Дейвид Балдачи
Последният жив (32)

32

Клеър отиваше към колата си в подземния гараж, когато към нея се приближи добре сложен мъж със строг костюм.

— Доктор Даниълс?

Тя го изгледа въпросително.

— Да.

Мъжът извади служебна карта.

— Агент Филипс от ФБР. Бихме желали да поговорим с вас, и то още сега, ако е удобно.

Клеър се огледа озадачена.

— Кои сте вие, дето желаете да говорите с мен?

Агентът посочи към изхода на гаража; отвън до бордюра със запален двигател чакаше дълга черна лимузина с тъмни стъкла.

— Всичко ще ви бъде обяснено, докторе. — Той леко я хвана за лакътя. — Елате с мен, няма да ви отнемем много време и ще ви върнем на същото място.

Клеър се остави да бъде отведена към колата. Филипс задържа вратата и сам се качи на предната седалка до шофьора. Преди още Клеър да се бе облегнала на кожените възглавници, лимузината се отдели от бордюра и набра скорост.

На отсрещната седалка, с лице към Клеър и с гръб към движението, седеше някакъв мъж, който се наведе към нея и я заговори.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с нас, доктор Даниълс.

— Не съм приемала нищо. Дори не знам какво правя тук. — Тя забеляза, че стъклената преграда, отделяща салона на лимузината от шофьорската кабина, е вдигната докрай. — Кой сте вие?

— Казвам се Джон Уинтърс и съм шеф на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР.

— Е, мистър Уинтърс… — започна Клеър.

— Приятелите ми ме наричат Бък.

— И така, мистър Уинтърс, бихте ли ми обяснили защо искате да говорите с мен?

Уинтърс се облегна назад.

— Сигурно вече се досещате. Вие сте твърде умна жена. — Той потупа с ръка обемистата папка до себе си. — Професионалната ви биография е твърде впечатляваща.

При вида на папката Клеър се облещи.

— Не съм сигурна дали трябва да се чувствам поласкана или раздразнена от вниманието ви към моята особа.

— Засега приемаме, че сте поласкана — усмихна се Уинтърс. — Имайте предвид обаче, че с вашето положение вие познавате твърде много служители на Бюрото, техните съпруги, близки…

— Аз най-редовно преминавам всички необходими проверки за сигурност. Освен това нямам пряк достъп до строго секретна информация. Преди да стигнат до мен, служебните досиета на пациентите ми също минават щателна проверка, цензурират се…

— Но как може да се цензурира човешкото съзнание, доктор Даниълс?

— Всичко, което моите пациенти споделят с мен, се пази в пълна тайна.

— Убеден съм, че е така. Както съм убеден, че определени хора в състояние на стрес, хора със сериозни умствени и емоционални проблеми си изливат душите пред вас.

— Някои да, други не. Накъде биете всъщност, мистър Уинтърс?

— Работата е там, доктор Даниълс, че специалист във вашето положение получава важна информация от устата на силно уязвими индивиди.

— Давам си сметка. Но тази информация никога не излиза извън стените на кабинета ми.

Уинтърс отново се наведе напред.

— Един от сегашните ви пациенти е Уеб Лондон. Така ли е?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Хайде, хайде, докторе — усмихна се Уинтърс.

— Когато ви казах, че не разкривам служебни тайни, говорех сериозно. Дали някой е мой пациент, или не, също е служебна тайна.

— Само за ваша информация, като шеф на оперативното бюро, аз имам право да знам дали някой от хората ми не ходи на куку-доктор, нали разбирате?

— В моята професия, с ваше позволение, предпочитаме термина психиатър или специалист по душевно здраве.

— И така, аз вече знам, че Уеб Лондон идва при вас — каза Уинтърс. — Знам също така, че в миналото няколко пъти е ходил при друг психиатър. Някой си Ед О’Банън.

Клеър не отговори.

— Това, което искам да знам, е: защо Лондон се прехвърли при вас?

— Както ви казах, не мога да…

Клеър не довърши; Уинтърс извади лист хартия от папката до себе си и й го подаде. Беше пълномощно с подписа на Уеб Лондон, в което се казваше, че пациентът не възразява неговият случай да бъде обсъждан от лекуващия психиатър с мистър Джон Уинтърс, директор на Вашингтонското оперативно бюро. Клеър никога преди не бе виждала подобен документ, но изглеждаше напълно в ред, на бланка на Бюрото със съответните емблеми и печати.

— Това ще ви помогне да преодолеете нерешителността си.

— Откъде се взе този документ и защо аз не знам нищо за него?

— Нововъведение в системата.

— Това е грубо нарушение на лекарската тайна.

— Не е, защото пациентът доброволно се е отказал от правото си на нея.

Клеър прочете документа извънредно внимателно, без да бърза, докато накрая Уинтърс започна нетърпеливо да сумти. Тя му го подаде.

— Добре, а сега ми покажете някакъв документ за самоличност.

— Моля?

— Тук пише, че мога да разкривам определена информация пред Джон Уинтърс, директор на ВОБ. За вас знам само, че се возите в лимузина и твърдите, че се казвате Джон Уинтърс.

— Мисля, че моят сътрудник ви се представи.

— Така е. Но вие още не сте.

Уинтърс се усмихна, извади служебната си карта и я подаде на Клеър. Тя я разгледа най-внимателно, като демонстративно не бързаше и изобщо правеше всичко възможно, за да му покаже колко й е неприятно и как няма никакво намерение да му улеснява живота.

— И така, да поговорим за Уеб Лондон. — Той отново се отпусна назад върху кожената облегалка.

— Той дойде при мен, защото в момента О’Банън отсъстваше. Сеансът беше много сполучлив и Уеб реши да се прехвърли при мен.

— Каква е диагнозата му?

— Засега не съм сигурна.

— Препоръчахте ли му някакво лечение?

— Още е рано за това — отвърна сухо тя. — Не съм поставила диагноза. Все едно да подложа някого на операция, без да съм му направила общ преглед.

— Извинете ме, но повечето куку-доктори… пардон, психиатри, които познавам, дават на пациента някакви таблетки, и толкова.

— В такъв случай аз не съм като повечето психиатри, които познавате.

— Можете ли да кажете какво се е случило с него в оня двор?

— Не мога.

— Не можете или не искате? — Той вдигна пълномощното на Уеб пред очите й. — Как предпочитате да стане: по лесния начин или по трудния?

— Тук пише също, че по свое усмотрение аз мога да откажа да споделя с вас каквато и да било информация или свои заключения, основаващи се на такава, ако според мен това може да навреди на пациента.

Уинтърс се премести на седалката до Клеър.

— Доктор Даниълс, знаете ли какво се е случило с Лондон в оня двор, или не?

— Да. Прочетох го във вестниците и после разговарях с Уеб по въпроса.

— Разбирате ли, тук не става въпрос за убийството на шестима агенти, колкото и да е ужасно то само по себе си. Въпросът опира до общественото доверие в самата система. Ако тук се появи и най-малкото съмнение, всичко останало отива по дяволите.

— Не ми е ясно как може една засада да накърни общественото доверие в системата. Напротив, тя би трябвало да предизвика само съчувствие.

— За съжаление такъв е животът. Нека да ви обясня какви са последиците от тази засада. Първо, с унищожаването на една част от нашите елитни сили престъпните елементи повярваха, че ние сме уязвими на всички нива. Второ, инцидентът бе раздухан в пресата до такава степен, с такъв клеветнически и подстрекателски тон, че общественото доверие в нашата институция вече е сериозно накърнено и дори законодателите в конгреса, които би трябвало да разбират повече от тези работи, вече ни гледат с подозрение. И накрая, духът на нашите служители е достигнал най-ниската си точка в цялата история на Бюрото. Както се казва, с един куршум не два, а три заека.

— Разбирам — предпазливо каза Клеър.

— Така че колкото по-скоро разрешим този проблем, колкото по-скоро разберем какво точно се е случило, толкова по-бързо ще се оправят нещата. Не допускам, че искате престъпниците в тази страна да си мислят, че могат да се гаврят с честните хора.

— Сигурна съм, че това няма да се случи.

— А, сигурна сте значи? — Той я изгледа раздразнено. — Само че аз, дето уж съм вътре в нещата, не споделям вашата убеденост.

При тези думи Клеър усети как я побиха студени тръпки. Той я потупа по рамото.

— И така, какво можете да ми кажете за Уеб Лондон по ваше усмотрение, без да нарушите професионалната си етика?

Клеър започна да говори бавно и с видимо отвращение; цялата ситуация й беше във висша степен неприятна.

— Той има някои личностни проблеми. Мисля, че те са се зародили още в детството му, както впрочем често се случва. В онази уличка той просто е блокирал, замръзнал е на място. Сигурна съм, че същото е казал и на следователите от ФБР. — Тя го погледна за потвърждение, но Уинтърс не се хвана.

— Продължавайте — каза просто той.

Клеър описа в подробности всичко, което Уеб бе чул и видял в тъмната уличка, включително изреченото от Кевин Уестбрук, последвалата парализа и как той накрая бе успял да я победи.

— Да, Лондон наистина излезе победител — отбеляза Уинтърс. — Той се просна по очи малко преди дулата да почнат да стрелят, след което стана и си тръгна невредим.

— Уверявам ви, той изпитва страхотна вина, че единствен е останал жив.

— Пада му се да е гузен.

— Ако си мислите, че изведнъж го е дострашало, лъжете се. Уеб е един от най-храбрите мъже, които познавам. Прекалено е храбър, дори, бих казала, безразсъден.

— Не мисля, че го е дострашало. И най-върлият му враг не може да упрекне Уеб Лондон в малодушие.

Тя го погледна изненадана.

— Тогава?

— Има и по-лоши неща от малодушието — каза той. — Например измяната.

— Професионалната ми преценка е, че Уеб не може да бъде предател. Блокирането му се дължи на дълбоко вкоренени личностни проблеми, произтичащи от преживяно трудно детство, с които той до ден-днешен се бори.

— Разбирам. Значи мястото му не е в отряда. Или въобще в Бюрото.

Изведнъж Клеър усети как самата тя замръзва. Какво направих?

— Не съм казвала такова нещо.

— Не вие, докторе, аз го казах.

Както й бяха обещали, те я закараха обратно в гаража. Докато слизаше от колата, Бък Уинтърс се пресегна и я хвана за ръката. Клеър инстинктивно се опита да се изскубне.

— Аз, разбира се, не мога да ви заповядам да не казвате на Уеб за тази наша среща. Мога само да ви помоля. В момента тече вътрешно разследване, резултатите от което ще предизвикат безпрецедентни трусове в Бюрото. Така че ви умолявам, като почтен гражданин, да запазите разговора ни в тайна.

— Не мога да ви го обещая. Освен това имам пълно доверие на Уеб.

— Сигурно. Има защо да му се вярва. Знаете ли колко души е убил през живота си?

— Защо, това има ли някакво значение?

— Може би за роднините им има.

— Вие се опитвате да го изкарате престъпник. Предполагам, че ако е убивал хора, то е било в рамките на служебните му задължения, на работата, която вие сте му възложили.

— Аз пък си казвам, че всичко зависи от гледната точка. — Той пусна ръката й. — Сигурен съм, че двамата с вас ще се срещаме още.

 

 

Когато тръгнаха за вечерята, Романо ходеше някак странно. Били го бе качил на кон и той, уви, веднага бе паднал от седлото.

— Защо, по дяволите, не ми даде да го следвам с пикапа? — мърмореше той. — Конете хич не ми понасят.

— Днес обиколих голяма част от имението — отвърна Уеб. — До много места не може да се стигне дори с джип.

— Ти не падна ли?

— Два пъти — излъга Уеб. Ако му кажа истината, само ще се наежи, помисли си той.

— С кого язди?

— С Гуен. Много беше приятно. А ти добре ли се забавлява?

— Страхотно, няма що. Любимото ми забавление е да чистя обори. Що не пробваш някой път?

Били ги очакваше пред входа на голямата каменна къща. Беше облечен със старо кадифено сако с кръпки на лактите, панталони в защитен цвят, измачкана памучна риза и мокасини без чорапи. В ръката си вече държеше чаша. Той ги поведе през големия вестибюл към извитото орехово стълбище, което имаше вид, сякаш е прекосило океана на кораб още в колониални времена като подарък от краля на Англия. Макар да не идваше за пръв път, Уеб се улови, че се зазяпва с възхищение в огромните зали, гипсовите орнаменти на таваните, тежките плюшени завеси и пищната мебелировка, която би изглеждала съвсем на място в някой музей. През цялото време Романо си въртеше главата във всички посоки и само повтаряше под носа си: „Брей, да му се не види!“ Уеб отново забеляза лекото накуцване на Били.

— Нещастен случай? — запита той, като сочеше крака му.

— Да бе, един впрегатен кон реши да се отъркаля точно когато бях на гърба му. Тежеше един тон, добичето гадно.

Подът на приземния етаж беше покрит с каменни плочи, стените бяха изцяло от дялан камък, а таванът се крепеше на масивни дървени греди. На няколко места в помещението бяха разположени големи кожени кресла и канапета, които оформяха кътове за почивка и разговор. Тук спокойно могат да заседават едновременно няколко враждуващи парламентарни фракции, каза си Уеб. Но пък семейство Канфилд явно не бяха такива хора. Бяха открити и искрени и нямаше да се поколебаят да покажат, ако присъстващите не са им симпатични. По стените на трапезарията висяха глави на глигани, елени и друг едър дивеч, а също и много птици. На различни поставки и в специално построени витрини бяха изложени отровни змии и огромна риба меч, а в единия ъгъл стоеше препарирана мечка гризли, изправена на задните си крака в заплашителна поза.

На една от стените забелязаха шкаф за пушки със стъклени врати. Уеб и Романо завистливо огледаха колекцията превъзходни оръжия от най-престижни английски и италиански марки, истински произведения на изкуството, които като нищо струваха петцифрени суми. Като хора, свикнали да боравят с оръжие, двамата можеха най-добре да оценят това богатство, макар че поради скромните си възможности на държавни служители едва ли някога щяха да могат да си позволят дори една от тези играчки. Уеб се запита дали Били ползва някоя от тези пушки, или ги събира само за да впечатлява гостите си. Били, а също и Гуен имаха вид на хора, които не се боят от огнестрелни оръжия. Ако наистина беше застрелял всички тази животни, Били Канфилд сигурно знаеше как се държи пушка.

Пред отсрещната стена имаше бар от тъмно черешово дърво, който сякаш беше пренесен тук от някоя английска кръчма. Първото впечатление на Уеб от къщата беше, че силно напомня атмосферата на лондонски клуб, примесена с елементи от Дивия запад.

Гуен ги посрещна, седнала на едно канапе, което изглеждаше достатъчно голямо, за да преплува с него Атлантика като на сал. Когато се приближиха, тя стана. Беше облечена с бежова рокля до глезените, с остро деколте. Голите й рамене и ръце бяха мускулести и приятно загорели от слънцето. Сигурно от дърпане на юздите, каза си Уеб, който вече имаше мускулна треска от тричасовата езда. Макар лачените й обувки да бяха без ток, Гуен беше само два пръста по-ниска от Романо. Когато тя седна и кръстоса крака, роклята й се повдигна леко нагоре и Уеб с изненада забеляза, че носи златна верижка на глезена си — нещо, което не се връзваше с изисканото й аристократично държание. Бронзовият загар на лицето й контрастираше ослепително с бухналите руси коси. Тоя Били Канфилд наистина беше голям късметлия. Уеб се запита как ли смъртта на единствения им син се бе отразила на брачния им живот.

Той още повече се изненада, когато видя Немо Стрейт, седнал на едно от креслата. Управителят на имението се бе изкъпал и издокарал за случая с памучно поло, което подчертаваше яките му плещи, светли панталони и мокасини. Уеб призна, че човекът изглежда доста внушително.

Когато Уеб и Романо го погледнаха, Стрейт вдигна чашата си.

— Добре дошли в имението Канфилд — подвикна им той, широко ухилен.

Уеб оглеждаше многобройните трофеи по стените.

— С къщата ли ги купи? — попита той Били.

— Глупости! — отвърна домакинът. — Преди около четири години изведнъж ми щукна да ставам ловец и рибар. Едър дивеч и океански риболов. Даже ме показваха и по телевизията в разни спортни предавания. Обиколил съм целия свят да събирам трофеи ей като този тук. — Били посочи глиганската глава с големи бивни на стената, после пристъпи към мечката гризли — близо триметров звяр, монтиран на специален пиедестал, с оголени зъби и извадени нокти, и я погали по дебелия врат. — Това животинче се опита на два пъти да ми види сметката. Втория път за малко не успя, но аз го изпреварих. — После посочи с пръст главата на носорога. — А това тука само на вид изглежда бавно и тромаво. Ама я си представи, че едно такова препуска към теб с петдесет километра в час! Само здравите нерви и добрата пушка ме спасиха. Когато стреляш по носорог, трябва да се целиш в главата. Ако не улучиш с първия изстрел, с теб е свършено.

— Горките животни — обади се Гуен.

— Горките ли? Колко пари само съм потрошил за тях! — изсмя се съпругът й. Той погледна към една от препарираните еленови глави и кимна на Уеб: — Разправят, че благородният елен бил символ на мъжественост, мъдрост и дълголетие. Ето го, най-обикновена закачалка за шапки. Каква ирония! Харесва ми. Знаеш ли, че аз сам си ги препарирам? Страхотно съм се изучил, мога с това да си изкарвам хляба!

Уеб се замисли за тази внезапна страст на Били да убива. Сигурно бе възникнала след процеса, когато Ърнест Фрий се бе признал за виновен по по-малкото обвинение и бе отървал кожата.

Били продължаваше да говори:

— Елате, елате да ви покажа. Немо, идваш ли с нас?

— За нищо на света. Виждал съм те какво правиш и не искам да си развалям вечерята.

Били поведе Уеб и Романо по един коридор и отключи вратата в дъното. Стаята беше доста голяма и претъпкана с метални маси и лавици, всеки квадратен сантиметър по които беше зает от банки с препарати и консервационни разтвори, остри скалпели, ловджийски ножове и всевъзможни други режещи инструменти. От тавана висяха въжета със сложни системи от макари, куки и лостове. В единия ъгъл имаше прясно одрана кожа на лос, опъната върху дървено магаре. Навсякъде из помещението бяха разхвърляни трупове на животни, птици и риби, някои от които толкова екзотични, че Уеб не им знаеше имената. В сравнение с разложените човешки тела, които бе виждал през живота си, тази стая не миришеше чак толкова зле, но той не изпита желание да се заседава в нея.

— Сам ли ги уби всичките? — попита Романо.

— До едно — отвърна гордо Били. — Аз препарирам само това, което си убия сам. По тая линия компромиси не правя. — Той вдигна един парцал от пода, напръска го с някаква течност и започна да лъска някакъв инструмент. — Някои хора си почиват, като играят голф. Аз — като убивам и препарирам животни.

— Всичко е относително — отбеляза Уеб.

— Много отпуска душата. Знам го от опит. Гуен обаче мисли другояче. Тя досега не е влизала тук и не вярвам някога да го направи. Напоследък нашето изкуство доста напредна. Вече не е нужно сам да си правиш формите, можеш да ги купуваш готови, от пресован корк, папиемаше и какво ли не още, просто нахлузваш кожата отгоре и готово. Пак си е много работа, трябва всичко да се мери, пресмята, планира; ставаш нещо средно между касапин и художник. Най-напред се изкормва животното, после се одира, после кожата се обработва с химикали. Повечето ползват боракс, но тези, дето уважават традицията — като мене! — все още предпочитат арсеник. Така кожата се запазва най-дълго. Аз даже сам си дъбя кожите, ако щеш, вярвай!

— Значи имаш арсеник? — попита Романо.

— Тонове! — Били изгледа победоносно Романо. — Не бой се, всеки път си мия ръцете. Освен това имам и кой да ми готви.

Той гърлено се засмя и Романо също се поусмихна, но изглеждаше нещо притеснен.

— Така значи. Кожата се подготвя, прави се скелет от тел и други такива, после тя се опъва отгоре, накрая се натъпква пълнежът и се оформя в съответната поза.

Уеб се огледа; стаята му приличаше най-вече на кланица.

— Много оборудване си събрал.

— Ами какво да ти кажа, за да стане работата като хората, трябват много неща. — Били посочи с пръст някои от различните приспособления наоколо. — Както ти казах, вече се продават готови калъпи за опъване на кожите, но все още за по-специални случаи си ги правя сам. Ако всичко е от магазина, не ми се услажда, нали разбираш?

— И още как — отвърна Романо.

— Трябват още значи химикали, отрови и сол, много сол, за да се запази кожата. После точни инструменти за взимане на мерки и постигане на симетрия. Скалпели — ясно защо. Най-добри са германските. Тия немци знаят как се правят ножове. Скалпел е нужен за одиране на главата, за оформяне на очите, устните и така нататък. После имаме специални ножове за дране, за обезкостяване, трион за едрите кости, специални хирургически бръсначи за махане на космите, имаме дори едно нещо, дето му викат белачна машина. Представяш ли си? Това му се казва напредък!

— Щастливец! — промърмори на себе си Уеб.

— Ползвам специални ръкавици от кевлар за сваляне на месото от костите, за да не си отрежа някой пръст. После какво? Ножици, клещи обтегачи за кожите, клещички за подгъване на устни, форцепси, хирургически игли… Аз съм едновременно балсаматор на трупове и пластичен хирург. — Той посочи разпръснатите наоколо купички за смесване на бои, четки, въздушен компресор и баки с боя. — Това тук е по художествената част. Идеята е животното да изглежда отново като живо.

— Не е ли странно — обади се Уеб — да искаш нещо, което си убил, да изглежда като живо?

— Тъкмо тук е разликата между мен и такива, дето убиват и си заминават, сякаш нищо не е било — заяви рязко Били.

— Сигурно си прав — отвърна Уеб.

Били пристъпи към една еленова кожа, която се сушеше на голяма стойка.

— Знаеш ли кое е първото нещо, което трябва да отрежеш, когато изкормваш елен? — попита той, като гледаше Уеб право в очите.

— Не знам. Кое?

— Членът.

— Не е лошо да се знае — каза хладно Уеб.

— Еленът умира също като човек — продължи Били. — С отворени очи, които почти мигновено помътняват. Ако очите му са затворени или мигат, тегли му още един куршум. — Той отново изгледа Уеб. — Предполагам, че и ти имаш богат опит по твоя линия?

— Убиването на хора невинаги е възможно или желателно.

— Сигурно е така, макар че някои животни в тази стая ги слагам много по-горе от човешкия боклук, с който вие се разправяте. — Били отпи от чашата си. — Сигурно затова толкова ми харесва да живея тук. Родил съм се беден, едва завърших девети клас, натрупах парите си, като разкарвах цигари и всякакви боклуци с големи камиони нагоре-надолу по пътищата на тая славна страна, и накрая си взех красива млада жена с висше образование. И ето ме сега, собственик на имение в средата на тузарска Вирджиния, стрелям си на воля по животни и си ги препарирам. Аз съм голям късметлия. Хайде да пием по тоя повод!

Тримата се върнаха в трапезарията. Гуен погледна Уеб и леко му се усмихна, сякаш искаше да каже: „Знам и съжалявам!“

Бил се вмъкна зад бара и посочи с пръст съпругата си.

— Скоч, скъпа? — Тя кимна. — И аз ще си капна още един. А вие, момчета? Само не ми разправяйте, че сте на служба. Ако откажете да пиете с мен, ще ви изхвърля от къщата си като едното нищо.

— Бира, ако имаш.

— Аз имам всичко в тази къща, мистър.

Явно си и вярваш, помисли си Уеб.

— За мен също — каза Романо.

— И за мен, ако може — обади се Стрейт. Той се приближи към бара, получи бутилка бира от шефа си и седна при Уеб и Романо. — Предпочитам бира пред разни гъзарски напитки — каза той.

— Не си градско момче, а?

— Израснал съм във ферма за коне, сър, недалеч оттук — каза Стрейт. — Но като млад исках да видя свят. — Той вдигна ръкава си и показа татуировка на морски пехотинец. — Е, видях го, няма що. За сметка на Чичо Сам. По-точно видях малка част от него, която се вика Югоизточна Азия. Не може дори да се каже, че успях да я разгледам добре, защото много се стреляше и куршумите разсейваха погледа.

— Млад ми изглеждаш да си воювал във Виетнам — отбеляза Уеб.

Стрейт се ухили широко.

— Това е от здравословния живот! — Той добави: — Взеха ме чак към края на войната, бях едва осемнайсетгодишен. Една година изкарах в джунглата, като се опитвах да не си виря главата много-много, за да не я отнесе някой куршум. После ме плениха и три месеца бях военнопленник. Ония жълтури от Виетконг какво ли не правиха с мен, биха ми разни инжекции, искаха да издам своите.

— Даже и аз не знаех това, Немо — намеси се Били.

— Не е нещо, дето си го пиша в трудовата биография. — Стрейт се засмя. — Накрая успях да избягам, лекувах се, после ме уволниха от войската. Върнах се в Щатите и известно време бях надзирател в затвор за малолетни. Някои от децата бяха такива изпечени престъпници, че пред тях ония от Виетконг приличаха на дечица от забавачница. После се ожених, но на моята нещо не й се хареса заплатата ми, та заради нея се преместих на канцеларска работа, но пък на мен не ми пасна. Нали ти казах, че съм израснал сред коне. То ми тече в кръвта. — Той погледна към Били. — И добре, че е така, щото в банковата ми сметка почти нищо не капе.

Всички се засмяха, с изключение на Гуен. Тя и без това е достатъчно ядосана, че тоя селяндур й влиза в къщата, помисли си Уеб, който я наблюдаваше внимателно.

— Накратко казано — продължи Стрейт, — когато се върнах при конете, жена ми ме напусна и ми взе сина и дъщерята.

— Виждаш ли ги често? — попита Уеб.

— Отначало да, сега не толкова. — Той се ухили. — Надявах се синът ми да стане наемник или поне конегледач като баща си, пък то какво се оказа? Имал алергия към коне. Животът понякога си прави майтап с хората — заключи той и се плесна през смях по бедрото.

Докато го наблюдаваше, Уеб си каза, че Немо Стрейт изобщо не прилича на човек, който умее да вижда смешното в живота. По-скоро имаше вид на недодялан и глуповат тип, който умее само да изпълнява каквото му се нареди. Явно, че трябва да преосмисля преценката си за някои хора, каза си той.

— После се появи Били и сега му помагам — той погледна към Гуен, — а също и на госпожата да построят своята малка империя.

Били вдигна чашата си с уиски.

— И добра работа вършиш, Стрейт.

Уеб забеляза, че при тези думи на мъжа си Гуен отмести поглед встрани. Той реши да смени темата.

— Приземните етажи на къщите обикновено са по-студени — подметна той. — А тук е по-топло, отколкото на горния етаж.

— Имаме най-доброто централно отопление на света — гордо извика Били, който обслужваше бара, сякаш се бе родил барман. — Гуен каза, че те е развела из къщата. Котлите, дето си ги видял, загряват водата до пара, парата минава по тръби и стига до чугунените радиатори във всяка стая. Там се втечнява, връща се обратно в системата и отново се превръща в пара. Така не само затопля, но и Овлажнява въздуха. — Той подаде на Уеб бирата му. — Но това не е всичко. Тръбите за парата минават отдолу, под пода, затова в тази стая е толкова приятно топло. По това време на годината през деня може да е двайсет и пет градуса, но през нощта става едва пет-шест. Затова Гуен може да се разхожда с голи ръце и пак да й е топличко, нали така, скъпа?

— Истината е, че цял ден ми е горещо.

Уеб поглади с длан повърхността на бара.

— Хубава придобивка.

— От 1910-а година — обясни гордо Били. — Първоначалният собственик бил вложил доста парици навремето, за да се получи заведение като свят. Това не значи, че когато го открих, ресторантът вече не беше сдал багажа. Ама на мен там ми е слабостта, да съживявам умрели предприятия.

Били нареди питиетата върху сребърен поднос и ги отнесе до креслата. Всички насядаха.

— Гуен ми каза, че имате някои доста добри годиначета.

— Даже един потенциален шампион. Е, това ако стане, ще си платим сметките за един месец напред!

При тази забележка Гуен и Уеб си размениха многозначителни усмивки.

— Човек трябва да се надява — подметна Гуен. — Иначе е доста вълнуващо да си вечно на ръба на бедността.

— Е, не се справяме чак толкова зле — каза веднага Били, като погледна към нея.

Уеб си отбеляза наум множественото число. Изведнъж се зачуди кой всъщност беше истинският собственик на фермата.

Били отпи яка глътка.

— Имотът хич не е лош. Даже лов на лисици си правим по тия места.

Лицето на Гуен се изкриви от отвращение.

— Това вече е гадно!

— Е, нали уж сме в богатата Вирджиния? Тук ловът на лисици винаги е бил на мода. — Били се ухили на Уеб. — Гадните ни съседи са голяма досада. Бесни са ми, защото веднъж не им дадох да минат през имота, докато гонеха скапаната си лисица. Казах им, че там, дето съм израсъл, в Ричмънд де, не ходим на лов. Ами да, лошо й се пишеше на лисицата, пък аз все съм на страната на слабия. Ония мърльовци обаче ме дадоха под съд и спечелиха! Имало от памтивека някаква клауза в акта за собственост на тоя имот, която позволявала да се ловува свободно в земите ми.

— Отвратително! — Романо изглеждаше искрено възмутен. — А казват, че Америка уж била свободна страна.

— Е, от известно време престанаха да влизат — обади се Стрейт.

— Защо така? — попита Уеб.

— Били застреля едно тяхно куче, пардон, хрътка! — Стрейт се плесна по бедрото и гърлено се засмя.

Били кимаше с глава, явно споменът за това му доставяше голяма наслада.

— Беше ми подгонила едно конче, звяр за триста хиляди долара. А тия скапани хрътки са по пет за долар. Та я гръмнах като нищо.

— Не те ли съдиха пак? — поиска да знае Уеб.

— Абе, опитаха се, но този път им разказах играта. — Били се усмихна, наля си още едно питие и погледна Уеб. — Значи ти хареса обиколката с Гуен?

— Тя е прекрасен екскурзовод. Много интересно ми беше да чуя, че по време на Гражданската война през фермата е минавал канал за избягали роби.

Били кимна и посочи шкафа с пушките.

— Една от спирките е била точно тук.

— Не те разбирам.

— Били, я покажи на човека — подкани го Стрейт.

Били направи знак на Уеб и Романо да го последват. Той се приближи до шкафа и натисна някакъв скрит лост, след което се чу щракване и целият шкаф се завъртя напред, разкривайки малък отвор в стената.

— Няма прозорци и осветление, само няколко прости нара, но когато бягаш към свободата, не можеш да си чак толкоз придирчив — каза Били. Той свали електрическо фенерче от куката на стената и го подаде на Уеб. — Ето, погледни сам.

Уеб пъхна глава в отвора и опипа стените с лъча на фенерчето. В един момент за малко не припадна, когато лъчът освети човешка фигура, седнала на люлеещ се стол, но постепенно очите му свикнаха с тъмното и видя, че е кукла в естествен ръст, облечена като негър роб с рунтави посивели бакенбарди; бялото на очите му блестеше зловещо на фона на боядисаната в черно кожа.

Били се засмя.

— Няма що, здрави нерви имаш. Повечето хора надават писъци до небето, като го видят.

— Идеята беше на Били, не моя. — В гласа на Гуен се долавяше искрено отвращение.

— Много си падам по такива шегички — призна Били. — Ами че то нали човек има нужда да се посмее от време на време?

Те допиха чашите си и се упътиха към масата за вечеря.

Тъй като Били не пропусна да подчертае, че главната трапезария е толкова грамадна, че няма да могат да се чуват през масата, вечерята беше сервирана в една по-малка стая, встрани от кухнята. Гуен каза молитвата и се прекръсти; Романо стори същото, докато Стрейт, Уеб и Били наблюдаваха отстрани.

Гуен беше приготвила салата „Цезар“, телешки карета, пресни аспержи в сметанов сос и домашни питки. За десерт имаше черешов сладкиш и кафе. Романо се изтегна назад и доволно погали корема си.

— Е, на това му се вика ядене! По-добро е, отколкото в офицерския стол — провикна се той.

— Вечерята беше прекрасна, благодарим ти, Гуен — каза Уеб, като срита Романо под масата.

— В Ричмънд посрещахме много гости — каза тя, — но вече не каним толкова. — При тези думи тя погледна с укор съпруга си.

— Вече доста неща не правим като едно време — обади се Били Канфилд. — Но вечерята беше страхотна и аз предлагам тост за главния готвач. — Той отиде до бюфета и измъкна кристална гарафа с коняк и четири чаши. — Като всеки добър южняк, и аз си падам по „Джим Бийм“, но за един сериозен тост трябва нещо по̀ така. — Той наля чашите и всички пиха за здравето на Гуен.

Тя се усмихна и вдигна чаша.

— Приятно е толкова мъже да ти окажат уважение.

Докато се сбогуваха, Уеб дръпна Били настрани.

— Просто да уточним правилата. Искам още сега, като си тръгнем, да включиш алармата и да я включваш всяка вечер преди лягане. Тази къща има прекалено много входове и изходи, затова искам двамата с Гуен да ползвате винаги един и същ вход. Така няма да забравите някоя врата отключена. Ако искате да излезете от къщата дори само на разходка, най-напред ни се обаждате и единият от нас идва за охрана. Ако нещо ви уплаши, теб или Гуен, веднага ни се обаждате. Ако забележите нещо подозрително, каквото и да било, аз трябва да знам. Ето ти номера на мобилния ми телефон. Той е включен денонощно. Освен това искам да помислиш и да ни пуснеш с Романо да живеем в голямата къща. Ако нещо се случи, всяка секунда е от значение.

Били погледна листчето с номера на Уеб.

— Е, какво, изведнъж се оказахме затворници в собствения си дом! — Той поклати тъжно глава. — Тия жалки мизерници!

— Ония пушки в шкафа само за украшение ли са, или знаеш как се използват?

— Повечето са за лов на дребен дивеч. Големите са заключени в един шкаф горе. Имам и дванайсеткалиброва помпа, освен това един .357-калибров магнум, заредени и готови. Пък и Гуен стреля едва ли не по-добре от мен.

— Чудесно. Само гледай да не гръмнеш по погрешка някой от добрите. Имате ли намерение скоро да пътувате нанякъде?

— След няколко дни изпращаме нови кончета за Кентъки. Ще бъдем аз, Стрейт и няколко от момчетата.

— Ще поговоря с Бейтс, той може да е на друго мнение.

— Послушай Уеб — доближи се Немо. Беше чул част от разговора. — Някой иска да ти види сметката. Стой си тука, та да могат федералните да те опазят.

— Нещо си се размекнал, Немо — ухили се Били.

— Глупости. Просто ако нещо се случи с теб, оставам без работа.

— А посетители очаквате ли?

Били поклати глава.

— С повечето от едновремешните приятели в Ричмънд си загубихме следите. Може би и ние сме виновни. Тук живеем доста затворено.

— Какво знаеш за съседите от „Южняшка красавица“?

— Само това, че са по-големи грубияни и от мен. — Канфилд се засмя. — Право да ти кажа, не ги познавам кой знае колко. И те като нас не са много общителни. Виждал съм само един от тях, май беше управителят на имението.

— А какво ще кажеш за хеликоптера и самолета?

Били направи гримаса.

— Е това наистина дразни. Плашат конете, там е работата.

— Колко често виждаш самолета и хеликоптера да пристигат или да излитат?

Били се замисли.

— Доста често.

— Какво значи доста? Веднъж в седмицата? Всеки ден?

— Не чак всеки ден, но много повече от веднъж седмично.

— Всеки път в една и съща посока или в различни?

— В различни посоки. — Били погледна угрижено Уеб. — Какво мислиш?

Уеб се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Мисля си, че не е лошо да се държи под око такова оживено летище.

 

 

Когато се върнаха в къщата си, Уеб разказа на Романо за разговора с Били Канфилд.

— Мислиш, че в съседната ферма става нещо ли?

— Нещо се мъти там, спор няма.

— Много интересна вечер. Между нас казано, хобито на Били Канфилд е малко зловещо, какво ще кажеш?

— Да бе, не е като да лепиш самолетчета от пластмаса. А какво ще кажеш за тоя Немо Стрейт?

— Изглежда ми свястно момче.

— Не е ли някак странно, че го канят на господарската трапеза?

— Самият Били не се е родил господар. Той сигурно се чувства по-удобно с такива като Стрейт, отколкото с разни богаташи, дето ходят на лов за лисици.

— Може би си прав. Гуен обаче нещо не го понася.

— Тя е по-изисканата от двамата. Пък и Стрейт си е доста простоват. — Романо се усмихна и добави: — Като мен. Не знаех, че е католичка.

— Има си даже малък параклис в гората, където всеки ден ходи да се моли за сина си. Същия, дето го оставих да загине.

— Не си го оставил да загине, Уеб! Ако преговарящите ви бяха допуснали да си свършите работата от самото начало, детето може би щеше да е още живо.

— Виж, Поли, по-късно тази вечер имам важна среща. Ще се оправяш без мен. А сега иди и дремни малко. Бейтс е поставил охрана отпред и отзад, така че няма да си сам.

— Среща ли? Каква среща?

— Ще ти кажа, като се върна.

— Да не би да има нещо общо с разбиването на екип „Чарли“?

— Възможно е.

— По дяволите, Уеб, искам да знам всичко.

А пък аз искам да ме прикриваш, помисли си Уеб.

— Не можеш да напускаш поста. Ще се върна до сутринта. А сега на твое място бих пообиколил наоколо. Не бих се изненадал, ако Канфилд се опита да ни пробва, да види дали може да се измъкне. Надявам се, че тая бомба достатъчно го е сплашила, но все пак не можем да рискуваме.

— Не бой се, ще бдя.

— Ако отгоре мине хеликоптерът или самолетът, запомни часа. Донесъл съм си очила за нощно виждане, можеш да ги използваш.

— От тия пущини все ме боли глава, освен това прецакват зрението.

— Да, ама ако си спомняш, такава една „пущина“ ти спаси задника в Йемен.

— Добре де. Сега лягам да дремна.

— И още нещо, Поли.

— Какво?

— Отваряй си очите на четири. Не желая да загубя още един другар.

— Ей, Уеб, ти май забрави с кого разговаряш!

— Ние двамата може да се караме понякога, но сме минали през огъня заедно. Свикнал съм с теб, тъй да се каже.

— Мама му стара, Уеб, ти си бил много грижовен!

— А пък ти си един тъпанар и фукльо, Романо, да го знаеш!