Дейвид Балдачи
Последният жив (45)

45

След като се върна в Куонтико, Уеб прибра нещата си и се яви на доклад заедно с останалите членове на екипа. Никой не беше в състояние да обясни какво точно се бе случило. Уеб смяташе, че е напълно възможно първоначалните изстрели да са дошли и отвън. Ако наистина беше така, куршумите от тях бяха още някъде в стаята, макар стените да бяха надупчени до такава степен, че щеше да се наложи всеки отделен куршум да се сортира по вида на оръжието. Снайперистите също бяха разпитани, но отделно и Уеб нямаше как да знае какво точно бяха чули или видели. Ако изстрелите бяха дошли отвън, те с положителност бяха забелязали нещо; в края на краищата бяха обградили целия район. Доколкото му беше известно, нито един от „Свободните“ не бе успял да напусне сградата. Във всеки случай, ако изстрелите бяха произведени от разстояние, стрелецът явно се бе крил наоколо още преди ОБТ да заеме позиция. А това можеше да означава само едно: поредно изтичане на информация за предстоящата акция на отряда. Не можеше да се каже, че положението е особено радостно.

От Вашингтон бяха изпратили хора да огледат с лупа целия комплекс в търсене на следи, които да докажат връзката на „Свободните“ с покушението срещу „Чарли“. Уеб се надяваше да открият достатъчно, за да обяснят целия случай, макар да се съмняваше, че това ще стане. Какво обяснение можеше да има за омразата в душите на тези хора — мъже, деца и старци?

Изкъпани и преоблечени, Уеб и Романо крачеха по коридора към изхода на административната сграда; готвеха се да си тръгват, когато Бейтс се появи пред тях и им направи знак с ръка да го последват в един празен кабинет.

— Струва ми се, че нося лош късмет, Пърс — опита се да се пошегува Уеб. В същото време си мислеше дали най-после не бе дошъл часът на уволнението му.

Романо извиси глас:

— Нищо подобно. Лош късмет щеше да бъде, ако бяхме загубили някой от нашите. Не се чувствам виновен пред никого, задето съм останал невредим. То това е като при летенето със самолет, приятел. Всяко кацане е добро кацане.

— Затваряйте си устата — каза Бейтс и те незабавно го послушаха. — Сега вече пресата ще ни разкъса, но ние и този път ще го понесем. Не мога да понеса обаче, когато двама от моите хора непрестанно нарушават заповедите ми.

— Не достигаха хора, Пърс! — каза Уеб. — Освен това не мога да повярвам, че не ми каза нищо. Аз ти обърнах внимание за оная камера.

Бейтс навря лицето си на милиметри от неговото и кресна:

— Не ти казах, Уеб, защото се боях, че ще се случи тъкмо това, което се случи.

Уеб дори не мигна.

— И да ме нямаше мен там, резултатът щеше да бъде същият. Когато стрелят по теб, отвръщаш на огъня. Не можех да оставя другарите си да загинат. Ако щеш, изхвърли ме от Бюрото, но да знаеш, че повторят ли се нещата, бих постъпил по същия начин.

Двамата мъже се гледаха в упор, докато чертите им започнаха да се успокояват. После Бейтс се отпусна на един стол и поклати глава.

— Майната му — каза той. — По-лошо от това не може да стане, тъй че какво ми пука!

— Ако толкова се боеше, че може да се случи нещо подобно, защо не изпрати други вместо нас? — попита Уеб.

— Не зависеше от мен. Заповедта дойде отгоре.

— Колко по-нагоре?

— Това не ви засяга.

— Щом аз ще опирам пешкира, засяга ме, и още как!

Бейтс упорито поклати глава.

— Ако изстрелите са дошли отвън, то някой е знаел за акцията — отбеляза Романо.

— Гениално, Романо! Напомни ми да те предложа за повишение — сопна се Бейтс.

— Информация може да изтече отвсякъде — заключи мъдро Уеб. — От горе на долу или от долу на горе, нали, Пърс?

— Млъквай, Уеб!

— Имаш ли нещо да ни казваш изобщо?

— Всъщност тази нощ не бяхме съвсем капо. — Бейтс се извърна и разтвори една папка на бюрото зад себе си. — Открихме доста интересни работи за тия „Свободни“. Сайлъс Фрий е сред убитите. Заедно с още няколко господа по над шейсет. Освен тях има и четирима хлапаци, които още не са на възраст да гласуват. Това показва, че след престрелката в училището „Свободните“ са в немилост. Явно не могат да набират хора.

— Ърнест Фрий обаче не е в списъка — каза Уеб. — Проверих.

— Така е. Нашият Ърни го няма. — Бейтс извади няколко листа от папката. — Затова пък под дъските на пода в една от сградите намерихме материал за самоцелни бомби, а също и информация за съдията Ледбетър, Скот Уингоу и Фред Уоткинс.

— Връзката е ясна — каза Романо.

— И това не е всичко. Намерихме големи количества оксиконтин, перкоцет и перкодан на обща стойност по цени на черно около десет хиляди долара.

Уеб изглеждаше изненадан.

— „Свободните“ продават легални лекарства на черния пазар, така ли?

— Ами с отъняването на редиците явно им е отънял и джобът — подметна Бейтс. — С окси човек може да си докара добри пари в провинцията. Тъй че не виждам нищо чудно.

— Ах, мамка му стара! Значи според теб това е връзката с разследването на Коув. „Свободните“ симулират канал за дрога през Вашингтон, Коув лапа въдицата, вика наши хора и ония им виждат сметката.

Бейтс кимна.

— Може би същите типове сега притискат Уестбрук и останалите наркобанди да се обединят — добави той.

Уеб също кимна, но нещо не му изглеждаше напълно наред.

— Намерихме и това — продължи Бейтс. — Списък на бивши и настоящи членове на „Свободното общество“. — Той погледна Уеб. — Можеш ли да познаеш кой фигурира между бившите?

Уеб поклати глава.

— Уморен съм и не мога да мисля. Кой?

— Клайд Мейси.

Уеб напълно забрави за оксиконтина.

— Ти се шегуваш.

— Постъпил преди десет години, напуснал два месеца преди стрелбата в Ричмънд. „Свободните“ всичко си водят на отчет, вероятно за да шантажират бивши членове, когато попривършат парите. Същото правят и Ку Клукс Клан.

— От бивш „Свободен“ Мейси изведнъж става наемен бияч при някакъв черен в гетото на Вашингтон. Някакъв вид възраждане или човекът просто си изкарва хляба?

— Не знам. Освен това му загубихме следите. Има и още един труп.

— Какъв труп?

— На Антоан Пийбълс. Снощи го открихме. С куршум в главата.

— И смяташ, че Уестбрук стои зад това?

— Ами логично е, макар в цялата тази история досега да няма много логика.

Уеб се замисли дали да каже на Бейтс за неприятната среща на Клеър с човек, който се представял за Големия X, но накрая реши да си замълчи. Той не смяташе, че Уестбрук е разпоредил убийството на Пийбълс. От друга страна, нямаше никакви причини да помага на Големия X, а ако кажеше сега на Бейтс, само щеше да обърка още повече нещата.

Той протегна ръка към папката.

— Може ли да хвърля един поглед?

Бейтс го изгледа продължително.

— Защо не? Но ако видиш нещо, което ти се стори интересно, бих желал да го знам, преди да си напуснал тази стая.

Романо излезе навън и се заприказва с един колега от „Хотел“, който в това време минаваше покрай вратата; Уеб взе папката и я запрелиства. Вътре имаше снимка на Клайд Мейси като млад, с пълна бойна униформа, картечница в едната ръка и гладкоцевна ловна пушка в другата. Изражението на лицето му можеше да обърне в панически бяг мечка гризли. Той се зачете в полицейското му досие, където се изреждаха глобите за превишена скорост, за които му бе споменал Бейтс.

— Освен няколко глоби за бързо каране такъв тип няма нищо друго, така ли?

— Това е животът — отвърна Бейтс. — Или си голям късметлия, или си отваряш очите на четири, или пък и двете.

— А какво знаеш за наетия камион, с който са докарали картечниците?

— Наистина Сайлъс Фрий го е наел. Проверихме в агенцията. Там го помнеха. Седмица по-късно ги уведомил, че автомобилът е откраднат.

— Колко удобно! — отбеляза Уеб.

— Така постъпват всички, които замислят нещо голямо. Наемат кола, после уведомяват агенцията, че е открадната. А в това време са я скрили някъде и я тъпчат с експлозив, за да я гръмнат. Или в нашия случай с картечници.

— Наетият камион е сигурно доказателство, че „Свободните“ имат пръст в случилото се с „Чарли“ — каза Уеб.

— А след снощи такова доказателство ще ни бъде нужно — заяви многозначително Бейтс.

Уеб обърна на следващата страница и устата му пресъхна. Той вдигна папката и я показа на Бейтс:

— Какво е това?

— А, това тук е голям майтап. „Свободните“ издавали вестник, моля ти се. Предполагам, че за да пропагандират убийствата и гадориите си. Тоя вестник е сравнително отскоро, поне преди не го бях чувал. Вече са го качили и в интернет, можеш ли да си представиш?

Уеб не чу последната му забележка. Той седеше неподвижен, вторачил поглед в заглавието на вестника, изписано с големи букви по цялата ширина на страницата.

„Проклятие и триста дяволи“. Така се казваше вестникът на „Свободното общество“. Същите думи, които Кевин Уестбрук бе изрекъл онази нощ в тъмната уличка.

 

 

Докато крачеше с Романо към корвета, Уеб разсъждаваше върху онова, което току-що бе научил. Мислите му бяха мъчителни и объркани като смътните очертания на кошмарен сън. Той съзнаваше, че всеки момент ще се случи нещо ужасно, но не знаеше какво, за да се подготви за него.

Той наблъска нещата си в багажника и отвори вратата, за да се качи. Романо го гледаше с изражение на лицето, което би могло да мине за съчувствено.

— Знаеш ли какво, Уеб — подхвърли той. — От толкова години сме колеги, а нито веднъж не съм ти давал да покараш тая пущина.

Уеб го погледна объркано.

— Какво?

— Защо не караш ти на връщане до фермата? Когато ти е криво и гадно, няма по-добро лекарство от шофирането на една такава машина.

— Благодаря ти, Поли, но не искам.

Вместо отговор Романо му хвърли ключовете и Уеб ги улови във въздуха.

— Това е като бутилка отлежало вино, Уеб. Просто се отпусни назад и се остави да те носи. — Той се качи откъм страната на пътника и погледна колегата си. — Или като хубава жена, която не бива да караш да те чака.

— Само не ми казвай, че си измислил име и на колата си както на пистолетите.

— Млъквай и се качвай — каза Романо и му намигна, — ако се мислиш за мъж.

Те се качиха и потеглиха. Преди да излязат на магистралата, Романо каза:

— Първо правило: една драскотина, и ти пръсвам задника.

— Аз пък си виках, че след осем години скачане от хеликоптери посред нощ с бомби, вързани на кръста, ще ми имаш доверие да опазя тъпата ти кола.

— Второ правило: още веднъж ако я наречеш „тъпата ми кола“, ще ти извия врата. Тя си има име. Казва се Дестини, Съдба.

— Дестини?

— Дестини.

Когато излязоха на магистралата, Уеб зави на юг; в страничното платно полицай от щатската транспортна полиция пишеше глоба на нарушител. В този ранен час движението беше главно в обратната посока, така че бяха почти сами.

— Настъпи я сега! — извика Романо — Само си пази бъбреците!

Уеб извърна глава и го погледна, след което натисна газта. Двигателят изрева и облегалката го удари в гърба; преди да успее да мигне, стрелката на спидометъра подскочи нагоре и се закова на 160. Единствената друга кола на пътя профуча покрай прозореца с такава скорост, сякаш се движеше заднишком.

— Не е зле, Поли. А педалът е едва до средата. Я сега да видим, колко още може…

Уеб даде пълна газ и колата ускори като излитащ самолет. Наближаваха завой. С крайчеца на окото си Уеб стрелна Романо, който гледаше невъзмутимо пред себе си, сякаш всеки ден все така си караше. Кой знае, може пък наистина да го правеше? Уеб вдигна двеста и десет, после двеста и трийсет. Дърветата от двете страни на шосето се сляха в зеленикава мъгла. Завоят беше непосредствено пред тях. Уеб в никакъв случай не можеше да го вземе с такава скорост. Той отново погледна Романо; на челото на колегата му се бе образувала малка капка пот. Това само по себе си струваше десет милиона долара.

Стената от борове насреща им се приближаваше с шеметна скорост.

— Хайде, стига! — извика Романо. — Забави малко.

— Да забавя Съдбата?

— Прави каквото ти казвам!

Уеб натисна спирачката и те профучаха през завоя едва със сто и трийсет.

— Намали още. Наскоро сменях маслото.

— Обзалагам се, че на Дестини й беше приятно да те усети в себе си. А на теб? — Уеб намали на сто и сви в първата отбивка. Те спряха пред някаква крайпътна закусвалня и си поръчаха кафе.

Когато келнерката се отдалечи от масата им, Уеб се наведе напред.

— Надявам се, че си подготвен за всички неприятности, които ще си навлечем заради „Свободните“. — Романо вдигна рамене и не отговори. — Няма да ни се размине, нали разбираш?

— Нека. Тия лайнари очистиха „Чарли“. Пада им се.

— Съдът още не ги е признал за виновни, Поли.

— Шефовете нямаше да одобрят удара, ако не бяха стопроцентово сигурни, че са те, Уеб. — С недотам уверен тон той добави: — Поне така ми се ще да мисля.

Уеб се облегна назад.

— Това, което не ми дава мира, е следното. От нас се очаква да повярваме, че тези мухльовци, които опукахме, са били способни да подготвят картечни гнезда с дистанционно задействане, като са използвали скорострелни картечници, откраднати от армейските арсенали, при това без никой нищо да забележи. На всичко отгоре са организирали успешни покушения срещу един съдия, един прокурор и един известен адвокат, използвайки най-съвременни средства и експлозиви. И бяха на косъм да очистят Били Канфилд, както и нас двамата с теб. А сега организират безпрецедентен по размах канал за наркотици, с който да зарибят целия окръг Колумбия? И всичко това като отмъщение за нещо, станало преди толкова години? По дяволите, повечето от ония, дето ги гръмнахме, са били в прогимназията, когато Ърни и приятелчетата му нападнаха онова училище. Охраната им си играеше на видеоигри, а в целия лагер имаше само едно автоматично оръжие. Цялата тая история ми изглежда доста куха, Поли, или може би аз не схващам нещо.

— Наистина не се връзва — съгласи се Романо. — Но все пак имаме преки доказателства, Уеб, напълно достатъчни за пред съда. На кого му пука за „Свободните“? Те са пълен боклук.

— Така е. На кого му пука? „Свободните“ са лесна жертва. Някои хора си мислят, че те са помогнали на Ърнест Фрий да избяга от най-охранявания затвор в страната, а пък той изобщо не беше в лагера. Според мен тези нещастници толкова могат да измъкнат Ърни от затвора, колкото и да бомбардират Белия дом.

Романо се облещи.

— Добре де, успя да ме заинтригуваш. Ти какво мислиш?

— Питам се защо ли му трябваше на един уличен наркопласьор да ми разказва за тези тунели? Защо някакъв камион, нает на името на Сайлъс Фрий, а след това уж откраднат, се появява тъкмо на мястото, откъдето предполагаме, че са вкарани картечниците? Ти не чу, когато Бейтс ми съобщи това, защото беше излязъл от стаята. А може би Сайлъс говори истината. Може би камионът наистина е бил откраднат. Ти си прав, всичко изглежда достатъчно правдоподобно за пред съда. Само дето аз не смятам, че старият Сайлъс е чак толкова тъп, нито пък че моят добър приятел Франсис Уестбрук изхожда от чак такива благородни подбуди.

Уеб погледна през мръсния прозорец на закусвалнята; навън се зазоряваше. Дали първите слънчеви лъчи нямаше да избистрят кашата в главата му? Погледът му се върна на Романо.

— Ти смяташ ли се за роден късметлия, Поли?

— Аз ли? Аз съм роден в общински апартамент в Бруклин и имам десет братя и сестри. Ти да не смяташ, че съм отгледан от гувернантка?

— Не, нито пък аз. И все пак някой се опитва да ни внуши, че сме най-големите късметлии. Че ни е излязъл късметът да разкрием престъплението на века. И ние се вързахме. Някой искаше да очистим „Свободните“ вместо него и ние го направихме.