Дейвид Балдачи
Последният жив (50)

50

Минаваше два след полунощ. Единственото движение в „Източен вятър“ бяха изкараните на нощна паша коне по ливадите и горските животни в околните гъсталаци. И нечии стъпки, които тихо се прокрадваха по пътеката между дърветата.

В къщата светеше електрическа крушка и силуетът на мъжа се очертаваше в рамката на прозореца. Немо Стрейт притисна ледена кутийка бира до болното си рамо, а лицето му се изкриви от болка при допира на студения метал върху раната. Облечен беше по тениска и боксерки, издути до пръсване на бедрата от яките мускули. Той се отпусна на леглото, вдигна автоматичния пистолет и сръчно постави пълнителя, но само с една ръка му беше трудно да дръпне затвора, за да вкара патрон в цевта. Ядосан от безсилието си, се отказа, облегна се назад и отпи от бирата.

Немо Стрейт си беше неспокоен по природа, а тъкмо сега се бяха събрали разни обстоятелства, които не му даваха мира. Той си мислеше за хеликоптера, който се бе появил изневиделица над тъмната гора. Стрейт го бе проследил с поглед; машината не кацна в гората, нито пък беше полицейски патрул. Каза си, че трябва да се върне на мястото, където бяха застреляли Коув, за да се убеди, че наистина е мъртъв. Но защо пък да не е? Те бяха изстреляли пет куршума в него, с пет куршума в тялото никой не оживява току-така, а дори и да оживее, остава парализиран инвалид; неспособен да разкаже какво му се е случило. И все пак нещо в тази история никак не му харесваше. Стрейт цяла вечер бе превключвал каналите на телевизора в търсене на репортаж за агент на ФБР, намерен убит от неизвестни извършители. Той разтърка рамото си. Собствената му кръв фигурираше на местопрестъплението, но едва ли можеха да го открият по това; доколкото си спомняше, никъде нямаха проби от неговата ДНК. Освен в армията! Но оттогава бяха минали двайсет и пет години; дали още ги пазеха? Дали пробите още вършеха работа? Едва ли. И все пак той усещаше, че наближава времето да започне нов живот. Бе постигнал всички цели, които си бе поставил. А след снощната сделка имаше достатъчно пари, за да се оттегли от бизнеса и да си уреди живота където пожелае. Отначало бе намислил да си купи имение в планините Озарк и да прекара остатъка от живота си в лов на риба в някое езеро, като си харчи парите малко по малко, за да не поражда съмнения. Сега обаче му идваха други идеи. Може би някоя далечна страна беше по-добро място за човек, оттеглил се от бизнес като неговия. Немо бе чувал, че в Гърция има идеални условия за риболов.

И да чу задната врата да се отваря, Стрейт с нищо не го показа. Бе прекарал един дълъг и изморителен ден, а действието на болкоуспокояващото лекарство започваше да преминава. Той отпи от бирата си и избърса устни.

Вратата на спалнята му полека се отвори. И този път Стрейт сякаш не забеляза. Някой влезе в стаята. Стрейт пусна радиото до леглото си. Фигурата се приближи. Най-после Стрейт се извърна.

— Не очаквах да дойдеш тази вечер — каза той. — С една ръка ми е трудно да мисля. — Той отпи още една глътка от бирата си и я остави до леглото.

Гуен стоеше неподвижно и го гледаше. Беше още с червената си рокля, но високите й обувки бяха заменени с ниски сандали. Златната гривничка блестеше на глезена й в светлината на електрическата крушка.

Тя се приближи, като не отделяше поглед от раната на рамото му.

— Много ли боли?

— Само като вдишвам.

— Кой кон те ритна?

— Боби Лий.

— Не съм чувала той да рита.

— Всеки кон може да рита.

— Забравих, че ти по̀ разбираш. — Тя се усмихна с пресилена скромност, но в погледа й се четеше враждебна нотка.

— Не че по̀ разбирам от теб, но все пак съм израснал сред коне. Това не е нещо, дето може да се научи за година, две или десет. Ето, Били учи бързо по принцип, но засега представа няма как се ръководи ферма.

— Прав си. Затова наехме теб и твоите умни момчета. — Тя се поспря и добави: — Ти си нашият рицар на бял кон, Немо.

Стрейт запали цигара.

— Добре казано.

Той я погледна изненадано, когато тя се пресегна и отпи от бирата му.

— Нямаш ли нещо по-сериозно за пиене? — попита Гуен.

— Бърбън.

— Дай го тук.

Докато той вадеше от шкафа бутилката и чашите, тя приседна на леглото и разтърка прасеца си. Докосна гривната, подарък от Били. Имената на двама им бяха гравирани върху метала. Стрейт й подаде пълна чаша, тя я гаврътна наведнъж и му я подаде да й налее още.

— По-полека, Гуен. Това не е лимонада.

— За мен е. Освен това аз не пих тази вечер. Бях послушно момиче.

Стрейт обгърна с поглед гъвкавото й тяло, разголените крака и едрия бюст.

— Всички така ти се точеха, че ако им беше паднала, щяха да те разкъсат.

Тя не се усмихна на комплимента.

— Не чак всички.

— Е, горкият Били вече е взел-дал, не може да те обслужва, когато ти скимне. Къде ти, и аз вървя нататък, и то по-бързо, отколкото ми се ще да си призная.

— То не зависи от възрастта. — Гуен си дръпна от цигарата и му я подаде обратно. — А когато собственият ти съпруг не те е докосвал от години, почваш да си търсиш заместител. — Тя го погледна. — Надявам се, че съзнаваш ограничената роля, която ти е отредена в това направление.

Той вдигна рамене.

— Падне ли ти, дръж; гонят ли те, беж. Само че Били не е прав, дето все те обвинява за смъртта на вашия син.

— Напротив, има право. Аз записах Дейвид в онова училище.

— Да, ама не си им заповядала ти на ония откачалки да нападат училището и да стрелят по хора!

— Нито пък съм искала ФБР да изпрати ония некадърни страхливци, които не си мръднаха пръста да спасят сина ми.

— Не е ли малко странно да пратят ФБР тук, във фермата?

— Знаехме, че има реална опасност това да стане.

Стрейт се усмихна.

— Дойдоха да ви пазят.

— От нас самите — добави сухо тя.

— Е, оная бомбичка в телефона на Били, дето я взривих, след като Уеб го изхвърли от колата, доста ги обърка. Загубиха следата. Вече не ни подозират.

— Уеб Лондон е много по-умен, отколкото си мислиш.

— О, знам това. Не ми е в характера да подценявам когото и да било, особено когато става въпрос за важни неща.

Гуен отпи от втората чаша бърбън, събу сандалите си и вдигна крака на леглото. Той я погали по косата.

— Липсвахте ми, госпожо.

— Били пет пари не дава, но когато ФБР патрулира из имота ти, не е лесно да се движиш насам-натам незабелязано.

— Е, сега останаха само Уеб и Романо. Той също не е за подценяване. Бивша „Делта“, специални части, тоя тип може здравата да ни поизпоти. Познавам по очите му.

Гуен се претърколи по корем, подпря глава на лакти и го загледа. Очите му бяха приковани в едрия й бюст, който напираше да се изсипе от тясната рокля. Тя проследи погледа му, но това сега не я интересуваше.

— Мислех да те питам за фургоните.

Думите й накараха Стрейт да вдигне поглед от деколтето към лицето й.

— Какво за фургоните?

— Аз също съм израсла във ферма за коне, Немо. Забелязах, че значително си преустроил няколко фургона и се запитах защо.

Той се ухили.

— Не може ли човек да си има тайни?

Тя застана на колене и допълзя до него. Докато го целуваше по шията, ръката му се плъзна от бюста към задника й. Той вдигна роклята й нагоре и видя, че не носи бельо.

— Много предвидливо. Както съм ти се наточил, ако имаше бельо, щях направо да го разкъсам.

Гуен изстена в ухото му при допира на неговите пръсти. Ръката й го погали по лицето и се спусна по врата му. С рязко движение тя разкъса тениската му чак до долу, после се отпусна и седна на леглото.

Стрейт беше до такава степен смаян от случилото се, че за малко не падна от леглото. Той проследи погледа й, прикован в окървавената превръзка на рамото му.

— Доста странно охлузване за конски ритник — отбеляза тя.

Известно време двамата се гледаха в упор. После, преди да е успял да я спре, тя вдигна пистолета от леглото, вкара патрон в цевта и се престори, че се цели в различни точки из стаята.

— Разбалансиран ти е патлакът, Немо. Освен това трябва да му сложиш литиев прицел. Много по-удобен е за нощна стрелба.

По челото на Стрейт избиха капки пот.

— Доста добре ти лепна в ръката тая пущина.

— В Кентъки не съм израснала само сред коне. Баща ми и всичките ми братя бяха членове на Националната асоциация за огнестрелни оръжия. И аз щях да се запиша, но родителите ми смятаха, че не е женствено.

— Радвам се да го чуя. Аз също съм член. — Той въздъхна облекчено, когато тя сложи предпазителя, без обаче да изпуска пистолета от ръката си.

— Та какво пренасяш? — поиска да знае тя. — Дрога ли?

— Виж, котенце, защо не му ударим още по едно и не си…

Цевта на пистолета се вдигна нагоре и предпазителят щракна.

— Дойдох да се чукаме, Немо, а не да си губя времето. Става късно и съм уморена. Ако искаш близалка тая вечер, почвай да говориш.

— Добре де, добре. Брей, и теб си те бива! — Той отпи яка глътка от уискито и изтри устата си с длан. — Дрога е, наистина, но не такава, каквато си мислиш. Казва се оксиконтин. Напълно легален препарат, продава се в аптеките, пък хваща два пъти по-яко от морфин. Не ти трябва ни лаборатория, ни да минаваш граници, ни нищо. Крадем го или пък си намираме някой аптекар да ни изпълнява фалшиви рецепти, по осем на час. Започнахме от селските райони, но сега вече зарибяваме големите градове. Време е и за нас, простите провинциалисти, да намажем нещо.

— Значи ти използваш „Източен вятър“ като база за бизнеса си и нашите фургони за пренасяне на стоката.

— Досега използвахме главно пикапи или пък специални тайници, дори сме пращали партиди и по пощата. После ми дойде идеята да преустроя няколко фургона. Нали возим коне, най-редовно пресичаме щатски граници. Дори да ни спре пътна полиция, в тия фургони е такава воня, че никой няма да се завира да ги претърсва. Освен това не съм чувал за кучета, обучени да надушват легални лекарства. Гледам хората ми и фургоните да са постоянно в оборот, за да не забележите с Били. Последната пратка за Кентъки беше най-големият удар, който сме правили досега.

Той вдигна бирата си за наздравица, явно в своя чест. Гуен оглеждаше раната му.

— Но май не е минал безпроблемно.

— Ами като вършиш нещо нередно, трябва да си поемеш и риска.

— От коя страна беше рискът този път, от страна на клиентите или на полицията?

— Хайде, хайде, котенце. Какво значение има?

— Прав си, няма. Така или иначе, ти си ни изложил на опасност. Май забрави, че работиш само за нас, а, Немо?

— Човек трябва да се погрижи и за себе си. Освен това сделката беше прекалено апетитна, за да я пропусна. Няма да превивам гръб по фермите, докато съм жив, я!

— Наех те за точно определена цел, заради изключителните ти качества и опит.

— Да, бе. Защото ми сече пипето, познавам доста хора, които не се гнусят да отрежат главата на някого, а освен това съм и спец по взривни устройства. Може да се каже, че си изпълних задачата. — Той преброи на пръсти. — Един федерален съдия, един прокурор, един адвокат.

— Ледбетър, Уоткинс и Уингоу. Един безгръбначен съдия, един безхарактерен прокурор и един адвокат, който за пари би измъкнал от пандиза и убиеца на майка си. Ако питаш мен, направихме услуга на обществото, като затрихме тия нищожества.

— Не само това. Очистихме цял екип на отряда, като ги изпързаляхме, че са „Свободните“. Майчице, като си помисля само! Накарахме един от най-опитните им тайни агенти да си помисли, че е набарал цял канал за дрога. Такъв мизансцен му спретнахме, като от филма „Ужилването“! — Той я погледна в очите и чертите му се изопнаха. — Тъй че аз си изпълних ангажимента, драга. А какво правя в свободното си време, не те засяга. Аз не съм ти роб, Гуен!

Дулото на пистолета продължаваше да сочи право в корема му.

— Уеб Лондон е още жив.

— Ти ми каза да го оставя. Уж да го изкараме страхливец, не беше ли така? За наш късмет оня доктор, при който ходеше, се оказа мой стар познат от Виетнам. Сега всички си мислят, че Уеб е напълно провален. Всичко това ми струва големи усилия, подробно планиране и доста сериозен риск, при това го направих за центове, само защото ония типове се изгавриха така със сина ти. — Той я погледна обидено. — А ти даже едно „благодаря“ не ми каза.

Когато тя отговори, тонът й беше делови, а изражението на лицето непроницаемо:

— Благодаря. Та колко пари изкара с дрогата?

Изненадан, той свали чашата от устата си.

— Защо питаш?

— Защото след всичко, което ти платих, и след всичко, което сме вложили в това имение, двамата с Били имаме дългове. Не след дълго ще дойдат да му приберат колекцията от автомобили, защото сме я ипотекирали. Тъкмо сега имаме нужда от свежи пари, защото скоро явно ще разпродаваме всичко и ще се омитаме оттук, особено след като тая твоя рана идва да ми каже, че всеки момент може да потропат на вратата ми и да задават въпроси, дето не им знам отговорите. Честно да ти кажа, доста почна да ми писва от пущинаците на Вирджиния. Мисля си за някой закътан остров, дето не вали и няма телефони.

— И ти очакваш да ти дам част от моите пари?

— По-точно е да се каже, че ти заповядвам да го направиш.

Немо разпери ръце.

— Не се шегувам, скъпа, за някои от годиначетата взехме доста добри пари — каза искрено той.

Тя му се изсмя.

— Тая ферма никога не е излизала на печалба. Нито преди да я купим, нито след това. Така че не ме баламосвай с тия годиначета.

— Какво точно искаш от мен?

— Много просто. Искам да ми кажеш точно колко пари изкара от дрогата.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Всъщност не чак толкова много.

Тя вдигна пистолета и го насочи към главата му.

— Колко?

— Ами около милион. Е, доволна ли си?

Тя стисна пистолета с две ръце и внимателно се прицели в челото му.

— За последен път те питам. Колко?

— Добре де, добре. Не се впрягай толкова.

Той шумно издиша.

— Няколко десетки милиона.

— Искам двайсет процента. След което поемаме кой откъде е.

— Двайсет процента?!

— Преведени в офшорна сметка. Предполагам, че печен бизнесмен като теб си е отворил тук-там сметки, където да си държи милионите. Пардон, десетките милиони.

— Виж какво, аз имам и разноски.

— Е, да. Сигурно обаче си платил на помагачите си в хапчета, понеже те са толкова тъпи, че едва ли са се възпротивили. Освен това с легални препарати и разноските са ниски, така че печалбата ти е доста висока. А не вярвам да си се засилил да плащаш данъци. На всичко отгоре ти използваш наша техника, за да си превозваш стоката, и наши работници, на които плащаме от джоба си, за да ти бачкат. С две думи, ти не инвестираш практически нищо, от което печалбата ти само расте. Така че сега си искам своя дял. Да го наречем наем за оборудване и заплати за персонала. Считай се голям късметлия, че се задоволявам само с двайсет процента. — Тя сластно се погали с ръка отпред. — А тъкмо сега съм настроена особено великодушно.

Стрейт поклати глава.

— Твоят баща да не е бил и магистър по мениджмънт?

— На двама ни с Били ни омръзна да ни пързалят. Добре поне, че сме живи, защото нашият Дейвид не можа да навърши десет години. Къде е тук правдата?

— А ако откажа?

— Ще те застрелям.

— Ей така, хладнокръвно? Религиозна жена като теб?

— Всеки ден се моля за сина си, но не мога да кажа, че вярата ми в Бога е безгранична. Освен това може да повикам полицията.

Немо се усмихна и поклати глава.

— И какво ще им кажеш? Че пласирам дрога? А и че съм убил няколко души по твоя поръчка? На какво разчиташ?

— Разчитам на едно, Немо. Че вече пет пари не давам какво ще стане с мен. Това е, на което разчитам. Аз нямам какво повече да губя, защото съм загубила всичко.

— Ами Били?

— Той не подозира нищо. Освен това моят дял вече се повиши на двайсет и пет процента.

— Как не!

Без да отклонява пистолета от него, тя стана, разкопча ципа на роклята си, остави я да се смъкне на пода и се изправи пред него съвършено гола.

— А сега към приятната част — каза тя. — Хайде, първи път, втори…

— Дадено! — извика той, без да чака повече да го убеждават.

 

 

Изнемощял от грубия, животински секс, Стрейт се просна по гръб, като придържаше отпред болната си ръка, докато Гуен спусна крака и се протегна като котка. Двамата едва не продъниха пружината на простото дървено легло. Известно време щеше да я понаболява, но това беше приятна болка — нещо, което съпругът й от толкова време й бе отнел. Не само сексуалният им живот беше напълно замрял, но той я бе лишил и от любов, което беше много по-страшно. Пред хората Били все пак се преструваше на привързан към нея, докато насаме просто не й обръщаше внимание.

Гуен се облегна на таблата, запали цигара и издиша дима към тавана. Тя полежа така около час, после протегна ръка и погали Стрейт по косматите гърди, като полека почна да го буди.

— Беше страхотно, Немо.

— Аха — отвърна в просъница той.

— Ще можеш ли още веднъж преди изгрев?

Той отвори едното си око.

— По дяволите, жено, аз да не съм на двайсет години! И ръката ме боли. Донеси ми от онова там, „Виагра“ ли, как му викаха, пък ще видим.

— В твоята професия сигурно ти е писнало от хапчета.

Той бавно вдигна глава и я изгледа.

— Я чуй, ти не би ли дошла с мен в Гърция? Живот ще си живеем. Гарантирам!

— Не се съмнявам, но мястото ми е при моя съпруг, независимо дали той го съзнава, или не.

Той се умърлуши.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Ти просто се опитваш да изклинчиш и да не ми дадеш моите двайсет и пет процента.

— Добре де, предавам се.

— Немо?

— Какво?

— Според теб какво става с Ърнест Б. Фрий?

Той се надигна, запали цигара от огънчето на нейната и я прегърна през кръста.

— Да пукна, ако знам. Тук по-добре хич не ме търси. Аз си мислех, че ще е в лагера, дето го удариха, но се оказа, че го няма. Освен ако федералните не лъжат, но защо пък да лъжат? Ако го бяха спипали, щяха да се скъсат да се хвалят. А моят човек, дето го пратих да накисне „Свободните“, им беше подхвърлил малко дрога и други работи, заедно с няколко папки фалшива информация за съдията и двамата юристи. Той познава Ърни лично, така че щеше да знае, ако е бил в лагера, дори ония да са го крили.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Уеб и Романо скоро си тръгват.

— Знам. Много им здраве. Само ми се пречкат. От друга страна, голям гъдел беше да прекарам петдесет хиляди хапчета под носа на федералните. Право да ти кажа, мен са ми симпатични тия двамата. Ако ни спипат, ще се опитат да ни пратят на стола, но ако не броим това, не бих имал нищо против да си пия от време на време биричката с такива като тях.

Той погледна Гуен; изражението на лицето й го изплаши.

— Ненавиждам го тоя Уеб Лондон — каза тя.

— Виж какво, Гуен, знам всичко за сина ти и тъй нататък…

Тя избухна и заудря с юмруци по дюшека.

— Повръща ми се само като му видя лицето. Тия типове са по-лоши и от „Свободните“. Правят се, че уж са призвани да спасят света, а където минат, оставят само трупове. Клеха ми се, че след като са пратили отряда, никой няма да загине. После показваха тоя Лондон като някакъв герой по телевизията, докато момчето ми гниеше в гроба. Ах, как бих го гръмнала лично тоя нещастник!

Стрейт преглътна боязливо, докато Гуен продължаваше да нарежда, приклекнала до леглото, с коса, спусната над лицето й. С жилавото си, мускулесто голо тяло приличаше на пантера, която се готви за скок. Погледът му се спря на пистолета върху нощното шкафче, където го бе оставила. Но сякаш отгатнала мисълта му, тя се хвърли и го сграбчи. Пред изумения му поглед тя започна да насочва оръжието към различни точки из стаята, после изведнъж обърна цевта към себе си, сякаш беше някаква непозната играчка. Пръстът й се плъзна към спусъка.

— Ами защо тогава не го направиш ти? — попита той, без да изпуска оръжието от очи. — Да пречукаш Уеб, искам да кажа. Нали сама рече, че стават нещастни случаи. Особено в една ферма за коне.

Гуен се замисли. Внезапно сърдитото й изражение се смекчи, тя му се усмихна и остави пистолета.

— Може и да го направя.

— Само да не оплескаш нещо, защото сме почти на финала.

Тя се мушна под завивката, притисна се до него, целуна го по бузата и го погали отдолу.

— Само още веднъж — помоли тя с тих, гърлен глас. После вдигна чаршафа, погледна надолу и се усмихна.

— За какъв бяс ти е притрябвала виагра тъкмо на теб, Немо?

— Малката, ти ме настройваш с тия ръчици като хавайска китара.

И без стимулант за потентност Немо Стрейт я обслужи доста добре повторно, макар едва да не умря от усилието. После, докато Гуен се обличаше, той я оглеждаше възхитен.

— Майчице, страхотна фурия си!

Тя вдигна ципа на роклята си и взе сандалите си в ръка. Стрейт започна предпазливо да се облича, като гледаше да не насилва ранената си ръка. Гуен го погледна.

— Някакви планове за сутринта?

— Нали знаеш, в една ферма винаги има какво да се прави.

Тя беше вече до вратата.

— Не ти се меся в живота, Гуен, искам само да ти кажа, че не е много здравословно да носиш толкова омраза в себе си. Трябва да й дадеш възможност да излезе, иначе ще те изяде отвътре. Ами мойта бивша, като ми взе и двете деца? Идва момент, когато просто трябва да се освободиш от тая омраза.

Тя бавно се извърна и го изгледа.

— Когато видиш собственото си дете да умира пред очите ти с голяма кървава дупка в гърба, Немо, и после заради това изгубиш единствения човек, когото си обичал, когато стигнеш дъното на отчаянието и продължиш да се смъкваш все по-надолу, тогава можеш да ме учиш как да се освободя от омразата.