Дейвид Балдачи
Последният жив (42)

42

Клеър го чакаше на възможно най-безопасното място — в приемната на полицейското управление в един голям търговски комплекс някъде из предградията. Когато Уеб пристигна, тя му каза, че още не е подала жалба.

— Защо, по дяволите?

— Исках първо да говоря с теб.

— Виж какво, Клеър, от описанието ти си мисля, че това са били моят стар приятел Франсис Уестбрук и неговият помощник Клайд Мейси. Последния път, когато ги видях, загина човек. Ти даже не можеш да си представиш какъв късмет си извадила.

— Не мога да съм сигурна, че са те, защото бях с вързани очи.

— А би ли познала гласовете им?

— Вероятно. — Тя изглеждаше озадачена.

— Какво има, Клеър, какво те мъчи?

— Тоя Франсис какво образование има според теб?

— По улични инстинкти е доктор на науките. Иначе никакво. Защо?

— Мъжът, който ме заплашваше, говореше някак странно. Ту на уличен жаргон, ту като образован човек с твърде богат речник. Имам чувството, че не му беше лесно, защото понякога звучеше насилено, сякаш не му идваше отвътре. Използваше едни такива думи, нали разбираш…

— Като човек, който се прави на някой друг?

— Точно това исках да кажа.

Уеб си пое дълбоко дъх. Започваше да става интересно. Той си каза, че някой от приближените на Големия X — най-вероятно Антоан Пийбълс, суетният кандидат-наркобарон — се опитва да му забие, или по-скоро дозабие, ножа в гърба. Той я изгледа с възхищение.

— Добър слух, моите поздравления! Тези дребни издайнически нотки, които произвеждаме несъзнателно с нашите объркани глави!

— Страх ме е, Уеб. Наистина. От години съветвам пациентите си как активно да преодоляват страха, вместо да очакват да се случи най-лошото, а когато на мен ми дойде до главата, се парализирах от страх.

Докато я водеше към колата, той обгърна раменете й с ръка.

— Имаш право да се боиш. Всеки друг би се изплашил на твое място.

— Но не и ти — отбеляза едва ли не със завист тя.

Докато се качваха в мустанга, той отвърна:

— Не че и аз не се плаша понякога, Клеър. Плаша се, и още как.

— Поне не го показваш.

— Показвам го, но по различен начин. — Той затвори вратата и погледна към нея, после импулсивно я хвана за ръката. — Ти можеш да преодолееш страха по два различни начина. Да се затвориш като мида, да избягаш от света или да предприемеш нещо.

— Сега ти говориш като психиатър!

— Явно съм имал добър учител. — Той стисна ръката й. — Какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да открия истината?

— Аз ти вярвам, Уеб.

Той я погледна изненадано, защото не това я бе запитал. После включи на скорост.

— Е, хайде да видим сега дали можем да открием едно момче на име Кевин.

 

 

Уеб паркира в уличката зад двуетажната къща, където бе живял Кевин, и двамата с Клеър се приближиха откъм задната врата. Неизбежна предпазливост в случай, че някой — хората на Бейтс например — наблюдаваше предния вход. Уеб за нищо на света не желаеше да дразни повече началниците си от Бюрото. Той почука.

— Кой е? — Не беше бабата, а мъжки глас. При това не особено дружелюбен.

— Джеръм, ти ли си?

Уеб усещаше, че непосредствено зад вратата има някой.

— Кой, по дяволите, се интересува?

— Уеб Лондон. От ФБР. Как си, Джеръм?

Двамата съвсем ясно чуха как въпросният някой изпсува на глас, но вратата не помръдна.

— Джеръм, чакам да ми отвориш. И не се опитвай да избягаш отпред както миналия път. Този път сме сложили хора навсякъде.

Чу се плъзгане на вериги и прещракване на резета и след секунда физиономията на Джеръм го гледаше в упор през отвора. Уеб се изненада, като видя, че младежът се е издокарал с бяла риза, хубав панталон и дори вратовръзка; беше сериозен и някак намръщен.

— На среща с приятелка ли си тръгнал?

— Много си остроумен за ченге. Какво искаш?

— Да поговорим. Сам ли си?

Джеръм направи крачка назад.

— Вече не съм. Виж какво, казах ти всичко, което знам. Няма ли да престанеш да ни досаждаш бе, приятел?

Уеб направи път на Клеър, после я последва вътре и затвори вратата. Двамата се огледаха в малката кухничка.

— Просто се опитвам да открия Кевин. Ти искаш да го открием, нали? — запита Уеб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че по принцип нямам доверие на никого. Искам само да поговорим, това е всичко.

— Виж какво, зает съм. Ако искаш да говориш с някого, говори с адвоката ми. — Джеръм погледна Клеър. — А тази коя е, да не е твойта приятелка?

— Не, това е моята психотерапевтка.

— Много смешно, няма що!

— Сериозно, Джеръм, аз наистина съм лекар! — каза Клеър, като направи крачка напред. — Боя се, че мистър Лондон има някои лични проблеми.

— Какво общо имам аз с проблемите му?

— Ами той толкова много време отделя на този случай, че вече е развил психоза, която може да достигне опасни размери, ако не се преодолее навреме.

Джеръм изгледа Уеб и отстъпи крачка назад.

— Ако тоя човек е луд, аз нямам нищо общо. Той си беше луд още предния път, когато дойде.

— Едва ли обаче искаш да ти се случи нещо лошо, на теб или на някой друг. Мистър Лондон само се опитва да открие истината, а според моето професионално мнение за човек с неговите проблеми намирането на истината е извънредно важно. При това той ще бъде особено благодарен на онези, които му помогнат да я открие. А пък на онези, които откажат да му помогнат, даже не ми се мисли какво би могъл да стори. — В погледа, който тя хвърли на Уеб, се четеше съжаление, примесено с умело дозиран страх. — Виждала съм го в това състояние и преди. Сега съм тук с него, за да се опитам да предотвратя една поредна трагедия.

Тя говореше толкова убедително, че Уеб не можеше да не й се възхити. Джеръм поглеждаше ту нея, ту Уеб. Накрая заяви много по-кротко отпреди:

— Вижте какво, вече ви казах всичко, което знаех. Наистина.

Уеб заговори с нетърпящ възражение тон:

— Това не е вярно, Джеръм. Искам да науча от теб някои неща за Кевин, за които едва ли си се замислял досега. Така че стига си ме баламосвал и дай да поговорим като хора.

Джеръм им направи знак да го последват и тръгна по коридора към малката дневна, където Уеб за пръв път бе разговарял със семейството. Преди да излязат от кухнята, Уеб си отбеляза наум, че тя е извънредно чиста и подредена; мивката блестеше, а подът беше току-що измит. На път към дневната той забеляза също, че боклукът е изхвърлен, цялата къща е почистена, дори стените са забърсани от паяжини и прах. Вратата на банята беше извадена и подпряна на стената в коридора. Навсякъде миришеше на дезинфектант. Чак дупките в тавана бяха изкърпени и замазани с вар. Сигурно бабата здраво е шетала, каза си Уеб; точно в този момент обаче Джеръм грабна метлата и смете купчинка боклук в голяма найлонова торба.

Къщата наистина изглеждаше като нова.

— Ти ли свърши всичко това? — запита Уеб.

— Що, в кочина ли очакваш да живея? — сопна се младежът.

— А къде е баба ти?

— На работа. В бюфета на болницата.

— А ти защо не си на работа?

— Почвам след час, надявам се, че няма да ме държиш дълго.

— Твърде добре си облечен, сигурно не си намислил да обираш някоя банка.

— Ще ме скъсаш от смях, приятел!

— Та къде, казваш, работиш? — Никъде, Джеръм, признай си, добави наум той.

Джеръм натъпка боклука в торбата, завърза я с връзките и я подхвърли на Уеб.

— Би ли изнесъл това пред вратата?

Клеър му отвори предната врата и Уеб се подчини, като постави торбата с боклука на стъпалата, които водеха към тротоара. Там вече имаше няколко други торби. Когато затвориха вратата, Джеръм бе измъкнал от шкафа кутия с инструменти и от нея извади отвертка, чук и малко менгеме.

— Я помогни тука малко — каза той. Докато Уеб му придържаше вратата на банята, той притегна и смаза пантите, после двамата заедно я вдигнаха и поставиха на място, като я отвориха и затвориха няколко пъти, за да проверят дали не е изметната или не скърца.

— Много си сръчен — похвали го Уеб. — Само че едва ли си се хванал на работа като дърводелец, с тая вратовръзка…

Преди да отговори, Джеръм прибра инструментите.

— Работя нощем в една фирма, занимавам се с поддръжка на компютрите.

— Значи разбираш от компютри? — попита Клеър.

— Имам диплом по компютърни науки от Общинския колеж. Може да се каже, че разбирам от компютри.

Уеб не изглеждаше особено впечатлен.

— Тъй значи. Разбираш от компютри.

— Ти да не си зле с ушите нещо? Точно това казах.

— Последния път, когато те видях, нямаше вид на човек, който ходи на работа.

— Нали ти казах, работя нощем.

— Аха.

Джеръм го изгледа, после се наведе и извади един портативен компютър изпод канапето. Той отвори капака и натисна бутона за включване.

— Ти в мрежата ли си? — попита той Уеб.

— Нещо за волейбол ли ме питаш?

— Ха-ха! Много смешно. Питам те дали ползваш интернет. Чувал си, че има такова нещо, предполагам.

— Не, къде ти! Последните десет години не бях на Земята и нещо не съм в час.

Джеръм натисна няколко клавиша и на екрана се появи съобщение, а женски глас обяви, че абонатът е получил електронна поща.

— Чакай малко, как можеш да влезеш в интернет без телефонна линия? — попита Уеб.

— Моят компютър има безжичен модем. Нещо като вграден мобилен телефон. — Докато Уеб клатеше изумен глава, Джеръм се усмихна снизходително. — Дано всички федерални ченгета да не са невежи като тебе.

— Ей, я по-полека! — обиди се Уеб.

— Знаеш ли случайно какво е курабийка?

— Едно такова, малко, кръгло и сладко, от което трупаш тлъстинки на талията.

— Ти си невъзможен! Курабийка е малък пасаж компютърен текст, който съдържа данни за посещаваните от абоната сайтове: тематичен обхват, пътечка, адрес на абоната и така нататък. Една курабийка се пуска по мрежата с определена продължителност на живота. После сама умира. С курабийките се пренася лична информация за потребителя, определят се най-често ползваните връзки, събират се демографски данни за интереса към даден сайт и така нататък. Благодарение на тези курабийки всеки сайт обновява по-ефективно информацията си. Ето например — Джеръм чукна няколко клавиша и екранът се смени — аз неотдавна съм посещавал този сайт и той го помни. Така че сега не ми предлага предишната информация, освен ако не я поискам изрично. Напоследък курабийки се използват за събиране на лични данни за потребителите, например пароли и така нататък.

— Лични данни, викаш. Все едно, че Големият брат те следи.

— Има нещо такова, но курабийките съдържат само текст, а не програмни команди, така че не пренасят вируси. Една курабийка не може сама да проникне в твърдия ти диск, макар че браузърът е в състояние при нужда да запомни определени нейни параметри. Освен това някои програми поставят ограничения за максималния допустим брой курабийки, които могат да се запишат на диска, или за максималния процент от обема му, който могат да заемат. Аз сега съставям програма, която да пресява паразитните курабийки и да записва на твърдия диск само онези, които представляват интерес или определена полза за потребителя. Надявам се да я патентовам и да изкарам няколко милиона долара за авторските права. — Той се усмихна. — Пак нещо като курабийка, но по-специална.

Джеръм затвори компютъра и изгледа Уеб.

— Други въпроси?

Уеб не криеше възхищението си.

— Е, успя да ме убедиш. Разбираш от компютри!

— Само дето, след като се ошашавих от учене и с триста зора си намерих тази работа, от Службата за социално осигуряване ми казаха, че вече изкарвам достатъчно пари и нямаме повече нужда от субсидирано жилище. И ни изритаха от къщата, където бяхме живели пет години.

— Гнила ни е системата.

— Не, системата не е гнила, защото без тая система последните пет години нямаше да има къде да се сврем. Само че в момента, в който започнеш да изкарваш малко повече пари от един продавач на хамбургери в „Макдоналдс“, веднага те изритват. Те какво си мислят, че след като работя с компютри, имам акции в „Майкрософт“?

— Виж какво, Джеръм, ти си все още в началото. Което никак не е лошо в сравнение с онова, което ти се предлага наоколо.

— Аз ще измъкна всички ни оттук. Ако трябва, ще си скъсам задника от бачкане, но един ден ще се махнем от тоя квартал и повече няма да се сещаме за него.

— Имаш предвид себе си и баба си, нали?

— Баба ме прибра да живея при нея, след като почина мама. Тумор в мозъка, а нямаше здравна осигуровка. Кофти ситуация. На баща ми пък нещо му докривя един ден, та както си беше надрусан, налапа пистолета и си пръсна черепа. Тъй че си прав, само двамата с баба ми сме останали. И аз няма да я оставя, както и тя не ме остави навремето.

— А Кевин?

— И Кевин няма да го оставя — отвърна навъсено той, — стига да го намерите къде е.

— Опитваме се да го открием. Вече знам нещичко за семейството му. За роднинската му връзка с Големия… искам да кажа, с Франсис.

— Той му е баща. И какво от това?

— Не е само това. Аз успях да се запозная отблизо с Франсис. Може би прекалено отблизо. — Уеб посочи с пръст разнообразните пресни рани по лицето си.

Джеръм го изгледа с нескрито любопитство.

— Имал си късмет, че не ти е счупил главата.

— Да бе, вече и на мен така ми се струва. Та той ми разказа как се е родил Кевин. От него и собствената му майка…

— Мащеха.

— Какво?

— Тя не беше истинска майка на Франсис. Повечето време беше все къркана или друсана. А какво е станало с истинската му майка, представа си нямам.

Уеб въздъхна облекчено. Значи все пак Кевин не беше плод на кръвосмешение. Той погледна Клеър.

— И така, Кевин и Франсис не са братя — възкликна тя. — Франсис му е баща. А Кевин знае ли?

— Аз лично не съм му го казвал.

— И той досега си мисли, че Франсис му е брат? Франсис ли иска така? — попита Клеър.

— Франсис каквото иска, си го постига. Достатъчно ли ти е това като отговор?

— Защо Франсис иска Кевин да си мисли, че са братя?

— Може би не е искал Кевин да узнае, че е чукал неговата майка и своя мащеха. Тя се казваше Рокси. Беше наркоманка и тъй нататък, но поне се отнасяше добре с Кевин, докато беше жива.

— А кой простреля Кевин?

— Бяха заедно с Франсис, когато попаднаха под кръстосан огън в някаква улична престрелка. Франсис го донесе на ръце до вкъщи. Тогава за пръв и последен път го видях да плаче. Аз го закарах в болницата, защото, ако Франсис се беше явил там, ченгетата веднага щяха да го приберат. Кевин изобщо не заплака, а през цялото време раната му така кървеше, че направо да си изповръщаш червата. Оттогава той много се промени. Другите деца му се подиграват, казват, че е умствено изостанал.

— Децата са жестоки. Като пораснат, стават още по-жестоки, но по един доста по-изтънчен начин — отбеляза Клеър.

— Кевин хич не е глупав. Много му сече пипето. А как рисува само, не ти е работа!

Клеър се оживи.

— Няма ли да ми покажеш?

Джеръм погледна часовника си.

— Ще изтърва автобуса за работа, а не бива да закъснявам.

— Курабийки ли отиваш да печеш? — пошегува се Уеб. За пръв път двамата се спогледаха усмихнати. — Чуй ме сега, Джеръм. Ти ни покажи нещата на Кевин и ни поразкажи още за него, а пък после аз лично ще те закарам на работа, и то с такъв автомобил, че на колегите ти ще им увиснат ченетата. Става ли?

Джеръм ги заведе на горния етаж; те преминаха по един къс коридор и стигнаха до малка стаичка в дъното му. Когато Джеръм щракна лампата, Клеър и Уеб се спогледаха изумени. Всеки сантиметър от стените беше покрит с рисунки върху хартия — някои с въглен, други с цветни моливи, трети с туш. Нощното шкафче до матрака беше затрупано с блокчета за рисуване. Клеър вдигна едно и го запрелиства, докато Уеб разглеждаше рисунките по стените. На някои от тях той различи познати сцени и хора; например Джеръм и баба му бяха възпроизведени с изумителна точност и подробности. Други бяха абстрактни и колкото и да се мъчеше, Уеб не разбра какво изобразяват.

Клеър вдигна глава от блокчето и огледа стаята, преди очите й да се спрат на Джеръм.

— Аз разбирам малко от картини, Джеръм, понеже дъщеря ми учи история на изкуството. Кевин безспорно има талант.

Джеръм се изпъчи като горд баща.

— Понякога Кевин има видения. „Рисувам това, което виждам“, вика.

Уеб оглеждаше купчината блокове, бои и материали върху нощното шкафче. В ъгъла имаше малък статив с опънато платно.

— Всичко това струва доста пари. Франсис помага ли?

— Аз му купувам всичко необходимо за рисуването. Франсис дава пари за други неща. Дрехи, обувки, това-онова.

— Той не е ли предлагал да ви подпомогне?

— Предлагал ни е, но ние не приемаме неговите пари. Знаем как ги печели. Виж, с Кевин е друг въпрос. Все пак Франсис му е баща. Един баща има право да се грижи за сина си.

— Той идва ли да ви навести от време на време?

Джеръм вдигна рамене.

— Когато му скимне.

— Мислиш ли, че Кевин е при него? Кажи ми честно.

Джеръм поклати глава.

— Колкото и да не ми е симпатичен Франсис, ако трябва да бъда честен, той по-скоро сам би умрял, отколкото да позволи нещо лошо да се случи с момчето. Искам да кажа, Франсис е човек, който ще ти свети маслото, без окото му да мигне. Но когато е с Кевин, става кротък като божа кравичка. Той съзнателно не искаше Кевин да живее при него, защото знаеше, че е прекалено опасно.

— Предполагам, че за Франсис това е било голяма жертва. Да се откаже доброволно от оня, когото най-много обича. Но любовта си е саможертва — отбеляза Уеб.

— Какво да ти кажа? Франсис всяка нощ спи на различни места, понеже се бои да не го убият. И това ако е живот! Същевременно той бе поставил охрана на Кевин, за да не се опитат чрез момчето да се доберат до него. Малко хора знаеха за връзката помежду им, но Франсис не искаше да рискува.

— Ти виждал ли си го, откакто Кевин изчезна? — попита Уеб.

Джеръм отстъпи крачка назад и пъхна ръце в джобовете. Уеб веднага разбра, че той отново издига преградата помежду им.

— Нямам за цел да ти причинявам неприятности, Джеръм. Кажи ми истината и ти обещавам, че от мен дума няма да излезе.

Едната ръка на младежа несъзнателно си играеше с вратовръзката, сякаш се чудеше какво прави това нещо на врата му.

— Онази нощ, когато Кевин не се прибра вкъщи. Беше късно, може би три сутринта. Върнах се от работа и заварих баба будна и притеснена. Тя ми каза, че Кевин го няма. Аз се качих да се преоблека и вече се чудех дали да не позвъним в полицията, когато чух, че долу баба разговаря с някого. „Разговаря“ не е думата, защото тя мълчеше, а някой й крещеше. Оказа се Франсис. Толкова беше бесен, колкото не го бях виждал преди. — За миг на Уеб му се стори, че Джеръм се готви пак да побегне. — Франсис също търсеше Кевин. Явно си мислеше, че баба го крие някъде. Може би се надяваше да е така. Както й се беше развикал, имах чувството, че ей сега ще я смлати. Рекох си дали да не ида да помагам на жената. Аз не съм някой страхопъзльо, нали разбираш, но не съм и глупак. Тоя Франсис, както беше ядосан, можеше да ме убие с един пръст. Обаче пък можех ли да го оставя да тормози баба? Нали ме разбираш?

— Напълно, Джеръм.

— Най-после Франсис миряса, явно разбра, че Кевин наистина го няма. И си тръгна. Оттогава не сме го виждали. Това е истината.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко. Предполагам, че тъкмо сега не ти е лесно да се довериш на когото и да било.

Джеръм изгледа Уеб от глава до пети.

— Ти веднъж спаси живота на Кевин. Това си е все пак нещо. — Уеб го погледна изненадано. — И аз чета вестници, мистър Уеб Лондон от Отряда за борба с тероризма. Ако не беше ти, Кевин щеше сега да е мъртъв. Сигурно затова Франсис не ти е извил врата.

— Виж, за това не се бях сетил. — Уеб погледна към купчината блокчета за рисуване. — А на другите агенти, които идваха, разправи ли им всичко това?

— Не са ме питали.

— А претърсваха ли стаята на Кевин?

— Двама се качиха и хвърлиха един поглед, но не се застояха.

Уеб и Клеър се спогледаха, сякаш си мислеха едно и също.

— Имаш ли нещо против, ако взема тези рисунки за известно време, за да ги покажа на дъщеря ми? — попита тя.

Джеръм погледна блокчетата, после Уеб.

— Ако обещаеш да ги върнеш. В тези рисунки е целият живот на Кевин.

— Аз лично ти обещавам — отвърна Уеб. — Обещавам ти също да направя всичко по силите си, за да върна Кевин вкъщи. — Той събра блокчетата от нощното шкафче и сложи ръка на рамото на Джеръм. — А сега да те карам на работа. Ще видиш, че ще ти излезе по-евтино.

Докато слизаха по стълбите, Уеб реши да запита още нещо:

— Онази нощ Кевин беше сам в тъмната уличка. Той често ли правеше това?

Джеръм не отговори, забил поглед в земята.

— Е, хайде, Джеръм, пак ли си глътна езика!

— Виж какво, приятел, Кевин се опитваше да ни помогне, да изкара и той някой долар, та час по-скоро да се махнем от тази смрадлива дупка. Много му тежеше, че не го бива още да печели. Кевин беше дете, но по много въпроси мислеше като зрял човек.

— Предполагам, че е от средата, в която е израсъл.

— Да, Кевин прекарваше доста време на улицата. Баба беше твърде стара, за да го удържа. Не знам с какви хора се е събирал, а освен това всеки път, като го видех на улицата, го прибирах вкъщи. Не е изключено да се е опитвал да изкара нещичко. А в тия работи възрастта няма значение, нали ме разбираш?

След като закараха младежа на работа, двамата поеха обратно към къщата на Клеър.

— Ти се държа доста професионално — подметна той.

— Според мен проблемите на Джеръм са най-вече психологически, а това е в моята област — отвърна тя. — А пък ти беше прекалено груб с него.

— Може би защото го знам що за стока е, срещал съм хиляди като него.

— Опасно е да се разделят хората на категории, Уеб, а да не говорим, че е и несправедливо. Всеки Джеръм на тоя свят си е един-единствен, сам за себе си. А пък конкретният Джеръм разби с един удар всичките ти представи.

— Така си е — призна Уеб. — Предполагам обаче, че в моя занаят от един момент нататък започваш да смяташ всички хора за едни и същи.

— И всички бащи, така ли?

Уеб не отговори на въпроса.

— Жалко за Франсис — въздъхна Клеър. — Ако може да се вярва на Джеръм, той наистина обича сина си. И неговото ако е живот!

— Аз също мисля, че оня великан обича детето си — каза сухо Уеб, — но пък веднъж го видях да убива човек пред очите ми, а мен лично ме е приспивал на два пъти, така че симпатията ми към него си има граници.

— Средата определя характера и житейския избор, Уеб.

— Има нещо вярно в това, но пък съм виждал хора, израснали в още по-ужасни условия, които се развиват като почтени граждани.

— Себе си ли имаш предвид?

Той не обърна внимание на думите й и каза:

— Вземи си най-необходимото и ще ти намерим безопасна квартира с охрана, за да не се опитат ония пак да те спипат.

— Не съм сигурна, че това е разумно.

— Искам да си в безопасност.

— И аз го искам, повярвай ми, още не ми се мре. Но ако се окажеш прав и оня тип наистина се е преструвал на Франсис само за да ме сплаши, вероятно не съм в опасност.

— Вероятно е думата. Там е работата, Клеър, че това е само една теория, която може да се окаже погрешна.

— Мисля си, че ако просто си върша работата както преди, тия типове няма да гледат на мен като на заплаха. Освен това има едно нещо, с което трябва да се заема сериозно.

— Какво е то?

Тя го погледна и на Уеб му се стори, че никога не я е виждал толкова объркана.

— Мисля си за един храбър мъж, който влязъл в някаква тъмна уличка, срещнал едно малко момче и това момче му казало нещо толкова необичайно, че след това мъжът бил неспособен да изпълни задачата си.

Той й хвърли бърз поглед.

— Не можеш да си сигурна обаче, че между двете събития има връзка.

Тя разтвори блокчето за рисуване, което държеше, и го вдигна пред очите му.

— Напротив, мога и съм сигурна.

Рисунката беше нахвърляна със замах, с едри, решителни щрихи и се отличаваше с яснота и убедителност, необичайни за едно малко момче. На нея беше изобразена детска фигура, която би могла да бъде Кевин, изправен в мрака на някаква уличка между два реда фасади на къщи. Встрани от момчето имаше тичаща фигура на мъж с пълна военна униформа — Уеб или някой като него при изпълнение на бойна задача. Ръката на момчето беше протегната напред и тъкмо в тази ръка се прикова сега погледът на Уеб. Устройството беше малко, лесно би могло да се побере в джоба на панталон. От него излизаше лъч светлина, който стигаше до ръба на страницата и продължаваше в празното пространство. На пръв поглед приличаше на някакво футуристично оръжие от типа на лазерните мечове в „Междузвездни войни“ или „Космическа одисея“, но всъщност беше нещо твърде обикновено и познато, особено на децата в днешно време. Беше устройство за дистанционно управление на телевизор, видео — или стереоуредба, или нещо подобно. Ала Уеб вече знаеше, че не е това. В дома на Кевин той не бе видял нито телевизор, нито друга подобна техника. Това дистанционно устройство, реши той, бе привело в готовност лазерния спусък в двора, който от своя страна бе задействал картечниците. Детето бе пуснало в действие цялата система, причинила смъртта на екип „Чарли“. Нещо повече — някой го бе подготвил предварително за това, което трябваше да стори през онази нощ. След инцидента Кевин Уестбрук не се бе връщал повече вкъщи, за да има възможност да нарисува всичко по памет.

Кой?

 

 

Две коли зад мустанга, Франсис Уестбрук шофираше сам своя линкълн навигейтър. Откакто бе останал без стока, голяма част от хората му вече го бяха напуснали. В тоя бизнес няма време за излишни сантименталности, а и ябълките в градината на съседа винаги изглеждат по-зрели; освен това глупавите и онези с по-бавни реакции не живеят прекалено дълго на тази грешна земя. Същевременно на мястото на всеки убит наркопласьор веднага се появяват по десет нови кандидати за слава и това си е нормално, защото в света, обитаван от Франсис Уестбрук, възможностите за кариера и личностно израстване не са чак толкова разнообразни.

Уестбрук поклати мрачно глава. Бе изправен пред сериозна дилема. Пийбълс бе изчезнал сякаш вдън земя, дори от уж предания доскоро Мейси в последно време нямаше и следа. На останалите в екипа си той избягваше да се доверява прекалено, затова днес бе поел сам изпълнението на тази мисия. От известно време наблюдаваше къщата на Джеръм с надеждата, че Кевин може да се появи отнякъде. Вместо това съдбата му бе изпратила неочакван подарък в лицето на оня Уеб и докторката, за която бе успял да научи. Големия X насочваше колата само с върховете на пръстите на лявата си ръка, докато с дясната стискаше дръжката на пистолета, положен на предната седалка до него. Той бе видял Уеб и жената да влизат в къщата и да излизат заедно с Джеръм. Жената носеше в ръка блокчетата за рисуване на Кевин; Франсис се запита защо. Дали тези блокчета нямаха отношение към изчезването му? Той бе претърсил целия град надлъж и шир, за да намери сина си; бе заплашвал, трошил кости, раздавал подкупи за хиляди долари и накрая — нищо. Едно поне беше сигурно: Кевин не беше задържан от федералните; явно те не си играеха игрички с него, за да накарат сина да свидетелства срещу бащата. Франсис бе внимавал извънредно много Кевин да не разбере за истинските му занимания, поне не в такива подробности, които биха могли да бъдат представени в съда. Ако все пак се стигнеше дотам, Големия X просто щеше да прехапе устни и да се предаде. Но преди всичко той се чувстваше задължен да направи за Кевин онова, което според него беше най-добро за момчето. В много отношения Франсис Уестбрук бе водил пълноценен, задоволен живот, поне за човек в неговото положение. Но животът на Кевин сега започваше. Този Лондон не беше глупак и знаеше какво прави. Франсис реши да го проследи и да види докъде ще стигне. Разбира се, надяваше се, че Уеб ще го заведе при Кевин.