Дейвид Балдачи
Последният жив (3)

3

Рандъл Коув беше извънредно едър мъж, надарен с огромна физическа сила, а също и със забележителни инстинкти за оцеляване във враждебна среда, усъвършенствани в резултат на дългогодишна практика. Той беше агент на ФБР и работеше под прикритие вече седемнайсет години. В различни периоди на своята кариера бе успял да проникне в банди на наркопласьори в Лос Анджелис, на гангстери на мексиканско-тексаската граница и безскрупулни източноевропейски мафиоти в Южна Флорида. С повечето от тези задачи се бе справял по оригинален и често объркващ колегите му начин. Понастоящем Коув беше въоръжен с полуавтоматичен пистолет .40 калибър, зареден с куршуми с мек връх, които при допир с тялото се разпадаха на множество късчета, предизвикващи тотални разкъсвания на вътрешните органи и почти сигурна смърт. Освен това в специален калъф носеше и нож с назъбено острие, с който можеше да среже някоя жизненоважна артерия на противника си, преди оня да разбере какво става. Рандъл Коув се гордееше със своя професионализъм и прецизност, макар че тъкмо сега някои невежи хора биха го нарекли кръвожаден престъпник, на когото мястото му е в затвора. Да, Коув бе изпаднал в беда и единственият човек, който можеше да му помогне в този момент, беше той самият.

Свит на седалката, Коув наблюдаваше групичката мъже, докато се качиха по колите си и потеглиха. Когато го подминаха, той се надигна, запали двигателя, изчака малко и после тръгна след тях. Ниско над челото, върху току-що остриганата си глава, беше нахлузил скиорска шапка. От някогашните плитчици нямаше и помен; време е за промяна, казал си бе той. В последно време доста неща не бяха същите в живота му, от които промяната във външния му вид беше най-малкото. Далеч пред него колите отбиха и спряха; той направи същото. Когато мъжете наизлизаха от тях, Коув извади от чантата си фотоапарат „Никон“ с телеобектив и направи няколко снимки. После прибра фотоапарата, измъкна мощен бинокъл за нощно виждане и нагласи далекомера. Огледа едно по едно лицата на мъжете, като през цялото време кимаше доволно.

Когато и последният от групата изчезна в близката сграда, Коув си пое дълбоко дъх, издиша бавно и притвори очи. В миг целият му живот премина като на кинолента в съзнанието му. В университета той бе нещо като умалено копие от Оклахома на прочутия Уолтър Пейтън. Всеки отбор от Националната футболна лига даваше мило и драго да го привлече за свой състезател. Рандъл Коув беше знаменитост, обсипвана отвсякъде с пари, подаръци и привилегии. Това продължи, докато при една тренировка не скъса менискусите и на двете си колена — дребен инцидент, който обаче в миг го превърна от мечта за всеки треньор в съвсем обикновен, макар и добре трениран спортист със съвсем обикновени, макар и все още забележителни способности, но вече неспособен да предизвиква предишната истерия и масов възторг. Милиони още неспечелени долари в един миг му се бяха изплъзнали от ръцете, а заедно с тях и единственият достоен начин на живот, познат му дотогава. Следващите няколко години Рандъл Коув прекара в униние и самосъжаление, докато накрая стигна дъното и спря там. Междувременно бе срещнал Нея, своята бъдеща съпруга — една божествена намеса, дошла в последния момент, за да спаси неговия жалък, самоокайващ се, полужив труп от пълно забвение. Двамата се бяха оженили. След това той постепенно се бе изправил на крака и бе пристъпил към изпълнението на една своя отколешна мечта — да работи за ФБР.

След постъпването си в Бюрото Коув бе сменил няколко служби, все нископлатени и непрестижни. Това беше по време, когато възможностите за израстване на чернокожи в кариерата бяха все още силно ограничени. Дори го бяха повишили в таен агент за борба с наркотрафика, защото, както не твърде деликатно му бяха намекнали неговите началници, повечето от „лошите“ бяха с неговия цвят на кожата. „Ти по всичко приличаш на тях“, бяха добавили те. Какво можеше да им възрази? Работата беше достатъчно опасна, за да няма време да му доскучае. А от всичко на света Рандъл Коув най-много ненавиждаше скуката. За един месец той прибра на топло повече престъпници, отколкото мнозина негови колеги за цялата си кариера. При това не някакви жалки кокошкари, гуреливи улични гангстерчета на една крачка от общия бедняшки гроб, а все едри риби — стратезите, истинските финансови акули, царете на сенчестия бизнес. Освен това двамата с жена му бяха успели да създадат две прекрасни дечица и той вече сериозно мислеше за ранно пенсиониране, когато изведнъж целият му подреден свят се продъни под краката му и в един миг той престана да бъде съпруг и баща.

Коув се изпъна като струна на седалката. Мъжете излязоха от сградата, качиха се обратно по колите и потеглиха; той им даде малко преднина, преди да ги последва. Бе загубил и още нещо — нещо, което никой никога не можеше да върне. Неотдавна заради негова грешка бяха загинали шестима души — бе направил такъв глупашки провал, какъвто е непростим и за новобранец. Гордостта му беше болезнено наранена, гневът му не знаеше граници. Освен това от екипа бе оцелял един мъж, седмият, и този седми разпалваше любопитството му. Мъжът бе останал жив, а би трябвало да е мъртъв заедно с другарите си. Никой не знаеше как бе оцелял, но може би един ден щеше да се разбере. Коув много искаше да го погледне насаме в очите и да го запита: „Ами ти бе, ти защо още дишаш?“ Той не разполагаше с досието му, нито пък се надяваше да се сдобие с него толкова лесно. Наистина, Коув беше от ФБР, но колко ли негови колеги си мислеха, че самият той отдавна ги е предал? Защо да не си го мисли и той за оня, другия? Специалните агенти, работещи под прикритие, прекарват живота си на ръба, не е ли така? При това до един са уж нещо откачени, нали? През всичките тези години Коув бе вършил една убийствено неблагодарна работа — не че имаше нещо против, защото я вършеше за себе си, а не за чуждата благодарност.

Колите спряха в дългата алея, Коув направи още няколко снимки, после обърна и пое по обратния път. За тази нощ стига толкова. Той се насочи към единственото място, където се чувстваше сигурен, и това място не беше неговият дом. След като направи следващия завой и натисна газта, отзад изневиделица изникнаха чифт фарове и се залепиха зад него. Това не беше добре, на път като този не бива да има такова оживление. Коув никога не се радваше прекалено на вниманието на ближния. Той зави, другата кола зави след него. Значи работата е сериозна. Натисна газта, колата също ускори. Коув се пресегна, откопча кобура, измъкна пистолета си и махна предпазителя.

Докато караше, той погледна в огледалото, за да се опита да преброи колко души има в другата кола. Беше твърде тъмно, по тези места уличното осветление беше излишен лукс. Първият куршум простреля дясната му задна гума, вторият — лявата. Докато се опитваше да овладее колата, от една странична улица устремно излезе камион и го удари с все сила. Ако страничният прозорец беше вдигнат, главата на Коув щеше бездруго да разбие стъклото. Отпред камионът имаше железен снегорин, макар да не беше зима. Камионът даде газ и подбра колата пред себе си. Коув усети, че тя се накланя настрани; в този момент камионът я избута през металната мантинела, поставена там именно за да не се преобръщат автомобилите на острия завой. Колата се претърколи по стръмния кален склон, двете врати се отвориха едновременно, тя се затъркаля надолу, докато накрая се стовари като безформена купчина желязо на каменистото дъно на пропастта и избухна в пламъци.

Преследвачите спряха на банкета, един мъж изтича до усуканата, откъсната от подпорите мантинела и погледна надолу. Видя пламъците, чу експлозията на бензиновия резервоар и се върна при приятелите си. Задните колела вдигнаха дребни камъчета и непознатите се понесоха напред, последвани от тежкия камион.

Когато ги чу да потеглят, Рандъл Коув бавно се надигна от мястото, където бе изпаднал през откъснатата врата. Пистолетът му го нямаше, две-три от ребрата му пукаха на счупено, но беше жив. Той погледна надолу към останките на колата си и после проследи с поглед пътя, по който бяха избягали неговите убийци. С треперещи крака Коув бавно се заизкачва нагоре по склона.

Уеб стискаше ранената си ръка и се чудеше дали главата му ще се пръсне. Усещаше мозъка си така, сякаш е изпил на екс три чаши текила и се готви да си поръча още толкова. Болничната стая беше празна. Пред вратата имаше въоръжен пазач, чиято задача бе да бди нищо лошо да не сполети Уеб Лондон — или поне нищо по-лошо от това, което вече го бе сполетяло.

Уеб бе лежал в тази стая през целия изминал ден и голяма част от нощта, размишлявайки върху случилото се, а отговорите на въпросите му си оставаха все толкова далеч и толкова неясни, както когато го бяха докарали в болницата. Командирът на частта му бе наминал да го види, а също и неколцина бойци от екипа „Хотел“ и по един-двама от „Уиски“ и „Рентген“. Те бяха говорили малко, всеки погълнат от собствената си болка. Не искаха да повярват, че тъкмо с тях може да се случи подобно нещо. В очите им Уеб прочете и нещо друго — подозрителност, неистово желание да разберат как самият той се бе отървал.

— Много съжалявам, Деби — каза Уеб на вдовицата на Теди Райнър, която сякаш виждаше пред себе си. После повтори същото на Синди Плъмър, младата жена на Кал, вече също вдовица. Продължи нататък по списъка — общо шест жени, съпруги на загиналите му другари, всички до една негови близки приятелки. Уеб се чувстваше опечален наравно с тях — с всяка една поотделно и с всичките заедно.

Той пусна ранената си длан и докосна с нея металната табла на леглото. Такава жалка, незначителна рана! Нито един от свистящите над него куршуми не го бе ударил пряко.

— Не успях да стрелям навреме — обясни той на бялата болнична стена. — Просто не успях! Разбираш ли колко невероятно е това? — Последният въпрос бе отправен към стойката с банки кръв до леглото му. След това той млъкна и притвори очи.

— Ще ги хванем, Уеб.

Гласът го стресна; не бе чул никой да влиза в стаята. Разбира се, заедно с гласа наблизо трябваше да има и човек. Уеб предпазливо се надигна в леглото, докато различи очертанията на мъжа. Пърси Бейтс седеше на стола до него, загледан в мотивите на линолеума, сякаш бяха карта или шифрована схема, в която са скрити всички отговори.

За Пърси Бейтс се говореше, че за двайсет и пет години не се е променил и на йота. Не бе напълнял или отслабнал и с половин килограм; със своите метър и седемдесет и пет тялото му си оставаше все така жилаво и изправено като струна. Косата му беше гарвановочерна, без нито един бял косъм, сресана настрани по същия начин, както при първия му работен ден във ФБР като новобранец, направо след академията. Човекът беше като замръзнал във времето — нещо не твърде обичайно в едно поприще, където хората се състаряват доста бързо за годините си. За Бейтс се носеха легенди в Бюрото. Навремето той бе разбил цяла мрежа за трафик на наркотици през мексиканската граница; после се бе преместил в Оперативното бюро в Лос Анджелис, откъдето се бе прочул по цялото Западно крайбрежие. Последвали бяха серия от бързи повишения и накрая се бе озовал на висок пост във Вашингтонското оперативно бюро. Междувременно Бейтс бе работил в почти всички звена на ФБР и малцина други познаваха системата като него.

Пърси Бейтс, когото всички наричаха Пърс, рядко повишаваше тон. Това, което караше подчинените му да треперят от ужас, беше неговият поглед — вторачен и немигащ, който сякаш казваше на провинилия се: Ти не си достоен да дишаш въздуха в тази стая. За хората около себе си Бейтс можеше да бъде най-добър приятел или най-зъл враг. Вероятно това беше нормално за човек с име като неговото.

Самият Уеб бе ставал прицел на някои от знаменитите тиради на Бейтс, когато навремето бе работил под личното му командване. До голяма степен обидите и оскърбленията, които бе трябвало да изтърпи, си бяха заслужени. Докато учеше занаята, Уеб бе направил доста грешки. Но истината беше, че Пърс обичаше да се заяжда с хората си, а понякога, когато нещата не вървяха, си бе намирал и изкупителни жертви. Така че сега Уеб не му вярваше много на приказките. Нито пък приемаше кроткия му тон като знак на добра воля и миролюбиви намерения. От друга страна, след онази нощ, когато Уеб загуби половината си лице във вихъра на боя, Бейтс беше между първите, дошли да го навестят в болницата, и оттогава Уеб не бе забравил това. Не, Пърси Бейтс не беше просто уравнение, но пък кой ли беше? Освен това, казваше си Уеб, не е нужно да си пиеш бирата с някого, за да го уважаваш.

— Знам, че си представил резюме по случая, но ще ми трябва и пълен доклад, когато си в състояние да го направиш — каза Бейтс. — Не бързай, почини си най-напред, изчакай да ти зараснат раните.

Уеб разбра. Случилото се тази нощ беше тежък шок за всички тях. Нямаше защо да се бои от изблиците на Бейтс. Поне на първо време.

— Драскотини, нищо страшно — смотолеви в отговор той.

— Казаха ми, че имаш огнестрелна рана в ръката. Плюс порезни рани и охлузвания по цялото тяло. Докторите разправят, че сякаш някой те е налагал с бейзболна бухалка.

— Нищо страшно — повтори Уеб и после млъкна, изтощен от усилието.

— Почини си. Има време за доклада. — Бейтс стана от стола. — И после, ако си в състояние… знам, че ще ти е трудно, но все пак… би било добре, ако отидем заедно на мястото и ни покажеш какво точно се случи.

И как останах жив, така ли? Уеб кимна.

— Ще гледам да го направя по-скоро.

— Не бързай — повтори Бейтс. — Случаят не е никак лесен. Но ще го разплетем. — Той потупа Уеб по рамото и се извърна да си ходи.

Уеб се размърда в леглото, опита се да се поизправи.

— Пърс? — В сумрака на стаята единственото, което различаваше от Бейтс, беше бялото на очите му. Като чифт зарове, по чудо спрели на двойка. — Всички са мъртви, така ли?

— Всички — потвърди Бейтс. — Ти си единственият оцелял.

— Направих, каквото можах.

Вратата се отвори и после пак се затвори. Уеб беше сам.

Навън в коридора Пърси Бейтс разговаряше с група мъже, облечени точно като него — с незабележими сини костюми и ризи, вратовръзки в убити цветове, удобни черни обувки с гумени подметки и големи пистолети в изрязани кожени кобури, закачени с щипка отстрани на колана.

— Като подуши пресата, ще настане истински кошмар — каза един от тях. — Къде ти, кошмарът вече започна!

Бейтс пъхна нова дъвка в устата си на мястото на любимите „Уинстън“ без филтър, от които наскоро се бе отказал за пети, предпоследен път.

— Нуждите на разни малоумни драскачи не са между главните ми грижи в момента — каза той. — В моята класация журналистите са наравно с адвокатите.

— Трябва все пак да им се снася информация, Пърс. Ако ги държиш на тъмно, започват да си измислят какво ли не, обикновено най-лошото. В интернет вече се появиха тълкувания по случая, от които косата ще ти се изправи. Клането било свързано ту с възкръсването на Христос за Второто пришествие, ту с някакви китайски търговски заговори. Откъде им идват наум такива дивотии? Нашите пресаташета са в паника.

— Не мога да повярвам, че който и да е би дръзнал да стори подобно нещо на наши хора — обади се друг от мъжете, побелял и надебелял в служба на отечеството. Бейтс прекрасно знаеше, че от десет години този агент само лъска с лакти държавното бюро, но иначе обича да се прави на кален в битки ветеран. — Нито колумбийците, нито китайците, нито дори руснаците не биха се осмелили да нападнат нас по такъв начин.

Бейтс го изгледа.

— Кой кого, това е играта. Или ние тях, или те нас. Засега по-скоро ние тях. Но защо мислиш, че ако им паднем в ръчичките, няма да ни го върнат?

— Божичко, Пърс, помисли си само. Тия типове току-що изклаха цял взвод от нашите. При това под носа ни, на наша територия. — Старецът се накокошини възмутено.

Пърси Бейтс отново го погледна. Пред себе си виждаше възрастен слон с изпаднали бивни, готов за храна на мравките.

— Не знаех, че тази част от Вашингтон минава за наша територия — отбеляза той. Бейтс не бе спал от два дни и му личеше. — По-скоро бих казал, че това е тяхна територия, а ние сме натрапниците.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но все пак с какво сме предизвикали този атентат?

— Знам ли? Да кажем, че се опитваме да разбием канал за дрога, от който им капят по един милиард долара на ден. Какво ще кажеш? Може би това е, което ги дразни, а, глупако? — След като си изля яда на стареца, Бейтс реши, че той е твърде безобиден, за да го уволни на момента.

— Как е той? — попита друг агент. Русоляв, със зачервен от хрема нос.

Бейтс се облегна на стената, преобърна дъвката в устата си и вдигна рамене.

— Струва ми се, че по-скоро е изпаднал в шок, отколкото пострадал физически. Но това е нормално.

— Голям късмет, няма що — каза червеният нос. — Как е останал жив, можем само да гадаем.

Тази нощ Бейтс беше твърде изнервен и не му се слушаха глупости. Човекът още не бе свършил, когато той се нахвърли върху него:

— Значи според теб е голям късмет да изколят всичките ти другари пред очите ти? Това ли искаш да кажеш, жалък кретен такъв?

— Не бе, Пърс, изобщо нямах това предвид. Знаеш, че нищо лошо не исках да кажа. — Червеният нос се закашля и запревива, за да покаже, че е болен и не му е до разправии.

Бейтс го остави на мира, отвратен от хората си като цяло.

— Засега нищо не може да се каже със сигурност. Не, не е така. Сигурно е едно: Уеб собственоръчно е извадил от строя осем картечни гнезда, с което е спасил живота на втория екип и на едно улично хлапе. Това поне е сигурно.

— В предварителния доклад пише, че Уеб се е парализирал. — Гласът беше на някакъв друг мъж, който бе дошъл междувременно и тихо стоеше отстрани. От пръв поглед се виждаше, че това не е кой да е. Зад него, малко встрани, чакаха двама агенти с безизразни лица, неподвижни като два робота. — Единственото сигурно нещо, Пърс, е, че всичко, което знаем, го знаем от Уеб — каза той. Очевидно беше, че новодошлият е с по-висок чин от Бейтс, както и това, че при възможност Бейтс с радост би му извил врата, но в момента не смееше.

Мъжът продължи да говори:

— Уеб Лондон има да дава много обяснения. Докато трае следствието, трябва да си отваряме очите на четири, не както през изминалата нощ. Това, което се случи, е безобразие. То не бива никога повече да се повтаря. Поне докато аз командвам. — Мъжът изгледа Бейтс с немигащ поглед и добави язвително: — А междувременно предай на Лондон много здраве от мен. — С тези думи Бък Уинтърс, директорът на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, се извърна и отмина, следван по петите от двамата роботи.

Бейтс го изпроводи с поглед, изпълнен с презрение. Бък Уинтърс бе командвал една от частите при обсадата на Уейко и бе допринесъл в решителна степен за кървавата развръзка. След този инцидент, както бе обичайно за големи организации, Уинтърс бе получил серия от повишения като отплата за некадърността си и бе стигнал до шеф на Оперативното бюро във Вашингтон. Може би самото ФБР се срамуваше да си признае провала на операцията и наивно вярваше, че като повиши главния виновник, с това ще демонстрира на всички своята непогрешимост. Едва след време някои от по-дребните риби си бяха понесли заслуженото за клането в лагера на Дейвид Кореш в Тексас, но засега главата на Бък Уинтърс си стоеше твърдо на раменете му. В очите на Пърси Бейтс този негодник Уинтърс беше олицетворение на всичко гнило във ФБР.

Бейтс отново се облегна на стената, скръсти ръце и зажвака дъвката си толкова силно, та чак зъбите го заболяха. Беше сигурен, че старият Бък вече е отърчал да се съветва с директора на ФБР, с министъра на правосъдието, а защо не и с президента. Нека се съветват, каза си той, стига да не ми се пречкат в краката.

Групичката мъже, които се бяха събрали около него, се разпръснаха един по един, всеки в своята посока. Накрая и Бейтс тръгна за своя кабинет, мушнал ръце в джобовете си, с поглед, вперен в нищото. Без да забави крачка, той ядно изплю дъвката си в кошчето за боклук. Какви идиоти — помисли си той, докато крачеше. — Какви нищожества!