто за твоя информация, ние смятаме да му се отблагодарим за услугата. Някои хора, много близки на брат ти, искат да му отнемат част от бизнеса. Ние смятаме да му помогнем да си го задържи.

— Защо ще му помагате? — попита подозрително Кевин. — Какво печелите вие от тая работа?

Мъжът се засмя с глас.

— Бре-бре! Ако беше само малко по-голям, като нищо щях да те направя съдружник. Добре, нека да кажем така: при тази ситуация печелим всички.

— Ти не ми отговори на въпроса. Ще ме пуснеш ли да си ходя?

Мъжът се надигна и пристъпи към вратата.

— Трай и стой мирен, Кев. Съдбата обича търпеливите.