Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Man Standing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София, 2001

Редактор Кристин Василева

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 954-769-019-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

24

Вече дни наред Уеб не бе чел вестник. Най-после той си купи „Вашингтон Поуст“ и го прегледа на чаша кафе край големия фонтан в Рестън Таун Сентър. От известно време насам Уеб обикаляше в бавни кръгове около столицата, като периодично изпращаше на Бюрото тлъсти сметки за мотел. Сега седеше в кафенето, вдигаше от време на време глава и усмихнато поглеждаше към децата, които се катереха по оградата и хвърляха петачета във фонтана, докато майките им ги държаха отзад за дрешките, за да не цамбурнат във водата.

Уеб четеше вестника отзад напред и след като прегледа страниците за спорт, светска хроника и мода, навлезе в раздела за новини и политика. И изведнъж на страница А6 видя нещо, което го извади от летаргията. Той препрочете статията три пъти, като внимателно огледа придружаващите я снимки. Когато свърши, се облегна назад и се опита да смели информацията; единствено възможните изводи му се сториха направо абсурдни. Уеб не вярваше на очите и разсъдъка си. Той потърка обезобразената си страна, после през дрехата опипа с пръст дупките от куршуми по тялото си. Пак ли щеше да му се наложи да изживее още веднъж всичко това след толкова време?

Той натисна бутона за бързо набиране на мобилния си телефон. Бейтс не беше на бюрото си. Уеб помоли да му звъннат на пейджъра. След няколко минути Пърси се обади и Уеб му каза за статията.

— Луис Ледбетър. Съдията от Ричмънд, който бе водил делото срещу „Свободното общество“. Застрелян. Уоткинс, прокурор по същото това дело. Влиза си в къщата и тя избухва. В един и същи ден. После моят екип „Чарли“. Същият екип, който се бе отзовал на повикването от оперативното бюро в Ричмънд. Аз лично застрелях двама от „Свободните“, преди оная граната да ми опържи лицето и да получа два куршума в тялото си. И накрая самият Ърнест Б. Фрий, роденият свободен. Избягал от затвора — преди колко? Преди три месеца. Един от пазачите бил подкупен, измъкнал го със затворническата камионетка и после го намерили с прерязано гърло, от благодарност.

Отговорът на Бейтс го изненада.

— Знаем всичко, Уеб. Нашите компютри отдавна обработват и съпоставят цялата информация. Има и още нещо.

— Какво?

— Защо не наминеш насам?

 

 

Когато Уеб пристигна във Вашингтонското оперативно бюро, веднага го въведоха в залата за стратегическо планиране, обзаведена с всички технически чудеса на една тежкокалибрена федерална агенция за борба с организираната престъпност, включително със задължителното медно покритие на стените, усъвършенствана система за вътрешна сигурност, устройства за бял шум, скенери за ретина и дактилоскопски отпечатъци, цели банки суперкомпютри и — най-важното — неограничен брой кани с прясно кафе и планини понички.

Уеб си наля чаша кафе и каза „здрасти“ на неколцина колеги, които препускаха насам-натам из обширната зала. Той разгледа триизмерните компютърни чертежи на вътрешния двор и околните сгради, забодени с кабарчета върху големи дървени табла и закачени на стените. На разни места по чертежите имаше забити карфици, обозначаващи, както разбираше Уеб, местата, където бяха открити важни улики и веществени доказателства. Тропотът на крака, неспирното потракване на компютърни клавиатури, звънът на телефоните, шумът на хартия от принтерите и покачващата се температура от човешки тела в залата показваха на Уеб, че нещо става. В миналото той неведнъж лично бе участвал в подобни акции в залата за стратегическо планиране.

— Терористичният акт в Оклахома Сити вдигна твърде високо летвата — каза Бейтс с иронична усмивка, като седна срещу него. — Сега всички си мислят, че само да огледаме някое и друго парче метал, да прослушаме някоя и друга касета, да проверим няколко номера на коли и накрая да натиснем едно-две копчета, и — готово! — лошите са ни в кърпа вързани. — Той пусна бележника си на масата. — Само дето никога не става точно така. Като при всичко друго, и тук е нужен късмет. Късмет и ясни следи. Ето, виж какво стана току-що. Някой с положителност иска да привлече вниманието ни върху себе си.

— Готов съм да се хвана за всякаква следа, Пърс. Който и да го е направил, той вече не може да влияе върху начина, по който ще проведем следствието.

— Знаеш ли, че много ме беше яд, когато напусна Вашингтонското оперативно бюро, за да се катериш по въжета и да гърмиш с тия пушкала. Ако си беше седял при мен, един ден от теб можеше да излезе нелош агент.

— Където си постелеш, там ще се завиеш и там ще те намерят умрял един ден — ухили се Уеб. — Каза, че имало още нещо.

Бейтс кимна и плъзна по масата изрезка от вестник; Уеб се наведе напред и я огледа.

— Името Скот Уингоу говори ли ти нещо?

— Да, защитникът на нашия приятел Ърнест Б. Фрий.

— Точно така. Голям хитрец. Той му уреди намалена присъда с прокурора. А сега е намерен мъртъв.

— Убит?

— Телефонната му слушалка била намазана с атропин. Когато говориш, нормално е да притискаш слушалката до кожата си, близо до устата, ноздрите и така нататък. През лигавицата атропинът се абсорбира много по-бързо, отколкото по кръвен път. Повишава пулса, предизвиква задушаване, халюцинации. Всичко това за по-малко от час. А ако имаш болни бъбреци и проблеми с оросяването, организмът не може ефикасно да го елиминира, което само усилва токсичния ефект. Уингоу имал диабет и сърдечна недостатъчност, бил прикован на инвалидна количка, следователно атропинът е идеалното средство. В почивните дни обичал да работи сам в кабинета си, така че наоколо нямало кой да му помогне. Освен това в събота той най-много говорел по телефона. Поне така твърдят нашите хора от Ричмънд.

— Значи този, който го е очистил, е познавал както състоянието му, така и режима му на работа?

Бейтс кимна.

— Ледбетър е бил застрелян, когато е запалил лампата за четене в колата си, за да прегледа някаква статия, която уж друг съдия му бил препоръчал. Шерифът, който отговорил на позвъняването, казва, че бил съдията Маки. Естествено, не е бил той.

— Значи пак е замесен телефон.

— Това не е всичко. Когато Уоткинс се прибирал вкъщи от работа, съседът му тъкмо изкарвал колата от гаража. Той казал на полицията, че видял Уоткинс да вади от джоба си телефон. Той не чул звън, но му се сторило, че Уоткинс отговаря на обаждане. Къщата пълна с газ, той натиска бутона да отговори, бум!

— Чакай малко. Мобилният телефон не е като ключа за лампата. Той не произвежда искра, достатъчно силна да възпламени газ.

— Ние изследвахме телефона, или онова, което бе останало от него. Техниците буквално трябваше да го изстържат от ръката му. Някой бе сложил вътре соленоид, който да произведе точно такъв вид искра, която да възпламени газта.

— Значи този някой му е измъкнал телефона, вероятно докато е спял или апаратът не е бил у него, и му е сложил вътре соленоида. Като на всичко отгоре го е наблюдавал, за да е сигурен, че запалката ще се задейства тъкмо навреме.

— Ммм, да. Ние проверихме всички обаждания до мобилните телефони на Уоткинс и шерифа. И в двата случая са използвани обществени автомати с фонокарти. Купуваш, говориш и изхвърляш. Никакви следи.

— Такива използват между другото и агентите под прикритие. Предполагам, че вашият не се е появил още.

— Забрави го.

— Няма да го забравя, но за него ще говорим по-късно. Та какво ново около Фрий?

— Няма новини. Сякаш живее на друга планета.

— След Ричмънд сигурно цялата му организация се е изселила на друга планета. Или се забелязва някаква активност?

— За съжаление, да. Както знаеш, те категорично отрекоха участие в нападението над онова училище в Ричмънд, а той самият твърдеше, че бил планирал удара без знанието на приятелчетата си, с което прати следствието в задънена улица. Останалите похитители бяха мъртви, от тях двама благодарение на теб. Не успяхме да спипаме нито един от другите членове на организацията, за да дадат показания, и така „Свободното общество“ се измъкна. Наистина, известно време оттогава се бяха покрили, но сега се чува, че се готвят да се върнат на сцената с нови попълнения.

— А къде са сега?

— В Южна Вирджиния, край Данвил. Бъди сигурен, че са под наблюдение. Предполагахме, че след бягството си от затвора Ърни ще се насочи натам. Засега обаче нищо.

— След всичко това все още ли нямаме заповед за обиск на помещенията им?

— Какво очакваш да направим? Да идем при съдията и да му кажем: виж какво, станали са три убийства, по-точно шест, ако броим и семейството на Уоткинс, та смятаме, че това е работа на „Свободните“, само дето нямаме никакви доказателства, нито сега, нито пък за ликвидирането на отряда или за каквото и да било. Ами че организациите за човешки права направо ще ни разпънат! — Той помълча и после добави: — Разбира се, иначе всичко се връзва. Прокурорът, съдията. Мотивът е ясен — лично отмъщение.

— Но защо и адвоката? Та той спаси Ърни от газовата камера. Защо да ликвидират и него?

— Прав си, но тук нямаме работа с рационални хора, Уеб. Доколкото ги познавам, те са бесни, задето един от техните изобщо е попаднал в затвора. А може би Ърни и адвокатът нещо са се спречкали и когато избягал от затвора, той е решил просто да ги изтреби до един.

— Сега вече убийствата трябва да спрат. Не остана никой за убиване.

Бейтс бръкна в една папка и измъкна лист хартия със снимка.

— Не е така. Сигурно помниш, че в училището загинаха и две учителки.

Уеб въздъхна дълбоко. Той нищо не бе забравил.

— И онова момче. Дейвид Канфилд.

— Точно така. Едната от учителките е била омъжена. И знаеш ли какво? Съпругът й е загинал само преди три дни в Западен Мериленд, късно вечерта на връщане от работа.

— Убийство?

— Не сме сигурни. Автомобилна катастрофа. Полицията още разследва случая. Виновникът е избягал.

— Има ли замесен телефон?

— Имаше телефон в колата. След като се свързахме с тях, от полицията обещаха да проверят чрез телефонната компания дали не му се е обадил някой непосредствено преди катастрофата.

— А семейството на другата учителка?

— Съпругът и децата й се преместили в Орегон. Свързахме се с тях и в момента те са под денонощна охрана. А помниш ли родителите на Дейвид Канфилд? Бил и Гуен?

Уеб кимна.

— Докато бях в болницата, Били Канфилд на няколко пъти дойде да ме навести. Добър човек. Беше покрусен от загубата на сина си. Напълно нормално. Аз така и не се запознах със съпругата, а оттогава и Били не съм го виждал.

— И те са се преместили. Сега живеят на север, във Фокие, и имат ферма за коне. Знаеха, че Фрий е избягал. Бил Канфилд каза, че няма нужда от нашата помощ. Напротив, надявал се Фрий да го потърси, за да можел, както се изрази, да му откъсне главата с двуцевката.

— Били Канфилд не е от плашливите. Личеше си, още когато идваше да ме види в болницата — як мъжага, корав и вещ по всички въпроси. Някои колеги, които даваха показания по делото, после ми казаха, че в залата се чувал само неговият глас. На няколко пъти за малко да го глобят за неуважение на съда.

— Навремето имал фирма за товарни превози, но след смъртта на сина си я продал и се преместили.

— Ако „Свободните“ са замесени в убийствата в Ричмънд, Фокие им е много по-близо от Орегон. Семейството на Бил Канфилд може би е в сериозна опасност.

— Знам. Мислех дори да отида лично и да се опитам да го вразумя.

— Ще дойда с теб.

— Сигурен ли си? След това, което ти се случи в училището в Ричмънд, по-добре остави душевните ти рани да зараснат.

Уеб поклати глава.

— Това не е нещо, което можеш току-така да загърбиш, Пърс. Колкото и време да мине. Двете учителки бяха убити, преди да пристигнем. На тях вече с нищо не можех да помогна. Но Дейвид Канфилд загина пред очите ми.

— Ти направи всичко в човешките възможности, дори сам за малко не загина. Почетният медал за участие е закачен на лицето ти за вечни времена. Няма за какво да се чувстваш гузен.

— Значи изобщо не ме познаваш.

Бейтс изгледа Уеб от глава до пети.

— Добре, но помисли и за себе си, Уеб. Ако целта на Фрий е да очисти целия екип „Чарли“, тя още не е постигната. Ти си последният оцелял.

Колко съм цял, аз си знам, каза си Уеб.

— Не се притеснявай, ще се оглеждам наляво и надясно, когато пресичам улицата.

— Сериозно ти говоря, Уеб. Щом са опитали веднъж, ще опитат и втори път. Тия типове са фанатици.

— Добре де, знам. Не забравяй, че имам вечен медал на лицето.

— И още нещо. По време на процеса Уингоу заведе дело срещу отряда и Бюрото за неправомерно използване на сила, завършило с убийство.

— Това са пълни глупости, от начало до край.

— Така е. Но по този начин се разгласи участието на отряда. Сега „Свободните“ вероятно знаят доста неща за вашите методи, начин на действие и така нататък. Това може да им е помогнало в устройване на засадата.

Уеб не се бе сетил за това. Звучеше твърде логично.

— Обещавам ти, ако започнат да ми се обаждат разни кукувци по телефона, незабавно да те уведомя. Ще проверя слушалката дали няма атропин. Сега ми кажи за оня таен агент, дето действал под прикритие. Вероятно „Свободните“ са замесени, но едва ли са действали без помощ отвътре. Знам, че е чернокож и че тези хора едва ли биха потърсили помощ от цветнокож, но не можем да си позволим да отхвърлим нещо току-така. Ти спомена, че Коув бил вълк единак. Какво друго знаеш за него? — Уеб не бе научил нищо от Ан Лайл и сега реши да се обърне за информация направо към източника.

— Доста неща. Всичко е събрано в онази дебела папка, на която пише „Агенти на ФБР под прикритие — всичко, което искате да знаете“.

— Пърс, този човек може да е ключът към загадката. Ами ако той е организирал цялото клане?

— Не е той! Повярвай ми.

— Аз пък ти казвам, че съм работил върху подобни случаи. Каквото и да си мислиш за мен, откакто постъпих в отряда, не съм забравил какво е да си агент на ФБР. Имах доста добър учител. Освен това две глави мислят по-добре от една. Ти самият си ми го казвал.

— Не става така, Уеб. Съжалявам, но такива са правилата.

— Едно време друго ми разправяше.

— Времената се менят, хората също.

Уеб се облегна назад и се замисли дали да не изиграе единствения си коз.

— Е добре, ами ако ти кажа нещо, което не знаеш, а може да е доста важно?

— Ще те запитам защо не си ми го съобщил досега.

— Току-що се сетих.

— Как не!

— Искаш ли да го чуеш, или не?

— А ти какво получаваш в замяна?

— Информация срещу информация.

— Ами ако те принудя да ми кажеш без нищо?

— Пърс, по дяволите, в името на някогашното ни приятелство!

Бейтс потупа с ръка папката пред себе си.

— Откъде знаеш, че твоята информация ще ми свърши работа?

— Ако не ти свърши работа, нищо не ми дължиш. Разчитам на твоята преценка.

Бейтс го изгледа втренчено.

— Давай! — рече накрая той.

Уеб му разказа за подмяната на Кевин Уестбрук. Докато говореше, той наблюдаваше лицето на Бейтс и бе готов да се закълне, че пулсът на колегата му е доста над предписаните шейсет и четири удара в минута — по-скоро двойно по-висок.

— Точно кога се сети за това? И недей да ми шикалкавиш.

— Когато пиехме бира с Романо, аз му споменах, че момчето, което съм спасил, е имало дупка от куршум в бузата. Тогава Поли каза, че момчето, което той е пазил, не е имало нищо подобно. После Кортес го потвърди. Не им искай сметка. Аз им обещах веднага да ти докладвам.

— Не се съмнявам. Та кой е подменил хлапето? И защо?

— Представа нямам. Казвам ти обаче, че детето, което спасих в уличката, и онова, което Романо е предал на тъй наречения „агент“, нямат нищо общо помежду си. — Той удари с ръка по масата. — Е, какво ще кажеш за информацията ми?

Вместо отговор Бейтс отвори една папка, макар да нямаше нужда да чете това, което знаеше наизуст:

— Рандъл Коув. Четирийсет и четири годишен. През цялата си кариера работил само във ФБР. Бивш студентски шампион по американски футбол от Оклахома, но скъсва и двата си менискуса, преди да го поканят в професионалната лига. Това е неотдавнашна негова снимка.

Бейтс я плъзна по масата и Уеб се загледа в лицето на мъжа. Чернокож, с къса брадичка, косата на дълги плитчици, погледът вторачен, пронизващ. Висок близо метър и деветдесет, над сто килограма. Изглеждаше достатъчно як, за да се пребори с мечка гризли. Уеб се наведе напред и докато се правеше, че разглежда снимката, успя да прочете доста от разтворената папка. Като агент на ФБР той бе тренирал разни похвати за усилване на паметта си, докато намери възможност да запише наученото. Освен това беше извънредно добър в четене на текст, обърнат обратно.

Бейтс продължи:

— Това е човек, който се оправя във всякаква ситуация, познава улиците не по-зле от който и да било гангстер. Запазва самообладание при всякакви изпитания.

— Ами да, един бял с диплома по право от Принстън не би могъл да се прави на наркопласьор, без веднага да го разкрият. Интересно, защо ли? — подметна Уеб. — Ти бе споменал, Пърс, че човекът нямал семейство и деца. Изобщо не се е женил, така ли?

— Не. Съпругата му е починала.

— Не са ли имали деца?

— Имали са.

— Какво е станало с тях?

Бейтс се размърда неловко на стола си.

— Каквото е станало, е било отдавна.

— Целият съм в слух.

Бейтс въздъхна; явно не му се говореше по въпроса.

— Пърс, аз загубих целия си екип. Ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш всичко, което знаеш.

Бейтс се наведе напред и нервно сплете пръсти върху бюрото.

— Коув работеше по задача в Калифорния. Под най-дълбоко прикритие, защото беше поставен да следи руската мафия, а тези типове ще ти изстрелят ракета в задника само ако се покашляш. В сравнение с тях Коза Ностра са като дечица от предучилищна възраст. — Бейтс млъкна.

— Е, и?

— Беше разкрит. Проследиха семейството му.

— И ги убиха?

— По-точно е да се каже: заклаха ги. Видях снимките.

— Къде е бил Коув в това време?

— Нарочно го изпратиха някъде, за да му отвлекат вниманието и да не им се пречка.

— А защо не премахнаха и него?

— Опитаха се, но по-късно. Изчакаха да погребе семейството си, много любезно от тяхна страна. Чак тогава отидоха да го очистят. Но той ги очакваше.

— И ги очисти?

— Закла ги по същия начин. Видях и тези снимки.

— А Бюрото защо продължава да го държи на работа? Няма ли ранно пенсиониране за агенти, чиито семейства са избити?

Бейтс разпери безпомощно ръце.

— Опитаха се да го пенсионират, но той отказа. Искал да работи. И право да ти кажа, откакто убиха семейството му, този човек е свършил повече работа за Бюрото от който и да било друг агент под прикритие. За да го измъкнат от Калифорния, го назначиха във Вашингтонското оперативно бюро. Благодарение на Рандъл Коув много главатари на банди и шефове на канали за наркотици бяха изправени пред съда и свършиха в затвора.

— Изглежда истински герой.

Бейтс най-после се поуспокои и разплете пръстите си, без да затреперят.

— Коув използва нетрадиционни методи, често прибягва до саморазправа, а началствата в Бюрото мъчно преглъщат това дори от агенти, загубили семействата си. Само че за Коув е трудно да се докаже каквото и да било. Не казвам, че стилът му на работа не се е отразил на кариерата му; в края на краищата за човек като него няма място в Бюрото освен под прикритие. Убеден съм, че и той го знае. Но играе по правилата. Каквито и странности да има, досега винаги е успявал да изпълни задачата и Бюрото го търпи. Досега.

— А когато руснаците успяха да се доберат до семейството му, дали това не стана заради някаква издънка на Бюрото?

Бейтс вдигна рамене.

— Коув поне не мислеше така. Оттогава не спира да разследва случая.

— Знаеш какво казват за отмъщението, Пърс. Единственото блюдо, което най-много се услажда, когато е изстинало.

Бейтс отново вдигна рамене.

— Не е изключено.

Уеб започваше да се самонавива:

— Тръпки ме побиват, като си помисля, че тип като него може да е останал на работа в Бюрото само за да изпрати целия ми екип в ада и така да си отмъсти за смъртта на своите хора. Какво, нямате ли качествен контрол в тая организация?

— Какво да ти кажа, агентите под прикритие са особена порода хора. Те през цялото време се вживяват в една лъжа, в някаква измислена история, и понякога почват да си вярват. Нещо в главата им прищраква, и толкова. Затова Бюрото непрекъснато ги вади и вкарва в играта, разменя им задачите и им дава възможност да си заредят батериите.

— Така ли са постъпвали и с Коув? Изкарвали са го от играта, давали са му време да си зареди батериите? Предложили са му психотерапия, след като е погребал семейството си? — Бейтс не отговори. — Или е бил толкова добър в професията, че са го оставили да си върши кротко работата, докато накрая си го е изкарал на моя екип?

— Нямам намерение да обсъждам с теб този въпрос. Нямам право да го обсъждам.

— Ами ако ти кажа, че говориш глупости, които не приемам?

— Ами ако аз та кажа, че те оставих да отидеш твърде далеч?

Двамата кръстосаха блеснали погледи. После се успокоиха.

— А информаторите му? И те ли бяха професионалисти като него? — запита Уеб.

— Коув никога не разкриваше картите си. Той единствен имаше връзка с тях, никой друг. Не беше точно по устава, но както ти казах, даваше резултати и ние не му придиряхме много. Той определяше правилата.

— Какво още знаем за обекта? Казваш, че това бил финансовият център на някакъв канал за наркотици. Чий?

— Точно тук няма единомислие по въпроса.

— Браво, Пърс. Уравнение с две неизвестни. От тия, дето най ги обичам.

— Нашата професия не е точна наука, Уеб. Целият район, където беше вашата операция, се контролира от една банда. На Големия X, вече ти казах.

— Значи обектът в онази сграда трябваше да е неговият финансов център?

— Коув обаче не мислеше така.

— Не знаеше ли със сигурност?

— Ти какво, да не мислиш, че ония типове носят табелки на реверите: „Аз съм от бандата на Големия X“ или нещо подобно?

— Какво смяташе Коув?

— Че такъв финансов център е могъл да бъде само на много по-голям играч. Може би от калибъра на организацията, която доставя един препарат, оксиконтин му викат, за района на целия окръг Колумбия. Чувал ли си за него?

— Момчетата от Агенцията за борба с наркотиците в Куонтико само за това говорят — кимна Уеб. — Готово лекарство, не ти трябват лаборатории, нито пък се трепеш да го вкарваш през границата. Просто намираш източник, а такива дал господ, и почваш да печаташ пари.

— Мечтата на мошеника — добави намръщено Бейтс. — Окси е едно от най-мощните болкоуспокояващи средства на пазара в момента. Препаратът действа на клетъчните рецептори в мозъка, гръбначния стълб и корема. Блокира нервните сигнали за болка, като същевременно създава чувство на еуфория. Обикновено има депо действие, което продължава дванайсет часа, но ако го счукаш за смъркане или го пушиш, ефектът е мигновен, сравним с хероин. При свръхдоза предизвиква спиране на дишането, вече има доста такива случаи.

— Дребен страничен ефект. Значи викаш, че Коув е бил в самия склад? Явно си е създал добри връзки с вътрешни хора. Да не искаш да кажеш, че не знаеш кой му е бил информатор?

Бейтс потупа с ръка папката пред себе си.

— Имаме някои предположения. Засега съвсем неофициални.

— На този етап съм благодарен на слухове и чисти лъжи.

— За да проникне толкова навътре, Коув вероятно е имал свой човек сред ръководството на организацията. Той се натъкна на тази история с окси съвсем случайно, докато разследваше бандата на Уестбрук. Предполагам обаче, че човекът, когото е използвал, за да проникне сред хората на Уестбрук, е същият, който му е помогнал да надуши оксиконтина. И така, административният директор, по липса на по-подходящ термин, на бандата на Уестбрук се нарича Антоан Пийбълс. Той е маниак на тема секретност и главно заради него досега не сме били в състояние да пипнем Уестбрук с пръст. Ето ги, този е Уестбрук, а другият е Пийбълс. — Той плъзна две снимки по бюрото.

Уеб ги погледна. Уестбрук беше истинско чудовище, по-едър и от Коув. Имаше вид, като да бе преживял много битки; очите му, дори и от двуизмерната повърхност на хартията, гледаха така, сякаш собственикът им умее да оцелява при всякакви обстоятелства. Докато Пийбълс беше нещо съвсем различно.

— Уестбрук е печен ветеран. А този Пийбълс прилича на някой дипломант от Станфордския университет.

— Така е. Пийбълс е съвсем млад и представлява новият вид наркопредприемач, не толкова жесток и кръвожаден, а делови и безкрайно амбициозен. Говори се, че някой се опитва да сложи всички дистрибутори под една шапка, да направи бизнеса по-централизиран, по-мащабен и икономически ефективен. Нещо като корпоративна реорганизация на базата на нови управленски подходи.

— Звучи така, сякаш нашият Антоан иска да стане президент на корпорацията, а не просто административен директор.

— Не е изключено. Уестбрук е израснал на улицата. Започнал е от най-ниското и е минал през всички стъпала на гангстерската йерархия, но вече чуваме, че търсел начин да напусне наркобизнеса. Само че при условия, които той сам определи.

— В такъв случай Пийбълс може да е намислил нещо друго, ако действително той организира дребните банди пласьори. Но ако той снася на Коув, това някак не се връзва с ролята му на помазан наследник на шефа. Защото, ако разбием канала, какво ще прави самият той?

— Логичен въпрос — съгласи се Бейтс.

— Кой още участва?

— Клайд Мейси. Личният бодигард на Уестбрук.

Бейтс му подаде снимката на Мейси, който, най-меко казано, имаше вид, сякаш си чака реда за газовата камера в някой затвор. Кожата му беше толкова бяла, че изглеждаше анемичен; беше с бръсната глава и имаше привидно спокойните, но студени и безмилостни очи на сериен убиец.

— Ако самият Исус Христос види тоя да му идва насреща, ще извика полиция.

— Явно Уестбрук си подбира хората измежду най-добрите.

— И как тоя Мейси е попаднал сред чернокожите братя? Та той прилича на някакъв неофашист.

— Няма такова нещо. Бръсне си главата, защото не се харесвал с коса. За него не се знае нищо, отпреди да дойде във Вашингтон. Нямаме доказателства, но се говори, че навремето бил изпълнител на мокри поръчки за двама наркобарони, които сега били временно на гости във федералния затвор в Джолиът. Оттогава той живее във Вашингтон и работи за Уестбрук. Носи му се слава на безмилостен убиец, изключително лоялен на господаря си. Напълно луд, но посвоему професионалист.

— Като всеки уважаващ себе си престъпник.

— Първият акт на насилие в живота му бил, когато разцепил черепа на баба си със сатъра, задето уж му сипвала по-малко на вечеря.

— Че как изобщо е на свобода след подобно убийство?

— Тогава бил само на единайсет години, така че го тикнали в затвор за малолетни престъпници, докато станал на осемнайсет. От този момент насам единствените му регистрирани нарушения са три глоби за превишена скорост.

— Симпатичен младеж. Може ли да задържа снимките?

— Моля, твои са. Само че моят съвет е: видиш ли този Мейси в някоя тъмна улица или дори в осветена, обръщаш се и бягаш.

— Аз съм командос от Отряда за борба с тероризма, Пърс. Такива като него ги ям на закуска.

— Добре, че сам си вярваш.

— Ако Коув действително е толкова добър, колкото твърдиш, едва ли е попаднал в засада. Тук става нещо друго.

— Възможно е, но всички правим грешки.

— Ти имаш ли потвърждение, че Коув не е знаел кога ще ударим?

— Да. Датата на операцията не му е била съобщавана.

— Как така?

— Не са искали да изтече информация, пък и той е нямало да бъде там, така че не му е било нужно да знае.

— Прекрасно, нямате доверие на собствения се агент. Но това не значи, че не е могъл да изкопчи информацията от другаде, например от Вашингтонското оперативно бюро.

— Или от Отряда за борба с тероризма — не му остана длъжен Бейтс.

— А че има потенциални свидетели, и това ли го знаете от Коув? — Бейтс кимна. — Да ти кажа, Пърс, много по-добре би било, ако ни бяхте съобщили навреме.

— Целесъобразност, Уеб. Тази информация не ви е била нужна, за да си свършите работата.

— Как можеш да кажеш това, след като дори представа нямаш как точно си върша работата?

— Пак отиваш твърде далеч, приятелю. Не си играй с късмета.

— Никой ли не се трогва, че шестима мъже загинаха?

— От гледна точка на целесъобразността, Уеб, никой. Само такива като теб и мен.

— Нещо друго, което няма нужда да знам?

От купчината документи на бюрото си Бейтс изрови дебел класьор, измъкна отвътре кафява папка и я отвори.

— Защо не ми каза, че Хари Съливан ти е баща?

Уеб скочи и си наля още една чаша кафе. Не че имаше нужда от нова доза кофеин, но искаше да спечели малко време, за да измисли какво да каже, някаква лъжа.

Когато седна на стола, Бейтс още преглеждаше папките в класьора. После погледна Уеб; в очите му се четеше, че няма да му го даде, докато не получи отговор на въпроса си.

— Никога всъщност не съм го смятал за свой баща. Пътищата ни се разделиха, когато бях едва на шест години. За мен той е просто някакъв си там човек.

Бейтс кимна и плъзна пръста си по една от страниците.

— Ако се съди по криминалното му досие, истинско чудо е, че е намерил време да те направи. Да знаеш само какво пише… — добави подканващо той.

На Уеб му идваше да грабне класьора от ръцете му и да побегне навън. Вместо това той остана неподвижно на стола си, поглеждайки към обърнатите страници, изчаквайки. Изведнъж бе престанал да чува шумовете наоколо. Бяха останали само тримата — той, Бейтс и — на онези обърнати страници — баща му.

— Та какво изведнъж се заинтересува от някакъв си там човек? — попита Бейтс.

— Струва ми се, че на моята възраст някои неща започват да имат значение.

Бейтс прибра кафявата папка в съответната преграда и побутна целия класьор към Уеб.

— Приятно четене.