Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (65)

LXIV глава
Последен поглед към миналото

Това е краят на моето повествование. Още веднъж за последен път хвърлям поглед назад, преди да затворя тези страници.

Виждам се с Агнеса край мен да вървя по житейския път. Виждам децата и приятелите ни около нас; чувам много близки гласове, придружаващи стъпките ни.

Кои образи съзирам най-ясно от всички, които ни заобикалят? Ето ги, сами се обръщат към мен, когато задавам този въпрос!

Ето леля с по-силни очила, стара жена на повече от осемдесет години, но все още изправена, способна да извърви наведнъж шест мили дори в мразовито време.

Винаги с нея пред погледа ми се появява и Пеготи, старата ми бавачка, също с очила, придобила навика да работи вечер много близо до лампата, а край нея неизменно се намират парче восък, метър в една къщичка и работна кутия с катедралата „Сейнт Пол“ на капака.

Бузите и ръцете на Пеготи, така твърди и червени в детството ми, когато се чудех защо птичките не ги кълват вместо ябълки, сега вече са сбръчкани. А очите й, от които дори лицето й около тях изглеждаше тъмно, не са така черни (макар още да блестят); но грапавият й показалец, който оприличавах на ренде, си е все същият и когато видя как най-малкото ни дете го хваща, когато пристъпва от нея към леля, спомням си за малката ни гостна в Блъндърстоун, когато самият аз едва можех да вървя. Леля вече не е жертва на старото си разочарование — тя е кръстница на една истинска, жива, Бетси Тротууд и Дора (следващата по ред) казва, че много я глези.

А какво е това издуто нещо в джоба на Пеготи? То е не друго, а книгата за крокодилите, вече доста раздърпана, с откъснати и пришити с конец страници, но Пеготи я показва на децата като ценна реликва. Така ми е чудно да видя собственото си детско личице да ме поглежда над страниците й и да си спомня времето, когато ме бяха нарекли Брукс от Шефилд.

Тази лятна ваканция виждам сред синовете си един старец, който прави грамадни хвърчила и с неописуемо удоволствие ги следи с поглед, докато отлитат нагоре във въздуха. Той ме поздравява възторжено и прошепва, като ми кима и намига: „Тротууд, вярвам, че ще се зарадваш да узнаеш, че в свободното си време ще довърша мемоарите си и че леля ти е най-чудесната жена на света!“

Коя е приведената дама, подпираща се на бастун, с лице, по което още личат следи от хубост и гордост, но на което душевното разстройство е сложило отпечатъка си? Тя се намира в една градина, край нея стои припряна, мургава, повехнала жена с бял белег върху горната устна. Нека да чуя какво говорят.

— Роза, забравила съм името на този господин.

Роза се навежда към нея и й извиква:

— Мистър Копърфийлд.

— Радвам се да ви видя, господине. Много съжалявам, че ви виждам в жалейни дрехи. Надявам се, че времето ще ви утеши.

Нетърпеливата й придружителка я упреква, казва й, че не съм в траур, подканва я отново да ме погледне, да дойде на себе си.

— Вие сте се видели със сина ми, сър — казва старата дама. — Сдобрихте ли се?

Като ме гледа вторачено, тя слага ръка на челото си и простенва. Изведнъж извиква ужасено:

— Роза, ела при мен. Той е мъртъв!

Роза коленичи в нозете й и ту я милва, ту й се кара, ту й вика свирепо:

— Аз го обичах повече, отколкото ти някога си го обичала!

Ту я държи до гърдите си и гальовно я приспива като болно дете. Тъй ги оставям, тъй винаги ги намирам, тъй тези две жени влачат съществуването си от година на година.

Какъв е този кораб, който идва в родината си от Индия, и коя е английската лейди, омъжена за застаряващ крез^[1] с грамадни клепнали уши? Нима това е Джулия Милс?

Действително е Джулия Милс, разглезена и величествена. Един индус й подава визитни картички и писма на златен поднос, а една бакъреночервена жена с памучна рокля и пъстра кърпа на главата й поднася закуската в будоара. Но сега Джулия не води дневник, никога не пее песента за „погребаната любов“, непрестанно се кара със стария шотландски крез, който прилича на жълта мечка с прегоряла от слънцето козина. Джулия е потънала до гуша в пари и не говори и не мисли за нищо друго. Харесваше ми много повече в пясъците на Сахара.

А може би тъкмо това да са пясъците на Сахара! Тъй като, макар Джулия да има разкошна къща и блестящо общество и всеки ден да дава пищни вечери, около нея не забелязвам никакви зелени издънки, нищо, което би могло да разцъфне или да даде плод. Виждам кое тя нарича „общество“. Сред гостите й винаги е мистър Джек Молдън, който все още заема службата, дадена му благодарение на доктор Стронг. Той все още говори подигравателно за ръката, която му я поднесе, и ми казва, че докторът е „такава очарователна антика“. Но, мисля си аз, ако „общество“ се нарича такава сбирщина от празни господа и дами и ако главната им отличителна черта е ясно подчертаното безразличие към всичко, което може да донесе напредък или забавяне на човешкото развитие, струва ми се, че наистина сме се изгубили в пясъците на Сахара и трябва да потърсим начин да се измъкнем оттам.

А ето и стария доктор, винаги наш добър приятел, зает с речника си (стигнал някъде до буквата „Д“) и щастлив с жена си и семейния си живот. Ето и Стария воин, далеч не така властен и влиятелен, както в миналото!

Най-после идвам и до скъпия си стар приятел Тредълс. Той работи с делови вид в кантората си в Темпъл и косата му (където не е окапала) сега се чорли повече отвсякога поради триенето на адвокатската му перука. Писалището му е покрито с множество книжа и като се оглеждам наоколо, казвам:

— Ако сега беше твой секретар, Софи щеше да има доста работа, Тредълс!

— Можеш да ми се надсмиваш, драги ми Копърфийлд! Но дните ми в Хобърн Корт бяха наистина славни! Кажи, не бяха ли?

— Когато тя ти предричаше, че ще станеш съдия ли? Но тогава не се говореше в града за това, както сега!

— Във всеки случай — казва Тредълс, — ако някога стана такъв…

— Много добре знаеш, че ще станеш.

— Е, добре, Копърфийлд, Когато действително стана съдия, на всекиго ще разправям как Софи ми помагаше, когато започвах адвокатската си дейност.

Излизаме хванати подръка. Поканен съм на семейна вечеря у Тредълс по случай рождения ден на Софи. По пътя Тредълс ми разказва за житейските си успехи.

— Драги ми Копърфийлд, наистина успях да осъществя най-съкровените си желания. Ето на, преподобният Хорас взима пожизнена пенсия от четиристотин и петдесет лири стерлинги годишно, двамата ни синове получават възможно най-доброто образование и се отличават като прилежни ученици и добри момчета; три от момичетата са добре омъжени; три живеят при нас, а останалите три гледат домакинството на преподобния Хорас след смъртта на мисис Крулър. И всички са щастливи.

— Освен… — намеквам аз.

— Освен красавицата — допълва Тредълс. — Да. Жалко, че се омъжи за такъв нехранимайко. Вярно, че беше толкова блестящ и изящен, че не можеше да не я привлече. Но както и да е, сега тя живее благополучно у дома, отървала се е от него и ние трябва отново да я развеселим.

Къщата на Тредълс е една от тези или подобна на същите къщи, които той и Софи имаха обичай да си избират по време на вечерните си разходки. Тя е голяма, но Тредълс държи книжата си в тоалетната си стая при обувките. Двамата със Софи живеят в тесните стаички на горния етаж, като оставят хубавите спални за красавицата и момичетата. В цялата къща няма нито една свободна стая, тъй като по-голямата част от „момичетата“ живеят при тях, а другите непрестанно отиват там под един или друг предлог. Ето и сега, когато влизаме, цяла тълпа от тях изтичват до вратата, дърпат Тредълс от всички страни да го целуват, докато той се задъхва. Установена за постоянно в дома им е клетата красавица, вдовица, с едно момиченце. На вечерята по случай рождения ден на Софи присъствуват и трите омъжени момичета с тримата си съпрузи, братът на единия от съпрузите, братовчедът на другия и сестрата на третия, която като че ли е сгодена за братовчеда. Тредълс, все същия откровен и простодушен момък както в миналото, седи на края на голямата маса, подобно на патриарх. Софи му се усмихва от челното място над блясъка над приборите, които сега съвсем не са от най-евтините.

А сега, като завършвам този свой труд, подтискайки желанието си да се побавя още малко, тези лица постепенно избледняват и изчезват. Над всички тях се извисява едно лице, което ме огрява като небесна светлина, пръскаща блясъка си върху всичко наоколо. Единствено това лице остава.

Извръщам глава и го виждам до себе си в прекрасната му ведрина. Лампата ми догаря, писал съм до късна нощ, но тази, без която не бих представлявал нищо, седи край мен.

О, моя Агнеса, как бих желал да те виждам и когато свършвам жизнения си път, когато действителността ще изчезне от погледа ми подобно на виденията, с които сега се разделям; и дано тогава пак да си до мен, вдигнала към небето ръка.