Дейвид Балдачи
Последният жив (13)

13

Сутринта преди възпоменателната служба Уеб стана рано, изкъпа се, избръсна се и си сложи най-хубавия костюм. Дошло бе време да се прости официално с другарите си, а той не се чувстваше сигурен, че е готов за това. Всъщност сигурен бе в едно — че иска да избяга колкото се може по-надалеч.

Уеб не бе говорил с Бейтс за онова, което бе научил от Романо и Кортес, нито за посещението си в дома на Кевин. Самият той не бе напълно сигурен какво го бе възпряло, дали естествената му недоверчивост или страхът, че Бейтс ще го разпъне на кръст, задето се меси в разследването. Пред Уеб Бейтс бе идентифицирал детето като Кевин Уестбрук, което означаваше, че е научил името му или от него самото, или пък от Романо и Кортес, ако хлапето бе изчезнало, преди той да стигне до мястото на инцидента. Уеб се зарече да установи за себе си кое от двете се бе случило. Ако Бейтс бе видял детето на живо, то от снимката, която му бе дала бабата, би трябвало да е разбрал, че са замесени две различни деца.

И така, Уеб бе дал на детето с белега от куршум на бузата бележка, за да я предаде на другарите му. Самото то му бе казало името си: Кевин. Бележката бе предадена, но явно не от същото дете, на което я бе дал. Това означаваше, че между момента, когато бе дал бележката на детето, представящо се за Кевин, и момента на предаването й хлапето е било сменено с друго. Това би могло да стане само в тъмната уличка, между мястото, където се бе намирал Уеб, и готвещата се за атака част. Разстоянието не беше голямо, но явно се бе оказало достатъчно за подмяната, което означаваше, че около уличката бяха дебнали и други хора в очакване това да се случи — това и още много неща.

Дали идването на Кевин в уличката бе планирано отпреди? Дали той все пак не работеше за брат си, Големия X? Дали не го бяха пратили да проверява за оцелели, а той не бе очаквал да има такива? И когато бе открил Уеб жив, това бе объркало нечии планове? Какви ли бяха тези планове? И защо им бе притрябвало да подменят едното дете с друго? И защо му бе трябвало на фалшивия Кевин да измисля небивалици, че уж Уеб бил жалък страхливец? Кой ли всъщност бе цивилният агент, който го бе отвел? Бейтс не обичаше да разправя как точно му се бе изплъзнало детето. Дали мъжът, с когото бе разговарял Романо, изобщо беше агент на ФБР? И ако не, как бе станало така, че един измамник бе успял да измъкне значка и служебни документи и бе имал достатъчно наглост, за да заблуди Кортес и Романо и най-спокойно да си иде, водейки за ръка друг измамник? Всичко това беше доста объркващо, каза си Уеб, и Бейтс беше последният, към когото би се обърнал за информация и отговори на въпросите си. Някак си щеше да се оправи сам.

Той паркира мустанга си колкото можа по-близо до църквата. Наоколо вече имаше доста паркирани коли и сравнително малко свободни места. Църквата представляваше строга, масивна каменна постройка, строена през втората половина на деветнайсети век, когато явно е била в сила специална Божа заповед, отнасяща се до строежа на храмове, и тази заповед е гласяла: „Твоят Божи храм да има повече кулички, балюстради, йонийски колони, отстъпи, арки, фронтони, витражи, врати и заврънкулки по фасадата от храма на ближния!“

В този свещен храм се молеха президенти, магистрати от Върховния съд, конгресмени, посланици и всякакви други велможи от най-различен калибър. Понякога те пееха заедно с хора или — макар и рядко — се изповядваха. Политици обичаха да ги снимат на качване или на слизане по широките стъпала, стиснали Библията под мишница и с богобоязливи изражения на лицата. Независимо от официалното разделение на църквата от държавата в Америка Уеб бе забелязал, че електоратът обича избраниците му да демонстрират известна набожност. Досега нито един от отряда не бе стъпвал в тази църква, но именно политиците бяха настояли да получат подобаващ фон за своите помпозни съболезнователни речи. Явно скромният параклис в Куонтико не им се бе сторил достоен за целта.

Небето беше лазурно, слънцето грееше, подухваше свеж ветрец. Времето странно контрастираше с траурния повод. Уеб закрачи нагоре по стълбите; всяко почукване на токовете по мраморните стъпала отекваше в главата му като превъртане на барабана на револвер — поредният патрон, поредният изстрел, поредният отнет човешки живот. Уеб си каза, че никога не може да избяга от подобни сравнения. Там, където повечето хора съзираха лъч на надежда, той виждаше само човешка деградация, душевна разруха и гнилост. С тая нагласа нищо чудно, че никой вече не ме кани на гости, помисли си той.

Навсякъде патрулираха агенти на тайните служби с безизразни лица, издути под мишниците костюми и жици в ушите. Преди да влезе в църквата, Уеб трябваше да мине през металния детектор. Той показа на охраната пистолета си и служебната карта на агент на ФБР, като същевременно им хвърли поглед, който казваше, че само мъртъв ще си предаде оръжието.

Още с отварянето на вратата пред Уеб се изправи гъста тълпа хора, която по чудо се бе побрала в тясното пространство. Не особено тактично той вдигна в ръка значката си на агент на ФБР и тълпата му направи път, мърморейки. В единия ъгъл телевизионна камера предаваше на живо цялото представление. Кой идиот бе дал разрешение за това? — запита се той. И на кого бе хрумнало да покани всички тези зяпачи на една церемония, която трябваше да бъде в тесен семеен кръг? Така ли опечалените роднини трябва да окажат последна почит на своите покойници — с целия този цирк?

С помощта на неколцина свои колеги от Бюрото Уеб си намери място на една от пейките и се огледа. Семействата на убитите заемаха първите два реда, които бяха отделени с въжета. Уеб наведе глава и мълчаливо започна да се моли, по една молитва за всеки от загиналите. Най-дълго време отдели на Тели Райнър, неговия духовен баща и пример за подражание, прекрасния човек и приятел. Задавен от сълзи, Уеб за пръв път си даде сметка колко много бе изгубил през тези няколко кратки мига, когато адът се бе разтворил пред него. Но когато вдигна поглед към роднините, които седяха на предните редове, той си каза, че те са загубили много повече.

Истината за случилото се бе започнала да прониква в съзнанието и на най-малките деца, които горчиво плачеха за своите татковци, които ги бяха напуснали завинаги. Хлипове и писъци прекъсваха изсмуканите от пръсти речи — от надутите закани на политиците този път „наистина да прекършим гръбнака на престъпността“, до празните приказки на пасторите, които не познаваха нито един от онези, които така сладкодумно възхваляваха.

Тия мъже се биха за правата кауза, искаше да стане и да каже Уеб. Не ги забравяйте, защото те посвоему са незабравими. Край на речта. Амин! Хайде сега да му гаврътнем по едно.

Най-после възпоменателната служба приключи и събралото се множество изпусна колективна въздишка на облекчение. На излизане Уеб поговори с Деби Райнър, каза по някоя и друга утешителна дума на Синди Плъмър и Каръл Гарсия, размени прегръдки и бегли целувки с още няколко жени. Приклекна и рече по нещичко и на децата; притиснал треперещите им телца в обятията си, той сякаш нямаше сили да ги пусне. След този прост човешки допир му идваше да закрещи с пълни гърди. Уеб трудно се разплакваше, а през последната седмица вече бе пролял повече сълзи, отколкото през целия си предишен живот. А пък децата — те просто късаха сърцето му.

Някой го докосна по рамото. Уеб стана и се извърна, готов да предложи утеха на поредното страдащо човешко същество. Ала човешкото същество, което го гледаше втренчено право в очите, нямаше вид, сякаш се нуждае от неговата утеха.

Джули Патерсън беше вдовицата на Лу Патерсън. Майка на четири деца, тя бе очаквала пето, но го бе загубила три часа след новината, че е вдовица и самотна майка. Стъкленият й поглед показа на Уеб, че тя е силно упоена — той все пак се надяваше, че каквото и да бе взела, беше по лекарско предписание. Освен това дъхът й вонеше на алкохол. Таблетки и пиене не са много здравословна комбинация, особено в ден като този. От всичките съпруги на загиналите си другари Уеб бе чувствал Джули Патерсън най-малко близка, понеже Лу го бе обичал като брат, а Уеб ясно долавяше колко го ревнува жена му.

— Тука ли ти е мястото, Уеб? — каза Джули, залитайки на черните си обувки с високи токове. Очите й с мъка го задържаха на фокус. Заваляше думите; беше подпухнала, по иначе бледата й кожа бяха избили яркочервени петна. Последната й бременност не бе продължила достатъчно дълго, за да издуе видимо корема й — едно обстоятелство, което допълнително усилваше чувството й за понесена несправедливост. Тази жена трябваше да си бъде вкъщи, в леглото; Уеб се зачуди какво прави тя тук.

— Джули, да излезем навън, на чист въздух. Хайде, дай ръка.

— Не ме докосвай! — извика тя достатъчно силно, за да я чуят всички в радиус от десетина метра. Сцената не остана незабелязана от телевизионния екип; оператор и репортер едновременно надушиха сензационния кадър. Камерата се завъртя и репортерът си запробива път към тях.

— Джули, хайде да излезем навън — повтори тихо Уеб и обгърна рамото й с ръка.

— Никъде не отивам с теб, мерзавецо! — Тя махна ръката му от рамото си с такава животинска сила, че той изпъшка от болка. Ноктите й раздраха полузарасналата рана, разкъсаха конците; потече кръв. — Какво бе, боли те ръчицата? Франкенщайн такъв! Как те понася майка ти с тая мутра? Изрод!

Синди и Деби се опитаха да я усмирят, но Джули ги блъсна настрани и отново завря изкривеното си от ярост лице в неговото.

— Значи тъй, замръзна преди стрелбата, само дето сам не знаеш защо? После взе, че падна. И си мислиш, че ще ти повярвам? — Дъхът й така вонеше на алкохол, че Уеб притвори очи; виеше му се свят. — Страхливец! Остави ги да умрат! Колко ти платиха, а?! За колко продаде кръвчицата на моя Лу, негоднико?

— Мисис Патерсън! — Пърси Бейтс тихомълком бе дошъл при тях. — Джули — каза тихо той, — нека да те изпратя до колата, преди да са станали задръствания. Децата те чакат отвън.

При споменаването на децата й устните на Джули Патерсън затрепериха.

— Колко са? — Бейтс я погледна объркан. — Питам те, колко са децата ми? — Ръката й се плъзна надолу към празния корем; по предницата на черната й рокля имаше мокри петна от сълзи. Очите й още веднъж се фокусираха върху Уеб, устата й се разтегна в озъбена гримаса. — Трябваше да са пет. Преди седмица си легнах с пет деца и съпруг. На сутринта се събудих с четири и без моя Лу. Миличкия ми Лу го няма вече. Детенцето ми го няма. Да пукнеш дано! Да пукнеш! — Гласът й стана остър и писклив, ръцете й безпаметно мачкаха корема, сякаш търкаха магическа лампа, от която щеше да излезе някой добър дух и да й върне съпруга и детето. Камерата жадно поглъщаше всичко. Репортерът бясно записваше в бележника си.

— Съжалявам, Джули. Направих, каквото можах — каза Уеб.

Джули спря да търка корема си и се изхрачи в лицето му.

— Това ти е за Лу. — Тя отново го заплю. — А това за детето. Да пукнеш, Уеб Лондон! — Зашлеви го през лицето, като се целеше в обезобразената страна и едва не падна на земята от усилието. — Ето ти и за мен, изрод такъв!

С това силите й свършиха и Бейтс трябваше да я подхване, преди да се строполи на пода. Изведоха я навън и тълпата нервно се разпръсна на групички, за да предъвква видяното; много от хората хвърляха злобни погледи на Уеб.

Той не помръдна от мястото си. Дори не си даде труда да изтрие храчката й. Лицето му беше зачервено от плесницата. Току-що го бяха обявили за уродливо чудовище, страхливец и предател. Дори Джули Патерсън да му бе отрязала главата, едва ли щеше да го заболи повече. Ако някой мъж бе изрекъл всичко това, Уеб щеше да го пребие на място. Но тези обиди бяха дошли от една скърбяща майка и вдовица; той си каза, че по-скоро би отнел собствения си живот, отколкото да посегне на нея. Разбира се, нищо от изкрещяното не беше истина, но как можеше да я обори?

— Сър! Уеб! Уеб Лондон, нали? — Репортерът си бе пробил път до него. — Знам, че моментът, меко казано, не е най-подходящ, но новините не чакат. Мога ли да ви задам няколко въпроса? Моля ви! Няма да ви отнема повече от минута. Само няколко въпроса.

— Не! — отсече Уеб и понечи да си тръгне. За негова изненада краката му все още го държаха.

— Вижте, ще интервюираме и дамата. Не искаме публиката да чуе само едната страна. Давам ви възможност да се защитите. Справедливостта го изисква.

Уеб се извърна и го сграбчи за ръката.

— Тук няма „страни“. Оставете жената на мира! Достатъчно е преживяла. Не се доближавайте до нея. Ясно ли е?

— Просто си върша работата. — Мъжът внимателно отдалечи ръката на Уеб от своята. Обърна се и погледна оператора. „Отличен кадър“ — казваха очите му.

Уеб излезе от църквата, качи се в мустанга, запали двигателя и потегли. Докато шофираше, разхлаби вратовръзката си, провери дали има достатъчно пари в портфейла, спря пред един магазин за алкохол и си купи каса евтино кианти и шест бири.

Когато се прибра, той заключи вратите на къщата и спусна завесите на всички прозорци. Отиде в банята, запали лампата и се погледна в огледалото. Кожата от дясната страна на лицето му имаше лек загар и беше сравнително гладка; на места стърчаха отделни косъмчета, където не бе минал внимателно с бръснача. Половината от лицето му си беше в ред, дори не изглеждаше никак зле. „Хубавата половина от лицето ми“ — викаше й с горчивина той. Времето, когато хората забелязваха мъжествената му красота, отдавна бе минало. Но чак пък Франкенщайн? Не беше ли малко прекалено, Джули? След като поразмисли, той бе по-малко склонен да се съгласи с нея. Ако не беше Франкенщайн, Джули, твоят Лу отдавна щеше да се е простил с живота. Заради него Франкенщайн загуби половината от лицето си. Или си забравила това? Защото аз не съм го забравил, Джули. Всеки ден се гледам в огледалото.

Той бавно се извърна, за да обгърне с поглед цялата лява половина на лицето си. От тази страна нямаше стърчащи косъмчета; кожата не хващаше загар. Докторите го бяха предупредили. Освен това кожата беше някак прекалено опъната, явно парчето за трансплантация не бе стигнало. Понякога, когато се смееше или правеше гримаси, тази половина от лицето му не го слушаше, сякаш му казваше: Виж как постъпи с мен, приятел, сега какво очакваш в замяна? Поразената част стигаше чак до ъгъла на окото му, така че орбитата беше изместена малко встрани, към слепоочието. Преди пластичните операции лицето му изглеждаше съвсем асиметрично. След това имаше значително подобрение, но двете половини си оставаха различни.

Под присадената кожа имаше парчета пластмаса и метал, с които бе заменена липсващата кост. Титановата пластина в черепа му всеки път задействаше металните детектори на летищата. Не бойте се, момчета, това е само калашникът, заврян в задника ми.

Уеб бе претърпял няколко възстановителни операции върху лицето си. Докторите си бяха свършили съвестно работата, макар че лицето му щеше да си остане обезобразено за цял живот. В един момент хирурзите обявиха, че нищо повече не може да се направи, и му пожелаха всичко най-хубаво. Адаптирането към новата ситуация се оказа по-трудно, отколкото си бе мислил; нещо повече, до този момент той не можеше да каже, че е свикнал напълно с нея. Трудно е все пак да се примириш с нещо, което всеки ден ти се надсмива в огледалото.

Уеб наклони глава още малко, дръпна надолу яката на ризата и огледа старата рана от куршум в основата на шията си. Куршумът бе ударил малко над бронежилетката; как не бе засегнал някоя жизненоважна артерия или гръбначния стълб, си оставаше загадка. Белегът от раната приличаше на изгорено от пура; доста яка пура ще да е била — шегуваше се той, докато лежеше в болницата с две големи дупки в тялото си и с половин лице. Другарите му се смееха, но в гласовете им се долавяше нервност. Всички очакваха, че Уеб ще се оправи; той също не се съмняваше в това. Но нито един не предполагаше какъв физически и емоционален кошмар прикриват всички тези превръзки. Пластичните хирурзи бяха предложили да заличат следите от куршуми, но Уеб бе отказал. Омръзнало му бе да крадат кожа от една част на тялото му, за да кърпят друга. Не му оставаше друго, освен да си носи дупките.

Той опипа гръдния си кош, където зееше другата дупка от пура. Куршумът бе влязъл отпред и излязъл отзад през плешката, като по чудо бе минал на милиметри встрани от жилетката; на излизане от тялото му той все още бе имал достатъчно енергия, за да пръсне черепа на някакъв тип зад него, който тъкмо се бе готвил да му разцепи главата с мачете. Кой казва, че Уеб Лондон нямал късмет в живота? Той се усмихна. „И това ако не е късмет, здраве му кажи“ — каза той на образа си в огледалото.

След онази напрегната нощ Уеб се ползваше с изключително уважение в ОБТ. Това се бе случило при обсадата на училището в Ричмънд, Вирджиния. Малко преди това го бяха прехвърлили от снайперистите към командосите и той нямаше търпение да покаже способностите си на предната линия. Експлозията, обезобразила лицето му, щеше да разкъса Лу Патерсън, ако Уеб не се бе хвърлил да го избута встрани. Огненото кълбо го удари в лявата половина на лицето, събори го на земята и разтопи забралото на шлема му. Той с един замах свали пламтящата пластмаса заедно със значителна част от лицето си и продължи да се бие; приливът на адреналин в разгара на боя го пазеше от нечовешката болка.

В този момент „Свободните“ откриха огън и един куршум прониза гръдния му кош, а малко по-късно друг закачи шията му. Ранен на три места, Уеб извърши неща, без които щяха да загинат много невинни хора. Вместо да го изкарат от строя, раните сякаш му дадоха нови сили да се бие и да обезвреди онези, които искаха да убият него и целия му екип. В хода на битката той бе изнесъл ранени другари в безопасност, между които и покойния Лу Патерсън, който бе получил куршум в ръката малко след като Уеб го бе спасил от взрива. Действията му през онази нощ надминаваха всичко, което успя да постигне при засадата във вътрешния двор, защото тогава се бе сражавал тежко ранен — не с някаква драскотина, която може да се покрие с парче пластир. За другарите си в ОБТ, както ветерани, така и новобранци, след тази операция Уеб Лондон се бе превърнал в легенда. В една общност на силни, железни мъже няма по-важен фактор от подобна проява на мъжество и героизъм за придобиване на статус в неформалната йерархия. А в неговия случай цената не бе й висока — част от суетата и половината от кръвта му.

Уеб дори не помнеше болката. Спомняше си единствено как бе тичал, залягал, стрелял, носил другарите си и убивал враговете. Чак след като бе изстрелял и последния си патрон и убил последния противник, силите го бяха напуснали и той също се бе свлякъл на земята. Когато докосна с ръка зеещата рана на лицето си и усети как кръвта изтича от другите му две рани, Уеб си каза, че и неговият ред е дошъл. В линейката бе изпаднал в кома и когато най-после пристигнаха в интензивното отделение на университетската болница във Вирджиния, лекарите почти го бяха отписали. Как бе успял да се закрепи и да се върне към живота, самият той не знаеше. Макар и атеист по природа, оттогава не смееше да отрича Бога.

Възстановяването от раните беше най-болезненият период в целия му дотогавашен живот. Макар и герой, Уеб нямаше никаква гаранция, че ще се върне в отряда. Ако не можеше да участва наравно с останалите, никой нямаше да го търпи. А той самият не можеше да си представи, че би могъл да се занимава с нещо друго. Колко тона тежести бе вдигнал оттогава, колко пълнителя бе изстрелял, колко километра бе пробягал, колко отвесни стени бе изкачил, от колко хеликоптера се бе спуснал с въже? За щастие раните по лицето не се бяха отразили на зрението му. Малко отклонение там, и щеше да каже сбогом на службата. Ала много по-страшни от физическите несгоди бяха душевните терзания по време на възстановителния период. Щеше ли да бъде в състояние да стреля, когато се наложи? Нямаше ли да се вкамени преди атака и да изложи другарите си на смъртна опасност?

Не, това никога не се бе случвало, поне до оная проклета засада във вътрешния двор. Уеб се бе възстановил, и то напълно. Това му бе отнело почти година, но никой не отричаше, че той заслужава да се завърне в отряда по достойнство, без компромиси и специални отстъпки в негова чест. А сега, какво щяха да кажат сега хората? Дали щеше да успее да се завърне още веднъж? Този път раните му не бяха физически; проблемът беше в главата му и това го правеше хилядократно по-ужасен.

Уеб сви ръката си в юмрук и замахна към огледалото. Ударът беше такъв, че чак мазилката отзад се пропука.

— Не съм ги оставил да умрат, Джули — каза той на посипалите се стъклени парчета. Погледна ръката си. Дори не кървеше. Вървеше му на нашия Уеб, няма що.

Той отвори разбитата аптечка зад огледалото и извади бурканче, пълно с разнородни таблетки. Бе ги събирал с течение на времето от най-различни места — някои легални, други не дотам. Понякога ги вземаше, за да може да заспи. Внимаваше много, защото навремето, докато възстановяваха лицето му, за малко щеше да се пристрасти към болкоуспокояващите.

Уеб щракна електрическия ключ и Франкенщайн изчезна. Чудовищата се чувстват по-спокойни в тъмното.

Той слезе в мазето, старателно подреди бутилките в полукръг и седна сред тях като някой генерал, който оглежда войските си преди битка. Но не отвори нито една бутилка. Телефонът звънеше на всеки няколко минути, но той нито веднъж не вдигна слушалката. На вратата се чукаше; Уеб не обръщаше внимание. До късно през нощта остана неподвижен на мястото си, загледан в стената. Разрови таблетките, извади една капсула, подържа я в ръка и я пусна обратно в бурканчето. Облегна се назад на стола и затвори очи. В четири сутринта заспа на пода. Още не се бе сетил да измие лицето си.