Дейвид Балдачи
Последният жив (38)

38

Романо взе Клеър от кабинета й и подкара обратно към „Източен вятър“, като през цялото време се оглеждаше да не би някой да ги следи. Тя го попита:

— Кога си завършил Колумбийския университет?

Той проследи погледа й и видя, че е забелязала пръстена на ръката му.

— Имаш набито око. Преди доста повече години, отколкото ми се иска да призная.

— Аз също учих в Колумбийския. Извадих късмет, прекарах студентските си години в Ню Йорк.

— Най-страхотното място на света! — съгласи се Романо.

— Каква специалност беше?

— Кой ти помни? Със зор ме приеха и със зор завърших.

— Всъщност, Пол Амадео Романо младши, истината е, че си постъпил в Колумбийския университет едва седемнайсетгодишен и за три години си завършил политология с пълно отличие. Защитил си дисертация на тема „Сходното във философските теории на Платон, Хобс, Джон Стюарт Мил и Франсис Бейкън“. След което си бил приет във Факултета по държавно управление „Кенеди“ на Харвардския университет, но не си се явил да следваш.

Романо й хвърли смразяваш поглед.

— Не ми е никак приятно, когато се ровят в живота ми.

— В задълженията на всеки психотерапевт влиза не само да разбере пациента си, но да опознае всички по-важни личности в неговия живот. Уеб сигурно те уважава и ти има безкрайно доверие, за да те изпрати да ме заведеш при него. Тъй че аз включих компютъра и направих някои справки. Нищо секретно, разбира се.

Романо продължаваше да я гледа с подозрение. Тя продължи:

— Повечето хора за нищо на света не биха пропуснали шанса да следват в Харвард.

— Никой досега не ми е казал, че съм като повечето хора.

— Ти дори си получил стипендия, тъй че причината не е била в парите.

— Не се записах да следвам, защото ми беше писнало да ходя на училище.

— И тогава си постъпил в армията.

— Като много други хора.

— Като много други хора с гимназиално образование, но ти си имал вече диплом от Колумбийския университет и стипендия за Харвард!

— Виж какво, аз съм израсъл в голямо италианско семейство. Ние си имаме свои разбирания и приоритети. — Той добави с по-тих глас: — Жалко, че понякога твърде късно се сещаме за това.

— И така, ти си първороден син?

Той я погледна подозрително.

— И това ли го извади от компютъра? Затова толкова ги мразя тия проклети машини.

— Не, но родителите са те нарекли „младши“, а това прозвище се запазва за първородния син. Освен това баща ти е починал и никога не е учил в колеж.

Романо за малко не удари спирачките.

— Плашиш ме. По-добре да престанем с тия неща.

— Аз не съм някаква магьосница, мистър Романо, аз съм един скромен психиатър. Ти спомена голямото си италианско семейство със своите традиции и приоритети. Но не каза нищо за очакванията. Първородният син в едно такова семейство трябва да отговори на определени очаквания. Току-що каза, че понякога хората твърде късно се сещат за тях. Това ме кара да мисля, че си отишъл да следваш против волята на баща си, после той е умрял, а ти си напуснал академичния живот, за да се отдадеш на кариерата, която той приживе е избрал за теб. И въпреки това продължаваш да носиш колежанския си пръстен. По този начин вероятно искаш да покажеш, че не си капитулирал изцяло пред волята на баща си. Това са просто наблюдения и умозаключения, мистър Романо. Инструменти на научното изследване, каквито вие, хората на закона, използвате ежедневно.

— Хич не ми дреме какви са ти инструментите.

Тя го огледа внимателно.

— Даваш ли си сметка, Романо, че понякога говориш като необразован човек?

— Ти направо ме ошашави, жено!

— Съжалявам. Но ти си извънредно интересна личност. И двамата с Уеб сте твърде интересни. Предполагам, че то си върви с професията. Само много специални хора могат да се занимават с това, което вършите вие.

— Не се опитвай да ми се умилкваш, докторе!

— Моята професия пък изисква вродена любознателност към ближния. Само да не ми се обидиш.

Известно време двамата пътуваха мълчаливо.

— Моят старец — обади се Романо — имаше една-едничка цел в живота. Да бъде най-добрият в цял Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, най-добрият служител на Нюйоркската полиция.

Романо кимна.

— Само дето така и не успя да завърши гимназия и да получи нормален старт в живота. Прекарваше времето си по пристанищата в пренасяне на каси с риба и си намрази дните. Тази униформа си остана несбъднатата му мечта. Към нищо друго не се бе стремил толкова.

— И понеже не можа да я облече, искаше ти да я носиш вместо него?

Романо погледна към нея и кимна.

— Само дето майка ми не беше на същото мнение. Тя не искаше нито да стана докер като него, нито пък да препаша пищов, за да си изкарвам хляба. Учех се добре, избираха ме по разни ученически комитети, после ме приеха в Колумбийския, там изкарах с отличие и си казах, че може да стана университетски преподавател.

— И тогава баща ти почина?

— Сърцето му изневери. Пристигнах в болницата малко преди да издъхне. — Романо млъкна и се загледа навън през прозореца на колата. — Той ми каза, че съм го опозорил, и с тези думи умря.

— И с него умря мечтата ти за преподавателска кариера?

— Така и не се кандидатирах за Нюйоркската полиция. Ако го бях направил, щяха да ме приемат като нищо. Вместо това постъпих в армията, взеха ме в „Делта“, оттам се прехвърлих във ФБР и станах член на Отряда за борба с тероризма. И никъде не ми се стори кой знае колко трудно. Колкото повече ме тормозеха, толкова повече заяквах.

— В края на краищата пак стана полицай, макар и по-особен.

— Да, но по моя си начин. — Той помълча и после продължи: — Не ме разбирай криво, аз обичах моя старец. Само че никога не съм направил нищо, за да го опозоря. А оттогава всеки ден си мисля, че той умря с тази мисъл. И ми идва да почна да вия или да убивам.

— Разбирам те.

— Сериозно? Щото аз самият не се разбирам.

— Ти не си ми пациент, разбира се, но си позволявам да ти дам един приятелски съвет. След даден момент трябва да живееш така, както искаш. Иначе у теб се натрупват разочарование и злоба, които могат да причинят сериозни психически увреждания. Така причиняваш болка не само на себе си, но и на любимите си хора.

В погледа му тя прочете тъга, която дълбоко я разстрои.

— Струва ми се, че е твърде късно — отвърна той. После добави: — Във всеки случай си права за пръстена.

 

 

— Е, да поговорим за тая хипноза — каза Уеб.

Романо бе довел Клеър и бе отишъл да охранява семейството. Клеър и Уеб седяха в малката дневна и се гледаха в упор.

— Знам, че не си приел, но все пак О’Банън не ти ли обясни за какво става дума, когато ти предложи да те хипнотизира?

— Предполагам, че съм забравил.

— Просто се отпускаш и правиш каквото ти кажа, Уеб. Следвай интуицията си. Ти си интуитивен тип.

— Така ли мислиш?

Тя му се усмихна над ръба на чашата чай, която Уеб й бе предложил.

— Не е нужно да съм психиатър, за да забележа. — Тя погледна през прозореца. — Страхотно местенце!

— Да, не е лошо.

— Предполагам, че мога да те попитам какво правиш тук?

— Вече наруших всички правила, като изобщо те поканих, но се надявам, че ако някой ви е следил, Романо го е забелязал. — Не че онези, които стоят зад всички убийства, не знаят къде живее семейство Канфилд, добави наум той. Нали им бяха подхвърлили телефона с бомбата в собствения им дом!

— Романо е доста интересен случай от професионална гледна точка. Само докато пътувахме насам с колата, аз вече му открих пет основни типа психоза, класическо пасивно-агресивно поведение и нездрав апетит към болка и насилие.

— Само това? Аз пък си мислех, че има много повече дефекти.

— Освен това той е твърде интелигентен, чувствителен, дълбоко емоционален, невероятно самостоятелен, но в същото време изумително лоялен. Пълен спектър от душевни качества.

— Ако имаш нужда от някой, на когото да разчиташ, няма по-добър от Поли. На вид изглежда доста недодялан, но има златно сърце. Не те ли хареса обаче, по-добре стой далеч! Жена му Енджи е още по-голяма фурия. Наскоро установих, че ходи при О’Банън. А също и някои други съпруги на мои колеги. Дори видях Деби Райнър в кабинета му. Това е жената на Теди Райнър, водача на нашия екип.

— Ние имаме много пациенти от ФБР, а също и от останалите правоохранителни агенции. Преди години доктор О’Банън работеше на щат към Бюрото. Когато се отдели и започна частна практика, той доведе и много от някогашните си пациенти. Неговата практика е тясно специализирана, защото хората в този бранш си имат свои характерни проблеми главно в резултат от стреса, които могат да имат унищожителен ефект върху психиката, ако бъдат оставени без професионална намеса. Аз лично намирам тази област за извънредно интересна. Наистина се възхищавам от това, което правите. Надявам се, че го знаеш.

Уеб я огледа внимателно; лицето му изразяваше недоверие и болка.

— Има ли още нещо, което те мъчи? — запита го тихо тя.

— Досието ми, което са ти дали. Случайно вътре да е онова интервю с Хари Съливан?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Да. Мислех да ти кажа, но после реших, че е по-добре сам да научиш. Виждам, че си го направил.

— Да — отвърна със свито гърло той. — С около четиринайсет години закъснение.

— Баща ти не е имал никакви лични причини да каже и една добра дума за теб. Той е бил на път да прекара следващите двайсет години в затвора. Никога не сте били близки. И въпреки това…

— И въпреки това е казал, че имам всички данни да стана най-добрия агент на ФБР, който се е раждал на тоя свят.

— Точно така — отвърна тихо тя.

— Може би един ден двамата все пак трябва да се съберем — въздъхна Уеб.

Клеър срещна погледа му.

— Предполагам, Уеб, че ще ти причини сериозна травма, но, от друга страна, смятам, че идеята не е лоша.

— Нещо като глас от миналото?

— Нещо такова.

— Като става дума за гласове, сещам се какво ми каза Кевин Уестбрук в оная тъмна уличка.

Клеър се изпъна на стола си.

— „Проклятие и триста дяволи“?

— Ти какво знаеш за черната магия?

— Не много. Да не си мислиш, че това е някакъв вид клетва, че Кевин те е прокълнал?

— Не той, но може би хората зад него. Не знам със сигурност, просто мисля на глас.

Клеър гледаше недоверчиво.

— Предполагам, че е възможно, Уеб, но не вярвам това да е отговорът.

Уеб изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Сигурно си права. Е, докторе, вади си джобния часовник и почвай да ми го люлееш пред лицето.

— С твое позволение ще използвам синя химикалка. Най-напред обаче искам да седнеш в онова кресло и да се облегнеш удобно назад. Не мога да те хипнотизирам в стойка „мирно“, Уеб. Първо трябва да се отпуснеш и аз смятам да ти помогна.

Уеб се настани в креслото, а Клеър седна срещу него на една ниска табуретка.

— Най-напред искам от теб да преодолееш погрешните си представи за хипнозата. Както вече ти казах, хипнотизираният човек не е в безсъзнание, напротив, той е приведен в състояние на видоизменено, усилено съзнание. Мозъкът ти ще извършва същия вид дейност както при пълна релаксация — нарича се алфа ритъм. В състоянието на транс ти ще си напълно отпуснат, но заедно с това съзнанието ти ще е бистро и възприемчиво на внушения, като в същото време ще контролираш изцяло онова, което протича в него. Всички форми на хипноза всъщност изискват активното участие на пациента, а моята задача е да ти помогна да се отпуснеш достатъчно, за да достигнеш сам до това състояние. Никой не може да те хипнотизира против волята ти. Така че си в пълна безопасност. — Клеър се усмихна окуражително. — Следиш ли мисълта ми?

Уеб кимна.

Тя вдигна химикалката.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че тази химикалка я е използвал самият Фройд?

— Не, няма да ти повярвам.

Тя отново се усмихна.

— Добре, защото това не е и вярно. Когато хипнотизираме пациентите си, ние използваме подобни предмети. А сега искам да следиш неотлъчно с очи върха на химикалката. — Тя я задържа на около петнайсет сантиметра от лицето му, доста над естествената линия на погледа. Уеб повдигна глава, за да я вижда по-добре. — Не така, Уеб, движи само очите си.

Тя постави ръка върху главата му и я задържа в хоризонтално положение. За да види върха на химикалката, Уеб трябваше да извърне очите си почти право нагоре.

— Много добре, Уеб. Повечето хора се изморяват бързо, но съм сигурна, че ти ще издържиш. Знам, че си много силен и много решителен, просто гледай само върха на химикалката и не отмествай поглед от него.

Незабелязано за Уеб гласът на Клеър бе станал равен, без да е монотонен. Тя говореше с постоянна, успокояваща интонация, сякаш го насърчаваше да прави каквото се иска от него.

Измина една минута. Уеб седеше, вперил поглед в химикалката. Клеър изрече рязко:

— Мигни!

И той мигна.

Клеър забеляза, че очите му започват да се изморяват и да сълзят от неудобния ъгъл. Освен това той бе мигнал малко преди тя да му нареди. Само че самият Уеб нямаше как да знае това. Беше твърде зает да следи с поглед върха на химикалката, изобщо да си държи очите отворени. Ала последователността на нейната команда и неговото действие, макар и обърната, го накара да си мисли, че тя постепенно овладява волята му. Дори да се бе подлагал и преди на хипноза, той пак щеше да реши, че това нещо наистина действа. Най-напред идваше умората в очите, после пълното объркване на съзнанието. И всичко това с единствената цел — да му помогне да се отпусне достатъчно, за да се отвори за нейните внушения.

— Много добре се справяш, Уеб — каза тя. — По-добре от почти всички останали. Ето, ти все повече и повече се отпускаш. Само не спирай да гледаш върха на химикалката.

Вече беше сигурна, че той твърдо е решил да не отделя поглед от тази химикалка, само и само да получава нейните похвали и насърчения. Класически пример на свръхамбициозен човек, констатира тя, готов на всичко, за да се хареса и да бъде хвален. Уеб Лондон се нуждаеше от внимание и любов, каквито не бе получавал в достатъчна мяра като дете.

— Мигни! — И той мигна, а тя си помисли колко ли е доволен, че е облекчил напрежението на очите си. Клеър знаеше, че върхът на химикалката му изглежда силно уголемен, че изпълва полезрението му и че той не иска повече да го гледа. — Ти май вече искаш да затвориш очи — продължи тя. — А клепачите ти натежават. Все по-трудно ти е да ги държиш отворени и като че ли наистина искаш да ги затвориш. Затвори ги. — И Уеб наистина затвори очи, но в следващия миг се стресна и ги отвори. Клеър знаеше, че почти винаги става така. — Гледай върха на химикалката, Уеб, не отделяй очи от върха. Браво, много добре се справяш. Прекрасно. А когато очите ти са готови да се затворят, остави ги да го направят сами.

Очите на Уеб бавно се затвориха и останаха така.

— Сега искам да кажеш думата „пет“ пет пъти бързо едно след друго. Хайде, започвай.

След като той се подчини, тя запита:

— Какво ти тече, когато си гладен?

— Пот! — отвърна той, гордо ухилен.

— Слюнка — поправи го тя и усмивката му изчезна от лицето.

Клеър продължи да го изпитва с равния си, успокояващ тон:

— Ти сигурно обичаш спорта. Кажи сега думата „спорт“ десет пъти последователно, по-бързичко.

Много предпазливо, той се подчини и каза десет пъти: „Спорт, спорт, спорт…“

— А какво има в безалкохолните напитки?

— СПИРТ! — извика той.

— Всъщност спирт има в алкохолните напитки, Уеб.

Раменете му се прегърбиха от обида и разочарование, но тя побърза да го похвали:

— Нищо, Уеб, много добре се справяш. Почти никой не успява от пръв път да даде верния отговор. Спокоен си, изглеждаш добре. Сега искам да преброиш назад от триста до нула, през три.

Уеб започна да брои. Когато стигна до 279, тя го прекъсна и му каза да брои през пет, после през седем и накрая през девет. След известно време тя отново го прекъсна:

— Престани да броиш и се отпусни. Сега се намираш на горната площадка на ескалатора и си достатъчно отпуснат. Когато стигнеш долната площадка, ще постигнеш пълно отпускане. А сега вземи ескалатора и се спусни надолу. Когато стигнеш, ще си вече толкова отпуснат, колкото никога преди не си бил. Готов ли си? — Уеб кимна.

Гласът й галеше ухото като прохладен летен бриз.

— Ти бавно слизаш с ескалатора. Плъзгаш се надолу сякаш по въздух. Все повече се отпускаш. Постигаш пълно отпускане. — Клеър започна да брои назад от десет, като между цифрите вмъкваше успокояващи, приспивни слова. Когато стигна едно, тя каза: — Сега изглеждаш напълно отпуснат.

През цялото време тя наблюдаваше чертите на лицето му и цвета на кожата. Напрегнатото му тяло бавно се отпусна. Лицето му беше зачервено — знак за силен прилив на кръв. Клепачите бяха притворени, но трепкаха. Тя го предупреди, че ще вдигне една от ръцете му; не искаше внезапното докосване да го стресне. Клеър полека вдигна ръката му нагоре. Беше мека. Тя я пусна и ръката падна надолу.

— Вече си близо до основата на ескалатора. Скоро ще слизаш. Пълно отпускане както никога преди. Идеално.

Тя още веднъж вдигна ръката му, след като повторно го предупреди.

— Кой е любимият ти цвят?

— Зеленият — каза тихо Уеб.

— Зелено, прекрасен успокояващ цвят. Цветът на тревата. Аз слагам един зелен балон в ръката ти. Сега, в момента. Усещаш ли го? — Уеб кимна. — Смятам да го надуя с хелий. Както знаеш, хелият е по-лек от въздуха. Аз надувам зеления балон с хелий. Той започва да се издига. Става все по-голям.

Клеър наблюдаваше ръката на Уеб, която започна да се издига от облегалката на креслото, сякаш движена от невидим балон.

— Сега ще преброя до три и ръката ти ще се спусне обратно надолу. — Тя започна да брои и на три ръката на Уеб падна като отсечена върху креслото.

Клеър изчака трийсетина секунди и продължи:

— Ръката ти изстива, става много студена, струва ми се, че измръзва. — Тя видя как Уеб сви ръката си в юмрук и я разтърси. — Сега е по-добре, затопля се, всичко е нормално.

При нормални обстоятелства Клеър не подлагаше пациентите си на всички фази на хипнозата. Обикновено приключваше с балона. Но този път тя искаше да провери нещо, което бе предизвикало любопитството й и я бе накарало да си мисли, че Уеб може би е сомнамбул. Специалистите в областта на психотерапията са почти единодушни, че между пет и десет процента от населението са силно податливи на хипноза и приблизително същият процент са крайно резистентни на този вид манипулация. Сомнамбулите са отделна категория. Те до такава степен се поддават на внушение, че могат да бъдат накарани чрез хипноза да изпитват физически усещания, както току-що се бе случило с Уеб. Освен това в състояние на хипноза могат да им бъдат вменени действия, които да извършат впоследствие, след завръщането си в будно състояние. И което е най-странно, понякога високоинтелигентни хора се оказват най-податливи на хипноза.

— Чуваш ли ме, Уеб? — Той кимна. — Слушай сега внимателно гласа ми. Концентрирай се и само слушай какво ще ти кажа. Балона го няма вече. Продължавай да се отпускаш. Сега държиш в ръката си видеокамера. Това, което виждаш през обектива, го виждам и аз. Само това и нищо друго. Разбираш ли, мистър оператор? — Повторно кимване. — Така значи. Моята роля е да те насочвам навреме в желаната посока, но ти отговаряш за всичко останало. През камерата ще наблюдаваш другите хора и ще се опитваш да узнаеш какво са намислили да правят. Камерата има микрофон, така че ще чуваш и звук. Разбрахме ли се? — Уеб отново кимна. — Толкова добре се справяш, мистър оператор, че наистина се гордея с теб.

Клеър се замисли за момент. Като терапевт, запознат с личната история на Уеб, тя знаеше точно върху какво от миналото му трябва да се съсредоточи, за да му помогне. Неговите най-сериозни психически проблеми не започваха със смъртта на другарите му от ОБТ, а още от взаимоотношенията му с неговата майка, от една страна, и втория му баща, от друга. Но тя искаше да започне своето пътуване из миналото му от един още по-ранен момент.

— Мистър оператор, искам да се върнеш на датата осми март 1969 година. Можеш ли да ме отведеш до тази дата?

Известно време Уеб не отговори. Накрая каза:

— Мога.

— Кажи ми какво виждаш. — Тя знаеше, че 8 март е рожденият ден на Уеб. На тази дата през 1969-а той бе навършил шест години. Това беше последната му година, прекарана заедно с Хари Съливан. Тя искаше да положи някаква здрава основа за отношенията между Уеб и баща му, някакъв повод за добри чувства и един отпразнуван заедно рожден ден бе идеален повод за това. — Сега операторът, отпуснат и спокоен, насочва камерата насам-натам. Какво вижда той? — подсказа му тя.

— Виждам една къща. Виждам стая, голяма празна стая, в която няма никой.

— Съсредоточи се и завърти камерата във всички посоки. Нищо ли не виждаш? Датата е осми март 1969 година. — Изведнъж тя се изплаши, че Уеб е минал без празненство на рождения си ден.

— Чакай малко! — възкликна Уеб. — Чакай малко, виждам нещо.

— Какво виждаш?

— Виждам един мъж… не, виждам жена. Тя е хубава, много хубава. На главата си има смешна шапка и носи торта със свещички.

— Като че ли някой има празненство. Момче ли виждаш или момиче, мистър оператор?

— Празненството е на момче. Да. Появяват се и други хора. Излизат изведнъж отнякъде, сякаш са се крили. Викат нещо. Викат: „Честит рожден ден!“

— Прекрасно, Уеб. Малко момче, което празнува рождения си ден. Как изглежда момчето?

— С тъмна коса, височко. Духа свещичките на тортата. Всички пеят „Честит рожден ден“.

— Бащата пее ли? Има ли баща с тях, мистър оператор?

— Виждам го. Виждам го! — Лицето на Уеб се зачерви, дишането му стана учестено. Клеър наблюдаваше внимателно физическите признаци. Тя не искаше да подлага Уеб на емоционален стрес. Толкова далеч не би отишла с никой пациент.

— Как изглежда бащата?

— Грамаден, страшно едър, много по-едър от всички останали. Истински великан.

— И какво правят момчето и бащата великан, мистър оператор?

— Момчето тича към него. Мъжът го вдига като перце.

— Я виж ти, какъв силен баща…

— Той целува момчето, двамата танцуват из стаята и си пеят същата песничка.

— Сега слушай внимателно. Увеличи звука на микрофона. Чуваш ли ги какво пеят?

Уеб първо поклати глава, после закима.

— „Очи, блеснали очи…“ Нещо такова.

Клеър порови в паметта си и изведнъж се сети.

— „Ирландски очи, две ирландски очи се усмихват…“

— Точно така! Ама не, той като че ли е измислил нови думи на песента, други думи и всички се смеят. А сега мъжът подава нещо на момчето.

— Подарък ли? Подарък за рождения ден?

Лицето на Уеб се изкриви в гримаса и той залитна напред. Разтревожена, Клеър също се наведе напред на стола си.

— Спокойно, мистър оператор. Всичко е само филм. Като на кино. Какво виждаш?

— Виждам мъже. Влязоха в къщата.

— Какви мъже? Как изглеждат?

— С кафяви дрехи, облечени са целите в кафяво, с каубойски шапки. Имат пистолети.

Клеър усети как сърцето й прескочи. Може би вече трябваше да прекъсне сеанса? Тя не отделяше очи от Уеб, който сякаш се поуспокои.

— Какво правят мъжете? Какво искат?

— Отвеждат го. Отвеждат мъжа. Той им вика. Мъжът крещи, те също крещят. Каубоите слагат нещо лъскаво на ръцете му. Майката пищи, вдигнала момчето на ръце.

Закрил ушите си с ръце, Уеб се люлееше толкова силно на стола, че за малко не се прекатури с него.

— Всички викат, мъжете викат, момчето вика: „Татко, татко!“ — Уеб също викаше, без да усеща.

Слагат нещо лъскаво на ръцете му. Господи, помисли си Клеър, арестували са Хари Съливан навръх шестия рожден ден на сина му. Боже милостиви!

Тя вдигна поглед към Уеб.

— Много добре, мистър оператор. Успокой се, отиваме другаде. Засега можеш да изключиш камерата, докато решим къде искаме да идем. Така, сега камерата е изключена, а ти си спокоен и отпуснат. Не виждаш нищо. Всички са си отишли. Никой вече не вика. Хората ги няма. Тъмнина и тишина.

Уеб бавно се укроти, свали ръце и се облегна назад на стола. Клеър също се опитваше да се успокои и да събере мислите си. И преди бе провеждала интензивни сеанси по хипноза и бе откривала някои твърде неочаквани подробности за миналото на пациентите си, но всеки отделен случай предлагаше нещо ново, изненадващо и емоционално натоварено. В продължение на минута-две тя се поколеба. Да продължава ли? От друга страна, твърде вероятно беше никога повече да не успее да склони Уеб към хипноза.

— Хайде да вървим нататък. — Клеър погледна бележките си, които бе скрила под възглавницата на дивана. Тя се осмели да ги извади едва когато прецени, че Уеб е напълно хипнотизиран. От предишните им срещи бе забелязала, че размахването на папки го притеснява. В това нямаше нищо необичайно — кой би се радвал да види целия си живот описан на хартия, за да го чете всеки? Клеър си спомни как се бе почувствала самата тя, когато Бък Уинтърс бе приложил същата тактика спрямо нея. Върху всяка страница имаше написана дата. Тя бе почерпила всичката тази информация от служебното му досие и от разговорите си с него. — Продължаваме към… — Клеър се поколеба. Щеше ли да се справи той? Щеше ли да се справи тя? Но се реши и зададе на Уеб следващата дата: деня, в който бе починал вторият му баща. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Нищо ли? — Тогава тя си спомни: — Първо включи камерата. Сега какво виждаш?

— Нищо. Пълен, черен мрак.

Странно, помисли си Клеър.

— Да не би да е нощ? Включи осветлението на камерата, мистър оператор.

— Няма осветление. Не искам осветление!

Клеър изведнъж се наведе напред, понеже Уеб бе споменал себе си. Положението беше деликатно. Пациентът вече ровеше в собственото си подсъзнание. Въпреки това тя реши да не прекъсва сеанса.

— Защо операторът не иска осветление?

— Защото ме е страх.

— Защо го е страх нашето малко момче? — Тя се стремеше да поддържа у него обективната дистанция на третото лице, макар той постоянно да се дърпаше към субективната пропаст на първото. А тази пропаст беше дълбока и от нея лесно измъкване нямаше да има.

— Понеже той е някъде там.

— Кой? Реймънд Стоктън?

— Реймънд Стоктън — повтори Уеб.

— А къде е майката на момчето?

Уеб отново задиша учестено; гръдният му кош бясно се надигаше и спадаше. Треперещите му пръсти бяха вкопчени в облегалките за ръце на креслото.

— Къде е майка ти?

Гласът на Уеб бе станал висок и писклив, като на момче преди пубертета.

— Няма я. Не, върна се. Карат се. Все се карат.

— Майка ти и баща ти все се карат, така ли?

— Вечно се карат. Шшшт! — просъска той. — Ето го. Идва!

— Откъде знаеш, какво виждаш?

— Вратата скърца. Тя винаги скърца. Винаги! Просто си скърца. Той се изкачва по стълбите. Там горе я крие. Дрогата. Виждал съм го. Виждал съм го!

— Успокой се, Уеб, всичко е наред. Всичко е наред! — Клеър не искаше да го докосва в този момент, за да не го изплаши, но беше седнала толкова близо срещу него, че главите им почти се допираха. Тя наблюдаваше Уеб с такава загриженост, сякаш беше собствената й умираща майка. Готова беше да прекъсне сеанса във всеки момент, ако нещата излязат от контрол, но много й се искаше да продължи още съвсем малко. Още мъничко.

— Той е на най-горното стъпало на стълбата. Чувам го. Чувам и майка ми. Тя е в подножието. Чака го.

— Но не можеш да ги видиш. Още си на тъмно, така ли?

— Не, виждам ги! — Тонът на Уеб я стресна. Беше станал някак по-плътен и заплашителен, вече не така тънък, момчешки, уплашен.

— Какво виждаш? Какво виждаш?

Той изкрещя следващите думи толкова внезапно, че Клеър за малко не падна от креслото:

— Много добре знаеш какво виждам, дяволите те взели!

В продължение на част от секундата тя беше убедена, че той говори на нея. Това никога преди не й се бе случвало по време на хипнотичен сеанс. Какво искаше да каже? Че тя вече разполага от друго място с тази информация? Но тогава Уеб се поуспокои и продължи:

— Аз повдигнах мъничко купа дрехи от края. Сега съм скрит отдолу.

— От втория баща на момчето ли?

— Не искам да ме види.

— Защото малкото момче се страхува ли?

— Не, не се страхувам. Не искам да ме види. Той не ме вижда. Още не.

— Защо, какво искаш да кажеш?

— Той е точно пред мен, но с гръб. Дрогата и пиенето му са ей там. Навежда се да ги вземе.

Гласът на Уеб ставаше все по-плътен, сякаш от малко момче той се превръщаше пред очите й в зрял мъж.

— Излизам от скривалището, вече не ми е нужно да се крия. Дрехите се надигат заедно с мен. Това са все дрехи на мама. Тя ми ги е оставила тук на купчина.

— Тя ли? Защо?

— За да се крия, когато той дойде. Аз се изправям. Вече съм изправен. Аз съм по-висок от него. По-висок и по-едър.

В тона му тя долови нещо, което я изплаши. Изведнъж усети, че докато Уеб се бе успокоил, тя се бе задъхала и цялата трепереше. Някаква ледена ръка я сграбчи за гърлото. Трябваше да прекъсне сеанса. Професионалните й инстинкти нареждаха незабавно да го събуди, но нещо вътре в нея се противопоставяше.

— Рулата мокет. Корави са като желязо — каза Уеб вече с глас на възрастен. — Скрил съм си едно под дрехите на мама. Сега съм изправен на крака, по-едър от него. Той е дребно човече. Толкова е малък.

— Уеб — започна Клеър. Уеб. Не мистър оператор. Ситуацията излизаше извън контрола й.

— Аз държа в ръка едно руло. Като бухалка. Аз съм голям бейзболист. Уцеля ли топката, мога да я запратя на един километър. Никой не може да се мери с мен. Аз съм едър и силен. Като баща ми. Като истинския ми татко.

— Уеб, моля те!

— Той даже не поглежда. Не подозира, че съм тук. Насмукал се е като свиня.

Тя отново смени тактиката.

— Мистър оператор, изключи камерата.

— Подават ми топката. Ето я, идва. За воле. Аз съм готов и я чакам.

— Мистър оператор, искам да изключиш…

— Той се обръща. Така искам. Искам да ме види. Да види това.

— Уеб! Изключи камерата!

— Той ме вижда. Видя ме! Аз замахвам…

— Изключи камерата. Стоп! Ти не виждаш това. Стоп!!!

— Замахвам. Той ме вижда, знае колко яко удрям. Уплашен е. Сега той е уплашен. Не аз. Вече не аз! Аз вече не се страхувам!

Пред ужасения поглед на Клеър той замахна с въображаемата бейзболна бухалка.

— Улучих! Улучих! Виждам нещо червено. Тече нещо червено. Топката лети, лети. Улучих, топката пада. Търкаля се надолу, надолу. Няма я вече. Сбогом, боклук такъв!

Той се умълча и известно време седя неподвижен, докато Клеър го наблюдаваше внимателно.

— Той става. Опитва се да се изправи на крака. — Уеб помълча. — Да, мамо. Ето ти бухалката. — Ръката му се протегна напред, сякаш подаваше нещо някому. Клеър за малко не посегна да го поеме, но се опомни. — Мама го удря. По главата. Тече кръв. Много кръв. Той не мърда вече. Всичко свърши.

Уеб замлъкна и се отпусна назад в креслото. Сърцето на Клеър биеше толкова бясно, че тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да му попречи да изхвръкне навън. Пред очите й като на кинолента се повтаряше сцената с Реймънд Стоктън, който полита надолу по таванските стълби, пада върху главата си, а долу собствената му жена го чака, за да го довърши с навития на руло мокет.

— Искам да се успокоиш и отпуснеш напълно, Уеб. Трябва ти сън. Искам да поспиш.

Тялото му сякаш се бе размекнало и потънало още по-дълбоко в гънките на креслото. Изведнъж тя вдигна глава и извика от уплаха. Романо стоеше, надвесен над нея, с ръка върху дръжката на пистолета.

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да знае той.

— Уеб е под хипноза, мистър Романо. Нищо му няма.

— Откъде мога да съм сигурен?

— Просто ми вярвай. — Самата тя беше прекалено разтърсена от случилото се, за да се опита да спори. — Какво успя да чуеш?

— Минавах оттук, за да го нагледам, когато го чух да крещи.

— Той изживява наново някои твърде деликатни спомени от миналото. Още не съм сигурна какво означава всичко това, но и за двама ни е голяма крачка напред.

Познанията на Клеър по съдебна медицина я насочиха към няколко възможни теории, които трябваше да се проследят. Очевидно убийството на Стоктън с навития на руло мокет е било планирано предварително. В раната на челото му със сигурност бяха останали нишки от мокета. От друга страна обаче, ако подът, върху който бе паднал, е бил застлан със същия мокет, от полицията просто са предположили, че нишките са проникнали в раната при падането. Никой не би се досетил, че преди това жертвата е била ударена с навита на руло изрезка, която се е намирала на тавана. След всички постъпили оплаквания най-вероятно никой, включително и полицаите, не би изпитал съжаление, че този тип най-после си е отишъл от света. След като изясни историята с бащата, Клеър се прехвърли на майката.

Уеб бе казал, че Шарлот Лондон лично е натрупала купчината дрехи на тавана. Дали тя не му бе подхвърлила и навития мокет? Дали не бе подготвила своя едър, преждевременно развит син да се справи със съпруга тиранин? Нейна ли беше идеята? А след като синът бе нанесъл първия удар, тя се бе намесила, за да довърши започнатото, след което бе оставила Уеб да прекара живота си с дълбоко потиснато чувство на вина — толкова дълбоко, че едва в състояние на хипноза си бе припомнил случилото се? Но един такъв дълго потискан спомен беше в състояние да промени цялото му същество, живота и бъдещето му. Щеше да се проявява по най-различни начини, нито един от тях особено приятен. Клеър разбра защо Уеб е това, което е. Той бе станал защитник на закона, за да изкупи не греховете на Хари Съливан, а собственото си чувство на вина. Едно невръстно момче помага при убийството на втория си баща по наставления на своята биологична майка — от психологическа гледна точка нещата не можеха да бъдат по-объркани и болезнени.

Клеър наблюдаваше Уеб, който си седеше мирно в креслото със затворени очи и очакваше следващите й указания. Сега тя разбра и причините за неговия сомнамбулизъм. Децата, станали жертва на семеен тормоз, често се затварят в някакъв свой, измислен свят като защита от ужасите на действителността. Те си създават въображаеми приятели, с които да се борят срещу самотата, а също и един свят на приключения и геройски подвизи, за да компенсират чувството на несигурност и депресия. Клеър вече бе имала пациенти сомнамбули, които контролираха висшите функции на мозъка си до такава степен, че можеха да подсилят или напълно да изтрият цели участъци от паметта си, точно както бе сторил Уеб. Макар и външно да правеше впечатление на силен, самостоятелен, уверен в себе си индивид, вътрешно Уеб Лондон изпитваше нужда да се подчинява и да разчита на други, заключи тя. Оттук идваше и зависимостта му от неговия екип и изключителната му способност да изпълнява заповеди. Уеб беше жаден да се харесва, имаше вътрешна потребност да прави добро впечатление.

Клеър поклати глава. Този човек беше ужасно объркан. И все пак бе устоял на психическия тормоз във ФБР, а по-късно и в ОБТ. Уеб сам й бе признал, че след като бе разбрал логиката на теста за личностен профил, той бе дал лъжливи отговори, за да получи най-добрия възможен бал. Едва ли подозираше колко е бил прав.

Тя погледна Романо; изведнъж нещо й хрумна. Трябваше да формулира много внимателно въпросите си, за да не разкрие по невнимание някоя тайна на пациента. Уеб й бе казвал преди, че не взима никакви лекарства, и тя му бе повярвала. След това, което току-що бе научила, тя се запита дали наистина не използваше някакво средство, за да потиска травмите в душата си. Тя направи знак на Романо да я последва в един отдалечен ъгъл на стаята, където Уеб не можеше да ги чуе.

— Знаеш ли дали Уеб не взима някакви медикаменти?

— Той ли ти спомена, че взима нещо?

— Просто питам. Всеки психиатър е длъжен да зададе този въпрос.

— Много хора взимат хапчета за сън — каза Романо, сякаш се оправдаваше.

Клеър не бе споменала изрично хапчета за сън. Значи Романо знае, заключи тя.

— Не казвам, че в това има нещо лошо, просто се питах дали не е споменал пред теб, че взима някакво лекарство, и ако да, то какво?

— Смяташ, че може да е развил зависимост, така ли? Аз пък ще ти кажа, че сигурно откачаш.

— Въобще не намеквам подобно нещо. Важно ми е да знам в случай, че реша да му предпиша нещо. Понякога между различните лекарства настъпват опасни реакции.

Романо май не й вярваше.

— Защо тогава не питаш него?

— Сигурно знаеш, че пациентите невинаги казват истината на лекуващия лекар, особено на такива като мен. Искам просто да съм сигурна, че няма да настъпят усложнения.

Романо погледна към Уеб, вероятно за да се убеди, че все още е в транс. После погледът му се върна на Клеър. Когато заговори, думите излизаха със запъване от устата му:

— Оня ден ми се стори, че го видях да държи флакон с етикет на лекарство с рецепта. Виж какво, човекът е преживял тежка травма, може леко да се е притеснил, може наистина да има нужда от нещо, за да му се отпусне душата, а в Бюрото са безкомпромисни за тия работи. Направо те изритват и хич не ги интересува. Ние момчетата се пазим един друг. — Той млъкна, пристъпи към Уеб и го огледа; в очите му се четеше тъга. — Лондон е най-добрият агент, който изобщо някога е служил в отряда.

— Знаеш ли, той също има много високо мнение за теб.

— Предполагам.

Романо излезе от стаята. Клеър отиде до прозореца и го изпрати с поглед, докато пресече пътя и се загуби в далечината. Навярно не му беше лесно да издаде тайната на приятеля си и сега се чувстваше едва ли не предател. Но в крайна сметка с това бе причинил на Уеб повече полза, отколкото вреда.

Тя седна срещу Уеб, наведе се напред и заговори бавно и отчетливо. По принцип хипноза се използва, за да се преодолеят задръжки на пациента, отдавна потискани спомени, които пречат да се говори открито за проблемите. Обикновено пациентът се събужда от хипнозата с ясен спомен за всичко, което е станало междувременно. В случая Клеър не можеше да допусне такова нещо. Беше твърде болезнено. Вместо това тя подложи Уеб на постхипнотична сугестия. Внуши му, че когато се съвземе от състоянието на хипноза, той ще помни само толкова, колкото му е нужно, за да се справи със ситуацията. Останалото щеше да се контролира от неговото подсъзнание. При тези обстоятелства Клеър се надяваше, че той няма да помни практически нищо. Уеб не беше готов да се справи с проблема, който толкова дълго време бе стоял погребан в подсъзнанието му. Тя му помогна стъпка по стъпка да се изкачи обратно по ескалатора. Докато той бавно се връщаше в пълно съзнание, тя също се опитваше да се окопити преди неизбежния разговор помежду им.

Когато най-после Уеб отвори очи, той се огледа, усмихна се и спря поглед върху нея.

— Е, излезе ли нещо?

— Най-напред искам да ти задам един въпрос, Уеб. — Тя поспря, за да си даде кураж. — Ти взимаш ли някакви лекарства?

Очите му се присвиха.

— Не ме ли пита вече?

— Питам те още веднъж.

— Защо?

— Ти спомена черната магия като едно възможно обяснение за блокирането ти. Аз пък имам друго обяснение — неблагоприятна реакция между различни медикаменти.

— Преди да влезем в оная тъмна уличка, аз не бях взимал нищо, Клеър. Никога не взимам в такива случаи.

— Лекарствата си правят странни шеги с хората. Понякога ефектът от тях се чувства най-силно, след като човек престане да ги пие. — Тя помълча и после добави: — Много е важно да си напълно откровен с мен, Уеб. Наистина е важно, ако искаш да се добереш до истината.

Двамата се гледаха в упор известно време, след което Уеб стана от креслото и отиде в банята. След минута се появи и й подаде малък флакон с таблетки. Докато тя проверяваше съдържанието му, той седеше, облегнат назад, и я гледаше.

— След като ги носиш със себе си, да смятам ли, че ги взимаш и тия дни?

— Аз съм тук със задача, Клеър. А по време на задача — никакви хапчета. Опитвам се другояче да се справя с безсънието и болката, които ми причиняват двете големи дупки в тялото ми, и факта, че половината ми лице го няма.

— Защо тогава ги носиш със себе си?

— За да се чувствам вътрешно по-сигурен. Защо едно дете си смуче пръста? Ти си психиатър, трябва да ги разбираш тия неща.

Клеър изсипа таблетките от флакона и ги огледа една по една. Всичките бяха различни. Някои от тях й бяха познати, други не. Тя вдигна една таблетка.

— Помниш ли откъде я имаш?

— Защо? — попита недоверчиво той. — Нещо лошо ли има?

— Може би, не знам. О’Банън ли ти ги предписа? — В гласа й се долавяше съмнение.

— Възможно е. Макар да ми се струва, че неговата рецепта отдавна свърши.

— Ако не е бил О’Банън, то кой?

Уеб започна да се оправдава:

— Виж какво, трябваше да прекъсна обезболяващите, които ми даваха заради раните, защото към тях се привиква и ставаш зависим. След това цяла година не можех да спя. Някои колеги имат същия проблем. Не че взимаме дрога или нещо такова, но човек не може съвсем да не спи, дори да е член на отряда. Момчетата ми дават от техните таблетки. Аз ги събирам в този флакон и вземам по някоя, когато имам нужда. Това хапче може да ми го е дал някой колега. Какво толкова?

— Не те обвинявам, че взимаш хапчета за сън, Уеб. Но е много глупаво да носиш в джоба си всевъзможни видове таблетки, дори и да са от приятели, след като нямаш никаква представа как могат да реагират помежду си. Истински късмет е, че си се отървал без по-сериозни последици. А може и да не си. Може това, което стана в тъмната уличка, да е една последица. Може безразборното взимане на лекарства да е причина за блокирането ти. — В същото време Клеър си мислеше, че травматичният спомен от смъртта на Реймънд Стоктън вероятно бе изплувал на повърхността в най-неподходящия момент, когато Уеб се бе готвил за атака в тъмната улица. Срещата с Кевин Уестбрук бе отключила някакви механизми в мозъка му, които го бяха привели в състояние на безпомощност.

Уеб покри лицето си с ръце.

— По дяволите! Направо не е за вярване!

— Не твърдя, че точно това е причината, Уеб. — Тя го гледаше със съчувствие, но същевременно искаше да узнае още нещо. — Ти докладвал ли си на своя пряк началник за медикаментите, които взимаш?

Той свали ръце от лицето си, но не я погледна в очите.

— Разбирам — кимна тя.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Още ли взимаш от тия таблетки?

— Не. Доколкото си спомням, за последен път взех хапче една седмица преди атаката срещу склада. Това е всичко.

— Значи няма нищо за докладване. — Тя вдигна същата таблетка пред лицето му. — Това лекарство не ми е известно, а пък смятам, че като психиатър би трябвало да знам всичките. Ще го взема за анализ. — Тя забеляза уплахата в погледа му и бързо добави: — Не се бой, никой няма да разбере. Имам познат в лабораторията. Името ти няма да бъде замесено.

— Наистина ли мислиш, че хапчетата са причина, Клеър?

Известно време тя се взира в таблетката в ръката си, после я върна във флакона и го пъхна в джоба.

— Боя се, че никога няма да разберем със сигурност.

— Значи хипнозата е била просто за фасон? — попита накрая той, но Клеър усещаше, че мисълта му е другаде — в таблетките и възможните им последици за съдбата на екип „Чарли“.

— Не, Уеб. Научих много неща.

— Какво например?

— Например това, че Хари Съливан е бил арестуван навръх шестия ти рожден ден. Ти спомняш ли си да си говорил с някого за това? — Тя беше почти сигурна, че той ще си спомни за този момент от сеанса. Но не и за убийството на Стоктън.

Уеб бавно кимна.

— Всъщност, да. Отчасти.

— Все пак, преди ареста на Хари двамата с него доста добре сте се погаждали. Той явно много те е обичал.

— Добре е да го имам предвид — каза равнодушно той.

— Понякога болезнените спомени се потискат, Уеб. Нещо като предпазно реле в мозъка. Ако психиката ти не може да се справи с тази информация, постепенно паметта ти я изолира, за да не ти се налага да се бориш с нея.

— Това е все едно да погребеш радиоактивни отпадъци — каза тихо той.

— Нещо такова. Понякога става изтичане, което причинява огромни щети.

— Нещо друго? — запита Уеб.

— Ти спомняш ли си нещо друго?

Той поклати глава.

Клеър гледаше замислено в празното пространство. Даваше си сметка, че сега Уеб в никакъв случай не би понесъл да чуе истината за смъртта на втория си баща. Тя го погледна и съумя да се усмихне.

— Е, стига за днес. — Тя погледна часовника си. — Трябва да се връщам на работа.

— Значи смяташ, че двамата с баща ми сме се погаждали, а?

— Пели сте заедно, той те е носил на раменете си. Да, наистина добре сте си живели.

— Започвам като че ли да си спомням. Значи има надежда, така ли? — Той се усмихна, за да покаже, че донякъде се шегува.

— Винаги има надежда, Уеб — отвърна Клеър.