Дейвид Балдачи
Последният жив (14)

14

Седем сутринта. Уеб знаеше колко е часът, защото часовникът в дневната удари тъкмо когато той, с натежала глава и несигурни колене, се надигаше от пода в мазето. Разтърка врата и тила си с ръка. Докато се опитваше да се изправи, кракът му закачи леко една от бутилките; тя се претърколи, счупи се и по пода потече кианти. Уеб изхвърли бутилката в боклука и с топка книжни салфетки почисти разлятото. От виното ръцете му се оцветиха в червено и за миг в помътеното му съзнание мина безумната мисъл, че са го ранили, докато е спял.

През прозореца откъм задния двор се чу шум, който го накара да се затича нагоре по стълбите и да извади пистолета. Той отиде до предната врата с намерение да заобиколи къщата и да изненада натрапника в гръб, който и да беше той. Можеше да се окаже и бездомно куче или катерица, макар на Уеб да му изглеждаше малко вероятно. Дори когато се опитват да пристъпват тихо, човешките крака издават характерен звук, който Уеб Лондон бе свикнал да различава безпогрешно.

Когато отвори вратата, тълпата се втурна към него с такова настървение, че той за малко не извади пистолета, за да се отбранява. Озверели репортери навираха микрофони в лицето му, размахваха бележници и писалки и изстрелваха въпросите си един през друг с такава бързина, че гласовете им се смесваха в нещо, подобно на китайски език. Фотографи го подканваха да се обърне насам или натам, за да го снимат, като да беше някаква знаменитост или по-скоро животно в зоологическата градина. Той погледна над главите им към отсрещната страна на улицата, където подвижните телевизионни станции бяха заели позиции с високите си електронни мачти като флотилия бойни кораби, готови за морска битка. Двамата агенти на ФБР, поставени да охраняват къщата му, отчаяно се опитваха да усмирят подивялата тълпа, но силите бяха явно неравностойни.

— Какво искате от мен? — извика Уеб.

Някаква жена с бежов ленен костюм и натежала от лак руса коса си проби път напред и предизвикателно застана с високите си токчета върху стъпалата към входната му врата. През няколкото сантиметра, които ги деляха, Уеб усети как стомахът му се преобръща от тежкия й парфюм. Тя попита:

— Вярно ли е, че според вас сте паднали по очи миг преди целият взвод да загине, но сам не можете да си обясните защо? И че по тази причина само вие сте останали жив? — Повдигнатите й вежди ясно показваха какво мисли самата тя за подобна абсурдна инсинуация.

— Аз просто…

В това време друг репортер — този път мъж — завря микрофона си в устата му.

— Твърди се, че изобщо не сте използвали оръжието си, че картечниците сами са престанали да стрелят и че през цялото време не ви е заплашвала никаква опасност. Как ще отговорите на това?

Въпроси валяха от всички страни. Тълпата настъпваше.

— Вярно ли е, че още навремето, във Вашингтонското оперативно бюро, сте получили последно предупреждение за отстраняване от длъжност след неправомерна стрелба, при която е бил ранен заподозрян?

— Какво, по дяволите, има общо това… — започна Уеб.

Друга жена го сръга с лакът отстрани.

— Знам от сигурен източник, че момчето, което твърдите, че уж сте „спасили“, е съучастник.

Уеб я изгледа смаян.

— Съучастник на кого? В какво?

Жената го прониза с поглед.

— Надявах се вие да разясните това.

Уеб й тръшна вратата в лицето, изтича в кухнята, грабна ключовете от събърбана и отново излезе. Докато си пробиваше път през тълпата, той потърси с очи колегите си от ФБР за помощ. Те се намесиха, разбутаха няколко души, колкото да му направят път, но на Уеб му се стори, че не го правят със сърце. През цялото време избягваха погледа му. Значи така ще бъде, каза си той.

Изведнъж тълпата отново се юрна напред и му прегради пътя към джипа.

— Я се разкарайте! — извика той. Огледа се. Повечето съседи бяха наизлезли от къщите си. Мъже, жени и деца, все негови приятели или поне познати, наблюдаваха сцената с широко отворени очи и зяпнали уста.

— Ще отговорите ли на обвиненията на мисис Патерсън? — Уеб се спря и погледна човека, задал въпроса. Беше същият репортер, който го бе нападнал в църквата. — Е, какво ще кажете?

— Не знаех, че Джули Патерсън е овластена да ми отправя обвинения — отвърна Уеб.

— Тя даде ясно да се разбере, че вие или сте постъпили като страхливец, или пък сте съучастник. Платили са ви, за да предадете другарите си.

— Джули не знаеше какво говори. Жената е загубила съпруга и детето си.

— Значи според вас обвиненията не отговарят на истината? — настоя мъжът и натика микрофона още по-близо в лицето му. В този момент някой блъсна ръката му и микрофонът удари Уеб по устата. Потече кръв. Преди да разбере какво става, Уеб замахна с юмрук и просна репортера по гръб на земята. Стиснал с ръка разбития си нос, мъжът не изглеждаше ни най-малко оскърбен или уплашен. — Засне ли това? Добре ли го хвана? — изкрещя на оператора той.

Тълпата отново се раздвижи; затиснат в средата, Уеб пристъпваше насам-натам, носен от тежестта на човешките тела. Щракаха фотоапарати, светкавиците го заслепяваха, видео камери запечатваха сцената, десетки усти се надвикваха едновременно. Понесен от тази неуправляема вълна от хора и техника, Уеб се препъна в някакъв кабел и падна на земята.

Тълпата се хвърли към него, но той я разблъска и успя да се изправи. Ситуацията се изплъзваше от контрол. Уеб усети как нечий костелив юмрук го удари в гърба. Той се обърна и разпозна свой съсед, който живееше на същата улица и винаги ясно бе показвал неприязънта си към него. Изведнъж Уеб си даде сметка, че хората около него не са само журналисти, гонещи „Пулицър“. Тълпата беше жадна за кръв, за неговата кръв.

— Махайте се! — изкрещя той. После извика на двамата агенти: — Направете нещо, по дяволите!

— Извикайте полиция! — изпищя напарфюмираната блондинка, като сочеше Уеб с пръст. — Той нападна беззащитен човек, всички видяхме това. — Тя се наведе да помогне на поваления си колега, докато от десетки джобове наизлизаха мобилни телефони.

Уеб се огледа. Никога преди не бе попадал в такова меле, а не можеше да се каже, че досега животът му бе минал леко. Усети, че му писва. Измъкна пистолета си; двамата агенти видяха това и внезапно интересът им се събуди отново. Уеб насочи пистолета право нагоре и стреля четири пъти във въздуха. Тълпата се разпръсна във всички посоки. Някои се проснаха на земята и квичейки от ужас, го замолиха да не ги убива, те просто си вършели работата, колкото и да била жалка и недостойна! Парфюмираната блондинка остави скъпия си ранен колега да се въргаля в калта и побягна колкото я държаха краката. Токчетата й заседнаха в меката трева; без да спира, тя свали обувките си и продължи да тича. Месестият й задник представляваше идеална мишена, но на Уеб не му бе до това. Репортерът с разбития нос пълзеше по корем и повтаряше:

— Снимаш ли? По дяволите, Сеймор, хвана ли това?

Съседите отведоха децата и се изпокриха по къщите. Уеб прибра пистолета и закрачи към събърбана. Когато двамата агенти пристъпиха да му преградят пътя, той изсъска:

— Хич не се и опитвайте! — Качи се в джипа и запали двигателя. Свали прозореца. — Благодаря за помощта — каза той на двамата мъже и потегли.