Дейвид Балдачи
Последният жив (36)

36

Когато се върна в стаята си, Уеб позвъни на Бейтс у дома, при което го събуди, и му разправи за драматичния сблъсък с Големия X. После му разказа и за запознанството си с Коув. Двамата с Бейтс се срещнаха след един час в злополучния двор в Югоизточен Вашингтон. Присъстваха и цял екип федерални агенти. Слънцето вече изгряваше и работният ден на Уеб трябваше да започне, а той не бе мигнал цяла нощ. Бейтс му даде друг мобилен апарат със същия номер на мястото на онзи, който Големия X му бе счупил.

Уеб благодари на Бейтс, който отмина с мълчание новите рани по лицето му, макар че явно беше в доста мрачно настроение.

— Ако продължаваш така да съсипваш държавния инвентар, ще почнем да ти удържаме от заплатата. Бях ти оставил съобщения на стария телефон, на които така и не отговори.

— По дяволите, Пърс. Получавам съобщенията от гласовата поща с цял ден закъснение!

— Тъй ли? Аз никога не съм имал проблем.

— Какво ме грее мен това?

Бяха оставили един агент да пази колите. В квартал като този нямаше нищо свято, най-малко държавната собственост. Едва ли нещо можеше да зарадва местните хъшлаци повече от възможността на бърза ръка да разфасоват един бюромобил и после спокойно да си го продават на части.

Докато двамата крачеха по улицата, Бейтс продължаваше да се пали.

— Имаш късмет, че си още жив, Уеб — троснато каза той, сякаш бе лично разочарован от това обстоятелство. — Така е, като действаш сам. Направо не мога да повярвам, че си могъл да се навираш на такова място без подкрепление. Ти наруши изричната ми заповед. Мога сега мамицата да ти разплача.

— Но няма да го направиш, защото получаваш от мен това, от което най-много имаш нужда. Съдействие.

Най-после Бейтс се поуспокои и заклати замислено глава.

— Ама той наистина ли гръмна оня тип пред очите ти, задето го тропал на ченгетата?

— Такова нещо едва ли може да мине за оптическа измама.

— Тоя негодник явно има дупе, за да го направи. Божичко!

— Има, и още как! Като задницата на самосвал.

Двамата влязоха в сградата, която бе обект на операцията, и се спуснаха в мазето. Вътре беше тъмно и влажно; вонята беше неописуема. Уеб мислено се подсмихна на контраста между каменния дворец сред фермата във Вирджиния и този зандан в гетото Анакостия; призна си обаче, че се чувства по-комфортно в зандан, отколкото в дворец.

— Тунели значи — промърмори Бейтс, като се оглеждаше. — Разбираш ли, Уеб, там е работата, че ние вече проверихме за тунел.

— В такъв случай трябва да проверим още веднъж, понеже моят човек явно знаеше какво говори, а и няма никакъв друг начин да вкарат тук ония топове, без някой да ги види. Дали в Министерството на благоустройството нямат план на квартала, на който да фигурират тия тунели?

— Не забравяй, че се намираш във Вашингтон. Ако имаш излишно време да ровиш из разни държавни учреждения, моля! Достатъчно трудно е да намериш нещо от вчера, за отпреди половин век да не говорим.

Претърсиха цялото помещение и накрая Уеб се изправи пред голямо количество двесталитрови варели за мазут. Бяха общо сто, наредени в десет редици, по десет варела в редица.

— Това пък какво е?

— Пещите са работели с мазут. Тъкмо са им доставили пресен запас, и са затворили предприятието. Варелите са останали, защото не си е струвало да ги местят.

— Някой провери ли какво има отдолу?

Вместо отговор един от агентите пристъпи към първата редица варели и с цялата си тежест се опита да помести един от тях. Варелът не помръдна.

— Отдолу няма нищо, Уеб. Ако тунелът беше твой и искаше да влизаш и излизаш през него, щеше ли да затрупаш входа с един милион тона мазут?

— Тъй значи. — Уеб огледа внимателно варела, който мъжът се бе опитал да помести. Той го побутна с крак; варелът наистина беше пълен. Уеб подритна този до него, после следващия и така до края на първия ред, след което се прехвърли на втория.

— Е, какво, доволен ли си? — попита го Бейтс.

— Ще ми позволите ли? — каза Уеб.

Пред невярващите погледи на Бейтс и останалите той се покачи върху купа и започна да пристъпва от варел на варел, като върху всеки се поспираше и се опитваше да го разклати напред-назад с тежестта си. Когато стигна до средата на купчината, варелът под него се залюля и той едва не падна отгоре.

— Този е празен! — Уеб се прехвърли на следващия. — И този също! — Продължавайки да стъпва от варел на варел, той очерта един квадрат от празни варели, четири на четири. Тия тук всички са празни — извика той. — Я ми помогнете.

Останалите се покачиха на варелите и се скупчиха около него. Много скоро сред купа варели се освободи квадратна площадка, те насочиха надолу фенерчетата си и осветиха голям капак в пода.

— Дявол да го вземе! — облещи се Бейтс и вдигна поглед към Уеб. — Как ти дойде на ума?

— Навремето в Оперативното бюро на Канзас Сити работех по един случай. Някакъв тип се опитваше да изработи една банка. Беше напълнил един цял склад с варели мазут като гаранция за огромен заем. От банката бяха изпратили група инспектори да проверят наличността и, разбира се, ония бяха отворили по два-три варела, в които наистина имало мазут, но не си бяха дали труд да проверят задните редове, защото кой костюмиран тежкар ще се катери по мръсни варели с мазут! Спомням си го като сега, защото аз лично съм ги отварял един по един, след като оня хитрец бе прибрал парите и бе духнал.

Бейтс изглеждаше посрамен.

— Задължен съм ти, Уеб.

— Не си мисли, че няма да ти го напомня!

С извадени пистолети те отвориха капака, спуснаха се в тунела и тръгнаха по него. Отначало тунелът вървеше в права линия, после изведнъж сви рязко встрани.

Уеб освети пода с фенерчето си.

— Някой е минал оттук съвсем наскоро. Виждате ли следите?

Тунелът свършваше при някакво стълбище. Агентите предпазливо се заизкачваха нагоре, вдигнали пистолетите си за стрелба. Когато стигнаха до една незаключена врата, те я отвориха полека и се озоваха в избено помещение, подобно на предишното. В този район на града имаше много изоставени сгради. Безшумно се изкачиха на горния етаж, огледаха просторната празна стая, не видяха нищо подозрително, слязоха обратно долу и напуснаха сградата.

— Предполагам, че се озовахме на около две преки на запад — каза един от агентите и Уеб се съгласи. Те заоглеждаха отвън сградата, до която ги бе отвел тунелът. На един от калканите с избелели от времето букви беше изписано името на фирма за търговия на едро с хранителни продукти, а покрай стената имаше товарни рампи, до които да спират камионите с банани. Или с картечници. До рампите имаше дори два изоставени камиона — тъжни скелети със свалени колела и откъртени врати.

— Идваш посред нощ с някой пикал, паркираш между двата камиона, най-спокойно си стоварваш сандъците, прекарваш ги през тунела, и край! — каза Уеб. Той обгърна с поглед околните сгради. — Тук никой не живее, никой нищо няма да забележи, чиста работа.

— Да, но Големия X има извършено предумишлено убийство. Ако дадеш показания, влиза в затвора и не излиза повече.

— Първо трябва да го открием обаче, а от това, което видях, той не е случаен любител.

— Ще те поставим под охрана като федерален свидетел.

— Няма нужда. Аз също не съм любител в моя бранш.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Тоя тип има всички основания да ти извие врата.

— Ако е искал, щеше да го направи още снощи. Аз не бях в състояние да се съпротивлявам. Освен това имам поставена задача. Охранявам Били и Гуен Канфилд и нямам намерение да оставя работата си по средата.

— Не разбирам. Тоя хубостник убива един от своите пред очите ти, а после те пуска да си ходиш.

— Пуска ме, за да ти предам за тунелите.

— Той не е ли чувал, че има телефони в тая държава? Не се шегувам, Уеб, искам да ти сложа охрана.

— Каза, че си ми задължен. Сега е моментът да ми се отплатиш.

— Какво може да е по-важно за теб от това да останеш жив?

— Не знам, Пърс. В моята професия не ми остава време да се замислям за тия работи. Но нямам намерение да се покривам тъкмо сега.

— Аз съм твой началник, мога да ти заповядам.

— Не се съмнявам, че можеш — каза Уеб, като го изгледа в упор.

— По дяволите, Лондон, от теб имам повече неприятности, отколкото полза!

— Мислех, че отдавна си го разбрал.

Бейтс огледа още веднъж рампите.

— Лошото е, че няма как да докажем каквато и да било връзка между „Свободните“, този склад и ония картечници. Без доказателства не можем нищо да им направим. А тъкмо сега те са се снишили и не ни дават никакъв повод да ги навестим.

— Ония убийства в Ричмънд не са ли свързани по някакъв начин със „Свободните“? Струва ми се, че оттам все нещо ще излезе.

— По траекторията на куршума установихме, че съдията Ледбетър е застрелян откъм една строяща се сграда на отсрещната страна на улицата. На такъв строеж работят няколкостотин души.

— А обаждането по телефона?

— От уличен автомат в южен Ричмънд. Никакви следи.

— Да, но по това време съдията е бил в центъра на града. Това означава, че са замесени поне двама души.

— Точно така. Аз никога не съм предполагал, че си имаме работа с любители.

— Какво знаеш за Уоткинс и Уингоу?

— Всички служители в кантората на Уингоу са проверени.

— А чистачките? Някоя от тях е могла да намаже слушалката на телефона му с атропин.

— И тях ги проверихме. Повечето са приходящи, но въпреки това не открихме нищо.

— А Уоткинс?

— Теч в газовата инсталация. Къщата е стара.

— Айде стига, бе! Да му позвънят по телефона тъкмо когато си влиза. С точност до секундата! Някой явно много добре е познавал навиците и разписанието и на тримата. И как така става, че тъкмо в неговия телефон се появява някакъв соленоид, който произвежда фаталната искра точно в подходящия момент?

— Знам това, Уеб, но всеки един от тримата сам по себе си има достатъчно врагове, които му желаят смъртта. Едно или две от тези убийства може и да имат връзка с другия инцидент, но едва ли и трите. Засега единствените ни следи са телефонните обаждания и историята с Ърнест Фрий.

— Те са свързани помежду си, Пърс. Вярвай ми!

— И така да е, трябва да сме в състояние да убедим съдебните заседатели, а това става все по-трудно напоследък.

— Нещо за оная бомба във фермата?

— Извънредно сложно устройство с експлозив C4. Проверихме един по един всички работещи — произход, трудова биография и прочее. Почти всички са доведени лично от Стрейт, след като били освободени от предишните си работни места. Повечето са с чисти досиета, някои имат присъди за леки деяния, най-вече за къркане и дребно хулиганство, нормално за селяндури като тях.

— А за самия Немо Стрейт какво знаеш?

— Същото, което той ти е казал. Израсъл в малка ферма за коне, където баща му бил управител. Така изучил и занаята. Бил се във Виетнам и се изявил като отличен боец. Награждаван многократно. Три месеца прекарал като военнопленник.

— Явно е як мъжага, след като изобщо е оцелял. Тия копелета от Виетконг не са образец на гостоприемство.

— След като се върнал в Щатите, Стрейт се хващал тук-там на работа — като надзирател в затвора, продавач в компютърен магазин, това-онова. Междувременно се оженил, родили му се деца, после се върнал при конете и се развел. Постъпил при семейство Канфилд малко след като купили „Източен вятър“.

— Нещо да ми кажеш за Ърнест Фрий?

— Не е забелязан нито веднъж, което направо ме изумява. Обикновено в такива случаи се обаждат хиляди съвестни граждани, които в деветдесет и девет процента от случаите са се припознали, но все пак успяваме да хванем някоя следа. А този път — нищо.

Уеб се оглеждаше наоколо, разкъсван от безсилна ярост. Погледът му за малко щеше да пропусне предмета, но очите му се върнаха инстинктивно и се вторачиха право в него.

— По дяволите! — възкликна той.

— Какво има? — попита Бейтс.

Уеб посочи с пръст.

— Мисля, че попаднахме на свидетел.

Бейтс проследи пръста му и забеляза светофара на отсрещния ъгъл, по диагонал спрямо рампата. Подобно на светофарите в този район, и върху него имаше монтирана камера за следене на преминаващите по улицата. Разбира се, като всички останали камери, и тя беше насочена от нечии немирни ръце в грешна посока. По една случайност това беше към рампата.

— По дяволите! — повтори на свой ред Бейтс. — За едно и също нещо ли мислим?

— Уха! — отвърна Уеб. — Тая камера е от стария модел, дето записват денонощно върху безкрайна лента. Новите се задействат само при преминаване на кола и фотографират задния номер.

— Да се надяваме, че оттогава полицаите не са трили лентата.

Бейтс направи знак на един от хората си да позвъни незабавно в съответния участък. Уеб каза:

— Трябва да се връщам във фермата. Романо сигурно се чувства самотен без мен.

— Никак не ми харесва тая работа, Уеб. Какво ще стане, ако междувременно те гръмнат?

— Остава Коув. Той също е свидетел.

— Ами ако го гръмнат и него? Което е още по-вероятно при тези обстоятелства.

— Имаш ли писалка и лист хартия?

Уеб собственоръчно написа подробен доклад за убийството на Чарлс Таусън, известен в криминалните среди като „Туна“. Никой не знаеше откъде е получил прякора си, но по тези улици явно всеки гангстер си имаше прякор. Ако някой някога извадеше тялото на Чарлс Таусън от реката, щеше да си избълва стомаха при вида на онова, което бе останало от него. Уеб написа още, че е разпознал убиеца като Франсис Уестбрук, наричан още „Големия X“. После се подписа със замах и няколко финтифлюшки, а двама от агентите се подписаха като свидетели.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — изрева Бейтс. — Всеки адвокат ще разбие на пух и прах подобно доказателство.

— Засега от мен толкова — заяви Уеб, обърна се и си тръгна.